Брандън Сандърсън
Заклеващия (82)

63
В огледалото

„Когато се завърнах в кулата, заварих сбирщина хлапета, заети да се заяждат помежду си, вместо горди рицари. Затова мразя това място. Ще ида да картографирам скритите подводни пещери на Аимиа; картите ми ще са в Акина.“

Из чекмедже 16–16, аметист

Воал се наслади на усещането отново да обикаля из истински град — дори да беше наполовина подивял.

Повечето градове живееха на самия ръб на цивилизацията. Всички говореха за градовете и селата в затънтената провинция, сякаш бяха по-нецивилизовани, но тя беше открила, че хората там са приятни, спокойни и удовлетворени от по-тихия си, мирен живот.

В градовете не беше така. Градовете се бореха да оцеляват ден след ден, винаги на една крачка от гладната смърт. Когато толкова много хора се видеха принудени да живеят така близо един до друг, техните култури, идеи и миризми се смесваха и обменяха непрекъснато. Крайният резултат не беше цивилизация. Беше контролиран хаос — натикан в тесен затвор, под огромно налягане.

В градовете се усещаше напрежение. Можеше да го вдишаш, да го усетиш на всяка крачка. Воал го обожаваше.

След като се беше отдалечила на няколко пресечки от шивашкото ателие, тя дръпна периферията на шапката си по-ниско над очите и заразглежда една от страниците на скицника си, сякаш се опитваше да се ориентира по карта. Това й осигури прикритие, докато засмуче Светлина на Бурята и преобрази чертите на лицето си в тези на Воал, вместо на Шалан.

Не се появиха никакви духчета, които да закрещят заради онова, което беше направила. Значи Светлотъкането беше различно от употребата на фабриали. Знаеше, че надали ще има някаква опасност, тъй като бяха влезли в града предрешени, но все пак беше предпочела да се отдалечи от ателието, преди да опита.

Закрачи по широката улица, а дългото палто зашумоля около прасците й. Веднага реши, че Колинар й допада. Харесваше й как следва очертанията на хълмовете, на които беше построен, като неравно одеяло от сгради. Харесваше й уханието на рогоядски подправки, което донесе един повей на вятъра, и ароматът на алетски задушени раци, което долови в следващия. Е, в момента беше по-вероятно да са кремлинги, а не истински раци.

Тази част не й харесваше. Бедните хора. Дори в този по-богат квартал, тя едва успяваше да извърви половината разстояние до следващата пресечка, без да й се наложи да си проправя път през групичките хора, сгушени на улицата. Общите дворове на сградите бяха претъпкани с хора, които до скоро трябва да бяха били обикновени селяни, а сега бяха окаяни бежанци без пукната пара и сигурно препитание.

По улиците не минаваха много превозни средства. Няколко паланкина, обградени от стражници. Никакви карети. Животът, обаче, не спираше да чака войната да премине — била тя и вторият Ахариетиам. Имаше вода за носене, дрехи за пране. Предимно женска работа, както си личеше и от големите групи мъже, които бездействаха навсякъде. Сега, когато градът нямаше истински управник, кой щеше да им плаща, за да работят в ковачниците? Да чистят улиците или да дялат крем? И по-лошо — в град с такива размери по-голямата част от черния труд се вършеше от парши. Никой не напираше особено нетърпеливо да заеме мястото им.

„Но мостовият е прав“, помисли си Воал, като забави крачка на едно кръстовище. „Градът продължава да се изхранва някак.“ Място като Колинар би се саморазрушило много бързо, щом останеше без вода или храна.

Не, градовете не бяха цивилизовани. Не повече, отколкото един белогръб би могъл да се счита за опитомен, защото има нашийник на врата.

Малка група култисти, облечени като духчета на разложението, закуцука по улицата към нея. Мократа червена боя по дрехите им напомняше на кръв. Шалан смяташе тези хора за твърде крайни, потенциално опасни и вероятно луди, но Воал не беше убедена в това. Бяха твърде театрални, а и бяха твърде много, за да са обикновени безумци. Това беше някаква мода. Начин да се справят с неочакваните събития и да възвърнат някакъв смисъл в преобърнатия си с главата надолу живот.

Това обаче не означаваше, че не представляват заплаха. Група хора, които се стремят да се докажат едни пред други, винаги се оказваше по-опасна от един-единствен психопат. Затова се постара да заобиколи култистите отдалеч.

