Брандън Сандърсън
Заклеващия (88)

68
Цели се в слънцето

„Моето изследване на когнитивните отражения на духчетата в кулата беше дълбоко илюстративно. Някои смятат, че Брата се е отдръпнал от хората нарочно — но аз намирам тази теория за грешна.“

Из чекмедже 1–1, първи циркон

Шутът заведе Шалан до една ниска гостилница, толкова обрасла с крем, че изглеждаше сякаш е била направена от глина. На тавана вътре един вентилатор с фабриал не помръдваше; ако го включат, това би привлякло вниманието на странните пищящи духчета.

Въпреки големите знаци отвън, че се предлага чаута, мястото бе празно. Цените накараха Шалан да повдигне вежди, но миризмите, които се носеха от кухнята, бяха приканващи. Съдържателят беше нисък, набит мъж алет с толкова голямо шкембе, че приличаше на голямо чулско яйце. Той се намръщи, когато Шутът влезе.

— Ти! — викна той и посочи. — Разказвачо! Трябваше да привлечеш клиенти тук! Мястото щяло да бъде пълно, така каза!

— Мой тиранични васале, вярвам, че не сте ме разбрали правилно. — Шутът се поклони демонстративно. — Казах, че вие ще сте пълен. И това е така. С какво, не съм уточнил, тъй като не исках да опетнявам езика си.

— Къде са ми клиентите, идиот!

Шутът отстъпи настрани и протегна ръце към Шалан.

— Вижте, могъщи и ужасни кралю, вербувал съм ви поданик.

Съдържателят присви очи към нея.

— Може ли да плати?

— Да — отвърна Шутът, вдигна торбичката на Шалан и зарови в нея. — Вероятно ще остави и бакшиш.

Стресната, Шалан опипа джоба си. Бурите да го отнесат, дори бе държала ръката си върху тази торбичка през по-голямата част от деня.

— Вземете частната стая тогава — реши мъжът. — Не е като да я използва някой. Скапан бард. Ще очаквам добро представление от теб довечера!

Шутът въздъхна и хвърли торбичката обратно на Шалан. Той взе раницата и мангала си и я поведе към една стая зад основното помещение на гостилницата. Докато я въвеждаше вътре, вдигна юмрук към съдържателя:

— Писна ми от твоето потисничество, тиранино! Пази добре виното си тази нощ, защото революцията ще бъде бърза, отмъстителна и опияняваща!

Като затвори вратата след себе си, Шутът поклати глава.

— Този човек наистина трябваше да се е научил досега. Нямам идея защо продължава да ме търпи. — Той остави мангала и раницата до стената, след което се настани на масата в стаята, където се облегна назад и вдигна ботушите си на стола до себе си.

Шалан се настани на масата по-деликатно, Шарка се плъзна от палтото й и набръчка покривката до нея. Шутът не реагира на духчето.

Стаята беше хубава, стената бе облицована с боядисана дървена ламперия, а край перваза на малкия прозорец имаше скални пъпки. На масата дори бе постлана жълта копринена покривка. Стаята очевидно беше предназначена за светлооки, които да се наслаждават на храната си в усамотение, докато противните тъмнооки се хранеха в главното помещение.

— Това е добра илюзия — отбеляза Шутът. — Справила си се със задната страна на главата. Хората винаги я оплескват. Обаче не си влязла в ролята. Ходиш като спретната светлоока, което изглежда глупаво в този костюм. Ще можеш да докараш вида с палто и шапка, само ако наистина ги владееш.

— Знам — съгласи се тя и направи гримаса. — Ролята… избяга, когато ти ме разпозна.

— Жалко за тъмната коса. Естественото ти червено щеше да стои поразително с бялото палто.

— Целта на това прикритие е да бъде по-малко запомнящо се.

Той погледна към шапката, която Шалан бе оставила на масата. Тя се изчерви. Почувства се като момиченце, което нервно показва първите рисунки на учителя си.

Съдържателят влезе с питиетата, бледо оранжеви, тъй като все още бе рано.

— Много благодаря, васале мой — рече Шутът. — Кълна се да съставя още една песен за вас. Такава, в която да няма толкова много споменаване на нещата, които сте взели погрешно за млади девойки…

— Буреносен идиот — изруга мъжът. Остави питиетата на масата и не забеляза как Шарка се изниза изпод едното. Съдържателят изскочи навън и затвори вратата.

