Брандън Сандърсън
Заклеващия (85)

66
Стратег

ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Дъхът на Далинар излезе като пара, когато се облегна върху каменния перваз на прозореца. В стаята зад него войници нагласяха една маса с карта отгоре.

— Виждаш ли ето там? — попита Далинар и посочи през прозореца. — Онзи ръб там долу?

Адолин, сега на дванайсет — почти тринайсет, — се наведе през прозореца. Външната страна на каменната крепост се издуваше тук на втория етаж, което щеше да направи изкачването по нея трудно — но камъните предоставяха удобно място за хващане под формата на корниз точно под прозореца.

— Виждам го — каза Адолин.

— Добре. Сега гледай. — Далинар направи жест към стаята. Един от стражите му дръпна някакъв лост и каменният ръб се прибра в стената.

— Премести се! — викна Адолин. — Направи го пак!

Войникът се подчини, като използва лоста, за да издаде стъпалото навън, след което отново да го прибере.

— Готино! — възкликна Адолин. Беше толкова пълен с енергия, както винаги. Само ако Далинар можеше да впрегне тази енергия за бойното поле. Нямаше да му е нужно Вълшебно снаряжение, за да побеждава.

— Защо, мислиш, са го построили? — попита Далинар.

— В случай че някой се покатери! Така можеш да ги накараш да паднат!

— Защита срещу Броненосци — съгласи се Далинар и кимна. — Падане от такава височина би пропукало Бронята им, но крепостта също така има вътрешни коридори, които са твърде тесни, за да се маневрира нормално с Броня и Меч.

Той се усмихна. Кой да знае, че подобен скъпоценен камък се крие в планините между Алеткар и Я Кевед? Тази самотна крепост щеше да осигури подходяща бариера, ако действително избухнеше война с ведените.

Той махна на сина си да отстъпи назад, след което затвори прозореца и потри студените си ръце. Тази зала бе украсена като хижа, окичена със стари, забравени трофеи от голямочерупчести. Встрани един войник разпали огъня в огнището.

Битките с ведените бяха намалели. Макар последните няколко да бяха разочароващи, да води сина си със себе си беше абсолютно удоволствие. Адолин не бе участвал в сражение, разбира се, но беше присъствал на обсъждания на тактиката. Далинар първоначално бе предположил, че генералите ще се дразнят от присъствието на дете, но бе трудно човек да намери малкия Адолин за дразнещ. Той беше толкова искрен, толкова заинтригуван.

Заедно, двамата с Адолин се присъединиха към един от по-нисшите офицери на Далинар край масата с картата.

— Сега — обърна се Далинар към сина си, — нека да видим колко си внимавал. Къде сме в момента?

Адолин се наведе напред и посочи към картата.

— Това е новата ни крепост, която ти спечели за короната! Тук е старата граница, където беше преди. Тук е новата граница в синьо, която спечелихме обратно от онези крадливи ведени. Те са държали земята ни в продължение на двайсет години.

— Отлично — похвали го баща му. — Но не сме спечелили само земя.

— Договори за търговия! — викна Адолин. — Заради това беше голямата церемония, на която присъствахме. Ти и веденският Върховен принц, в официално облекло. Спечелихме правото да търгуваме тонове неща и то евтино.

— Да, обаче не това е най-важното нещо, което спечелихме.

Адолин се намръщи.

— Хм… коне…

— Не, сине, най-важното нещо, което спечелихме, е легитимност. С подписването на този нов договор веденският крал признава Гавилар за законен крал на цял Алеткар. Не само защитихме границите си, но и предотвратихме по-голяма война, тъй като сега ведените признават правото ни да управляваме — и няма да се опитват да го правят те.

Адолин кимна разбиращо.

Беше задоволително да види колко много може да постигне човек едновременно в политиката и в търговията, като просто безпощадно убие войниците на противника си. Последните няколко години на схватки бяха напомнили на Далинар защо живее. Още повече, бяха му дали нещо ново. Когато беше млад, той бе воювал, след което бе прекарвал вечерите си в пиене с войниците си.

