Брандън Сандърсън
Заклеващия (89)

69
Безплатна храна, без задължения

„Увяхването на растенията и цялостното застудяване на въздуха е неприятно, да, но някои от функциите на кулата продължават да съществуват. Увеличеното налягане например продължава.“

Из чекмедже 1–1, втори циркон

Каладин пое малко количество Светлина на Бурята и подклади бурята в себе си. Тя вилнееше в него, издигаше се от кожата му, заемаше мястото зад очите му и ги караше да блестят. За щастие — тъй като се намираше на оживен градски пазар, — това малко количество Светлина на Бурята нямаше да е достатъчно, за да го забележат хората на ярката слънчева светлина.

Бурята бе първичен танц, древна песен, вечна борба, която бушуваше, откакто Рошар беше нов. Тя искаше да бъде използвана. Той се съгласи и коленичи, за да зареди един малък камък. Оттласна го нагоре точно толкова, че да го накара да затрепти, но не достатъчно, за да го запрати стрелкащ се във въздуха.

Зловещите писъци започнаха малко след това. Хората закрещяха в паника. Каладин се дръпна, издиша Светлината си на Бурята и се превърна в — както се надяваше — просто още един случаен наблюдател. Приклекна с Шалан и Адолин зад едно сандъче за цветя. Този площад — с арки от всички страни, за да покриват това, което някога е било голямо разнообразие от магазини — бе на няколко пресечки от магазина на шивача.

Хора се плъзваха в сгради или се измъкваха към други улици. Бавните просто се свиваха край стените, с ръце над главите си. Духчетата пристигнаха като две линии от ярко жълто и бяло, които се извиваха една около друга над площада. Нечовешките им писъци бяха ужасни. Като… като звуците, които издава ранено животно, което умира само в пустошта.

Това не бяха онези духчета, които беше видял, докато пътуваше със Сах и другите парши. Те изглеждаха по-сходни с духчетата на вятъра; тези бяха яркожълти сфери, които пукаха от енергия. Изглежда не успяваха да открият камъка директно и се въртяха над площада, сякаш бяха объркани, все още пищейки.

След малко от небето се спусна една фигура. Пустоносен с широки дрехи в червено и черно, които се развяваха от вятъра. Той носеше копие и висок триъгълен щит.

„Това копие“, помисли си Каладин. Дълго, с тънък връх, за да пробие броня, приличаше на копие на конник. Той осъзна, че кима. Това щеше да бъде отлично оръжие за употреба по време на полет, където ти трябваше допълнителен обхват, за да нападнеш хора на земята или дори врагове, които се носят край теб.

Духчетата спряха да пищят. Пустоносният се огледа наоколо, носейки се из въздуха, след което се обърна към духчетата и каза нещо. Те продължаваха да изглеждат объркани. Бяха усетили, че Каладин бе използвал Светлина на Бурята — вероятно го бяха изтълкували като употреба на фабриал, — но сега не можеха да определят точното място. Каладин бе използвал такова малко количество Светлина на Бурята, че камъкът бе изгубил заряда си почти незабавно.

Духчетата се разпръснаха, изчезнаха, както често правеха духчетата на емоциите. Пустоносният остана още малко, обграден от тъмна енергия, докато рогове наблизо не обявиха, че Стенната стража се приближава. Създанието най-сетне се изстреля обратно във въздуха. Хора, които се криеха, се пръснаха навсякъде, изглеждаха облекчени, че са избягали живи.

— Хм — промърмори Адолин и се изправи. Носеше илюзия, която имитираше — според инструкциите на Елокар — капитан Мелеран Хал, най-младия син на Тешав, набит и оплешивяващ мъж в средата на трийсетте.

— Мога да вдъхвам толкова Светлина на Бурята, колкото искам, без да привличам вниманието им — каза Каладин. — Но в момента, в който Оттласна нещо, те пристигат с писъци.

— И все пак — отбеляза Адолин и погледна към Шалан, — дегизировката не привлече внимание.

— Шарка казва, че сме по-тихи от него — отвърна Шалан, като посочи с палец към Каладин. — Хайде, да се връщаме. Вие, момчета, нямате ли уговорена среща довечера?

* * *

— Празненство — изръмжа Каладин, докато ходеше напред-назад в магазина на шивача. Белязания и Дрей стояха до вратата, всеки с копие в свивката на ръката си. — Ето такива са те — продължи Каладин. — Градът ти на практика гори. Какво да направиш? Организирай празненство, очевидно.

