Брандън Сандърсън
Заклеващия (80)

61
Кошмар наяве

„Можем да запишем каквото желание поискаме и да го оставим тук? Откъде да знаем, че няма да бъде открито? Е, не ме интересува. Запиши го, тогава.“

Из чекмедже 2–3, опушен кварц

Вражеската армия позволяваше на бежанците да отидат в града.

Отначало това изненада Каладин. Целта на обсадата не беше ли да предотврати възможността вътре да влизат хора? Но ето, че към Колинар се точеше непрекъсната върволица хора. Големите порти продължаваха да стоят затворени, за да предотвратят евентуално вражеско нападение, но по-малките странични врати — които все пак бяха доста големи — бяха широко отворени.

Каладин подаде далекогледа на Адолин. Бяха се приземили на едно по-закътано място, след което се бяха приближили към града пеша — но когато пристигнаха, вече се беше стъмнило. Решиха да прекарат остатъка от нощта извън града, под прикритието на една от илюзиите на Шалан. Впечатляващ беше фактът, че беше успяла да я поддържа през цялата нощ с помощта на съвсем малко Светлина на Бурята.

Сега, когато бе настъпило утрото, имаха възможност да огледат по-добре града, който отстоеше на около километър и половина от сегашното им положение. Погледнато отвън, укритието им изглеждаше просто като поредното възвишение в неравния, каменист район. Шалан не можеше да го направи прозрачно само от едната страна, затова гледаха през пролука, която би била видима, ако някой минеше достатъчно наблизо.

Отвътре, илюзията напомняше на пещера — като се изключи фактът, че вятърът и дъждът минаваха направо през нея. Кралят и Шалан цяла сутрин мърмореха и се оплакваха от влажната, студена нощ. Каладин и хората му, обаче, бяха спали като къпани. Имаше и предимства на това да си бил част от Мост Четири.

— Позволяват на бежанците да влязат, защото искат да изцедят ресурсите на града по-бързо — каза Адолин, загледан през далекогледа. — Хитър ход.

— Сиятелна Шалан — заговори Елокар, като пое далекогледа от ръцете на Адолин, — ще можеш да създадеш илюзии за всекиго от нас, нали? Така ще можем да се престорим на бежанци и да влезем лесно в града.

Шалан кимна разсеяно. Седеше и рисуваше на лъча светлина, който се процеждаше през малката пролука на тавана.

Адолин насочи далекогледа към двореца, чийто връх се различаваше над града в далечината. Времето беше идеално — слънчево, ясно и със съвсем слаба влага, която се усещаше във въздуха заради снощната буря. На небето не се виждаше и едно облаче.

Но дворецът някак си продължаваше да бъде в сянка.

— На какво би могло да се дължи? — каза Адолин, като свали далекогледа.

— На един от тях — прошепна Шалан. — От Несътворените.

Каладин се обърна към нея. Беше нарисувала скица на двореца, но беше някак разкривена — ъглите бяха странни, а стените — безформени.

Елокар се вгледа в двореца.

— Прав беше да ни препоръчаш да внимаваме, Бягащ по вятъра. Моят първи инстинкт продължава да бъде да се втурнем вътре направо — но така не бива, нали? Трябва да постъпя разумно и внимателно.

Оставиха на Шалан време да довърши рисунките си — твърдеше, че са й необходими за по-сложните илюзии. В крайна сметка, тя се изправи и запрелиства страниците на скицника си.

— Добре. Повечето от нас няма да се нуждаят от илюзии, тъй като никой не би могъл да познае мен или придружителите ми. Предполагам, че същото се отнася до хората на Каладин.

— И да ме познае някой, няма да има никакъв проблем — обади се Белязания. — Никой тук не знае какво ми се случи в Пустите равнини.

Дрей кимна.

— Добре тогава — обърна се Шалан към Каладин и Адолин. — За вас двамата ще направя нови лица и дрехи, за да ви накарам да заприличате на старци.