Сега трябваше да обяснява решенията си, да ги казва на глас за ушите на едно младо, жадно за знания момче, което имаше въпроси за всичко — и очакваше Далинар да знае отговорите.

Бурите да го отнесат, беше предизвикателство. Но усещането бе хубаво. Невероятно хубаво. Той нямаше намерение никога вече да се връща към безполезния живот, пропиляван в Колинар, да ходи по купони и да участва в кръчмарски сбивания. Далинар се усмихна и взе чаша затоплено вино, оглеждайки картата. Макар Адолин да се беше съсредоточил на региона, в който се биеха с ведените, очите на Далинар вместо това оглеждаха друга част.

На нея бяха изписани, с молив, числата, които бе изискал: преценка за войските при Дълбините.

— Виим качи еко! — каза Иви, като пристъпи в стаята, хванала ръце пред гърдите си и трепереща. — Мислех, че в централен Алеткар е студено. Адолин Колин, къде ти е якето?

Момчето погледна надолу, сякаш внезапно изненадано, че не го носи.

— Ъ… — То погледна към Телеб, който леко се усмихна и поклати глава.

— Бягай, сине — рече Далинар. — Днес имаш уроци по география.

— Може ли да остана? Не искам да те напускам.

Адолин не говореше само за днес. Наближаваше времето, когато щеше да замине, за да прекара част от годината в Колинар — да се упражнява с майстори фехтувачи и да получи официално обучение по дипломация. Той прекарваше по-голямата част от годината с Далинар, но бе важно да получи някакво образование в столицата.

— Върви — каза Далинар. — Ако внимаваш по време на урока, утре ще те взема да пояздим.

Адолин въздъхна, след това отдаде чест. Скочи от стола си и прегърна майка си — което не бе алетско, но Далинар изтърпя това поведение. После излезе от помещението.

Иви пристъпи до огъня.

— Толкова е студено. Какво е прихванало някого, за да си построи крепост чак тук горе?

— Не е толкова зле — възрази Далинар. — Трябва да посетиш Мразовитите земи през зимата.

— Вие, алетите, не разбирате студа. Костите ви са замръзнали.

Далинар изсумтя в отговор, след което се наведе към картата. „Ще трябва да се приближа от юг, да вървим по брега на езерото…“

— Кралят изпраща съобщение по далекосъобщител — подхвърли Иви. — В момента се записва.

„Акцентът й намалява“, забеляза Далинар отсъстващо. Когато жена му седна на стола до огъня, се подпря с дясната си ръка, а скритата бе прибрана скромно на кръста й. Тя държеше русата си коса на алетски плитки, вместо да я пусне да се стеле по раменете й.

Никога не бе била велик писар — нямаше обучението като млада в изкуството и писмото на някоя воринска жена. Освен това Иви не харесваше книгите и предпочиташе медитациите си. Но се бе старала сериозно през последните години и Далинар беше впечатлен.

Тя все още се оплакваше, че той не се вижда с Ренарин достатъчно. Другият им син беше негоден за битки и прекарваше по-голямата част от времето си в Колинар. Иви прекарваше половината година там с него.

„Не, не“, помисли си Далинар, докато записваше глиф на картата. „По брега е очакваният маршрут.“ Какво тогава? Воден десант през езерото? Трябваше да провери дали може да намери кораби за това.

Най-накрая един писар влезе, понесъл писмото на краля и всички освен Далинар и Иви излязоха. Иви взе писмото и се поколеба.

— Искаш ли да седнеш или…

— Не, давай.

Иви си прочисти гърлото.

„Братко.“ започваше писмото. „Договорът е сключен. Усилията ти в Я Кевед са похвални и това трябва да е време за празненство и поздравления. Всъщност, като личен коментар, искам да изразя колко се гордея с теб. Вестите от най-добрите ни генерали са, че тактическите ти инстинкти са узрели до пълноправен стратегически гений. Аз никога не съм се числил в редиците им, но те до последния те смятат за свой равен.