През последвалия един час Воал обикаля града, като постепенно се насочваше към двореца. Районът, където се намираше шивашкото ателие, изглеждаше най-нормално. Все още разполагаше с хубав пазар, който продължаваше да работи и който тя смяташе да проучи по-подробно веднага, щом й останеше достатъчно време. Имаше и паркове, и макар че те вече бяха окупирани от тълпите, хората в тях бяха жизнени и бодри. Виждаха се семейства и дори цели общности, дошли от други селища, които полагаха усилия да се приспособят към обстановката.

Подминаваше подобните на бункери имения на богаташите едно след друго. Няколко явно вече бяха обрани — портите бяха строшени, кепенците на прозорците — счупени, а наоколо се валяха одеяла и парчета дърво. Явно няколко от светлооките семейства не бяха разполагали с достатъчно стражници, за да се предпазят от бунтовете.

Всеки път, когато Воал завиваше в посока на градската стена, навлизаше в по-претъпкани и западнали райони на града. Бежанци, които просто седяха направо на улицата. Празни погледи, окъсани дрехи. Хора без домове или общности.

Но колкото повече се приближаваше към двореца, толкова по-празен ставаше градът. Дори злощастните бежанци, които обитаваха улиците от вътрешната страна на градската стена — където нападаха Пустоносните — знаеха, че е добре да странят от тази област.

Това караше домовете на по-богатите семейства тук, в двореца, да изглеждат… не на място. При нормални обстоятелства, жилището в близост до двореца би било привилегия и всяко по-голямо имение тук разполагаше със собствени стени, които защитаваха деликатните градини и големите, разточителни прозорци. Но сега Воал усещаше нередността на цялото място като боцкане по кожата. Семействата, които бяха живели тук, трябва да я бяха усетили, но твърдоглаво бяха упорствали да останат по домовете си.

Надзърна през желязната порта на едно от именията и видя караула, застанал на пост — мъже в тъмни униформи с гербове, които не разпознаваше. Всъщност, когато един от тях й хвърли поглед, тя не можа да различи очите му. Вероятно беше просто игра на светлината, но… Бурята да го вземе. У войниците също се усещаше нещо не както трябва; движеха се странно, на резки, бързи тласъци, като дебнещи хищници. Не си разменяха и дума, когато се разминеха по време на обиколките си.

Тя се отдръпна и продължи по улицата. Дворецът беше точно отпред. Към него водеше широкото стълбище, където щеше да се срещне с Каладин — но преди това й оставаше още малко време. Шмугна се в близкия парк — първият от всички, които беше видяла дотук, който не беше пренаселен с бежанци. Високи тежкостъпи дървета — отглеждани и култивирани за по-голяма височина и по-кичести листа — хвърляха шарена сянка на земята.

Прикрита от любопитните погледи, тя всмука Светлина на Бурята и насложи чертите и облеклото на Лин над тези на Воал — по-набита и широка, със синя униформа на съгледвач. Шапката се превърна в черна шапка против дъжд от типа, който често носеха по време на дъждовния сезон.

Напусна парка като Воал, която играеше ролята на Лин. Стараеше се да поддържа този факт ясен в съзнанието си: тя все още беше Воал. Само че предрешена.

Съсредоточи вниманието си върху задачата да проучи положението с Клетвената порта. Дворецът беше построен върху възвишение, от което се откриваше гледка на целия град, и тя се запъти по улиците, които го заобикаляха от изток. И наистина, след малко откри платформата на Клетвената порта. Беше цялата застроена, и висока колкото двореца — около шест метра, може би. Свързана беше със сградата на самия дворец посредством закрита алея, построена върху ниска стена.

„Построили са алеята точно над стълбището към платформата“, помисли си тя недоволно. Единственият друг начин да се стигне до нея бяха стъпалата, изсечени направо в скалата, а те се охраняваха от хора, облечени в костюми на духчета.

Воал наблюдаваше от безопасно разстояние. Значи култът беше замесен в това? От един голям огън, напален горе, на платформата, се издигаше стълб дим. На Воал й се стори, че долавя някакъв шум оттам. Това… писъци ли бяха?

От самото място я побиваха тръпки. Тя се сви и побърза да се отдалечи. Завари Каладин, облегнат на основата на една статуя на централния площад пред стълбището към двореца. Беше Превърната от бронз и представляваше фигура, облечена във Вълшебна броня, която сякаш се издигаше от морските вълни.

— Ей — прошепна му тя. — Аз съм. Харесват ли ти ботушите на този тоалет?