— Няма нужда да се предрешавам — възрази Каладин. — Не…

— Прекарал си известно време с паршите по-рано този месец — каза Шалан. — Най-добре да не рискуваме. Пък и бездруго вече се мръщиш на всички досущ като старец. Много ще ти отива.

Каладин се втренчи ядно в нея.

— Отлично! Давай точно така — насърчи го Шалан, после пристъпи напред, издиша и остави Светлината на Бурята да го обгърне.

Въпреки че смяташе, че ще може да я поеме и да я използва, той откри, че Светлината му се съпротивлява. Усещането беше странно — чувстваше се, сякаш е открил разжарен въглен, който не излъчва топлина.

Светлината на Бурята изчезна и той вдигна ръка пред лицето си. Вече изглеждаше състарена и отпусната. Палтото на униформата му се беше превърнало в ръчно тъкано кафяво яке. Докосна лице, но не усети нищо необичайно.

Адолин го посочи.

— Шалан, по-жалка картинка не бях виждал. Впечатлен съм.

— Какво? — попита Каладин и огледа околните, с което накара Дрей да трепне.

Шалан обгърна Адолин в Светлина и го преобрази в достолепен, хубав мъж на около шейсет години, с тъмнокафява кожа, бяла коса и добре сложена фигура. Дрехите му вече не бяха така богато украсени, но все пак бяха в добро състояние. Изглеждаше като някой опитен, възрастен войник, който би ти разказал за невероятните приключения на младостта си на по питие в кръчмата. Като човек, който караше жените да си мислят, че предпочитат по-стари мъже, когато в действителност просто предпочитаха него.

— Е, това вече е нечестно — заяви Каладин.

— Ако направя лъжата твърде неправдоподобна, става по-вероятно хората да я забележат — обясни Шалан безгрижно и пристъпи до краля. — Ваше Величество, вие ще бъдете жена.

— Хубаво — отвърна Елокар.

Каладин се сепна, изненадан. Очакваше възражение. Ако се съдеше по изражението на Шалан, която сякаш преглътна неизказана остроумната забележка, която си беше подготвила, тя беше очаквала същото.

— Работата е там, че според мен няма да можете да се сдържите и да не се държите като крал, затова смятам, че ако изглеждате като високопоставена светлоока, ще е по-малко вероятно да направите впечатление на пазачите, които…

— Вече се съгласих, Светлотъкачо — прекъсна я Елокар. — Не бива да губим време. Градът и народът ми са в опасност.

Шалан издиша пак и кралят се преобрази във висока, изискана алетка с черти, които бегло напомняха на тези на Ясна. Каладин кимна одобрително. Шалан беше права — нещо в осанката на Елокар издаваше благородния му произход. Това беше много добър начин да удовлетворят любопитството на онези, които биха се зачудили кой е.

Докато събираха нещата си от скривалището, Сил се шмугна вътре през отвора на тавана. Прие формата на млада жена и се стрелна към Каладин, но веднага отскочи назад, ужасена.

— О! — възкликна тя. — Уха!

Каладин изгледа Шалан свирепо.

— Какво си ми направила?

— О, не бъди такъв — отвърна тя. — Този външен вид само ще подчертае прекрасния ти характер.

„Не я оставяй да ти влезе под кожата“, напомни си Каладин. „Тя именно това иска.“ Вдигна чантата си на рамо. Нямаше значение как изглежда; беше само илюзия, все пак.

Но какво беше направила тя, все пак?

Излезе пръв от прикритието, а останалите поеха след него, като се подредиха в редица. Илюзията на камъка зад тях се стопи във въздуха. Хората на Каладин си бяха донесли сини униформи с обикновена кройка и без отличителни белези. Биха могли да принадлежат на стражник от всеки по-малък дом в княжеството на рода Колин. Двамата спътника на Шалан носеха обикновени кафяви униформи, а като се вземеше предвид и приелият облика на светлоока жена Елокар, наистина приличаха на група бежанци. Щяха да го сметнат за благородна дама, избягала от страх пред вражеските набези, без дори да има възможността да вземе паланкин или карета. Със себе си беше довела само неколцина стражи, прислужници и Шалан — младата й помощница и възпитаница. А Каладин й беше… какъв?

