Брандън Сандърсън
Заклеващия (8)

4
Клетви

„Зная, че много жени ще прочетат този текст и ще видят в него само още едно доказателство, че аз съм безбожният еретик, който всички твърдят, че съм.“

Из Заклеващия, предговор

Два дни след като откриха Садеас мъртъв, Вечната Буря се завърна.

Далинар крачеше из покоите си в Уритиру, сякаш притеглян от неестествената стихия. Боси крака по студения каменен под. Подмина Навани, която пак седеше на писалището и работеше върху мемоара си, и излезе навън, на балкона, издаден далеч над скалите на Уритиру.

Усещаше нещо — ушите му бяха заглъхнали и от запад духаше вятър, още по-мразовит от обикновено. А имаше и още нещо. Един вътрешен хлад.

— Ти ли си, Отче на Бурята? — прошепна той. — Това чувство на боязън?

— Това не е нещо естествено — отговори Отеца на Бурята. — Незнайно е.

— Не се ли е появявало преди, по време на ранните Опустошения?

— Не. Ново е.

Както винаги, гласът на Отеца на Бурята звучеше приглушено, като далечна гръмотевица. Отеца не винаги отговаряше на Далинар и не беше с него през цялото време. Това можеше да се очаква; той беше душата на бурята. Не можеше — и не биваше — да бъде укротяван и приковаван на едно място.

И все пак, в начина, по който от време на време игнорираше въпросите на Далинар, се усещаше почти детинска опакост. Струваше му се, че понякога го прави, само защото не иска Далинар да реши, че ще идва всеки път, когато го повика.

Вечната Буря се появи на хоризонта — черни облаци, осветени отвътре от проблясващите в червено светкавици. За щастие, бяха достатъчно ниско на хоризонта, и дори най-високите от тях нямаше да достигнат до Уритиру. Настъпваха като кавалерия и помитаха обикновените, лениви облаци под тях.

Далинар си наложи да гледа как вълната тъмнина обтича платото на Уритиру. Скоро вече му се струваше, че самотната им кула е като морски фар, надвиснал над мрачен, смъртоносен океан.

Беше изнервящо тихо. След червените светкавици не се чуваха гръмотевици като при обикновените бури. От време на време се чуваше изпукване — рязко и стряскащо, като звука от сто клона, които се чупят наведнъж. Но изпукванията сякаш не отговаряха на проблясъците червена светлина, които изригваха отвътре.

Всъщност бурята беше толкова тиха, че успя да чуе издайническото шумолене на плат, когато Навани се приближи откъм гърба му. Тя обви ръце около него, притисна се към гърба му и положи глава на рамото му. Той сведе поглед и забеляза, че е свалила ръкавицата от лявата си ръка. Едва я различаваше в сумрака: слаба, с прекрасни, деликатни пръсти, лакирани в меко червено. Долавяше очертанията й на приглушената светлина на първата луна, изгряла на небето, и на просветващите светкавици на бурята.

— Някакви вести от запад? — прошепна Далинар.

Вечната Буря бе по-бавна от обикновената, и беше стигнала до Шиновар преди много часове. Не презареждаше сферите, дори да ги оставиш навън през цялото време.

— Далекосъобщителите направо жужат. Монарсите се бавят с отговорите си, но подозирам, че скоро ще осъзнаят, че трябва да ни послушат.

— Мисля, че подценяваш твърдоглавието, което може да причини короната на един мъж или една жена, Навани.

Далинар имаше опит с преживяването на бури на открито, особено когато беше млад. Бе наблюдавал хаоса на буреносния фронт, който разхвърляше камъни и отломки пред себе си, светкавиците, които разцепваха небето, и тътнежа на гръмотевиците. Бурите бяха най-чистото изражение на мощта на природата: диви, необуздани, изпратени да напомнят на човека за собствената му незначителност.

Бурите, обаче, никога не изглеждаха злобни. Тази беше различна. Тази сякаш беше отмъстителна.

Докато се взираше в чернилката под себе си, на Далинар му се стори, че може да види какво е направила. Поредица образи, сякаш хвърлени в лицето му с ярост. Преживяванията на бурята по време на бавното й прекосяване на Рошар.