Елокар бе предложил празненствата като начин да се свърже със светлооките семейства в града. Каладин се бе изсмял на идеята, като бе предположил, че такова нещо няма да има. И въпреки това, с минимално търсене, Адолин бе събрал шест покани.

— Добрите тъмнооки хора се трудят, отглеждат и приготвят храна — каза Каладин. — А светлооките? Те имат толкова много буреносно време, че трябва да си измислят какво да вършат.

— Ей, Белязан — обади се Дрей. — Ти някога излизаш ли навън да пиеш, дори по време на война?

— Естествено — отвърна мъжът. — А в моето село си организирахме танци в буреубежището два пъти месечно, дори когато момчета се биеха по границата.

— Не е същото — възпротиви се Каладин. — Тяхната страна ли взимаш?

— Има ли страни? — попита Дрей.

Няколко минути по-късно Адолин изтрополи по стълбите, ухилен като идиот. Носеше риза с волани под светлосин костюм със сако, което не се закопчаваше докрай и имаше опашки отзад. Златната му бродерия беше най-добрата, която можеше да осигури магазинът.

— Моля те, кажи ми — започна Каладин, — че не си довел всички ни да живеем с шивача ти, защото си искал да си обновиш гардероба.

— Хайде, Кал — отвърна Адолин и се заразглежда в огледалото. — Трябва да изглеждам подобаващо. — Той провери ръкавелите си и отново се ухили.

Йокска излезе и го огледа, след което изтупа раменете му.

— Мисля, че е много стегнат в гърдите, Сиятелни господарю.

— Чудесен е, Йокска.

— Поемете си дълбоко дъх.

Тя сякаш беше буреносен хирург — начина, по който вдигна ръката му и опипа кръста му, докато си мърмореше. Каладин бе виждал баща си да преглежда хора по много по-внимателен начин.

— Мислех, че правите сака все още са на мода — рече Адолин. — Имам илюстриран том от Лиафор.

— Вече не са актуални — отвърна Йокска. — Бях в Лиафор през миналото Затишие и там военният стил излизаше от мода. Но направиха онези томове, за да продават униформи на Пустите равнини.

— Бурите да го отнесат! Нямах представа колко съм изостанал от модата.

Каладин извъртя очи. Адолин видя това в огледалото, но само се обърна и се поклони.

— Не се тревожи, мостови. Ти можеш да продължиш да носиш дрехи, които отиват на гримасата ти.

— Изглеждаш сякаш си се спънал и си паднал в кофа със синя боя — отвърна му Каладин, — след което си се опитал да се изсушиш с шепа сушена трева.

— А ти изглеждаш като нещо, останало след бурята — не му остана длъжен Адолин, като го подмина и го потупа по рамото. — Ние те харесваме и така. Всяко момче си има любима пръчка, намерена на двора след дъждовете.

Адолин пристъпи към Белязания и Дрей и стисна ръката на всеки от тях поред.

— Вие двамата очаквате ли вечерта с нетърпение?

— Зависи от това каква е храната в палатката на тъмнооките, сър — отвърна Белязания.

— Донеси ми нещо от вътрешното празненство — обади се Дрей. — Чувам, че имат буреносно добри сладкиши на тези купони на светлооки.

— Разбира се. Ти искаш ли нещо, Белязан?

— Главата на врага ми, превърната в халба за пиене — отвърна той. — Като изключим това, искам сладкиш или седем.

— Ще видя какво мога да направя. Дръжте си ушите отворени за добри кръчми наблизо, които работят до късно. Можем да излезем утре. — Той мина на Каладин и си препаса един къс меч.

Каладин се намръщи, погледна го, завъртя очи към мостовите, след това пак към Адолин.

— Какво?

— Какво какво? — попита Адолин.

— Ще излизаш да пиеш с мостови? — попита Каладин.

— Разбира се — отвърна Адолин. — Белязания, Дрей и аз се познаваме отдавна.

— Прекарахме известно време да пазим Негово Височество да не пада в пропасти — поясни Белязания. — Той ни се отплати с малко вино и хубав разговор.

Кралят влезе, облякъл по-убита версия на същия стил униформа. Мина край Адолин и се запъти към стълбите.

— Готови ли сте? Отлично. Време е за нови лица.

Тримата спряха пред стаята на Шалан, където тя рисуваше и си тананикаше сама, обградена от духчета на сътворението. Тя целуна Адолин по-интимно, отколкото Каладин бе виждал от двама им преди, след което го превърна отново в Мелеран Хал. Елокар бе преобразен в стар мъж, също плешив, с воднисти жълти очи. Генерал Хал, един от най-висшите офицери на Далинар.