Така, както аз израснах да стана крал, ти, изглежда, си открил мястото си като наш генерал. Много ще ми е интересно да чуя докладите ти за тактиките на малките мобилни отряди, които използваш. Бих искал лично да поговорим надълго и нашироко за това — всъщност и аз имам важни собствени открития, които бих желал да споделя. Би било най-добре, ако се срещнем очи в очи. Някога се радвах на компанията ти всеки ден. Сега, вярвам, са минали три години, откакто се видяхме за последно…“

— Но — прекъсна я Далинар — трябва да се справим с Дълбините.

Иви прекъсна, погледна го, след което отново върна очи върху страницата. Продължи да чете:

„За жалост, срещата ни ще трябва да почака още няколко бури. Макар твоите усилия на границата определено да са помогнали да укрепим силите си, аз се провалих в овладяването на Раталас и нейния дезертьорски владетел с политика.

Трябва отново да те изпратя при Дълбините. Задачата ти е да потушиш това разединение. Една гражданска война би могла да разкъса Алеткар на парчета и аз не смея да чакам повече. Истината е, че трябваше да те послушам, когато говорихме — преди толкова много години — и ти ме предизвика да те изпратя при Дълбините.

Садеас ще събере подкрепления и ще се присъедини към теб там. Моля те, изпрати вест за стратегическата си оценка на проблема. Бъди предупреден, сега сме сигурни, че някой от другите Върховни принцове — не знаем кой — подкрепя Таналан и бунта му. Той може да има достъп до Вълшебно въоръжение. Желая ти голям успех и благословията на самите Вестители в новото ти начинание. С любов и почит, Гавилар.“

Иви вдигна поглед.

— Откъде знаеше, Далинар? Гледаш тези две карти внимателно от седмици — карти на Кралските земи и на Алеткар. Знаеше, че той ще ти повери тази задача.

— Какъв стратег щях да бъда, ако не можех да предвидя следващата битка?

— Мислех, че ще си починем — въздъхна Иви. — Мислех, че ще приключим с убийствата.

— С инерцията, която съм набрал? Каква загуба би било това! Ако не беше този проблем в Раталас, Гавилар щеше да намери друго място, където да ме изпрати на бой. Може би отново в Хердаз. Не става най-добрият ти генерал да се мотка наоколо и да събира крем.

А и освен това. Сигурно имаше мъже и жени сред съветниците на Гавилар, които се тревожеха за Далинар. Ако някой бе заплаха за трона, то това щеше да е Тоягата — особено с уважението, което си бе спечелил от генералите на кралството. И макар Далинар да бе решил преди години, че никога не би сторил подобно нещо, много от хората в двореца биха смятали, че кралството ще е в по-голяма безопасност, ако той е държан настрана.

— Не, Иви — поклати глава той, като си отбеляза още нещо. — Съмнявам се, че някога отново ще се установим в Колинар.

После кимна сам на себе си. Това беше начинът да стигне до Дълбините. Един от мобилните му отряди щеше да обиколи и да обезопаси брега на езерото. След това той можеше да мине през него с цялата армия и да атакува далеч по-бързо, отколкото очакваха в Дълбините.

Доволен, Далинар вдигна поглед. И видя Иви да плаче.

Гледката го накара да се вцепени и той изпусна молива си. Тя се опитваше да се сдържи, обърната към огъня и увила ръце около себе си, но подсмърчанията звучаха отчетливо и обезпокоително като трошащи се кости.

Дъхът на Келек… той можеше да се изправи срещу войници и бури, падащи камъни и умиращи приятели, но нищо в обучението му никога не го бе подготвило да се справи с тези нежни сълзи.

— Седем години — прошепна тя. — Седем години сме навън и живеем по фургони и междинни спирки по пътя. Седем години на убийства, на хаос, на мъже, които крещят от раните си.

— Ти се омъжи…

— Да, омъжих се за войник. Моя е вината, че не съм достатъчно силна да се справя с последствията. Благодаря ти, Далинар. Направи това кристално ясно.

Значи това било усещането да се чувстваш безпомощен.

— Аз… мислех, че ще започне да ти харесва. Вече се нагаждаш към другите жени.

— Другите жени? Далинар, те ме карат да се чувствам глупава.

