Брандън Сандърсън
Заклеващия (77)

59
Връзкотворец

„Ако нещата останат така, то бих желала да оставя описание на съпруга и децата си. Взмал — мъж, по-добър от всеки, за когото една съпруга би могла да мечтае. Кмакра и Молинар, скъпоценните камъни на моя живот.“

Из чекмедже 12–15, рубин

— Храмът на Шалаш — каза Фен и махна с ръка във всеобхватен жест, докато влизаха.

Според Далинар, храмът изглеждаше почти по същия начин като останалите, които им беше показала — обширна зала с висок, куполовиден таван и огромни мангали. Ардентите горяха хиляди молитви от името на народа, в които умоляваха Всемогъщия за милост и помощ. Димът се кълбеше в купола горе, преди бавно да се просмуче през дупките на тавана като вода през сито.

„Колко молитви сме изгорили, като сме се обръщали към божество, което вече не е тук?“, помисли си Далинар с неудобство. „Или може би в тях се вслушва друг?“ Далинар кимаше любезно, докато Фен разказваше за древния произход на сградата и изброяваше неколцина от кралете и кралиците, които са били короновани тук. Обясни им значението на сложните плетеници, които украсяваха стената в дъното, и ги поведе покрай двете странични стени, за да разгледат изваяните статуи. Жалко беше, че лицата на някои от скулптурите бяха паднали. Как изобщо се беше добрала бурята дотук?

Когато приключиха с обиколката, тя ги поведе обратно към Кралския квартал, където ги очакваха паланкини. Навани го побутна.

— Какво? — прошепна той.

— Спри да се мръщиш.

— Не се мръщя.

— Отегчен си.

— Не се… мръщя.

Тя вдигна вежда.

— Пет храма? — добави той. — Градът е на практика в руини, а ние разглеждаме храмове.

Фен и съпругът й се качиха в паланкина си. Единствената роля на Кмакл до този момент беше да стои зад Фен и да кима към писарите да си отбелязват всяка нейна реплика, която той сметнеше за важна и достойна да бъде внесена в официалните летописи на града.

Кмакл не носеше меч. Ако бяха в Алеткар, това би означавало, че е Мечоносец — но тук не беше така. В Тайлена имаше само пет Вълшебни меча — и три Вълшебни брони, — всеки от които беше притежаван от древен род, заклет в преданост към кралското семейство. Не можеше ли Фен да ги заведе да видят тях?

— Мръщиш се…

— Това очакват от мен — каза Далинар и кимна към тайленските войници и писари.

Една групичка войници, които вървяха по-напред в процесията, го наблюдаваха с особено остро любопитство. Може би истинското предназначение на обиколката беше да даде на светлооките възможност да го разгледат по-добре.

Паланкинът, в който се возеше заедно с Навани, ухаеше на цветове от скални пъпки.

— Процесиите, които обикалят от храм на храм, са традиция в Тайлен — заговори тя тихо, след като носачите вдигнаха паланкина. — Посещението на всичките десет е добър начин да се запознаят посетителите с Кралския квартал, а и подчертават пред тях воринската набожност на управляващите. В миналото са си имали проблеми с църквата.

— Съчувствам им. Дали ще прекратят церемониалниченето, ако им обясня, че и аз съм еретик?

Навани се наведе напред в тесния паланкин и положи свободната си ръка на коляното му.

— Скъпи мой, ако тези неща те дразнят до такава степен, можем да изпратим дипломат.

— Аз съм дипломат.

— Далинар…

— Това е част от задълженията ми, Навани. Пфууу да изпълня дълга си. Всеки път, когато съм се опитвал да го избегна в миналото, са се случвали ужасни неща — каза той и пое дланта й в своята. — Оплаквам се, защото с теб няма нужда да се преструвам. Ще се помъча да огранича мръщенето, обещавам.

Загледа се през прозореца на паланкина, докато носачите им ги изкачваха умело по едно стълбище. Тази по-висока част на града беше понесла бурята сравнително добре, тъй като много от постройките имаха дебели каменни стени. И все пак, някои от тях се бяха пропукали, а се виждаха и няколко срутени покрива. Паланкинът подмина една повалена статуя, която се беше счупила в глезените и се беше търколила към Таванските квартали.