— Аз съм си добре — спря я Каладин, когато тя го погледна. — Мен никой няма да ме познае.

Не беше сигурен точно защо, но нещо в това да носи чуждо лице по този начин… усещаше го като лъжа.

— Белезите — обърна внимание Елокар. — Не трябва да се набивате на очи, капитане.

Неохотно, Каладин кимна и позволи на Шалан да изтъче илюзия върху главата му, за да накара робските клейма да изчезнат. След това тя подаде на всеки от тях сфери. Илюзиите бяха обвързани със Светлината на Бурята вътре в тях — ако сферата се изхабеше, фалшивите им лица щяха да изчезнат.

Групата тръгна, Белязания и Дрей се присъединиха към тях, хванали копията си в готовност. Сил излетя от един горен прозорец на магазина и се понесе над тях напред по улицата. Каладин бе опитал да я призове като Острие по-рано и това не бе привлякло пищящите, така че се чувстваше добре въоръжен.

Адолин моментално започна да се шегува с Белязания и Дрей. На Далинар не би му харесало да разбере, че са ходили да пият. Не заради някакви конкретни предразсъдъци, но в една армия имаше командна структура. Не се очакваше генералите да общуват с куцо и сакато; това внасяше смущения в начина, по който функционираше армията.

На Адолин подобни неща можеха да му се разминат. Докато слушаше, Каладин откри, че изпитва срам заради отношението си по-рано. Истината беше, че се чувстваше доста добре напоследък. Да, имаше война, и да, градът бе под напрежение — но откакто бе открил, че родителите му са живи и здрави, той се чувстваше по-добре.

Това не беше толкова рядко усещане за него. През повечето от дните се чувстваше добре. Проблемът беше, че в лошите дни му беше по-трудно да си спомни това. В такива моменти, поради някаква причина, имаше усещането, че винаги е бил в мрак и винаги ще бъде.

Защо беше толкова трудно да си спомни? Трябваше ли да продължава да се плъзга надолу? Защо не можеше да остане тук на слънчевата светлина, където живееха всички останали?

Наближаваше вечерта, оставаха може би два часа до залез. Те подминаха няколко площади като онзи, на който бяха пробвали Повеляването на стихиите. Повечето бяха превърнати в места за живеене и там се тълпяха хора. Просто седяха и чакаха какво ще се случи.

Каладин вървеше малко след останалите и когато Адолин забеляза, си прекъсна разговора и изостана назад.

— Ей — започна той. — Добре ли си?

— Тревожа се, че призоваването на Вълшебен меч ще ме накара да се откроя твърде много — каза Каладин. — Трябваше днес да взема копие.

— Може би трябва да ме оставиш да те науча как да използваш къс меч. Сега го играеш водач на охранителите ни и светлоок. Изглежда странно да се разхождаш без къс меч.

— Може да съм един от онези юмручаги.

Адолин спря на място и му се ухили.

— Да не би току-що да каза „юмручаги“?

— Нали знаеш, арденти, които са тренирани да се бият невъоръжени.

— С голи ръце?

— С голи ръце.

— Да — съгласи се Адолин. — Или „юмручаги“, както ги наричат всички.

Каладин срещна погледа му и си даде сметка, че се хили в отговор.

— Това е научният термин.

— Ама, разбира се. Като мечодръжци. Или копиебойци.

— Някога познавах един истински брадвомахач — обади се Каладин. — Беше страхотен в психологичния бой.

— Психологичен бой?

— Буквално можеше да ти влезе в главата.

Адолин се намръщи, докато вървяха.

— Да ти влезе… А! — Той се засмя и плесна Каладин по гърба. — Понякога говориш като момиче. Ъъ… казвам го като комплимент.

— Мерси?

— Но наистина трябва да се упражняваш повече с меча — продължи Адолин ентусиазирано. — Знам, че харесваш копието и че те бива с него. Че си страхотен с него! Но просто вече не си копиеносец; ще бъдеш нередовен. Няма да се биеш в редица и да държиш щит пред приятелите си. Знае ли някой срещу какво ще се изправиш?

— Тренирах малко със Захел — каза Каладин. — Не съм напълно безполезен с меча. Но… част от мен не вижда смисъла.

— Ще бъдеш по-добър, ако се упражняваш с меча, повярвай ми. Да си добър дуелист означава да познаваш едно оръжие, а да си добър пехотинец — това сигурно изисква повече тренировки, отколкото за което и да е конкретно оръжие. Но ако искаш да си велик воин? Тогава трябва да си способен да използваш най-добрия инструмент за целта. Дори и никога да не смяташ да държиш меч, ще се биеш с хора, които го използват. Най-добрият начин да се научиш как да побеждаваш някой, който размахва оръжие, е самият ти да се упражняваш с това оръжие.

