Брандън Сандърсън
Заклеващия (90)

70
Върховният маршал Лазур

„Нещо се случва с Брата. Съгласен съм, че това е истина, но вината не е в разцеплението сред Сияйните рицари. Нашето възприето достойнство е отделен проблем.“

Из чекмедже 1–1, трети цирконий

Миризмата в казармите на Стенната стража напомняше на Каладин за дома. Не на бащината му къща — която миришеше на антисептик и на цветята, които майка му мачкаше, за да освежи въздуха. На истинския му дом. Кожа. Вряща яхния. Тълпи мъже. Оръжейно масло.

По стените висяха сфери, бели и сини. Мястото беше достатъчно голямо, за да побере два взвода, факт, потвърден от нашивките, които видя. Голямата обща стая беше пълна с маси, а няколко оръжейници работеха в ъгъла и шиеха куртки или униформи. Други остреха оръжия, ритмичен, успокояващ звук. Това бяха звуците и миризмите на добре поддържана армия.

Яхнията дори не се доближаваше по аромат до онази на Скалата; Каладин бе разглезен от готвенето на рогоядеца. И все пак, когато един от мъжете отиде да му донесе купа, той откри, че се усмихва. Настани се на близката дълга дървена пейка, край дребен нервен ардент, който пишеше защитни глифи върху парчета плат за стражите.

Каладин моментално се влюби в това място, а и състоянието на мъжете говореше добре за Върховния маршал Лазур. Той вероятно беше някакъв офицер със среден ранг, който е бил натикан в командването по време на хаоса на бунтовете, което само го правеше още по-впечатляващ. Лазур бе укрепил стената, бе прокудил паршите от града и се бе погрижил за защитата на Колинар.

Сил профучаваше край покривните греди, докато войници крещяха въпроси за новодошлия. Лейтенантът, който го бе намерил — името му беше Норомин, но хората му го наричаха Норо, — отговаряше охотно. Каладин бе дезертьор. Имаше шаш клеймо, грозно. Трябва да го видите. Знакът на Садеас. При това на светлоок.

Другите в казармата сметнаха това за любопитно, но не и за тревожно. Някои дори ликуваха. В името на Бурите. Каладин не можеше да си представи никой отряд от войници на Далинар да е настроен толкова гостоприемно към дезертьор, още повече пък ако е и опасен.

Като имаше това предвид, сега Каладин долови друго подмолно течение в стаята. Мъже, острещи оръжия, които бяха нащърбени. Оръжейници, които поправяха прорези в кожа — прорези, нанесени от копия в битка. Набиващи се на очи празни места по масите, с оставени чаши пред тях.

Тези хора бяха понесли загуби. Все още не огромни. Още можеха да се смеят. Но, в името на Бурите, определено в стаята тегнеше напрежение.

— И така — започна Норо. — Шаш клеймо?

Останалите от отряда се настаниха и нисък мъж с косми по обратната част на дланите постави купа с гъста яхния и безквасен хляб пред Каладин. Стандартна дажба, с талев на пара и месо на кубчета. Превръщател, разбира се, и й липсваше аромат — но обилна и питателна.

— Скарахме се — отвърна Каладин — с Върховния господар Амарам. Аз имах чувството, че е пратил на смърт някои от хората ми ненужно. Той беше на друго мнение.

— Амарам — подхвърли един от стражите. — Високо се целиш, приятелю.

— Познавам Амарам — обади се мъжът с косматите ръце. — Вършех тайни мисии за него, когато още бях на служба.

Каладин го погледна, изненадан.

— Най-добре ще е да игнорираш Брада — каза лейтенант Норо. — Така правим ние.

„Брада“ нямаше брада. Може би косматите ръце бяха достатъчни. Той побутна Каладин.

— Хубава история е. Ще ти я разкажа някой път.

— Не можеш просто да дамгосаш светлоок мъж за роб — допълни лейтенант Норо. — Трябва ти разрешение от някой от Върховните принцове. Има още нещо в тази история.

— Така е — съгласи се Каладин. После продължи да яде яхнията си.

— Ооо — възкликна един висок член на отряда. — Мистерия!

Норо се засмя, след което махна към стаята.

— Е, какво мислиш?

— Каза, че няма да ме притискаш — отвърна Каладин между два залъка.