Сринатите до основи къщи и писъците на обитателите, изгубени сред вихъра.

Хора, изненадани посред работата си на полето, побягнали панически пред неочакваната стихия.

Огромни градове, поразявани от светкавица след светкавица. Села, потънали в сянка. Напълно опустошени реколти по полетата.

И безбрежни океани от светещи червени очи, които оживяваха като сфери, презаредени от Светлината на Бурята.

Далинар издиша продължително и изсъска през зъби. Виденията избледняха.

— Истинско ли беше това? — прошепна.

— Да — отговори Отеца на Бурята. — Врагът пристига с тази буря. Той усеща присъствието ти, Далинар.

Не видение за миналото. Не някакво възможно бъдеще. Княжеството му, народът му, целият му свят бяха в опасност. Пое си дълбоко дъх. Поне това не беше като онази единствена по рода си буря, която бяха преживели, когато Вечната Буря се бе сблъскала с бурята за пръв път. Тази не изглеждаше така мощна. Нямаше да опустоши градовете, но щеше да нанесе сериозни щети, а ветровете щяха да нападат на пристъпи — враждебни, дори умишлени.

Врагът явно предпочиташе да сее разруха в по-малките градове. По полетата. Там, където хората бяха неподготвени.

Макар бурята да не беше така разрушителна, колкото се беше опасявал, тя все пак щеше да коства живота на хиляди. Щеше да остави градовете потънали в хаос — особено онези на запад, които нямаха заслон. И още по-важно — щеше да отвлече работниците-парши, да ги превърне в Пустоносни и да ги насъска срещу хората.

В крайна сметка, Рошар щеше да плати на бурята такава цена в кръв, каквато не бе плащал от… е, от Опустошенията насам.

Далинар вдигна ръка, за да хване дланта на Навани, докато тя на свой ред се притискаше в него.

— Направи всичко, което можа, Далинар — прошепна тя, след като двамата погледаха бурята за известно време. — Не упорствай да носиш бремето от това като собствен провал.

— Няма.

Тя го пусна и го обърна към себе си, с гръб към гледката на бурята. Носеше нощница — неподходяща за излизане сред хората, но и не съвсем непристойна.

Като се изключи ръката, с която го погали по брадичката.

— Не ти вярвам, Далинар Колин — прошепна тя. — Мога да прочета истината по напрежението в мускулите ти и стиснатата челюст. Знам, че дори върху теб да падне канара, ще твърдиш, че всичко е под контрол, и ще поискаш доклади за положението в лагера от хората си.

Ароматът й беше упойващ. И тези хипнотизиращи, ярковиолетови очи.

— Трябва да се отпуснеш, Далинар.

— Навани…

Тя го погледна въпросително. Беше така красива. Далеч по-разкошна от когато двамата бяха млади. Бе готов да се закълне в това. Нима бе възможно някой да изглежда по-прекрасно от нея сега?

Хвана я за тила и придърпа устните й към своите. Страстта се пробуди в него. Тя приближи тяло към неговото и гърдите й се притиснаха към него през тънката нощница. Той пиеше жадно от устните й, устата й, аромата й. Духчета на страстта прелитаха около двамата като кристални снежинки.

Далинар си наложи да спре и отстъпи назад.

— Далинар — каза тя, когато той се отдръпна. — Упоритият ти отказ да бъдеш съблазнен ме кара да поставям под съмнение женското си обаяние.

— Контролът е важен за мен, Навани — каза той с дрезгав глас и стисна каменния парапет на балкона така, че кокалчетата на ръцете му побеляха. — Знаеш какъв бях, в какво се превръщах, когато нямах самоконтрол. Няма да се поддам на това сега.

Тя въздъхна, застана до него, дръпна едната му ръка от парапета и се мушна под нея.

— Няма да настоявам, но трябва да знам — така ли ще продължават нещата? Вечно изкушение, вечно пристъпване по самия ръб?

— Не — отговори той, без да откъсва поглед от тъмата на бурята. — Това би било безсмислено. Добрият генерал знае, че не бива да започва битки, които не може да спечели.

— Какво тогава?

— Ще намеря начин да го направим, както трябва. С клетви.

Клетвите бяха от ключово значение. Обещанието, актът на обвързване един с друг.