— Ти един от тях ли си? — изтърси Шалан. — Вестител ли си, Шуте?

Шарка тихо забръмча.

— Небеса, не — отвърна Шутът. — Не съм толкова глупав, че отново да се забъркам с религия. Последните седем пъти бяха все катастрофални. Вярвам, че има поне един бог, който все още ме боготвори по погрешка.

Тя го огледа. Винаги беше трудно да кажеш кога преувеличенията на Шута трябваше да означават нещо и кои бяха просто объркващи разсейвания.

— Тогава какво си ти?

— Някои мъже с напредването на възрастта стават по-мили. Аз не съм от тях, тъй като съм видял как несправедливо се отнася космирът към невинните — и това ме кара да подхождам с неохота към милостта. Някои мъже с напредването на възрастта стават по-мъдри. Аз не съм от тях, тъй като мъдростта и аз никога не сме се разбирали и тепърва имам да уча езика, на който говори тя. Някои мъже с напредването на възрастта стават по-цинични. Аз, за щастие, не съм от тях. Ако бях, самият въздух щеше да се огъва покрай мен, всмуквайки всички емоции и оставяйки след себе си само презрение. — Той потропа по масата. — Други мъже… други мъже с напредването на възрастта просто стават по-странни. Боя се, че всъщност съм един от тях. Аз съм костите на забравен вид, които са оставени да съхнат в равнините, които някога, много отдавна, са били море. Чудатост, може би напомняне, че всичко не винаги е било такова, каквото е сега.

— Ти си… стар, нали? Не си Вестител, но си стар колкото тях?

Той свали ботушите си от стола и се наведе напред, като прикова погледа й. Усмихна се нежно.

— Дете, когато те бяха просто бебета, аз вече бях живял десетки животи. „Стар“ е дума, която се използва за износени обувки. Аз съм нещо напълно различно.

Тя потрепери, загледана в тези сини очи. В тях витаеха сенки. Форми се променяха и бяха отнасяни от времето. Скали се разпадаха на прах. Планини се превръщаха в хълмове. Реки сменяха посоката си. Морета ставаха пустини.

— Бурите да го вземат — прошепна тя.

— Когато бях млад… — започна той.

— Да?

— Се заклех.

Шалан кимна, с широко отворени очи.

— Казах, че винаги ще бъда там, когато съм нужен.

— И така ли е било?

— Да.

Тя издиша.

— Изглежда, че трябваше да бъда по-конкретен, тъй като „там“, технически погледнато, е навсякъде.

— То… какво?

— За да съм честен, „там“ е било — до момента — различно място, което не е от никаква полза на никого.

Шалан се поколеба. След секунда, каквото и да й се беше сторило, че е доловила в Шута, бе изчезнало. Тя се намести обратно в стола си.

— Защо разговарям с теб от всички хора?

— Шалан! — слисано възкликна той. — Ако разговаряше с някой друг, той нямаше да бъде аз.

— Случайно познавам много хора, които не са ти, Шуте. Дори харесвам някои от тях.

— Внимавай. Хора, които не са аз, са склонни към спонтанни изблици на искреност.

— И това е лошо?

— Разбира се! „Искреност“ е дума, която хората използват, за да оправдаят хроничната си тъпота.

— Е, аз харесвам искрени хора — заяви Шалан и вдигна чашата си. — Очарователно е колко изненадани остават, когато ги бутнеш по стълбите.

— Хайде сега, това не е мило. Не бива да буташ хора по стълбите, задето са искрени. Буташ хора по стълбите, защото са глупави.

— Ами ако са едновременно и искрени, и глупави?

— Тогава бягаш.

— На мен пък доста ми харесва да споря с тях. Карат ме да изглеждам умна, а Вев знае от колко помощ се нуждая за това…

— Не, не. Никога не бива да спориш с идиот, Шалан. Не повече, отколкото би използвала най-хубавия си меч, за да си намажеш масло.

— О, но аз съм учен. Радвам се на неща с необичайни качества, а глупостта е особено интересна. Колкото повече я изучаваш, толкова повече ти бяга — и въпреки това, колкото повече от нея придобиваш, толкова по-малко я разбираш!