— Не те притискам, но в града няма да намериш място, на което да ядеш толкова добре, колкото тук.

— Откъде взимате храната? — попита Каладин, като продължаваше да пъха пълни лъжици яхния в устата си. — Не може да използвате Превръщатели. Пищящите ще ви погнат. Резерви? Учуден съм, че някой от Върховните господари в града не се е опитал да ги присвои.

— Проницателен си — усмихна се лейтенантът. Подхождаше към него обезоръжаващо. — Това е тайна на Стражата. Но тук винаги има яхния, която бълбука, и хляб, който се пече.

— По моя рецепта — добави Брада.

— О, моля ти се — обади се високият мъж. — Сега и готвач ли стана, Брада?

— Майстор готвач, много ти благодаря. Научих тази рецепта за безквасен хляб от един мистик рогоядец на върха на една планина. Истинската история е как се озовах там…

— Явно там си се приземил — отвърна високият войник, — след като някой в последния ти отряд те е изритал.

Мъжете се засмяха. Тук беше топло, на дългата пейка, добре разпален огън гореше равномерно в ъгъла. Топло и дружелюбно. Докато Каладин се хранеше, му осигуриха малко спокойствие, говорейки си помежду си. Норо… той изглеждаше по-малко като войник и повече като любезен търговец, който се опитва да ти продаде обици за любимата. Пускаше много очевидни люлеещи се намеци пред Каладин. Напомняния колко добре нахранени са, колко е хубаво да си част от отряд. Говореше за топли легла, за това как не се налагаше да излизат на пост толкова често. За игри на карти, докато бурята бушуваше.

Каладин си напълни пак купата с яхния и докато се наместваше обратно на мястото си, шокирано осъзна нещо.

„В името на Бурите. Всички те са светлооки, нали?“

Всеки човек в стаята, от готвача през оръжейниците до войниците, които миеха съдовете. В такъв отряд всеки имаше и допълнителни задължения, като да бъде оръжейник или полеви хирург. Каладин не бе забелязал очите им. Бе почувствал мястото толкова естествено, толкова удобно, че бе предположил, че всички са тъмнооки като него самия.

Той знаеше, че повечето светлооки войници не са във висшето командване. Беше му казвано, че в общи линии те са просто хора — бе му повтаряно отново и отново. И някак седенето в това помещение най-сетне превърна за него този факт в реалност.

— Е, Кал… — започна лейтенант Норо. — Какво мислиш? Може би пак ще се запишеш? Ще дадеш още един шанс на войската?

— Не ви е ли е страх, че ще дезертирам? — попита Каладин. — Или още по-зле, че не мога да се контролирам? Може да съм опасен.

— Не толкова опасен, колкото е недостигът на войници — заяви Брада. — Знаеш ли как да убиваш хора? На нас това ни стига.

Каладин кимна.

— Разкажете ми за командира си. Това е много важно за всяка група. Току-що съм дошъл в града. Кой е този Върховен маршал Лазур?

— Можеш да се запознаеш с него лично! — възкликна Брада. — Той обикаля наоколо всяка вечер по времето за вечеря, проверява всички казарми.

— Мм, да — кимна Норо.

Каладин го погледна. Лейтенантът изглежда се чувстваше неудобно.

— Върховният маршал — продължи Норо бързо — е невероятен. Изгубихме предишния си командир по време на бунтовете и Лазур поведе група, която задържа стената, когато Култът на Моментите опита — в хаоса — да превземе градските порти.

— Той се бори като Пустоносен — обади се друг член на отряда. — Бях там. Почти бяхме надвити, тогава Лазур се присъедини, понесъл високо блестящ Вълшебен меч. Той събра всички ни, като вдъхнови дори ранените да продължат да се бият. В името на Бурите. Чувствахме се сякаш имахме духчета с нас, които ни крепяха, помагаха ни да се бием.

Каладин присви очи.

— Не думай…

Той измъкваше още информация от тях, докато довършваше купата си. Само възхваляваха Лазур, макар човекът да не бе показал други… особени способности, които Каладин да можеше да открие. Лазур беше Мечоносец, може би чужденец, който преди е бил неизвестен на Стражата — но с падането на техния командир и последвалото изчезване на Върховния им господар защитник в двореца, Лазур бе поел командването.