И тя вдигна крак.

— Необходимо ли е все да зачекваме темата?

— Това беше паролата, мостови — напомни му тя. — Доказателство, че действително съм тази, за която се представям.

— Вече ми се изясни, като видях физиономията на Лин — отвърна той и й подаде запечатания плик с писмото на краля.

„Този ми харесва“, помисли си Воал. Наистина… странна мисъл — защото това чувство беше толкова по-силно у Воал, отколкото беше у Шалан. „Допада ми това мрачно излъчване. Опасните очи.“

Защо Шалан се беше втренчила така упорито в Адолин? Той беше мил, но също така и скучен. Човек не можеше да се пошегува с него, без да изпита вина после — но Каладин отвръщаше с такива вбесени погледи, че чак ти ставаше драго.

Онази част дълбоко в нея, която продължаваше да бъде Шалан, се тревожеше от тези мисли. Затова Воал насочи вниманието си към двореца. Беше великолепна постройка, но приличаше повече на укрепление, отколкото си беше представяла. Много алетско. Приземният етаж представляваше огромен правоъгълник, обърнат с късата страна към бурята. С всеки следващ етаж, площта им се смаляваше, а от върха се издигаше купол.

От толкова близо й беше трудно да прецени къде точно е границата между слънчевата светлина и тъмата, а мрачната атмосфера беше… различна от усещането, с което я изпълваше Уритиру, докато тъмното духче беше още там. Продължаваше да се чувства така, сякаш не може да види всичко, както трябва. Всеки път, когато отместеше поглед и го върнеше пак към същото място, можеше да се закълне, че нещо е различно. Онази саксия там, до стъпалата, не се ли беше преместила? А онази врата… и преди ли беше синя?

Взе Спомен, извърна поглед, после се обърна и взе нов Спомен на същото място. Не беше сигурна дали ще има полза, като се имаха предвид затрудненията й да нарисува двореца.

— Виждаш ли ги? — промърмори тихо Каладин. — Войниците, застанали между колоните?

Не ги виждаше. Предната фасада на двореца, над стълбището, имаше колони. Когато се загледа по-внимателно, успя да различи мъжете, които се бяха събрали под навеса, който крепяха колоните. Бяха замръзнали на място като статуи, с изправени копия, без да помръдват и на сантиметър.

Около Воал се завъртяха няколко духчета на очакването и тя подскочи. Две от духчетата изглеждаха нормално — като дълги, цветни лентички, — но останалите не изглеждаха както трябва. Извиваха се като дълги, тънки пипала и приличаха повече на камшици, които плющяха, готови да накажат някой слуга.

Тя се спогледа с Каладин, после взе Спомен от духчетата.

— Ще тръгваме ли? — попита Каладин.

— Аз ще тръгвам. Ти оставаш тук.

Той й хвърли поглед.

— Ако нещо се обърка, предпочитам да си тук, готов да влезеш и да ми помогнеш. По-добре да не рискуваме и двамата да бъдем пленени в някой капан, заложен от Несътворения. Ще извикам, ако имам нужда от теб.

— Ами ако не можеш да извикаш? Или ако си прекалено далеч да те чуя?

— Ще изпратя Шарка.

Каладин скръсти ръце, но кимна.

— Добре. Но внимавай.

— Винаги внимавам.

Той вдигна вежда, но грешеше в преценката си, защото мислеше за Шалан. Воал не действаше така необмислено.

Стори й се, че й отнема цяла вечност да се изкачи по стъпалата. За момент бе убедена, че ги вижда как се простират чак до небето, към безбрежната бездна горе. А в следващия миг вече стоеше на върха им, пред колоните.

Група стражници се приближиха към нея.

— Нося съобщение от краля! — заяви тя и вдигна писмото. — Длъжна съм да го доставя лично на Нейно Величество. Пътувам чак от Пустите равнини!

Стражниците дори не намалиха крачка. Един от тях отвори вратата на двореца, докато останалите се строиха зад Воал и я принудиха да тръгне пред тях. Тя преглътна, усетила как по челото й избиват студени капки пот, и ги остави да я вкарат вътре. Тази огромна паст…

Влязоха в разкошното преддверие-салон, пълно с мрамор и осветено от сияен полилей с множество сфери. Никакви Несътворени. Никакъв мрак, който да чака да я погълне. Издиша, поуспокоена, но все пак усещаше нещо. Онова призрачно, зловещо чувство се натрапваше по-силно тук. Нередността. Подскочи, когато един от стражниците положи длан на рамото й.