Бурята да го отнесе макар.

— Сил — изръмжа той, — мога ли да те призова, но не под формата на меч, а на плоско, лъскаво парче метал?

— Огледало ли искаш? — попита Сил, която летеше до него. — Хммм…

— Не си ли сигурна дали е възможно?

— Не съм сигурна дали е прилично.

— Прилично ли? Откога те е грижа за благоприличието?

— Аз не съм някаква си играчка. Аз съм величествено оръжие, което следва да бъде използвано само по величествени начини.

Тя изхъмка и се стрелна нанякъде. Преди Каладин да успее да я повика и да възрази, Елокар го настигна.

— По-полека, капитане — каза кралят с глас, който вече звучеше досущ като на жена. — Ще изостанем от вас.

Каладин забави крачка неохотно. Кралят не реагираше по никакъв начин на новото му лице; вместо това продължаваше да се взира неотклонно напред. Но той поначало не се интересуваше особено от околните, така че това беше нормално.

— Наричат я Бягащия по вятъра, нали знаеш — каза кралят тихо.

На Каладин му отне секунда да осъзнае, че има предвид реката, която тече покрай Колинар. Пътят им минаваше по широкия каменен мост, който я прекосяваше.

— Алетските светлооки господстват благодарение на вас. Вашият орден е бил най-влиятелният тук — в някогашна Алетела.

— Аз…

— Задачата ни е жизненоважна — продължи Елокар. — Не можем да си позволим да оставим града да падне. Не можем да си позволим грешки.

— Уверявам ви, Ваше Величество, че не възнамерявам да правя грешки.

Елокар му хвърли поглед и за миг Каладин зърна отново истинския крал. Не защото илюзията се разпадаше, а заради начина, по който устните му се присвиха, заради свъсените му вежди и съсредоточения поглед.

— Не говорех за теб, капитане — отвърна той тихо. — Имах предвид собствените си недостатъци. Искам да съм сигурен, че когато се проваля в задачата си да защитавам този град, ти ще бъдеш тук, за да му помогнеш.

Каладин извърна поглед засрамено. Наистина ли току-що си мислеше колко егоистичен е този човек?

— Ваше Величество…

— Не — прекъсна го Елокар твърдо. — Това е момент, който изисква трезв поглед върху нещата. Един крал е длъжен да направи всичко по силите си в името на добруването на своя народ, а моите сили се оказаха… ограничени. Всичко, което съм „постигнал“ в живота, дължа на баща си и на чичо си. Ти си тук, капитане, за да успееш там, където аз се проваля. Запомни го. Отвори Клетвената порта, увери се, че съпругата и детето ми отпътуват с нея на безопасно място, и се върни с войски, които да помогнат на града да удържи обсадата.

— Ще направя всичко възможно, Ваше Величество.

— Не — каза Елокар. — Ще направиш онова, което ти заповядам. Трябва да постигнеш забележителни неща, капитане. Не би било достатъчно нищо по-малко от това.

Бурята да го отнесе. Как успяваше Елокар да му направи комплимент и да го обиди едновременно? Усети тежестта на думите, които му напомниха на дните му във войската на Амарам — онова беше първият път, в който хората започнаха да говорят за него, да очакват неща от него.

Онези слухове се бяха превърнали в предизвикателство, което на свой ред го беше превърнало в очите на другите в човек, който приличаше на Каладин, но беше по-велик, отколкото той някога би могъл да бъде. Беше използвал този въображаем човек, беше разчитал на него да подготви екипа си и да привлече още войници в него. Ако не беше той, нямаше да има възможността да се запознае с Тара. Репутацията беше нещо полезно — стига да не се оставиш да те смачка.