Шутът отпи от чашата си.

— Вярно е, до известна степен. Но може да бъде трудно да я забележиш, тъй като — както при телесната миризма — никога не забелязваш собствената си. И като казах това… сложи двама умника заедно и те ще открият общата си глупост след известно време, а след като го направят, ще се превърнат в идиоти.

— Като дете — расте толкова, колкото го храниш.

— Като модерна рокля — може да бъде прелестна върху младите, но изглежда особено зле на възрастните. И колкото и уникални да са качествата й, глупостта е плашещо често срещана. Общият брой на глупавите хора е близо до броя хора, населяващи планетата. Плюс един.

— Плюс един? — попита Шалан.

— Садеас се брои два пъти.

— Ъ… той е мъртъв, Шуте.

— Какво? — Шутът се изправи.

— Някой го уби. А… не знаем кой. — Хората на Аладар бяха продължили да търсят извършителя, но разследването вече беше спряно по времето, когато Шалан замина.

— Някой е пречукал дъртия Садеас, а аз съм го пропуснал?

— Какво щеше да направиш? Да му помогнеш ли?

— Бурите да го вземат, не. Щях да аплодирам.

Шалан се усмихна и изпусна дълбока въздишка. Косата й си бе върнала червения цвят — бе оставила илюзията да се разпадне.

— Шуте — каза тя, — защо си тук? В града?

— Не съм напълно сигурен.

— Моля те. Може ли просто да ми отговориш?

— Направих го — и бях честен. Мога да знам къде се очаква да бъда, Шалан, но не винаги какво се очаква да правя там. — Той потропа по масата. — Ти защо си тук?

— За да отворя Клетвената порта — отвърна тя. — Да спася града.

Шарка зажужа.

— Благородни цели — одобри Шутът.

— Какъв е смисълът на целите, ако не да те подтикнат към нещо благородно?

— Да, да. Цели се в слънцето. По този начин, ако не уцелиш, поне стрелата ти ще падне някъде много далече и човекът, който ще убиеш, вероятно ще бъде някой, когото не познаваш.

Съдържателят избра този момент, за да пристигне с храна. Шалан не се чувстваше особено гладна; гледката на всички гладуващи хора отвън бе убила апетита й.

Малките чинии съдържаха ронливи питки от Превърнато зърно с по един-единствен кремлинг отгоре — разновидност, позната като скрип, с плоска опашка, две големи щипки и дълги антени. Яденето на кремлинги не беше рядко срещано, но и не се получаваше особено изискано ястие.

Единствената разлика между порцията на Шалан и тази на Шута беше в соса — нейният бе сладък, а неговият — пикантен, макар неговият да беше в отделна чашка. Хранителните запаси бяха малко, а в кухнята не приготвяха отделно мъжки и женски блюда.

Съдържателят се намръщи на косата й, след което поклати глава и излезе. Тя остана с впечатлението, че е свикнал с чудатости покрай Шута.

Шалан погледна към храната си. Можеше ли да я даде на някой друг? Някой, който я заслужаваше повече от нея?

— Яж — каза й Шутът, като стана и тръгна към малкия прозорец. — Не пилей онова, което ти е дадено.

Неохотно, тя направи каквото й бе наредено. Не беше особено вкусно, но не бе и ужасно.

— Ти няма ли да ядеш? — попита го.

— Аз съм достатъчно умен, за да не следвам собствените си съвети, много ти благодаря. — Звучеше разсеян. Пред прозореца минаваше шествие от последователи на Култа на Моментите.

— Искам да се науча да бъда като теб — каза Шалан и се почувства глупаво, когато го изрече.

— Не, не искаш.

— Ти си забавен и чаровен, и…

— Да, да. Толкова буреносно умен съм, че през половината време дори аз не мога да следя за какво говоря.

— … и променяш нещата, Шуте. Когато дойде при мен, в Я Кевед, ти промени всичко. Искам да съм способна да правя това. Искам да съм способна да променям света.

Шутът изобщо не изглеждаше заинтригуван от храната си. „Той храни ли се изобщо?“ зачуди се тя. „Или е… като някакъв вид духче?“

— Кой дойде с теб в града? — попита я той.