Имаше и нещо друго. Нещо, което не споменаваха. Каладин си сипа трета купа с яхния, повече за да се забави и да види дали Върховният маршал наистина ще се появи, или не.

Скоро някакво раздвижване до вратата накара мъжете да започнат да се изправят. Каладин ги последва и се обърна. В помещението влезе един старши офицер, с блестяща верига и светла дреха, следван от двама придружители, предизвикващ поздрави по пътя си. Върховният маршал носеше подходящо лазурно наметало — в по-светъл цвят от традиционното колинско синьо, — беше с плетена ризница от врата надолу и с шлем в ръка.

Тя също така беше жена.

Каладин примигна изненадано и чу ахването на Сил над себе си. Върховният маршал беше с обичайната височина за жена алет, може би съвсем мъничко по-ниска, и носеше косата си къса и права, на дължина до средата на страните й. Очите й бяха оранжеви и на хълбока си имаше меч с блестящ ефес от плетено сребро. Това не беше алетски дизайн. Дали не бе вече споменатият Вълшебен меч? Наистина изглеждаше като нещо неземно, но защо го носеше, вместо да го остави?

Въпреки това, Лазур беше слаба и мрачна и имаше няколко сериозни белега на лицето си. Носеше ръкавици и на двете ръце.

— Върховният маршал е жена? — изсъска Каладин.

— Ние не говорим за тайната на маршала — отвърна Брада.

— Тайна? — учуди се Каладин. — Доста буреносно очевидно е.

— Ние не говорим за тайната на маршала — повтори Брада и другите кимнаха. — Тихо, става ли?

Тихо ли? В името на Бурите. Подобни неща просто не се случваха във воринското общество. Не както в баладите и в приказките. Той беше служил в три армии и никога не бе виждал жена да държи оръжие. Дори алетите разузнавачи носеха само ножове. Каладин почти беше очаквал бунт, когато бе въоръжил Лин и другите, макар за Сияйните Ясна и Шалан вече да бяха създали прецедент.

Лазур каза на мъжете, че могат да седнат. Един от войниците й предложи купа с яхния и тя прие. Стражите засияха, когато тя хапна и направи комплимент на готвача.

После Лазур подаде купата на един от адютантите си и всичко се върна към обичайното — мъже, които бъбреха, работеха, ядяха. Тя отиде да говори с различните офицери. Първо с водача на взвода, който трябваше да стане капитан. След това с другите лейтенанти.

Когато спря край тяхната маса, Лазур се вгледа проницателно в Каладин.

— Кое е новото попълнение, лейтенант Норо? — попита тя.

— Това е Кал, сър! — отвърна Норо. — Намерих го да се скита по улиците. Дезертьор, с клеймото шаш.

— На светлоок? В името на Бурите, човече. Кого си убил?

— Не този, когото убих, ме уреди с клеймото, сър. А онзи, когото не убих.

— Това звучи като отработено обяснение, войнико.

— Така е, защото е.

Каладин реши, че тя поне ще настоява за още информация. Но Лазур просто изсумтя. Той не можеше да прецени възрастта й, макар че белезите сигурно я караха да изглежда по-възрастна, отколкото беше в действителност.

— Присъединяваш ли се? — попита го. — Имаме храна за теб.

— Честно, сър. Не зная. От една страна, не мога да повярвам, че на никого не му пука за миналото ми. От друга, вие очевидно сте отчаяни, което също ме кара да се колебая.

Тя се обърна към лейтенант Норо.

— Не сте ли му показали?

— Не, сър. Само му дадохме малко яхния.

— Аз ще го направя. Кал, ела с мен.

* * *

Каквото и да искаха да му покажат, беше на върха на стената, накъдето го поведоха по закрито каменно стълбище. Каладин искаше да научи повече за предполагаемата „тайна“, че Лазур е жена. Но когато попита, лейтенант Норо бързо поклати глава и му направи знак да мълчи.

Скоро се събраха на върха на укрепленията. Колинарската стена беше мощна отбранителна структура, според слуховете с височина над осемнайсет метра на места, с широка каменна пътека на върха, три метра от край до край. Стената се виеше през пейзажа, обграждайки цял Колинар. Тя всъщност беше построена върху външните вятърни остриета и им пасваше като обърната корона, издигнатите части прилягаха на пролуките между остриетата.