Кралят изостана още по-назад в редицата. Прекосиха голото поле пред града под зоркия поглед на стрелците на върха на стената. От този поглед го засърбяваше гърба — независимо от факта, че бяха алетски войници. Опита се да го прогони от ума си, като се съсредоточи в стената, в чиято сянка тъкмо бяха пристъпили.

„Тези скални пластове“, помисли си той, „са много подобни на тунелите в Уритиру.“ Възможно ли беше да съществува някаква връзка помежду им?

Погледна през рамо, когато Адолин се приближи към него. Преобразеният принц трепна, когато видя лицето му.

— Ей — заговори той все пак. — Ъ-ъ… ух. Наистина е много разсейващо.

„Бурята да я тръшне тая жена“, помисли си Каладин.

— Какво искаш?

— Обмислях нещо. Ще трябва да си намерим някакво скривалище в града, където да можем да пренощуваме, ако се наложи, нали? Не можем да следваме нито един от двата първоначални плана — нито можем просто да влезем открито в палата, нито е добра идея да го нападаме. Не и преди да разузнаем наоколо.

Каладин кимна. Никак не му се нравеше мисълта да прекара твърде много време в Колинар. Никой от останалите мостови не беше напреднал достатъчно, че да се закълне във Втория Идеал, затова Мост Четири нямаше да може да продължи да упражнява силите си, докато той не се завърнеше. От друга страна, той също намираше мисълта за потъналия в сенки дворец за обезпокоителна. Наистина трябваше да отделят няколко дни, за да се осведомят по-добре за положението.

— Съгласен съм — каза Каладин. — Имаш ли някакви идеи за подходящи места?

— Знам точно къде да отидем. Собствениците са хора, на които имам доверие — а и се намира достатъчно близо до двореца, за да разузнаем, и достатъчно далеч, за да не бъдем въвлечени в… каквото и да се случва там. Или поне така се надявам.

Изражението му беше угрижено.

— Как изглеждаше? — попита Каладин. — Онова същество под кулата, което прогонихте ти и Шалан?

— Тя му направи няколко скици. Помоли я да ти ги покаже.

— Вече ги видях в докладите, които писарите на Далинар ми предоставиха — каза Каладин. — Но какво е било?

Адолин пак обърна сините си очи напред. Илюзията беше толкова реалистична, че на Каладин му беше трудно да повярва, че това действително е той — но наистина продължаваше да върви по същия начин, със същата вродена увереност, присъща само на светлооките.

— Беше… нередно — каза Адолин най-после. — И плашещо. Като кошмар наяве.

— Като лицето ми, значи? — попита Каладин.

Адолин му хвърли поглед и се ухили.

— За твой късмет, Шалан го скри с илюзията си.

Каладин се улови, че се усмихва. Тонът, с който Адолин казваше подобни неща, говореше ясно, че се шегува — и не само за твоя сметка. Караше те да искаш да се засмееш заедно с него.

Приближиха се към входа. Макар да изглеждаха мънички в сравнение с главната порта на града, страничните врати бяха достатъчно широки, за да може да мине през тях каруца. За нещастие, обаче, пътят беше препречен от войници, пред които вече се беше събрала гъста тълпа. В краката на бежанците вряха духчета на гнева, докато те размахваха юмруци и викаха от яд, че им пречат да влязат.

Досега пускаха всички. Какво се случваше? Каладин хвърли поглед на Адолин и посочи с брадичка.

— Да видим какво става?

— Ние ще идем да видим — каза Адолин, като се обърна към останалите от групата. — Вие чакайте тук.

Белязания и Дрей спряха, но Елокар последва Каладин и Адолин напред. Шалан също се присъедини. Придружителите й се поколебаха за миг, после поеха по петите й. Бурята да го тръшне — системата на командване на тази мисия беше същински кошмар.

Елокар закрачи напред с царствена походка и излая на хората да му направят път. Макар и с неохота, те го послушаха — не искаха да рискуват да ядосат жена с такава осанка. Каладин си размени уморен поглед с Адолин, след което двамата побързаха да настигнат краля.