— Как? — попита тя и го побутна с пръст в гърдите. — Не по-малко религиозна съм от останалите жени — всъщност даже повече. Но Кадаш ни отказа, както и Ладент, и дори Рушу. Когато споменах за това, изпищя и буквално избяга.

— Шанада — напомни Далинар за старшия ардент на военните лагери. — Тя е говорила с Кадаш и го е накарала да иде при всеки от ардентите. Сигурно го е направила още в мига, когато е чула, че сме заедно.

— Значи никой ардент няма да се съгласи да ни венчае — каза Навани. — Смятат ни за брат и сестра. Мъчиш се да постигнеш невъзможно решение на проблема; всяка дама на мое място би започнала да се пита доколко сериозни са намеренията ти всъщност.

— Питала ли си се това? — каза Далинар. — Искрено.

— Ами… не.

— Ти си жената, която обичам — каза той, като я придърпа плътно към себе си. — Жената, която винаги съм обичал.

— Тогава кого го е грижа? — попита тя. — Проклети да са ардентите.

— Какво богохулство.

— Не съм аз тази, която обяснява на всички, че Бог е мъртъв.

— Не на всички — каза Далинар.

Въздъхна, пусна я — макар и неохотно, — и се върна обратно в покоите си, където един мангал с въглища излъчваше приятна топлина, както и единствената светлина в помещението. Бяха взели фабриала от военния лагер, но още нямаха Светлина на Бурята, с която да го захранят. Учените бяха открили дълги вериги и клетки, явно използвани за спускането на сфери до нивото на бурите, за да се презаредят — ако бурите се завърнеха някога. На някои други места в света, дъждовният сезон започнал отново, след това рязко бе спрял. Можеше да започне пак. А можеха да се върнат и бурите. Никой не знаеше, а Отеца на Бурята отказваше да ги просветли.

Навани влезе, дръпна дебелите завеси пред вратата и ги завърза грижливо. Помещението беше пълно с мебели — покрай всяка стена бяха подредени столове, а отгоре им бяха наслагани навити килими. Имаше даже стоящо огледало. Изваяните в рамката му форми на преплетени едно в друго вятърни духчета се отличаваха със заоблените очертания на произведение, което първо е било изработено от восък, а после — Превърнато в дърво.

Бяха оставили всичко това за него, сякаш се безпокояха от мисълта, че Върховният им принц ще живее в прости стаи с каменни стени.

— Да помолим някого да разчисти тези неща утре — каза Далинар. — Има достатъчно място за тях в съседната стая. Можем да я превърнем в хол или общо помещение.

Навани кимна и се настани на едно от канапетата. Той виждаше отражението й в огледалото — лявата й ръка продължаваше да стои небрежно открита, а роклята й се бе свлякла леко на едната страна и откриваше шията й, ключицата и малко по-надолу. Не се опитваше да бъде изкусителна умишлено; просто се чувстваше удобно в негово присъствие. Беше й близък до степен, в която вече не се чувстваше притеснена от мисълта той да я види така открита.

Бе хубаво, че един от двама им е готов да поеме инициативата във взаимоотношенията им. Независимо от нетърпението, което проявяваше на бойното поле, в тази област той винаги се беше нуждал от поощрение. По същия начин, както преди всички онези години…

— Последния път, когато се ожених — каза той тихо, — допуснах много грешки. Започнах с грешка от самото начало.

— Не бих казала. Оженил си се за Шшшш заради Вълшебната й броня, но много бракове се сключват по политически причини. Това не означава, че си сгрешил. Ако си спомняш, всички те насърчавахме да го направиш.

Както винаги, когато чуеше името на мъртвата си жена, слухът му замени звуците с лекото шумолене на подухващ бриз — умът му бе неспособен да усети името, също както човек не би могъл да улови вятъра с ръка.

— Не се опитвам да заема нейното място, Далинар — каза Навани с нотка на безпокойство в гласа. — Зная, че още питаеш обич към Шшшш. В това няма нищо лошо. Мога да те деля със спомена за нея.

О, колко малко разбираха останалите. Той се обърна към Навани, стисна зъби, за да потисне болката, и го каза.

— Не си я спомням, Навани.