„Градът е понесъл по-големи поражения от всеки друг, за когото съм чел доклади“, помисли си Далинар. „Тази степен на разрушение е невиждана. Дали наистина се дължи само на липсата на заслон и на факта, че повечето сгради са от дърво? Или има и някаква друга причина?“ Според някои от докладите относно Вечната буря, тя не беше съпроводена от силен вятър — само от светкавици. Други пък твърдяха, че вместо дъжд във въздуха са се носили парченца разжарени въглени. Вечната буря се проявяваше по много различни начини — дори по време на едно преминаване.

— Вероятно Фен намира утеха в познатите процедури — прошепна Навани, когато пристигнаха на следващата спирка, а носачите оставиха паланкина. — Тази обиколка й напомня на времената, преди градът да бъде сполетян от тази беда.

Той кимна. Тази мисъл му помагаше да понесе по-лесно разходката из поредния храм.

Излязоха и видяха как Фен тъкмо слиза от собствения си паланкин.

— Храмът на Веделедев, един от най-древните в града. Но най-великата гледка тук, разбира се, е Симулакрума на Паралет — величествената статуя, която…

Гласът й заглъхна и Далинар проследи погледа й до каменните ходила на скулптурата.

— О. Вярно.

— Да видим храма — подкани я Далинар. — Каза, че е един от най-старите. Кои са по-стари?

— По-стар е само храмът на Иши — отвърна тя. — Но няма да се задържаме там — както и тук.

— Няма ли? — попита Далинар. После забеляза, че от покрива на храма не се издига пушек, и попита: — Понесла ли е щети тази сграда?

— Сградата ли? Не, не сградата.

Двама изнурени на вид арденти излязоха от храма и се спуснаха по стъпалата. Одеждите им бяха опръскани с червени петънца. Далинар се обърна към Фен.

— Ще имаш ли нещо против все пак да вляза?

— Ако желаеш.

Докато се изкачваше нагоре по стълбите с Навани, Далинар долови миризма във въздуха. Миризма на кръв, която му напомни за битка. Гледката, която завари, когато прекрачи двойната врата на върха на стълбите, му беше позната. Стотици ранени лежаха върху прости сламеници на мраморния под, а около тях се протягаха духчета на болката като оранжевите сухожилия на призрачни ръце.

— Наложи ни се да импровизираме, след като местата в болниците свършиха — каза Фен, когато се изравни с него на прага.

— Толкова много? — попита Навани, притиснала скритата си ръка към лицето. — Не можете ли да изпратите някои от хората у дома, за да се грижат за тях роднините им?

Далинар прочете отговора на въпроса й по лицата на изстрадалите хора. Някои просто чакаха да умрат; имаха вътрешни кръвоизливи или инфекции в прекалено напреднал стадий, които личаха по мъничките, червени духчета на разложението около кожата им. Други вече нямаха домове, в които да се върнат — за това свидетелстваха семействата, които се бяха скупчили около ранените майки, бащи и деца.

Отче на Бурята… Далинар почти се засрами от това колко малко щети бе причинила Вечната буря на неговия народ. Когато се обърна да си тръгне, почти се блъсна в Таравангян, който се беше промъкнал на прага тихо като дух. Крехкият, облечен в мека роба, старец се беше разридал открито при гледката на хората в храма.

— Моля ви — каза. — Моля ви. Хирурзите ми са в Я Кевед, лесно ще можем да ги доведем с помощта на Клетвената порта. Позволете ми да ги доведа. Нека облекча това страдание поне малко.

Фен присви устни. Бе се съгласила на тази среща, но това не я правеше част от съюза, който Далинар беше предложил. Как, обаче, можеше да отговори на такава молба?

— Бихме ви били признателни за тази помощ — каза.

Далинар потисна усмивката си. Беше направила една крачка в посоката да ги послуша, когато им беше позволила да задействат Клетвената порта. Това беше следваща такава. „Таравангян, същинско съкровище си.“

— Ще ми е необходим писар с далекосъобщител — каза Таравангян. — Ще пиша на Сияйния ми рицар да доведе помощ незабавно.

Фен даде необходимите заповеди, а съпругът й кимна на писарите да си запишат точните й думи. Докато се връщаха към паланкините, Таравангян се поколеба за момент на стълбите и се загледа в ширналия се пред тях град.

— Ваше Височество? — обърна се към него Далинар и също спря.