— Настоявам да бъда пусната вътре — заяви Елокар, когато прекоси събралото се множество. Тълпата вече наброяваше петдесет-шейсет души, а непрекъснато пристигаха и още.

Малката групичка стражи пред вратата огледа Елокар. Капитанът им заговори пръв:

— Колцина годни за бой мъже можете да осигурите за защитата на града?

— Николко — сопна се Елокар. — Това е моята лична стража.

— Тогава, Сиятелна, ви съветвам лично да ги подкарате на юг и да си потърсите място в друг град.

— Къде? — попита настоятелно Елокар, а неколцина от заобиколилите ги хора закимаха утвърдително. — Чудовищата са навсякъде, капитане.

— Според слуховете, на юг има по-малко — отвърна войникът и посочи. — Така или иначе, Колинар е така претъпкан, че се пръска по шевовете. Няма да намерите подслон тук. Повярвайте ми. Идете другаде. Градът…

— Кой е прекият ви началник? — прекъсна го Елокар.

— Служа на Върховния маршал Лазур, от Стенната стража.

— Върховният маршал Лазур? Никога не съм чувала за такъв човек. Погледнете тези хора — смятате ли, че имат сили да търсят убежище другаде? Заповядвам ви да ни пуснете да влезем в града.

— Вече ми е дадена заповед да пускам определен брой бежанци на ден — отвърна стражникът с въздишка. Каладин познаваше това чувство на раздразнение добре; Елокар беше способен да го предизвика и у най-търпеливите войници. — Вече преминахме ограничението. Ще се наложи да изчакате до утре.

Хората замърмориха недоволно, а около тях се появиха още повече духчета на гнева.

— Не е като просто да сме коравосърдечни — повиши глас капитанът. — Ще ме изслушате ли най-после? В града няма достатъчно храна, а в убежищата срещу бури вече няма място. Всеки нов човек, който влезе, влошава положението! Но повечето чудовища са съсредоточени тук; ако продължите на юг, ще намерите подслон — може би даже в Я Кевед.

— Недопустимо! — отсече Елокар. — Тези заповеди са ви били дадени от онзи глупав мъж, когото споменахте — Лазур. А кой е неговият началник?

— Върховният маршал няма висшестоящ.

— Какво? — попита Елокар възмутено. — Ами кралица Аесудан?

Стражникът поклати глава.

— Вижте какво, с вас ли са тези двамата? — попита той, като посочи Дрей и Белязания, които все още ги чакаха в дъното на тълпата. — Изглеждат като читави войници. Ако ни ги предоставите за Стенната стража, ще ви допуснем в града незабавно, а освен това ще се погрижим и да получите дажба зърно.

— Без онзи — намеси се един от останалите стражници, като кимна към Каладин. — Май е болен.

— Невъзможно! — настоя Елокар. — Стражниците ми няма да се отделят от мен при никакви обстоятелства.

— Сиятелна… — започна капитанът.

Отче на Бурята. Каладин наистина съчувстваше на горкия човек.

Изведнъж Сил застана нащрек и се стрелна към небето под формата на панделка светлина. Каладин мигом спря да обръща внимание на Елокар и войниците. Огледа небето, докато не забеляза фигурите, които летяха към стената във V-образна формация. В нея имаше поне двадесетима Пустоносни, след всеки от които оставаше следа от тъмна енергия.

Войниците на върха на стената се развикаха. Прозвуча сигнал за тревога, а капитанът изруга. Втурна се заедно с хората си през вратата и се спусна към най-близките стълби, които водеха нагоре по стената.

— Вътре! — нареди Адолин, докато останалите бежанци се блъскаха към вратата. Стисна краля за китката и го изтегли напред, към града.

Каладин се опита да се пребори с течението на тълпата, за да не го завлекат в града. Вместо това изви врат нагоре, за да проследи с поглед Пустоносните, които тъкмо стигнаха до стената. От мястото на Каладин в самата й основа не можеше да се види почти нищо от случващото се горе.