Тя го погледна, смръщила вежди, сякаш се съмняваше дали го е чула правилно.

— Изобщо не мога да си спомня съпругата си — каза той. — Не знам как изглеждаше лицето й. Виждам портретите й като размазани петна. Всеки път, когато някой произнесе името й, нещо сякаш го грабва, преди да достигне до ушите ми. Не си спомням какво си казахме, когато се видяхме за пръв път; не си спомням дори кога я видях на пиршеството, след като пристигна. Всичко е мъгла. Спомням си някои събития около нея като цяло, но никакви подробности. Всичко просто… изчезна.

Навани вдигна пръстите на скритата ръка към устните си и той се досети по разтревоженото й лице, че явно изглежда, сякаш е в агония.

Свлече се на стола пред нея.

— От алкохола ли е? — попита тя меко.

— Нещо повече е.

Тя издиша бавно.

— Стара Магия. Каза, че си познал както благословията, така и проклятието си.

Той кимна.

— О, Далинар.

— Хората ми хвърлят погледи всеки път, когато някой спомене името й — продължи Далинар, — и виждам в очите им съжаление. Виждат скованото ми лице и предполагат, че се опитвам да бъда стоик. Смятат, че крия болката си, когато аз всъщност просто се опитвам да насмогна на разговора. Трудно е да следиш за какво става въпрос, когато мозъкът ти не успява да възприеме половината от казаното. Навани, може би наистина съм я обикнал постепенно. Не мога да си спомня. Не си спомням нито един момент на интимност, нито една дума, която някога ми е казвала. Тя си отиде, а след нея останаха само отломки от миналото, които спъват паметта ми. Не мога да си спомня как почина. Това е, което ме тормози — защото през онзи ден се случиха неща, които знам, че трябва да помня. Нещо за град, който се беше вдигнал на бунт срещу брат ми, и това, че я взеха за заложница?

Това… и дългия, самотен поход, в който спътници му бяха само омразата и Вълнението. Спомняше си тези чувства идеално. Бе отмъстил на онези, които му бяха отнели съпругата.

Навани се намести до него и облегна глава на рамото му.

— Как ми се иска да можех да създам фабриал — прошепна тя, — способен да отнеме такава болка.

— Мисля… мисля, че загубата й трябва да ме е наранила жестоко — прошепна Далинар, — ако съдя по онова, което ме е подтикнала да направя. Останаха ми само белезите. Независимо от това, Навани, искам нещата между нас да бъдат както трябва. Без грешки. Както си му е редът, с клетви, дадени пред някого.

— Просто думи.

— Думите са най-важното нещо в живота ми в момента.

Тя разтвори леко устни, замислена.

— Елокар?

— Не искам да го поставям в такова положение.

— Някой чуждоземен свещеник? От азишите, може би? Те са почти воринци.

— Това би било равнозначно на това да се обявя за еретик. Прекалено е. Няма да се опълча на воринската църква — каза той, после направи кратка пауза. — Но може би мога да я заобиколя…

— Какво?

Той погледна към тавана.

— Може да отидем при някого, чиито правомощия са по-големи от техните.

— Искаш да ни венчае дух? — попита тя с усмивка. — Чуждестранен свещеник би бил богохулство, но не и дух?

— Отеца на Бурята е най-голямата все още съществуваща част от Чест — каза Далинар. — Той представлява частица от самия Всемогъщ, и е най-близкото нещо до бог, което ни е останало.

— О, аз не възразявам — каза Навани. — Бих позволила и на някоя перачка да ни венчае. Просто го намирам за малко необичайно.

— Това е най-доброто, което ни е достъпно — ако приемем, че ще се съгласи.

Той погледна Навани в очите, вдигна вежди и сви рамене.

— Това предложение за брак ли беше?

— … Да?

— Далинар Колин. Със сигурност можеш да се справиш и по-добре.

Той положи длан на тила й и я погали по свободно спуснатата черна коса.

— Ако ти си до мен, значи съм се справил възможно най-добре, Навани. Не мисля, че който и да било мъж би могъл да има нещо по-добро.

Тя се усмихна и му отговори с целувка.