— Виждам във всичко това собствения си дом, Сиятелен господарю — каза кралят и опря несигурно ръка в стената на храма, за да не падне. — Примигвам и на мястото на този град виждам Карбрант, опустошен от войната. И питам: „Какво трябва да направя, за да го спася?“

— Ще опазим народа ти, Таравангян. Заричам ти се.

— Да… Да, вярвам ти, Тояга — отвърна възрастният мъж, пое си дъх дълбоко, треперливо и сякаш посърна още повече. — Мисля… мисля, че ще е по-добре да остана тук и да изчакам хирурзите си. Моля ви, продължете без мен.

Кралят седна на стълбите, докато останалите се отдалечаваха. Преди да се качи пак в паланкина, Далинар се обърна и го видя да седи, стиснал длани пред себе си и свел глава, по която се забелязваха множество старчески петна. Изглеждаше почти сякаш гори молитва.

Фен се изравни с Далинар. Белите ивици на веждите й се вееха на вятъра.

— Той е доста повече от онова, за което го смятат хората — дори след заболяването му. Често съм го казвала.

Далинар кимна.

— Но се държи така, сякаш този град е вече гробница — продължи кралицата. — Това не отговаря на истината. Ще използваме каменните основи, за да възстановим града. Инженерите ми планират да издигнат стени пред всеки квартал. Ще успеем да се вдигнем на крака. Трябва само да насмогнем на щетите на бурята. Онова, което ни пречи най-много, е внезапната загуба на работна ръка. Паршите ни…

— Войските ми могат да окажат значителна помощ с разчистването на отломките, преместването на по-едрите камъни и повторния строеж на сградите — каза Далинар. — Само ни дайте знак и ще предоставим на ваше разположение хиляди нови работници.

Фен не отговори, но Далинар дочу приглушеното мърморене на младите войници и свитата й до паланкините. Насочи вниманието си към тях, като си избра един по-конкретно. Беше висок за тайленец и имаше сини очи, а веждите му бяха сресани и строго пригладени назад от двете страни на главата. Спретнатата му униформа, разбира се, беше скроена по тайленски модел — с по-късо сако, което се закопчаваше плътно в горната част на гърдите.

„Това трябва да е синът й“, помисли си, докато изучаваше чертите на младия мъж. Според тайленската традиция, той трябва да беше само един от офицерите, а не наследник на трона. Монарсите на града не се избираха според рождението им.

Наследник или не, обаче, той беше важен. Прошепна нещо насмешливо на останалите, а те кимнаха и замърмориха пак, вперили поглед в Далинар.

Навани го побутна и го изгледа въпросително.

— По-късно — очерта той само с устни, след което се обърна с нормален глас към кралица Фен. — Значи и храмът на Иши е пълен с ранени?

— Да. Може би ще е по-добре да го пропуснем.

— Нямам нищо против да разгледам и по-ниските квартали на града — каза Далинар. — Може би огромния главен пазар, за който съм слушал толкова много?

Навани трепна от неудобство, а лицето на Фен се скова.

— Той се е намирал… до пристанището, нали? — досети се Далинар, загледан в осеяното с останки поле пред града.

Беше предположил, че се намира в Стария квартал, в центъра на града. Явно бе трябвало да внимава повече в картите, които беше разгледал.

— В двора на Таленелат е подредена трапеза — каза Фен. — Това трябваше да бъде последната спирка от обиколката ви. Желаете ли да идем направо там?

Далинар кимна и всички се качиха в паланкините. Когато остана насаме с Навани, той се наведе напред и заговори тихо:

— Кралица Фен не е най-върховният авторитет.

— Дори брат ти не се ползваше с еднолична власт над всичко.

— Но при тайленските монарси е различно. Нали се избират от съвета на търговците и военноморския флот, все пак. Влиянието им е огромно.

— Така е. Каква е идеята ти?

— Искам да кажа, че тя не може да приеме предложенията ми сама — обясни Далинар. — Никога не би могла да се съгласи да получи военна помощ от нас, докато част от върхушката на града е убедена, че планирам да го превзема.

Откри малко ядки, оставени в малкия съд на облегалката до ръката му, и захрупа.

— Няма да имаме време да спечелим всички по дипломатически път — каза Навани и му махна да подаде малко и на нея. — Тешав може да има някакви роднини, от чиято помощ да се възползва.

— Можем да опитаме така. А може би… Имам едно друго хрумване.

— Включва ли юмручен бой?

Той кимна. Навани въздъхна.

