Брандън Сандърсън
Заклеващия (83)

64
Обвързващия боговете

„Разногласията между Разбиващите небето и Бягащите по вятъра вече достигат нетърпими крайности. Умолявам всекиго, готов да чуе тези думи, да разбере, че всъщност не сте толкова различни, колкото смятате.“

Из чекмедже 27–19, топаз

Далинар протегна ръка в тъмната каменна шахта, в която беше скрил Меча на Чест на убиеца. Още беше тук; пръстите му напипаха ефеса под ръба на шахтата.

Очакваше да почувства нещо повече, когато го докосна. Усещане за сила? Трепет? Това беше оръжие, принадлежало на Вестителите — толкова древно, че караше обикновените Вълшебни мечове да изглеждат млади в сравнение с него. Но въпреки това, когато го извади от скривалището му и се изправи, единственото, което почувства, беше собственият си гняв. Това беше оръжието на убиеца, който беше отнел живота на брат му. Оръжието, използвано да всява ужас в цял Рошар и да убие владетелите на Я Кевед и Азир.

Беше ограничено от негова страна да гледа на такова древно оръжие просто като на меча на Убиеца в Бяло. Влезе в по-голямото съседно помещение и разгледа меча на светлината на сферите, които беше поставил на каменния блок. Извит и изящен — оръжието на един крал. Йезерезе’Елин.

— Някои смятаха, че ти си един от Вестителите — обърна се Далинар към Отеца на Бурята, който тътнеше далечно в дъното на ума му. — Йезерезе, Вестителя на Кралете, Отеца на Бурите.

— Хората често говорят глупави неща — отвърна Отеца на Бурята. — Някои твърдят, че Келек е Отеца на Бурята, други — че всъщност е Йезриен. Аз не съм нито един от тях.

— Но Йезерезе действително е бил Бягащ по вятъра.

— Той е живял преди Бягащите по вятъра. Той беше Йезриен — мъж, чиито сили нямаха име. Те просто бяха той. Бягащите по вятъра бяха назовани така едва след като Ишар основа ордените.

— Иши’Елин — каза Далинар. — Вестителя на Късмета.

— Или на загадките — отвърна Отеца на Бурята, — или на свещениците. Или на поне още десет неща, ако се съди по начините, по които са го наричали хората. Сега е също толкова луд, колкото останалите. Може би повече.

Далинар отпусна надолу Меча на Чест, загледан на изток, към Произхода. Независимо от каменните стени, знаеше, че ще може да намери Отеца на Бурите там.

— Знаеш ли къде са?

— Вече ти казах. Не съм всевиждащ. Виждам само някои неща с помощта на бурите.

— Знаеш ли къде са?

— Само един — изръмжа Отеца. — Видях… Ишар. Проклина ме нощем, а после се самопровъзгласява за бог. Желае смърт. Собствената си. И може би тази на всички човеци.

Изведнъж Далинар проумя.

— Отче на Бурята!

— Да?

— О. Ъ-ъ, просто възклицание… Както и да е. Тезим, богът-свещеник на Тукар? Той ли е? Иши, Вестителя на Късмета, е мъжът, който води война с Емул?

— Да.

— С каква цел?

— Обезумял е. Не търси разумни основания в постъпките му.

— Кога… кога смяташе да ме уведомиш за това?

— Когато попиташе. Кога друг път да говоря по въпроса?

— Когато се сетиш! — отвърна Далинар. — Знаеш важни неща, Отче на Бурята!

Отеца изръмжа нещо неразбрано.

Далинар си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Духчетата не мислеха като хората. Гневът нямаше да промени онова, което му казваше Отеца. Но какво би го променило?

— Знаеше ли за силите ми? — попита Далинар. — Знаеше ли, че мога да излекувам камъка?

— Знаех, след като го направи — отвърна Отеца на Бурята. — Да. След като го направи, вече го знаех от самото начало.

— Знаеш ли на какво друго съм способен?

— Разбира се. Щом го откриеш, ще го знам.