Мъж с капитански пагони излезе от малката странична стаичка до салона.

— Какво се случва?

— Вестоносец — обясни един от войниците. — От Пустите равнини.

Един от другите стражници изтръгна писмото от пръстите й и го подаде на капитана. Сега, когато можеше да види очите им ясно, Воал установи, че изглеждат нормално — както тези на тъмнооките войници, така и тези на светлоокия капитан.

— Кой е бил командирът ти там? — попита я капитанът, като огледа писмото от двете страни и присви очи към печата. — Казвай, де! Служих в Пустите равнини няколко години.

— Капитан Колот — отвърна тя, като назова името на мъжа, който се беше присъединил към Бягащите по вятъра. Той не беше истинският командир на Лин, но в екипа му имаше неколцина вестоносци.

Капитанът кимна и подаде писмото на един от хората си.

— Занеси го на кралица Аесудан.

— Длъжна съм да й го предам лично — настоя Воал, макар че вече нямаше търпение да се махне от това място. Честно казано, идеше й да побегне презглава. Но трябваше да остане. Необходимо им беше всичко, което можеше да научи за…

Един от войниците я прониза.

Случи се така бързо, че тя зяпна от изненада, втренчена в острието на меча, което се подаваше от гърдите й. Беше обагрено с кръвта й. Войникът го издърпа и Воал се свлече на земята със стон. Инстинктивно понечи да всмуче Светлина на Бурята.

„Не… не, направи като… Ясна…“

Трябваше да се престори. Да изиграе ролята си. Вдигна поглед, изпълнен с ужас, към войниците; придаде си изражение на дълбока болка от измяната им. Около нея се появиха няколко духчета на болката. Единият войник изчезна с писмото, но капитанът просто се върна обратно на поста си. Нито един от останалите стражници не каза и дума, докато тя продължаваше да кърви обилно по пода. Погледът й се замъгляваше…

Остави очите си да се затворят, а после всмука рязко малко Светлина на Бурята. Задържа я в себе си, затаила дъх. Беше достатъчно да я запази жива, да излекува вътрешните й рани…

„Шарка. Не бягай, моля те. Не прави нищо. Не тананикай, не хъмкай. Тихо. Стой тихо.“

Един от войниците я вдигна и я преметна през рамо, след което я понесе навътре в двореца. Воал посмя да отвори леко едното си око и видя, че от двете страни на широкия коридор, по който я носеше, се беше подредил шпалир от множество войници. Просто… стояха на едно място. Бяха живи; от време на време се прокашляха или променяха леко позите си. Някои се облягаха на стената, но като цяло всички си стояха по местата. Все още хора, но някак не както трябва.

Стражникът, който я носеше, подмина едно огромно огледало в изискана бронзова рамка, което стигаше чак до тавана. В него мярна как войникът крачи, нарамил Лин на рамо. А отвъд този образ, който избледня за миг и отстъпи пред някакво отражение дълбоко в огледалото, видя как нещо се обръща и поглежда Шалан с внезапна изненада. Приличаше на човешка сянка, само че с бели петна, вместо очи.

Воал побърза да затвори окото си. Бурята да го отнесе, какво беше това?

„Стой неподвижно. Не помръдвай и мускул. Дори не дишай“, каза си. Светлината на Бурята й позволяваше да оцелее без въздух.

Стражникът заслиза с нея по едно стълбище и отвори вратата в дъното му. Веднага я лъхна миризма на гнило и мускус.

Мъжът слезе по още няколко стъпала и накрая я пусна на камъните, без да си прави труда да внимава. Захвърли шапката й върху нея, обърна се и си тръгна, като затвори вратата след себе си. Воал остана да лежи колкото можа по-дълго, преди най-после да отвори очи. Наоколо цареше мрак. Боеше се какво може да види, но вече подозираше какво ще е заради миризмата. Всмука Светлина на Бурята и остави кожата си да засияе.

Войникът я беше оставил до няколко трупа, подредени в редица. Бяха седем — трима мъже и четири жени, облечени в изискани дрехи, но покрити с духчета на разложението и с плът, вече наядена от кремлингите.

Тя потисна писъка си и се изправи на крака със залитане. Може би… може би това бяха някои от светлооките, които бяха дошли в двореца, за да говорят с кралицата?