Каладин кимна. Той имаше право. Беше странно да гледа Адолин в това ярко облекло, стилен, с блестящи златни бродерии и да го слуша как говори логично за битки.

„Когато ме затвориха, задето се осмелих да обвиня Амарам, той беше единственият светлоок, който застана до мен.“

Адолин Колин просто беше добър човек. С яркосините дрехи и всичко останало. Не можеш да мразиш някой като него; бурите да го отнесат, някак трябваше да го харесваш.

Целта им беше скромен дом, по стандартите на светлооките. Висока и тясна, четириетажната постройка можеше да подслони десетки семейства тъмнооки.

— Добре — каза Елокар, когато наближиха. — Ние с Адолин ще проверим светлооките за потенциални съюзници. Мостови, вие поговорете с хората в палатката на тъмнооките и вижте дали можете да откриете нещо за Култа на Моментите или други странности в града.

— Ясно, Ваше Величество — отвърна Дрей.

— Капитане — обърна се кралят към Каладин, — вие ще отидете в палатката на светлооките стражи. Вижте дали ще успеете…

— … да откриете нещо за този Върховен маршал Лазур — довърши Каладин. — От Стенната стража.

— Да. Планираме да останем относително до късно, тъй като пияните гости ще са по-склонни към споделяне от трезвените.

Те се разделиха, Адолин и Елокар представиха покани пред портиера, който ги пусна да влязат и после насочи Дрей и Белязания към пиршеството на тъмнооките в една палатка на тренировъчните площи.

Имаше отделна палатка за хора, които бяха светлооки, но не притежаваха земя. Привилегировани, но не достатъчно добри, за да влязат на самия купон. В ролята му на светлоок охранител това щеше да бъде мястото за Каладин — но поради някаква причина от мисълта да влезе там му се догади.

Вместо това той прошепна на Белязания и Дрей — обеща им да се върне скоро — и зае копието на Белязания, за всеки случай. Но докато имаше достатъчно светлина, мислеше да огледа стената и да види дали ще добие идея за числеността на Стенната стража.

Освен това искаше да се разходи още малко. Спусна се до края на близката градска стена и започна да брои охранителните постове на върха, обърнати към голямата по-ниска част, която бе естествена част от местните скали. Той отпусна ръка върху гладката, слоеста каменна формация.

— Ей! — викна един глас. — Ей, ти!

Каладин въздъхна. Тук патрулираше отряд войници от Стенната стража. Те смятаха този път покрай града — близо до основата на стената — за тяхна територия, но не патрулираха по-навътре.

Какво искаха? Той не правеше нищо нередно. Е, ако се затичаше, само щеше да предизвика още по-голяма врява, така че пусна копието си и се обърна, като протегна ръце встрани. В град, пълен с бежанци, те едва ли щяха да тормозят един непознат човек.

Отряд от петима пристъпи тежко до него, водени от мъж с рехава тъмна брада и ярки светлосини очи. Мъжът огледа униформата на Каладин без отличителни белези и погледна към падналото копие. След което забеляза челото му и се намръщи.

Каладин вдигна ръка към клеймата на лицето си, които можеше да почувства. Но Шалан бе сложила илюзия върху тях. Нали?

„Преизподня. Ще предположи, че съм дезертьор.“

— Дезертьор, предполагам? — попита войникът рязко.

„Трябваше просто да отида на буреносното празненство.“

— Вижте — рече той. — Не искам неприятности. Аз просто…

— Искаш ли храна?

— Ъ… храна?

— Безплатна храна за дезертьори.

„Е, това беше неочаквано.“

Неохотно, той вдигна косата от челото си, за да провери дали клеймата са все още там. Най-вече косата пречеше да се видят детайлите.

Войниците явно се стреснаха. Да, можеха да ги видят. Илюзията на Шалан се бе изхабила поради някаква причина? Дано другите маскировки да издържат повече.

— Светлоок с клеймо шаш? — попита лейтенантът. — Бурите да го отнесат, приятел. Трябва да имаш страшна история. — Той плесна Каладин по гърба и посочи към казармите им напред. — С удоволствие ще я изслушам. Безплатна храна, без задължения. Няма да те притискаме да постъпиш при нас. Давам ти клетва.

Е, той искаше информация за водача на Стенната стража, нали? Нима имаше по-добро място да я намери, отколкото при тези мъже?

Каладин вдигна копието си и ги остави да го водят.