* * *

Няколко часа по-късно, Далинар се чувстваше изненадващо нервен, докато се возеше в един от странните фабриали-асансьори на Уритиру до покрива на кулата. Асансьорът приличаше на балкон — един от многото, подредени в една широка, отворена шахта в средата на Уритиру, широка колкото бална зала и минаваща от първия до последния етаж.

Нивата на града изглеждаха кръгли отпред, но всъщност представляваха по-скоро полуокръжности, чиито прави страни бяха обърнати на изток. Ъглите на ниските етажи се сливаха с планините от двете страни, но центърът бе открит на изток. Стаите, които гледаха към тази страна, имаха прозорци, от които се разкриваше гледка към Произхода.

И тук, в централната шахта, тези прозорци образуваха цяла стена. Една-единствена стъклена плоскост, висока десетки метри. През деня, слънчевата светлина осветяваше ярко цялата шахта. Тази вечер тя бе потънала в нощна тъма.

Балконът пълзеше бавно, но стабилно по отвесната бразда в стената; Адолин и Ренарин се возеха до него, както и неколцина стражника и Шалан Давар. Навани вече ги чакаше горе. Останалите бяха застанали в другия край на платформата, за да му дадат пространство да мисли. И да се тревожи.

Защо се тревожеше? Едва успяваше да потисне треперенето на ръцете си. Проклятие! Приличаше повече на някоя облечена в коприна девица, отколкото на генерал, отдавна навлязъл в средната възраст.

Почувства дълбок тътен в себе си. Отеца на Бурята бе решил да откликне на повика му — за което беше благодарен.

— Изненадан съм — прошепна Далинар на духчето, — че склони на това така лесно. Благодарен, но изненадан.

— Аз уважавам всички клетви — отвърна Отеца на Бурята.

— А глупавите клетви? Онези, дадени твърде бързо, или без да бъдат истински разбирани?

— Няма глупави клетви. Всички те отличават мъжете и истинските духчета от животните и низшите духчета. Те са знак за интелигентност, свободна воля и избор.

Далинар обмисли думите и откри, че не е изненадан от това крайно мнение. Духовете трябваше да бъдат крайни; те бяха природни стихии. Но така ли бе смятал и самият Чест, Всемогъщия?

Балконът продължаваше да напредва неумолимо към върха на кулата. Работеха само няколко от десетките асансьори; някога, когато Уритиру бе процъфтявал, трябва да бяха използвали всички едновременно. Подминаваха етаж след етаж неизследвани помещения, което безпокоеше Далинар. Превръщането на кулата в собствена крепост го караше да се чувства сякаш лагерува в непозната земя.

Асансьорът най-после спря на последния етаж и стражниците отвориха вратите пред него. Напоследък това бяха хора от Мост Тринадесет — беше отредил други задачи на Мост Четири, тъй като ги смяташе за прекалено важни да служат за охрана сега, когато бяха така близо до това да се превърнат в Сияйни.

Все по-нервният Далинар поведе групичката покрай колоните, украсени със скулптури на ордена на Сияйните. Едно стълбище ги изведе през вратата на тавана до покрива на кулата.

Макар че всеки етаж беше по-тесен от този под него, покривът беше над сто метра широк. Тук горе беше студено, но някой вече беше оставил мангали, за да се топлят, и факли, за да им е светло. Нощта беше изумително ясна, а високо над главите им звездни духчета се стрелкаха и въртяха насам-натам, като оставяха след себе си бледи следи.

Далинар не знаеше как да приеме факта, че никой — нито дори синовете му — не беше поставил под съмнение решението му, когато оповести, че възнамерява да се ожени посред нощ на покрива на кулата. Потърси с поглед Навани и се стъписа, когато видя, че някак е успяла да намери традиционна булчинска рокля. Изящно украсената корона с нефрит и тюркоаз си отиваше с роклята. Червена, за да носи късмет, със златисти бродерии и значително по-свободна кройка от хавата, с широки ръкави и изящен шлейф.

Дали не беше сгрешил, като не потърси по-традиционни дрехи и за себе си? Внезапно се почувства като прашна, празна рамка, окачена до прекрасната картина, която представляваше Навани в сватбената си премяна.

Елокар стоеше сковано до нея, облечен в официално, златисто палто и свободна такама. Бе по-блед от обикновено след проваления опит за покушение срещу него по време на дъждовния сезон, когато едва не бе починал от загубата на кръв. Напоследък предимно си почиваше, за да възвърне силите си.