— Каладин. Адолин. Елокар. Някои от слугите ни.

— Крал Елокар? Тук?

— Той е твърдо решен да спаси града.

— През повечето дни Елокар изпитва затруднения да се спаси от излагане, камо ли да спасява градове.

— Аз го харесвам — възрази Шалан. — Въпреки неговата… Елокарност.

— Свиква му се, предполагам. Като с гъбички.

— Той наистина иска да постъпва правилно. Трябва да го чуеш как говори напоследък. Иска да бъде запомнен като добър крал.

— Суета.

— Теб не те ли интересува как ще бъдеш запомнен?

— Аз ще се помня сам, което е достатъчно. Елокар обаче се тревожи за грешните неща. Баща му носеше проста корона, защото не се нуждаеше да му се напомня за авторитета му. Елокар носи проста корона, защото се тревожи, че някоя по-пищна може да накара хората да се загледат в нея, вместо в него. Той не иска конкуренция.

Шутът се обърна с гръб към огнището и комина, които оглеждаше досега.

— Искаш да промениш света, Шалан. Това е добре и е хубаво. Но внимавай. Светът те предшества. Има старшинство.

— Аз съм Сияйна — рече тя и пъхна още една пълна вилица с ронлив, сладък хляб в устата си. — Да спасявам света е част от работата ми.

— Тогава бъди разумна. Има два вида важни хора, Шалан. Онези, които, щом скалата на времето се затъркаля към тях, се изправят пред нея и протягат ръце. През целия им живот на тях им е повтаряно колко са велики. Предполагат, че самият свят ще се огъне пред прищевките им, както е правела детегледачката им, когато им е носила прясна чаша мляко.

— Тези хора ги размазват.

— Други стоят настрана, когато скалата навремето преминава, но бързо възкликват: „Вижте какво направих! Накарах скалата да се изтъркаля там. Не ме карайте да го правя отново!“

— Тези хора размазват всички останали.

— Няма ли трети вид хора?

— Има, но са толкова рядко срещани. Те знаят, че не могат да спрат скалата. Затова вървят до нея, изучават я и чакат правилния момент. След това я побутват — съвсем лекичко, — за да я отклонят от пътя й.

— Това са хората… е, това са хората, които в действителност променят света. И те ме ужасяват. Защото човек никога не вижда толкова далеч, колкото си въобразява.

Шалан се намръщи, после погледна към празната си чиния. Не беше мислила, че е гладна, но след като бе започнала да се храни…

Шутът мина край нея, ловко вдигна чинията й и я замени с неговата пълна.

— Шуте… не мога да изям това.

— Не ставай дребнава — каза той. — Как ще спасиш света, ако се умориш от глад?

— Аз няма да се уморя от глад. — Но си взе малка хапка, за да му угоди. — Караш го да звучи така, сякаш да имаш силите да промениш света е нещо лошо.

— Лошо? Не. Ужасяващо, депресиращо, страховито. Да имаш сила е ужасно бреме, най-ужасното нещо, което можеш да си представиш, освен когато имаш алтернатива. — Той се обърна и я огледа. — Какво значи сила за теб, Шалан?

— Тя е… — Шалан сряза кремлинга и го извади от черупката му. — Тя е това, което казах по-рано — способността да променяш нещата.

— Нещата?

— Животът на другите хора. Силата е способността да правиш живота на хората покрай себе си по-добър или по-лош.

— И твоя собствен, разбира се.

— Аз не съм от значение.

— А трябва да бъдеш.

— Себеотрицанието е воринска благодетел, Шуте.

— О, остави това. Трябва да си живееш живота, Шалан, да се наслаждаваш на живота. Да пиеш от онова, което предлагаш на всички останали! Това правя аз.

— Ти… наистина изглежда се наслаждаваш доста.

— Харесва ми да изживявам всеки ден, сякаш ми е последен.

Шалан кимна.

— И с това имам предвид да лежа в локва от собствената си урина и да викам сестрата да ми донесе още пудинг.

Тя почти се задави с хапка кремлинг. Чашата й беше празна, но Шутът мина край нея и сложи неговата в ръката й. Шалан я изпи.