— Очакват някакъв спектакъл — каза Далинар. — Искат да видят как ще постъпи Тоягата. Кралица Фен… с нея се случи същото по време на виденията. Не се отпусна, преди да й покажа истинското си лице.

— Не е задължително истинското ти лице да бъде това на убиец, Далинар.

— Ще се опитам да не убивам никого — отговори той. — Просто трябва да им дам урок. Демонстрация.

„Урок. Демонстрация.“

Думите заседнаха упорито в ума му и той се улови, че се мъчи да си спомни за нещо мъгливо, неопределено. Нещо… нещо, свързано с Дълбините и… и със Садеас?

Споменът му се изплъзна и изчезна, точно под повърхността на съзнанието му. Умът му сякаш се отдръпна от него и той трепна, сякаш са го зашлевили.

В тази посока… в тази посока имаше болка.

— Далинар? — повика го Навани. — Предполагам, че е възможно да си прав. Може би любезността и спокойствието ти всъщност ни отдалечава от целта.

— Още мръщене, значи?

Тя въздъхна.

— Още мръщене.

Той се ухили.

— Или широки усмивки, като тази — допълни тя. — Когато идва от теб, тя може да бъде дори по-смущаваща.

Дворът на Таленелат представляваше просторен каменен площад, посветен на Каменната жила, Вестителят на войниците. Самият храм се намираше на върха на широко каменно стълбище, но нямаха възможността да видят вътрешността му, тъй като главният вход се беше срутил. Един голям, правоъгълен каменен блок, който някога явно се беше намирал над вратата, се беше заклещил в отвора.

Външната страна на стените беше покрита с красиви релефи, които изобразяваха Вестителя Таленелат, изправен съвсем сам срещу пълчищата на Пустоносните. За съжаление, се бяха напукали и вече ги прорязваха стотици цепнатини. Голямото, черно петно от обгорено на върха на стената показваше къде е улучила светкавицата на Вечната буря.

Никой от останалите храмове не беше понесъл такива тежки поражения. Сякаш Зло бе имал зъб точно на този.

„Таленелат“, помисли си Далинар. „Онзи, когото са изоставили. Онзи, когото загубих…“

— Имам да се погрижа за някои задачи — каза Фен. — Поради смущенията във вноса на стоки в града покрай бурята не мога да ви предложа особено изискани ястия. Малко ядки и плодове, както и осолена риба. Трапезата вече е подредена, така че се нахранете спокойно. Ще се върна по-късно, за да проведем по-сериозен разговор. Междувременно, прислугата ми ще се погрижи за всичко необходимо.

— Благодарим — каза Далинар.

И двамата знаеха, че тя го кара да чака нарочно. Нямаше да е дълго — половин час, може би. Не достатъчно, че може да се сметне за обида, но достатъчно да затвърди впечатлението, че тя управлява положението тук, независимо от политическата мощ на Далинар.

Макар че искаше да прекара известно време с тукашните жители, той усети, че се дразни от преструвката. Фен и съпругът й се оттеглиха, като оставиха повечето от свитата да си починат и да се нахранят заедно с гостите.

Вместо това, обаче, Далинар реши да се заяде с тях.

Синът на Фен беше подходяща мишена. Изглежда той беше най-критично настроен към него. „Не искам да изглеждам като провокатор“, помисли си Далинар и се премести по-близо до младия мъж. „И е по-добре да се престоря, че не съм се досетил кой е.“

— Храмовете бяха хубави — каза Навани, като пристъпи по-близо до него. — Но на теб не ти харесаха, нали? Искаше ти се да видиш нещо, свързано с дейността на военните в града.

Чудесна възможност.

— Права си — отвърна той. — Ей, ти. Капитане. Не обичам да се мотая без работа. Покажи ми стената на града. Ето това вече ще ми бъде интересно.

— Сериозно ли говорите? — отвърна синът на Фен на алетски, но с тежък тайленски акцент и неясно, оплетено произношение.

— Винаги говоря сериозно. Какво? Нима войските ви са в такова окаяно състояние, че ви е срам да ми ги покажете?

— Няма да позволя на вражески генерал да огледа защитите на града ни.

— Не съм ви враг, синко.

— Не съм ти син, тиранино.

Далинар се постара да си придаде примирено изражение.