Макар че бяха решили да пропуснат повечето екстравагантности, с които се отличаваха традиционните алетски сватби, все пак бяха поканили и някои гости. Сиятелният господар Аладар и дъщеря му, Себариал и любовницата му. Калами и Тешав в ролята на свидетели. Почувства облекчение, когато ги видя — беше се безпокоил, че Навани няма да успее да намери жени, които да заверят с присъствието си сватбата.

Малката група, която се състоеше от неколцина от офицерите и писарите на Далинар, допълваше числото на присъстващите. В самото дъно на тълпата, която се бе струпала зад мангалите, забеляза лице, което го изненада. Кадаш, ардентът, се беше вслушал в молбата му и беше дошъл. Покритото му с белези, брадато лице не изглеждаше доволно, но все пак беше дошъл. Добър знак. Може би с всичко останало, което се случваше по света в момента, венчавката на един Върховен принц за овдовялата му бивша балдъза нямаше да породи кой знае какво възмущение.

Далинар пристъпи до Навани и взе ръцете й в своите — едната бе скрита в дългия ръкав, а другата — топла на допир.

— Изглеждаш невероятно — каза й той. — Как успя да намериш роклята?

— Една дама трябва винаги да е подготвена.

Далинар погледна към Елокар, който преклони глава пред него. „Това още повече ще размъти взаимоотношенията ни“, помисли си Далинар и прочете същата мисъл по лицето на племенника си.

На Гавилар нямаше да му допадне отношението, проявено към сина му. Въпреки добрите си намерения, Далинар бе потъпкал правата на момчето и беше взел властта за себе си. Времето, необходимо за възстановяването на Елокар, беше влошило положението още повече, тъй като беше станало причина Далинар да свикне да издава заповеди сам.

И все пак, Далинар би излъгал, ако кажеше, че всичко това е започнало оттук. Постъпките му бяха извършени в името на доброто на Алеткар, на доброто на целия Рошар, но това не променяше факта, че той беше узурпирал трона стъпка по стъпка — въпреки твърденията си, че няма такива намерения.

Далинар пусна едната длан на Навани и положи ръката си на рамото на племенника си.

— Съжалявам, синко — каза.

— Винаги съжаляваш, чичо — отговори Елокар. — Това не те спира, но не съм изненадан. Целият ти живот се ръководи от собствените ти решения за това какво искаш и действията, които предприемаш, за да го получиш. Останалите бихме могли да вземем пример от теб — ако само успеехме някак си да ти насмогнем.

Далинар трепна.

— Трябва да обсъдя някои въпроси с теб. Планове, за които смятам, че ще ти допаднат. Но тази вечер моля само за твоята благословия — ако си способен да ми я дадеш.

— Това ще зарадва майка ми — отвърна Елокар. — Затова, така да бъде.

Той целуна майка си по челото, а после им обърна гръб и прекоси покрива. Отначало Далинар се разтревожи, че ще слезе долу и ще ги остави, но вместо това, кралят спря до един от по-далечните мангали и протегна ръце, за да ги стопли.

— Е — каза Навани. — Единственият, който липсва, е твоят дух, Далинар. Ако ще…

Силен вятър помете върха на кулата и донесе със себе си аромата на предстоящ дъжд, мокри камъни и счупени клони. Навани си пое рязко въздух и се притисна към Далинар.

В небето се появи силует. Отеца на Бурята засенчи всичко — лице, което се простираше от хоризонт до хоризонт, вперило властен поглед в хората долу. Въздухът сякаш замря и всичко освен върха на кулата избледня, като че ли изведнъж се озоваха на място извън самото време.

Светлооките и стражниците замърмориха; чуха се изненадани викове. Дори Далинар, който очакваше това, усети, че прави крачка назад — и му се наложи да се пребори с усилие с импулса да се свие от страх пред духа.

— КЛЕТВИТЕ — изтътна Отеца на Бурята, — СА ДУШАТА НА ПРАВЕДНОСТТА. ИСКАТЕ ЛИ ДА ОЦЕЛЕЕТЕ СЛЕД ПРИБЛИЖАВАЩАТА БУРЯ, ТО ТРЯБВА ДА ОСТАВИТЕ КЛЕТВИТЕ ДА ВИ ВОДЯТ.