— Силата е нож — обясни той и седна на мястото си. — Ужасен, опасен нож, който не можеш да размахваш, без да се порежеш сам. Шегувахме се за глупостта, но в действителност повечето хора не са глупави. Голяма част са просто обезсърчени от това колко малко контрол имат над живота си. И в един момент избухват. Понякога по удивителни начини…

— Култът на Моментите. Говори се, че те твърдят как виждат да ни застига един преобразен свят.

— Внимавай с всеки, който твърди, че е способен да вижда в бъдещето, Шалан.

— Освен с теб, разбира се. Не каза ли ти, че можеш да виждаш къде трябва да бъдеш?

— Внимавай — повтори той — с всеки, който твърди, че е способен да вижда в бъдещето, Шалан.

Шарка се развълнува по масата, не бръмчеше, само се променяше по-бързо, образуваше нови форми с шеметна скорост. Шалан преглътна. За нейна изненада, чинията й отново беше празна.

— Култът има контрол над Клетвената порта — каза тя. — Знаеш ли какво правят там всяка нощ?

— Пируват — тихо отвърна Шутът — и се веселят. Има две основни разновидности при тях. Обикновените членове, които скитат по улиците, стенат и се преструват на духчета. Но други на платформата наистина познават духчетата — конкретно, създанието известно като Сърцето на Веселбата.

— Един от Несътворените.

Шутът кимна.

— Опасен противник, Шалан. Култът ми напомня за групичка, която познавах много отдавна. Също толкова опасна, също толкова глупава.

— Елокар иска да проникна там. Да се кача на платформата и да активирам Клетвената порта. Възможно ли е?

— Може би. — Шутът се облегна назад. — Може би. Аз не мога да накарам портата да работи; духчетата на фабриала не ми се подчиняват. Ти имаш правилния ключ, а Култът приема нови членове с удоволствие. Той ги поглъща, както огънят се нуждае от още дърва.

— Как? Какво да сторя?

— Храна — рече той. — Близостта им до Сърцето ги кара да пируват и празнуват.

— Да се наслаждават на живота? — попита тя, като цитира думите от по-рано.

— Не. Хедонизмът никога не е бил удоволствие, Шалан, точно обратното. Те взимат прекрасните неща в живота и се тъпчат с тях, докато не загубят вкуса си. Това е като да слушаш красива музика, изсвирена толкова силно, че да елиминира всяка финост — да вземеш нещо красиво и да го превърнеш в похот. И въпреки това пировете им ти осигуряват пролука. Срещал съм водачите им — въпреки най-големите си усилия да го избегна. Занеси им храна за веселбата и аз ще те вкарам вътре. Предупреждение обаче, простото Превърнато зърно няма да ги задоволи.

Значи ще бъде предизвикателство.

— Трябва да се връщам при останалите. — Тя погледна нагоре към Шута. — Ти… ще дойдеш ли с мен? Ще се присъединиш ли към нас?

Той се изправи, след което тръгна към вратата и притисна ухо към нея.

— За съжаление, Шалан — заговори той и я погледна, — не заради теб съм тук.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Аз наистина ще се науча как да променям света, Шуте.

— Ти вече знаеш как. Научи защо. — Той отстъпи от вратата и се притисна към стената. — Също така, кажи на съдържателя, че съм изчезнал с облаче дим. Ще го побърка.

— Съдър…

Вратата внезапно се отвори и се залюля навътре. Съдържателят влезе и се поколеба, когато откри Шалан сама на масата. Шутът се промъкна ловко край вратата и зад гърба на мъжа, който не го забеляза.

— Преизподня — изруга той и се огледа наоколо. — Предполагам, че няма да работи довечера?

— Нямам представа.

— Каза ми, че ще се държи с мен като с крал.

— Е, той спазва това обещание…

Мъжът взе чиниите, след което излезе от стаята. Разговорите с Шута имаха склонност да свършват по странен начин. И, ами, да започват по странен начин. Изцяло си бяха странни.

— Знаеш ли нещо за Шута? — попита тя Шарка.

— Не — отвърна той. — Усещам го като… ммм… един от нас.

Шалан започна да рови в торбичката си за сфери — Шутът бе откраднал няколко, както забеляза — за бакшиш за бедния съдържател. След което се отправи обратно към магазина на шивача, като планираше как да използва екипа си, за да намери храна.