— Но…

— Силите ти ще се проявят, когато си готов за тях, не по-рано — каза Отеца. — Не можеш да ги насилваш или да избързваш с тях. Но не се води по уменията на останалите, дори да имат същите Стихии като теб. Тяхната съдба е различна, а способностите им са дребни, незначителни. Статуите, които възстанови, бяха нищо работа, просто фокус. Твоята сила е същата като онази, която някога притежаваше Ишар. Преди да се превърне във Вестителя на Късмета, той беше наричан Обвързващия боговете. Той беше създателят на Клетвеното съглашение. Никой Сияен не е способен на повече от теб. Ти притежаваш силата на Обвързването — силата да обединяваш хора и светове, умове и души. Твоите Стихии са най-велики от всички — макар че ще се провалят, ако се опиташ да ги използваш само за битки.

Думите сякаш заляха Далинар и го тласнаха назад с огромната си сила. Когато Отеца на Бурята завърши, той откри, че е останал без дъх, а главата започна да го боли. Инстинктивно засмука Светлина на Бурята, за да се излекува, и тясната стаичка притъмня. Болката изчезна; студената пот, оросила челото му, обаче — не.

— Има ли и други като мен? — попита най-накрая.

— В момента — не, а и могат да съществуват общо трима. По един за всекиго от нас.

— Трима? — попита Далинар. — Три духчета, които създават Връзкотворци. Ти… и Култивация сте две от тях?

Отеца на Бурята го изненада, като се разсмя.

— Трудно ще бъде да превърнете нея в свое духче. Ще ми е забавно да видя как някой изобщо се опитва.

— Кой, тогава?

— Моите братя и сестри не са твоя работа.

Изглеждаше му като да е тъкмо обратното, но Далинар вече се беше научил кога да спре да настоява. Ако упорстваше още, само щеше да накара духчето да се оттегли.

Хвана здраво Меча на Чест и събра сферите, една от които вече беше напълно потъмняла.

— Питал ли съм те някога как ги презареждаш? — попита Далинар, като вдигна сферата и се вгледа в рубина в центъра й. Беше виждал такива и отделно, и винаги се изненадваше колко дребни са всъщност. Стъклото ги караше да изглеждат много по-големи.

— По време на бурите, силата на Чест се съсредоточава на едно място — отговори Отеца на Бурята. — Минава през трите свята и обединява Физическото, Умственото и Духовното в едно за момент. Скъпоценните камъни, изложени на чудодейната сфера на Духовното, се насищат с безкрайната енергия, която го изпълва.

— Можеш ли да заредиш тази сфера сега?

— Не съм… сигурен — отвърна Отеца заинтригувано. — Протегни я напред.

Далинар го послуша и усети някакво ново чувство — като дръпване отвътре, сякаш Отеца се бореше да разкъса връзката помежду им. Сферата остана тъмна.

— Не е възможно — отвърна Отеца на Бурята. — Аз съм близо до теб, но силата не е — тя продължава да се движи заедно с бурята.

Това беше доста повече, отколкото обикновено получаваше от Отеца на Бурята. Надяваше се да го запомни добре, за да може да повтори думите му пред Навани — е, ако самият Отец слушаше, щеше да поправи грешките му, разбира се. Мразеше да го цитират неточно.

Далинар излезе в коридора, за да посрещне Мост Четири. Вдигна Меча на Чест — могъщ артефакт, способен да променя светове. Но също като Вълшебните мечове, създадени по негово подобие, беше безполезен, ако го оставеше скрит.

— Това — обърна се Далинар към мъжете от Мост Четири, — е Мечът на Чест, който капитанът ви откри.

Двадесетината мъже се скупчиха по-близо около него, а любопитните им физиономии се отразиха в метала.

— Всеки, който го хване, незабавно ще бъде удостоен със силите на Бягащ по вятъра. Отсъствието на капитана ви възпрепятства упражненията ви. Може би Мечът ще помогне — макар че можете да го използвате само един по един.

Мостовите зяпнаха оръжието, онемели, затова Далинар го протегна към старшия лейтенант на Каладин — брадатия, по-възрастен от останалите мъж на име Тефт.