Неколцина стражника, явно понесли удари от Пустоносните, паднаха от стената и се стовариха в подножието й със стряскащо силни трясъци. Бурята да го вземе! Множеството го изтика към града и той едва успя да се сдържи да не засмуче Светлина на Бурята.

„Спокойно“, каза си. „Целта е да влезеш, без да те забележат. Нима ще провалиш мисията, като полетиш да защитиш града?“

Но той беше длъжен да защитава.

— Каладин — извика Адолин и си проправи с мъка път до мястото точно пред вратата, където се намираше Каладин. — Хайде.

— Скоро ще надвият стражниците на стената, Адолин. Трябва да им помогнем.

— Как? — попита Адолин, наведе се към него и зашепна: — Като призовем Вълшебните си мечове и ги размахаме бясно в небето като фермер, подгонил ято небесни змиорки? Това е просто набег, чиято цел е да изпита силата на защитите ни. Не е истинско нападение.

Каладин си пое дълбоко дъх и остави Адолин да го помъкне към града.

— Над двадесетима Слети. Биха могли да превземат града с лекота.

— Но не и да го удържат — възрази Адолин. — Всички знаят, че Мечоносците могат да превземат, не да устояват — същото би трябвало да важи за Сияйните рицари и за тези Слети. Да тръгваме.

Двамата влязоха вътре и се присъединиха към останалите, след което всички заедно се отдръпнаха по-далеч от стените и портата. Каладин се опита да не обръща внимание на далечните викове на войниците. Както се беше досетил Адолин, набегът на Пустоносните приключи също толкова неочаквано, колкото беше започнал — Слетите отлетяха от стената само след няколко минути битка. Каладин въздъхна, загледан след тях, после стисна зъби, за да се вземе в ръце, и последва останалите, докато Адолин ги водеше напред по една широка улица.

Колинар беше както по-внушителен, така и по-потискащ, погледнат отвътре. Подминаваха една след друга страничните улици, претъпкани с високи, триетажни къщи, подобни на каменни кутии. Отче на Бурята, капитанът пред страничната врата на града не беше преувеличил. Навсякъде беше претъпкано с хора. В Колинар нямаше много малки улички; каменните сгради бяха построени плътно една до друга в дълги редици. Но хората бяха насядали в канавките, вкопчени в одеялата и оскъдните си вещи. Твърде много от вратите на къщите бяха затворени; в дните с приятно време като този, хората във военните лагери често оставяха дебелите, укрепени против бурята врати и кепенци отворени на лекия бриз. Тук не беше така. Всичко беше здраво заключено — хората явно се страхуваха да не бъдат залети от тълпите бежанци.

Войниците на Шалан се приближиха плътно до нея, опрели внимателно ръце в джобовете си. Явно бяха запознати с по-съмнителните прослойки на градското общество. За щастие, тя поне се беше вслушала в настоятелната препоръка на Каладин да не води и Газ.

„Къде са патрулите?“, помисли си Каладин, докато вървяха през кривите улички, по нанагорнища и нанадолнища. С тези многолюдни тълпи със сигурност трябва да им бяха необходими колкото може повече войници, за да поддържат реда и спокойствието.

Не видя нищо, преди да излязат от най-близкия до портите район и не влязоха в един по-богат квартал. Тук се забелязваха по-големи къщи с дворове, заградени с железни огради, закрепени върху камъните с помощта на втвърден крем. Зад оградите пък имаше пазачи. На улицата, обаче, не се виждаше нищо подобно.

Каладин усети погледите на бежанците върху себе си. Любопитството им. Дали си струваше да го оберат? Дали имаше значение? Имаха ли храна? За щастие, копията, които носеха Белязания и Дрей — както и сопите в ръцете на двамата придружители на Шалан — бяха достатъчни да възпрат всеки крадец.

Каладин ускори крачка, за да настигне Адолин начело на групичката.

— Наблизо ли е това твое тайно убежище? Не ми харесва обстановката на тези улици.