— Нямам нищо против клетвите, Отче на Бурята — извика Далинар. — Както сам знаеш.

— ДА. ПЪРВИЯТ ОТ ХИЛЯДОЛЕТИЕ НАСАМ, КОЙТО МЕ ОБВЪРЗА.

Незнайно как, Далинар усети как духът насочва вниманието си към Навани.

— А ТИ? КЛЕТВИТЕ ИМАТ ЛИ ЗНАЧЕНИЕ ЗА ТЕБ?

— Ако са точните клетви — отговори Навани.

— А ТВОЯТА КЛЕТВА КЪМ ТОЗИ МЪЖ?

— Кълна се пред него, и пред теб, и пред всеки, който ни слуша. Далинар Колин е мой, а аз — негова.

— ВЕЧЕ СИ НАРУШАВАЛА КЛЕТВИ ПРЕДИ.

— Всички хора са го правили — отвърна Навани, без да се смути. — Ние сме крехки и наивни. Тази ще спазя. Кълна се в това.

Отеца на Бурята явно остана доволен от отговора, макар че нямаше нищо общо с традиционните алетски сватбени клетви.

— ВРЪЗКОТВОРЕЦО? — попита.

— Кълна се в същото — каза Далинар, прегърнал Навани. — Навани Колин е моя, а аз — неин. Обичам я.

— ТАКА ДА БЪДЕ.

Далинар бе очаквал светкавица, гръмотевица, някакъв небесен фанфар. Вместо това, безвремието спря. Вятърът утихна. Отеца на Бурята изчезна. Около всички присъстващи избухнаха малки, сини духчета на възхищението, подобни на облачета дим. Но не и около Навани. Вместо това, над главата й се завъртяха златистите светлинки на духчетата на славата. Застаналият наблизо Себариал потри слепоочия, сякаш се опитваше да проумее какво е видял. Новите стражници на Далинар стояха прегърбени, внезапно придобили изнурен вид.

Адолин, верен на себе си, подвикна впечатлен и се затича към тях. Духчета на щастието, подобни на сини листа, бързаха по петите му. Дари с огромна прегръдка първо Далинар, после Навани. Ренарин го последва, по-резервиран, но — ако можеше да се съди по широката усмивка на лицето му, — не по-малко доволен.

Следващата част от церемонията мина като в мъгла — ръкостискания, благодарствени думи. Уверения, че подаръци не са необходими, тъй като бяха пропуснали част от традиционния обичай. Изглеждаше, че появата на Отеца на Бурята е била достатъчно впечатляваща, за да могат всички да приемат обреда за завършен. Дори Елокар, въпреки по-раншната си обида, прегърна майка си и потупа Далинар по рамото, преди да слезе пак долу.

Остана само Кадаш. Ардентът изчака до самия край. Стоеше, стиснал длани, докато върхът на кулата се опразваше.

Далинар открай време смяташе, че робата не пасва на Кадаш. Макар че бе скроена в традиционните правоъгълни форми — също както бе оформена и брадата му, — Далинар не виждаше ардент, когато го погледнеше. Виждаше воин с атлетично тяло, заплашителна стойка и зорки, светлолилави очи. Нагоре по обръснатата му глава, чак до темето, се извиваше дълъг белег. Животът на Кадаш в момента наистина бе посветен на мирната служба, но беше прекарал младостта си на бойното поле.

Далинар прошепна обещание на Навани и тя го остави да слезе на долния етаж, където беше поръчала да подредят трапеза с храна и вино. Далинар пристъпи до Кадаш уверено. Удоволствието от факта, че най-после е осъществил онова, което отлагаше от толкова време, преливаше в него. Вече беше женен за Навани. Това щастие беше емоция, която досега бе смятал за изгубена още от младежките му години — развитие на събитията, за което дори не си бе позволявал да мечтае.

Нямаше да се извинява заради него — или заради нея.

— Сиятелен господарю — поздрави го Кадаш тихо.

— Защо така официално, стари приятелю?