Тефт протегна ръка, после пак я отдръпна.

— Лейтен — излая той. — Ти си проклетия ни оръжейник. Вземи го ти.

— Аз ли? — обади се един набит мостови. — Занимавам се само с брони.

— Е, пиши го същото.

— Аз…

— Откачени нискоземци — намеси се Скалата, рогоядецът, като разбута останалите и взе Меча. — Супата ви е съвсем изстинала. Което е преносен израз, който означава, че всички сте страшно глупави.

И той вдигна оръжието, любопитен да види какво ще се случи. Очите му мигом изсветляха до бледосиньо, почти като стъкло.

— Скала? — каза Тефт. — Ти? Да държиш оръжие?

— Няма да го размахвам — отвърна Скалата, като подбели очи. — Ще го пазя. Това е всичко.

— Това е Вълшебен меч — предупреди го Далинар. — Упражнявали сте се с такива, нали?

— Да, сър — потвърди Тефт. — Което пак не означава, че някой от тея хубостници няма да смогне да си отсече собствените крака. Но… предполагам, че ще можем да използваме Меча, за да го излекуваме, като го направи. Сигзил, изготви някакъв списък, по който да се редуваме да тренираме.

„Да го излекуваме…“ Далинар се почувства страшно наивен. Пак беше пропуснал да навърже нещата. Всеки, който държеше този Меч, щеше да разполага със способностите на Сияен. Означаваше ли това, че ще могат да го използват, за да се излекуват? Ако да, това можеше да се окаже много полезно допълнително приложение на оръжието.

— Пазете това в тайна от останалите — заръча им той. — Би трябвало да сте в състояние да го призовавате и освобождавате като обикновен Вълшебен меч. Вижте какви резултати ще можете да постигнете, а после ми докладвайте за тях.

— Ще се постараем, сър — обеща Тефт.

— Добре — отвърна Далинар.

Фабриалът-часовник на ръката му иззвъня, и Далинар потисна въздишката си. Беше намерила начин да го накара да звъни?

— Извинете ме. Трябва да побързам за срещата си с един император на хиляда и петстотин километра оттук.

* * *

Малко по-късно Далинар стоеше на балкона в покоите си, хванал ръце зад гърба си, и се взираше в платформите на Клетвените порти.

— Когато бях по-млада, често сключвах търговски сделки с азишите — обади се Фен иззад него. — Може и да не се получи, но това е много по-добър план от традиционното алетско перчене.

— Не ми харесва идеята да ходи сам — отговори Навани.

— Според информацията, с която разполагам, Далинар е бил прободен в гърдите, после повдигнал камък с тегло колкото десетина мъже, а след това го видях как започна да сглабя пак града ми камък по камък — отвърна сухо Фен. — Мисля, че ще се оправи.

— Никакво количество Светлина на Бурята няма да му помогне, ако просто го пленят в някоя килия — каза Навани. — Може да се окаже лесен за използване заложник.

Всъщност спореха, за да ги чуе той. Трябваше да разбере рисковете на плана. И ги разбираше. Приближи се към Навани и я целуна леко. Усмихна й се, после се обърна и протегна ръка към Фен. Тя му връчи хартиен плик — като за писма, но по-голям.

— Това е, значи? — попита я. — И трите са вътре?

— Обозначени са със съответните глифи — каза Навани. — Далекосъобщителят също е в плика. Обещаха да говорят на алетски по време на срещата — няма да има кой да ти превежда, понеже настояваш да идеш сам.

— Така е — отговори Далинар и се запъти към вратата. — Искам да опитам идеята на Фен.

Навани се изправи бързо и го хвана над лакътя със свободната си ръка.

— Уверявам те, че ще бъда в безопасност — добави той.

— Не, няма да бъдеш. Но това не е по-различно от десетките други пъти, в които си поемал на битка. Вземи — каза тя и му подаде малка кутия, увита в плат.

— Фабриал?