— Има още път — отвърна Адолин. — Но съм съгласен с теб. Бурята да го отнесе, трябваше да си донеса допълнителен меч. Кой да предположи, че няма да имам възможност да използвам Вълшебния си меч открито?

— Защо не могат да удържат позицията си Мечоносците? — попита Каладин.

— Основи на военната теория — отвърна Адолин. — Мечоносците са ненадминати в сраженията — но какво могат да сторят срещу населението на цял един град? Да убият всекиго, който откаже да им се подчини? Ще ги надвият заради численото превъзходство, независимо от Вълшебните им оръжия. На онези летящи Пустоносни ще им се наложи да доведат със себе си цяла армия, за да превземат града. Но първо ще изпитат силата ни, а може би и ще се опитат да отслабят укрепленията ни.

Каладин кимна. Харесваше му да си мисли, че знае много за военната тактика, но истината беше, че не бе имал възможността да получи образованието на човек като Адолин. Беше участвал в сраженията, но никога не ги беше ръководил.

Колкото повече се отдалечаваха от стената, толкова по-добре изглеждаше положението в града — по-малко бежанци, повече спокойствие и чувство за ред. Подминаха дори един пазар, който все още работеше, и той най-после забеляза неколцина стражници — стегната група мъже, облечени в непознати цветове.

При други обстоятелства, този квартал би бил доста приятен. От двете страни на улицата имаше шистокори, оформени и разноцветни — някои приличаха на чинии, други — на буйните клони на някое дърво. Пред много от постройките имаше градински дървета — от онези, които рядко прибираха листата си, — вкопчени в земята с дебелите си корени, които сякаш се вливаха в камъните.

Бежанците се гушеха на групички — всеки със семейството си. Сградите тук бяха построени под формата на големи квадрати, с прозорци, обърнати навътре, към вътрешните им дворове. Хората се бяха скупчили в тях и ги бяха превърнали в импровизирани убежища. За щастие, Каладин не забеляза някой да гладува видимо — запасите на града явно не бяха привършили все още.

— Видя ли? — попита Шалан тихо, като се изравни с него.

— Какво? — попита той и погледна през рамо.

— Изпълнителите на пазара ей-там, със странното облекло — каза Шалан, смръщила вежди, и посочи към пресечката, която тъкмо подминаваха. — Ето още един.

Сочеше мъж, облечен в изцяло бели дрехи с панделки плат, които трепкаха и се вееха на вятъра, докато се движеше. Човекът беше застанал на ъгъла на улицата, свел глава, и подскачаше ту в една поза, ту в друга. Вдигна очи и срещна погледа на Каладин — първият човек дотук, който не извърна поглед незабавно.

Каладин остана загледан в него, докато един чул, който теглеше каруца, пълна с отломки от бурята, не препречи пътя. Хората напред по улицата се отдръпнаха встрани.

— Дръпнете се — каза Елокар. — Любопитен съм да видя какво се случва.

Присъединиха се към тълпите, които се бяха притиснали плътно към сградите от двете страни на улицата. Каладин пъхна ръце в чантата си, за да опази голямото количество сфери, които беше скътал в една черна кесийка в нея. Скоро по улицата се зададе необичайна процесия. Мъжете и жените в нея също бяха облечени като улични изпълнители — дрехите им бяха обшити с яркоцветни ленти в червено, синьо и зелено. Минаха покрай множеството, като подвикваха безсмислени фрази — думи, чието значение Каладин знаеше, но които ни най-малко не си пасваха.

— Какво, Преизподнята да го вземе, се случва в този град? — промърмори Адолин.

— Това не е ли нещо обичайно? — прошепна Каладин.

— Срещат се странстващи музиканти и улични актьори, но нищо подобно на това. Бурята да ги тръшне, дано. Какви са тези?

— Духчета — прошепна Шалан. — Правят се на духчета. Вижте — онези там приличат на огнени, а тези в бяло и синьо, с дългите ивици плат, са ветрени. Има и духчета на чувствата. Онези са на болката, онези — на страха, на очакването…

— Значи е парад — свъси вежди Каладин. — Но на никого не му е забавно.