На всеки трийсетина метра стената се прекъсваше от наблюдателни кули. Тези огромни структури бяха достатъчно големи, за да приютяват отряди, може би дори цели взводове, застанали на пост.

— От клеймото предполагам — каза му Лазур, — че си бил в някоя от армиите, които набират войници на север. Присъединил си се, за да се биеш на Пустите равнини, нали? Но Садеас използва армията на север, за да му събира ветерани и може би, за да завладява по малко земя от време на време от съперници Върховни принцове. Накрая си се бил срещу други алети, уплашени фермерчета, вместо да отплаваш да мъстиш за краля. Нещо подобно ли е било?

— Нещо подобно — призна Каладин.

— Мътните да ме вземат, ако обвиня някого, че е дезертирал от това — възкликна Лазур. — Прощавам ти го, войнико.

— А клеймото?

Лазур посочи на север. Нощта най-сетне се бе спуснала и в далечината Каладин видя сияние.

— Връщат се на мястото си след всяка буря — обясни тихо Лазур. — И част от армията им лагерува там. Това е добра бойна стратегия, да попречат на доставките на запаси… и да са сигурни, че няма да знаем кога ще нападнат. Кошмари, Кал. Истинска Пустоносна армия. Ако това беше отряд алети, хората в този град нямаше да има за какво особено да се тревожат. Разбира се, щеше да има жертви на стената, но никой бъдещ крал на Алеткар нямаше да изгори и разграби столицата. Но това не са алети. Те са чудовища. В най-добрия случай ще поробят цялото население. В най-лошия… — Тя остави мисълта да увисне, след което го погледна. — Радвам се, че имаш клеймо. То показва, че си опасен, а тук на стената сме силно ограничени. Не можем просто да притиснем всеки приемлив човек; трябват ми истински войници, мъже, които знаят какво правят.

— Значи затова съм тук? — попита Каладин. — Да видя това?

— Искам да си помислиш — рече Лазур. — Казвам на мъжете — тази Стенна стража, това е изкупление. Ако се биете тук, на никого няма да му пука какво сте правили преди това. Защото те знаят, че ако паднем, този град и този народ вече няма да съществуват. Нищо няма значение, освен удържането на тази стена, когато дойде нападението. Можеш да отидеш да се скриеш в града и да се молиш, че сме достатъчно силни да се сражаваме без теб. Но ако не сме, няма да бъдеш нищо повече от поредния труп. Тук, горе, можеш да се биеш. Тук, горе, имаш шанс. Няма да те притискаме. Тръгни си тази вечер. Легни и помисли за това, което предстои; представи си още една нощ, в която мъжете тук, горе, умират, кървящи за теб. Помисли за това колко безсилен ще се чувстваш, ако чудовищата влязат. После, когато се върнеш утре, ще ти дадем нашивка на Стенната стража.

Това беше силна реч. Каладин погледна към Сил, която кацна на рамото му, след това дълго гледа светлините на хоризонта.

Там ли си, Сах? Довели ли са теб и останалите тук? Ами малката дъщеря на Сах, която бе набрала цветя и стискаше карти за игра като безценна играчка? Дали Кен беше там, жената парша, която бе настояла Каладин да запази свободата си, макар да му беше ядосана по време на цялото пътуване?

Ветровете да помагат те да не бяха забъркани още по-надълбоко в тази каша.

Той се присъедини към останалите в потропването обратно надолу по стълбището. След това Норо и другите от отряда му казаха довиждане, сякаш бяха сигурни, че ще се върне. И Каладин сигурно наистина щеше да се върне, макар и не заради причините, заради които предполагаха.

Той отиде обратно в имението и се насили да поговори с някои от стражите пред палатката на светлооките, въпреки че не научи нищо, а клеймото му предизвика известно вълнение сред тях. Адолин и Елокар най-сетне се появиха, техните илюзии бяха непокътнати. Така че какво им имаше на тези на Каладин? Сферата, която му бе дала Шалан, все още беше пълна.

Каладин събра Дрей и Белязания, след това те се присъединиха към краля и Адолин, които тръгваха към дома си.

— Какво си се умислил толкова, капитане? — попита Елокар.

— Мисля си — отвърна Каладин с присвити очи, — че може би открих за нас още един Сияен.