— Обяд — поправи го тя. — Кой знае с какво ще решат да те нахранят онези хора.

Беше го увила в молитва. Далинар вдигна вежда, но Навани само сви рамене, сякаш да каже: „Е, няма да навреди, нали?“ Прегърна го, като остана притисната в него малко по-дълго от обичайното — повече, отколкото би останал някой друг алет, — после отстъпи назад.

— Ще следим далекосъобщителя. Ако мине един час, а ти още не си ни дал знак, ще дойдем да те вземем.

Той кимна. Не можеше да им пише, естествено, но можеше да включва и изключва фабриала, и да им изпраща сигнали — стар номер, който генералите прилагаха, когато не разполагаха с писар.

След известно време, той закрачи през платото от запад на Уритиру. Докато го пресичаше на път към Клетвената порта, подминаваше войници, които маршируваха в строй, сержанти, които крещяха заповеди и вестоносци, които разнасяха съобщения. Двама от Мечоносците му — Ръжд и Калишор, мъже, които разполагаха само с Вълшебни брони, сега се упражняваха с огромни Вълшебни лъкове. Изстрелваха дебели стрели на стотици метри, като се целеха в голямата сламена мишена, която Каладин беше поставил в подножието на близката планина.

Мнозина от обикновените войници седяха наоколо със сфери в ръка и се взираха в тях настойчиво. Мълвата, че Мост Четири набира новобранци, се беше разпространила сред хората. Напоследък беше забелязал, че голям брой от мъжете из коридорите на кулата стискаха по някоя сфера в шепа — „за късмет“. Подмина дори една групичка, в която си говореха как трябвало да глътнеш сферите.

Отеца на Бурята изръмжа недоволно.

— Подхождат напълно погрешно. Глупави хора. Не могат да засмучат светлина и да се превърнат в Сияйни; трябва първо да се приближат към Сияйността, а после да потърсят Светлина, с която да изпълнят обета.

Далинар скастри мъжете, като им заповяда остро да се върнат към упражненията и да не гълтат никакви сфери. Те се запрепъваха в бързината да изпълнят нарежданията му, ужасени да заварят Тоягата да се извисява над тях. Той поклати глава и продължи нататък. За съжаление, пътят му минаваше през едно учение, в което се разиграваше битка. Два отряда копиеносци напираха едни към други на платото, като ръмжаха от усилие да запазят местата си в строя под натиска на противника. Макар че бяха въоръжени с тренировъчни копия с тъпи върхове, това зависеше предимно от уменията им с щита.

Далинар забеляза издайническите знаци, че борбата започва да загрубява прекалено. Мъжете викаха с истинско ожесточение, а в краката им вряха духчета на гнева. Една от редиците се разкъса и вместо да се отдръпнат, противниците им ги заблъскаха с щитовете си.

Зелено и бяло от едната страна, черно и виненочервено — от другата. Садеас и Аладар. Далинар изруга, насочи се към войниците и им изкрещя да отстъпят назад. Скоро капитаните и командирите също подеха заповедта и им се развикаха да спрат. Задните редици на двете роти отстъпиха, но войниците отпред се сбиха открито.

Далинар нададе висок вик, а по камъните пред него засия Светлина на Бурята. Онези, които не бяха замесени в крамолата, отскочиха назад. Останалите се оказаха, хванати в капан от Светлината, която ги залепи за камъните. Това принуди всички освен най-освирепелите да престанат.

Далинар разтърва последните неколцина, натисна ги на земята и ги залепи върху платото за седалищата им, до духчетата на гнева. Мъжете се помъчиха да се съпротивят, но когато го видяха, замръзнаха на място с подобаващо разкаяни изражения.

„Спомням си как се чувствах, когато аз се увличах така в битката“, помисли си Далинар. „Дали не е Вълнението?“ Не можеше да си спомни да го е изпитвал от… дълго време. Напомни си да нареди да разпитат войниците, за да провери дали не са го усетили.