— Иска ми се да присъствах тук само в качеството си на стар приятел — отвърна Кадаш меко. — Длъжен съм да докладвам за това, Далинар. Ардентите няма да останат доволни.

— Не виждам как биха могли да отрекат брак, който сам Отеца на Бурята е благословил.

— Дух? Очакваш да се преклоним пред авторитета на един дух?

— Остатък от Всемогъщия.

— Далинар, това е богохулство — каза Кадаш с болка в гласа.

— Кадаш. Знаеш, че не съм еретик. Бил си се рамо до рамо с мен.

— Това ли трябва да ме успокои, Далинар? Спомените за нещата, които сторихме заедно? Разбирам и съм щастлив от факта, че вече си различен; не ми напомняй какъв беше някога.

Далинар замълча за момент и от дълбините на съзнанието му изплува спомен, за който не се беше сещал от години. Спомен, който го изненада. Откъде се беше появил?

Спомни си Кадаш, окървавен, коленичил на земята, след като току-що беше повърнал всичко, което стомахът му бе успял да изхвърли. Закоравял боец, който се беше натъкнал на нещо така отвратително, че беше успяло да разтърси дори него.

На следващия ден бе напуснал бойните редици, за да се превърне в ардент.

— Дълбините — прошепна Далинар. — Раталас.

— Няма защо да се връщаме в такива мрачни времена — каза Кадаш. — Не става въпрос за… онзи ден, Далинар. Сега говорим за днешния ден и за слуховете, които разпространяваш сред писарите. Приказките за виденията, които ти се явяват.

— Свещени послания — каза Далинар, внезапно почувствал се стар. — Изпратени от Всемогъщия.

— Свещени послания, според които Всемогъщия е мъртъв? — попита Кадаш. — Появили се в навечерието на завръщането на Пустоносните? Далинар, не виждаш ли как изглежда всичко това отстрани? Аз съм твой ардент — строго погледнато, твой роб. И да, може би все още твой приятел. Опитах се да обясня на съветниците в Карбрант и Я Кевед, че имаш добри намерения. Казах на ардентите от Светия Анклав, че се връщаш към епохата, когато Сияйните рицари са били непокварени, преди падението им. Казах им, че не можеш да контролираш виденията. Но, Далинар, това беше преди да започнеш да проповядваш, че Всемогъщия е мъртъв. Достатъчно ядосани са от това, а сега се опълчи и на традициите по такъв начин, сякаш заплю ардентите направо в лицето! Лично аз не смятам, че има значение дали си венчан за Навани. Тази забрана наистина е плод на вече остаряло мислене. Но онова, което направи тази вечер…

Далинар протегна ръка и положи длан на рамото на Кадаш, но той се отдръпна.

— Стари приятелю — заговори Далинар, — Чест може и да е мъртъв, но аз почувствах… нещо друго. Нещо отвъд него. Светлина и топлина. Не мисля, че Бог е умрял; мисля по-скоро, че Всемогъщия никога не е бил Бог. Той направи всичко по силите си, за да ни води, но представляваше измамник, заел чуждо място. Или може би наместник. Същество, подобно на дух — имал е силите на божество, но не и неговия произход.

Кадаш го погледна с разширени очи.

— Моля те, Далинар. Никога не повтаряй това, което току-що ми каза. Мисля, че ще мога да оправдая случилото се тази вечер. Може би. Но ти явно не разбираш, че плуваш на кораб, който едва успява да се задържи на повърхността на бурното море, докато ти танцуваш на носа!

— Няма да прикривам истината, ако я узная, Кадаш — каза Далинар. — Току-що стана свидетел, че съм буквално обвързан с дух на клетвите. Не бих посмял да излъжа.

— Не мисля, че би излъгал, Далинар — отвърна Кадаш. — Но мисля, че си способен на грешки. Не забравяй, че и аз бях там. Ти не си безукорен.

„Там ли?“, помисли си Далинар, докато Кадаш отстъпи с поклон, след което се обърна и си тръгна. „Какво си спомня той, което аз съм забравил?“

Далинар го проследи с поглед как си отива. Накрая разтърси глава и отиде да се присъедини към среднощното пиршество, решен да се оттегли веднага, щом приличието му позволеше. Имаше нужда от време насаме с Навани.

Съпругата му.