— Но…

— Разговорите за тях са състезание — обясни Иви и вдигна ръце. — Всичко трябва да бъде състезание за вас, алетите, винаги се опитвате да блеснете пред другите. За жените това е тази ужасна, безмълвна игра да се докаже коя е по-остроумна от другите. Мислех… че може би единственият начин да те накарам да се гордееш с мен е да отида при Нощната пазителка и да я помоля за благословията на интелигентността. Старата магия може да промени човек. Да го направи велик…

— Иви — прекъсна я Далинар. — Моля те, не говори за това място или това създание. Това е богохулство.

— Така казваш, Далинар — отвърна тя. — Но всъщност тук никой не го е грижа за религията. О, стараят се да покажат колко по-възвишени са техните вярвания пред моите. Но кой наистина се безпокои за Вестителите, като изключим моментите, когато ругаят в тяхно име? Водите арденти по време на битка, само за да Превръщат камъни в зърно. По този начин не е нужно да спирате да се избивате едни други за достатъчно дълго, че да си намерите нещо за ядене.

Далинар се приближи до нея и седна на другия стол до огнището.

— В твоята родина… различно ли е?

Тя разтърка очи и той се зачуди дали е прозряла през опита му да смени темата. Когато говореше за народа си, това често смекчаваше споровете им.

— Да — отвърна тя. — Наистина, има ги онези, които не се интересуват от Единствения или от Вестителите. Твърдят, че не бива да приемаме ириалски или ворински вярвания като наши собствени. Но, Далинар, много хора наистина ги е грижа. Тук… вие просто плащате на някой ардент да ви изгори малко глифи и приключвате с въпроса.

Далинар си пое дълбоко въздух.

— Може би, след като се погрижа за бунтовниците, мога да убедя Гавилар да не ми възлага повече задачи. Можем да пътуваме. Да отидем на запад към родината ти.

— За да можеш вместо това да убиваш моя народ?

— Не! Аз не бих…

— Те ще те нападнат, Далинар. Двамата с брат ми сме изгнаници, ако си забравил.

Той не беше виждал Тох от десетилетие, откакто брат й замина за Хердаз. Според слухове там му харесваше доста, живееше на брега, защитен от алетски телохранители.

Иви въздъхна.

— Никога вече няма да видя потопените гори. Приела съм това. Ще изживея живота си в тази сурова земя, толкова подвластна на вятър и студ.

— Е, можем да отидем на някое топло място. Нагоре към Парещите води. Само двамата. Време за нас. Можем дори да вземем Адолин.

— Ами Ренарин? — попита Иви. — Далинар, имаш двама синове, в случай че си забравил. Изобщо интересуваш ли се от състоянието на детето? Или той не представлява нищо за теб, след като не може да стане войник?

Далинар изсумтя, изпита усещането, че са го ударили с боздуган по главата. Изправи се и тръгна към масата.

— Какво? — викна Иви.

— Участвал съм в достатъчно битки, за да разпозная такава, която не мога да спечеля.

— Така че бягаш? — попита жена му. — Като страхливец?

— Страхливец — отвърна Далинар, докато събираше картите си — е човек, който забавя необходимото отстъпление от страх да не му се присмеят. Ще се върнем в Колинар, след като се справя с бунта на Дълбините. Обещавам ти поне година там.

— Наистина ли? — попита Иви и се изправи.

— Да. Ти спечели тази битка.

— Аз… нямам чувството, че съм спечелила…

— Добре дошла във войната, Иви — каза Далинар и се запъти към вратата. — Няма недвусмислени победи. Просто някои от тях оставят по-малка част от приятелите ти мъртви, отколкото други.

Той излезе и тръшна вратата след себе си. Звуците на риданията й го преследваха надолу по стъпалата и край него започнаха да падат духчета на срама като венчелистчета. „Бурите да го отнесат, не заслужавам тази жена, нали?“

Е, така да бъде. Спорът беше по нейна вина, както и последиците. Той заслиза тежко по стълбите, за да отиде при генералите си и да продължи да планира повторното си нападение над Дълбините.