Зрителите стояха неподвижни, свели глави и си мърмореха… или може би се молеха? Една алетска бежанка, парцалива и облегната на стената на сградата до тях, държеше неспокойно, разплакано бебе на ръце. Над главата й се появи ято духчета на изтощението — прашни дири, които прорязваха въздуха насам-натам. Само че тези бяха яркочервени, вместо кафяви, както обикновено — а и изглеждаха някак разкривени.

— Това никак, никак, никак не е хубаво — обади се Сил, кацнала на рамото на Каладин. — О… о, това духче е от него, Каладин.

Шалан следеше странните духчета с разширени очи. Стисна Адолин за ръката и изсъска:

— Води ни напред, бързо.

Той си запроправя път през тълпата към близкия ъгъл, където можаха да се разминат с необичайния парад. Каладин хвана краля над лакътя, а Дрей, Белязания и двамата войника на Шалан инстинктивно ги заобиколиха. Кралят остави Каладин да го издърпа далеч — и добре, че така стана, защото тъкмо беше започнал да рови из джоба си, по всяка вероятност, за да даде на уморената жена някоя сфера. Бурята да го тръшне, дано! Точно посред тълпата!

— Вече сме близо — каза Адолин, след като успяха да си поемат дъх на спокойствие в страничната улица. — Следвайте ме.

Поведе ги към една ниска арка, която водеше към вътрешната градина, споделяна от заобикалящите я постройки. Вътре, разбира се, вече се бяха струпали множество бежанци, мнозина от които се бяха увили в широки одеяла, все още мокри от бурята снощи. Между растенията се носеха духчета на живота.

Адолин внимателно си проправяше път между хората, за да стигне до вратата, която търсеше. Почука на задния вход на постройката — откъм градината, а не откъм улицата. Може би това беше пивницата на някое от по-заможните семейства? Но повече приличаше на дом.

Адолин почука отново, обезпокоен. Каладин пристъпи до него и замръзна на място. На вратата блестеше гладка стоманена плочка с гравирани на нея цифри. Можеше да види отражението си в нея.

— В името на Всемогъщия — възкликна и докосна с пръсти белезите и циреите по лицето си, някои от които — отворени и разкървавени. От устата му стърчаха фалшиви зъби, а едното му око беше по-високо от другото. Косата му се беше превърнала в няколко разпокъсани туфички косми, а носът му беше толкова мъничък. — Какво си ми направила, жено?

— Наскоро научих, че добрата дегизировка може да бъде запомняща се — стига да се запомня по погрешна причина. Хората са склонни да те помнят дълго, след като са те срещнали, капитане — притесних се, че това ще се случи, независимо какво лице носиш. Затова ти дадох даже още по-запомнящо се такова.

— Приличам на някакво отвратително духче.

— Ей! — обади се Сил.

Вратата най-после се отвори и разкри една ниска, възрастна тайленка с престилка и жилетка. Зад нея беше застанал едър мъж с бяла брада, подстригана в рогоядски стил.

— Какво? — каза жената. — Кои сте вие.

— О! — възкликна Адолин. — Шалан, трябва да…

Шалан извади една кърпа от чантата си и потри лицето му с него, сякаш искаше да махне грим, и лицето му отново прие истинския си облик. Адолин се ухили на жената, а тя зяпна от изненада.

— Принц Адолин? — възкликна тя. — Побързайте, побързайте. Влизайте. Навън е опасно!

Направи им път да влязат вътре и веднага затвори вратата. Каладин примигна при гледката на осветената от сфери стая, с топове плат, подпрени на всички стени, и манекени с полуготови палта върху тях.

— Какво е това място? — попита Каладин.

— Е, нали трябваше да си намерим някое безопасно скривалище — обясни Адолин. — При някого, на когото бих доверил живота си — ако не и повече.

Погледна Каладин, посочи жената и добави:

— Затова ни доведох при шивачката ми.