Остави Светлината на Бурята да се изпари като прозрачен, светещ дим. Офицерите на Аладар оттеглиха войниците си в спретнат строй и им закрещяха да започнат упражненията си за сила и гъвкавост. Войниците от армията на Садеас, обаче, се изправиха на крака, като плюеха на земята, и се оттеглиха на намусени групички с ругатни и мърморене.

„Стават все по-неуправляеми“, помисли си Далинар. Докато над тях властваше Торол Садеас, те бяха садистични и немарливи, но все пак — войници. Да, често се въвличаха в сбивания, но по време на сражения изпълняваха заповедите безотказно. С други думи, вършеха работата си добре, макар и да не бяха пример за подражание.

Над главите на тези войници се развяваше новото знаме на Садеас. Меридас Садеас, Амарам, беше променил двойката глифи, както повеляваше традицията: ниската кула на Садеас беше станала по-висока, а на мястото на чука се виждаше брадва.

Въпреки репутацията, според която поддържаше строг ред в армията си, беше явно, че Амарам се затруднява да контролира тези мъже. Никога преди не беше управлявал толкова многобройна войска — а убийството на Върховния принц може би ги беше ядосало до степен, в която Амарам вече не можеше да им повлияе.

Аладар не беше успял да открие някаква съществена информация относно убийството на Торол. На теория, разследването продължаваше… но нямаше никакви следи. Не беше дело на Несътворената, но това беше всичко, което знаеха.

„Ще трябва да направя нещо по въпроса с тези войници“, каза си Далинар. „Имат нужда от нещо, в което да влагат енергията си, за да не търсят все с кого да се заядат…“

Може би вече разполагаше с идеалната задача за целта. Обмисли идеята, докато най-после се изкачваше по стълбището към платформата на Портата, после прекоси голото поле и влезе в сградата с пулта за управление. Вътре го чакаше Ясна, която тъкмо четеше книга и си водеше записки.

— Какво те забави толкова? — попита го тя.

— На платото почти се разрази бунт — отвърна той. — Две роти обучаващи се войници се сблъскаха по време на тренировка и накрая се сбиха помежду си.

— Садеас?

Далинар кимна.

— Ще трябва да направим нещо по въпроса.

— Тъкмо се сетих за нещо. Може би физическият труд в един град, който отчаяно се нуждае от възстановяване, ще се окаже много благотворен — като работят под строг надзор, разбира се.

Ясна се усмихна.

— Колко удобно, че в момента сме се заели точно с такава задача в помощ на кралица Фен. Ще могат да работят до пълно изтощение — ако приемем, че ще съумеем да ги държим под контрол.

— Ще започна с изпращане на по-малки групи, за да съм сигурен, че няма само да навлечем още неприятности на Фен — каза Далинар. — Има ли някакви новини от екипа на краля в Колинар?

Бяха дали на Елокар и Шалан няколко далекосъобщителя, но — както и очакваха, — Отеца на Бурята не бе успял да се свърже с някого от тях и да ги доведе в едно от виденията.

— Няма. Ще продължаваме да следим за такива и ще ти съобщим веднага, щом получим някакъв отговор.

Далинар кимна и се постара да потисне безпокойството за Елокар и сина си. Налагаше му се да им се довери и да повярва, че или ще постигнат задачата си, или ще намерят някакъв начин да докладват какво им пречи да го направят.

Ясна призова Вълшебния си меч. Странно беше колко естествена му се струва гледката на Ясна с меч в ръка.

— Готов ли си?

— Да.

Решийката, Крадла, беше получила позволение от азишкия престол да отключи Клетвената порта от тяхната страна. Императорът най-после беше склонил да се срещне с Далинар лично.

Ясна задейства устройството, като завъртя вътрешната стена, а подът заблещука. Отвън проблесна ярка светлина, и през вратата незабавно нахлу жежък въздух. Явно Азир беше посред разгара на лятото.

Тук миришеше различно. На екзотични подправки и по-фини аромати, като непознати дървета.

— Успех — каза му Ясна, докато той излизаше навън.

Постройката проблесна зад него, когато тя се върна в Уритиру и го остави да се срещне с азишката имперска свита сам.