Грабна шапката си и побърза да се изкачи по стъпалата. Това явно беше винената изба на двореца — подземие с каменни стени, изсечено направо в скалата. Когато стигна до вратата, най-после чу Шарка, който говореше и досега, но с тих, далечен глас.

— Шалан? Усетих какво ми каза. Да не ходя. Шалан, добре ли си? О! Разрушението. Ти разрушаваш някои неща, но когато видиш как разрушават други, се разстройваш. Хмммм…

Изглеждаше доволен, че го е проумял. Тя се съсредоточи в гласа му, в нещо познато. Не в спомена за острието на меча, което стърчеше от гърдите й, не нехайния, жесток начин, по който я бяха захвърлили тук да изгние, не в труповете с оголени кости, изпити лица, изядени очни ябълки…

„Не мисли. Не си спомняй.“

Тя пропъди образите от ума си и облегна чело на вратата. След това я отвори внимателно и огледа празния каменен коридор зад нея. В дъното му се виждаха още стълби, които водеха нагоре.

Натам имаше твърде много войници. Тя се преобрази с нова илюзия — на една от прислужниците в скицника си. Може би така щеше да изглежда по-малко подозрително. Поне така щеше да прикрие кръвта.

Не се върна по стълбите нагоре, а пое по друг коридор, който водеше по-навътре в тунелите на двореца. Оказа се, че това е мавзолеят на дом Колин, и тук завари по-различен вид трупове: древни крале, превърнати в статуи. Каменните им очи я последваха, докато бродеше из празните тунели. В крайна сметка откри една врата, която явно представляваше един от изходите на двореца — ако се съдеше по слънчевата светлина, която се процеждаше под ръба й.

— Шарка — прошепна тя. — Провери дали отвън няма стражи.

Духчето изжужа, плъзна се под вратата и се върна малко по-късно.

— Хммм… Има двама.

— Върни се и мини бавно надясно по стената — каза тя, като го насити със Светлина.

Той я послуша и се плъзна под вратата. Когато стигна до мястото, което му беше обяснила, от него се разнесе звук — имитация на гласа на капитана, който викаше войниците от горе. Не беше идеално негово подобие, тъй като не беше имала възможността да го скицира, но явно проработи — иззад вратата се разнесе тропот на ботуши, който се отдалечи и постепенно заглъхна.

Тя се изниза през вратата и се озова в подножието на възвишението, върху което беше построен дворецът — скала, която се издигаше на около шест метра над нея. Пазачите, които вървяха вдясно от нея, бяха разсеяни, затова Воал успя да се промъкне до съседната улица. Затича се и бяга известно време, доволна, че има възможност да изразходва част от напрегнатата си енергия.

Строполи се в основата на една опразнена къща със счупени прозорци и липсваща врата. Шарка се плъзна по земята след нея. Стражниците явно не я бяха забелязали.

— Иди намери Каладин — помоли тя Шарка. — Доведи го тук. И го предупреди, че е възможно дворцовата стража да го следи и да се опита да го залови.

— Хмммм — откликна Шарка и се плъзна да изпълни заръката.

Тя се сви, облегната на каменната стена. Палтото й още беше покрито с кръв. След известно време мъчително чакане Каладин се показа на улицата и забърза към нея.

— Отче на Бурята! — възкликна той и коленичи до нея.

Шарка слезе от палтото му и захъмка доволно.

— Шалан, какво се е случило?

— Ами, като познавач в областта на различните неща, с които са ме убивали, бих изказала експертно мнение, че се случи един меч.

— Шалан…

— Злата сила, която господства в двореца, явно не остана особено впечатлена от пратеничката с писмо от краля — отвърна тя и му се усмихна. — Може да се каже, че ми даде да го разбера пределно ясно.

„Усмихни се. Трябва да се усмихнеш.

Трябва да повярваш, че всичко ще е наред. Трябва да се отърсиш от случилото се.

Моля те.“

— Радвам се, че все пак опитахме. Не взимай тези неща навътре… Мечовете, искам да кажа — каза Каладин с усмивка.

Всичко беше наред. Просто поредният ден, поредната мисия. Каладин й помогна да стане и понечи да провери как е раната й, но тя го плесна по ръката. Мястото, на което я бяха проболи, не беше за пред хора.

— Извинявай — каза той. — Инстинктите ми на хирург се обадиха. Да се връщаме в скривалището?

— Да, моля — отвърна тя. — Предпочитам да не ме убиват повече днес. Доста е изтощително…