— Цял ден ме следите като сянка, войнико, и говорите неща, които избрах да се престоря, че не чувам. Опасно близо сте да престъпите границата — което, уверявам ви, ще доведе до съответните последици.

Младият мъж демонстрира известен самоконтрол, като замълча. Но после обмисли в какво е на път да се въвлече и реши, че рискът си струва евентуалната награда. Ако успееше да унижи самата Тояга, може би щеше да успее да спаси града — или поне така го виждаше.

— Съжалявам само, че не говорих достатъчно високо, че да чуеш обидите, деспоте — озъби се той.

Далинар въздъхна високо, след което разкопча сакото на униформата си и остана по тясната риза под него.

— Без Вълшебни оръжия — каза мъжът. — Само обикновени мечове.

— Както пожелаеш.

Синът на Фен нямаше Вълшебни оръжия, макар че можеше да ги заеме от някой от притежателите им, ако Далинар беше настоял. Той, обаче, предпочиташе този вариант.

Мъжът прикри нервността си, като повика един от помощниците си и му заповяда да нарисува с един мек камък кръг на каменния площад. Стражите, които бяха заедно с Риал, и Далинар се приближиха, следвани от няколко възбудени духчета на очакването, които трептяха във въздуха около тях.

— Не го наранявай сериозно — прошепна Навани. Поколеба се и допълни: — Но недей и да губиш.

— Няма да го нараня — отвърна Далинар и й подаде сакото си. — Но не мога да обещая, че няма да загубя.

Тя не разбираше — но това беше естествено. Той не можеше просто да набие този човек. Така нямаше да постигне нищо, освен да докаже и на онези, които се съмняваха, че е просто побойник.

Закрачи към ринга и го прекоси крачка по крачка, за да преброи колко крачки ще може да направи, преди да излезе от очертанията му.

— Казах „мечове“ — напомни младият мъж, хванал оръжието си в ръка. — Къде е твоят?

— Ще редуваме предимство, на триминутни интервали — каза Далинар. — До първи успешен удар. Можеш да започнеш пръв.

Мъжът замръзна на място. Редуване на предимство. Това означаваше, че ще разполага с три минути, въоръжен с меч, за да удари Далинар, който щеше да бъде невъоръжен. Ако Далинар оцелееше, без да бъде ранен или принуден да излезе от очертанията на ринга, щеше да има три минути да го нападне при обратни условия: Далинар щеше да е въоръжен, а той — не.

Това беше абсурдно неравенство, обикновено прилагано само по време на обученията, когато войниците тренираха да се справят в ситуации, в които би им се наложило да се изправят без оръжие срещу някой противник. А и дори тогава никога не се използваха истински оръжия.

— Аз… — заекна мъжът. — Ще сменя оръжието с нож.

— Няма нужда. Мечът е напълно подходящ.

Младият мъж зяпна Далинар. Песните и легендите разказваха за героични битки, в които един невъоръжен воин се е изправял срещу множество въоръжени противници, но в действителност беше невероятно трудно да победиш дори един по този начин.

Синът на Фен сви рамене.

— Колкото и да ми се иска да се прочуя като онзи, който е успял да победи Тоягата при равни условия, ще приема и нечестна битка. Но първо накарай хората си да се закълнат, че ако тя не завърши добре за теб, няма да бъда обявен за убиец. Ти самият определи тези условия.

— Съгласен — каза Далинар, като се обърна към Риал и останалите, които отдадоха чест и повториха думите.

Една от тайленските писарки застана отстрани на ринга в качеството на официален свидетел. Отброи до началото на битката и младият мъж мигновено се стрелна към Далинар, като замахна с истински устрем. Добре. Ако човек се съгласеше на такъв дуел, не биваше да се колебае.

Далинар избегна удара му и се сниши в стойка като за борба, макар че не смяташе да се приближава дотолкова, че да може да опита някой захват. Докато писарката оповестяваше периодично изминалото време, той продължаваше да избягва атаките на противника си и да пристъпва от вътрешната страна на границата на ринга — близо, но като внимаваше да не я прекоси.

Макар да беше агресивен, у сина на Фен се долавяше някаква вродена предпазливост. Сигурно щеше да успее да изтика Далинар от ринга, ако се опиташе, но вместо това продължаваше да го изпитва внимателно. Нападна отново и Далинар пак съумя да избяга от проблясващия меч.

У младия мъж започваха да се проявяват признаци на безпокойство и раздразнение. Ако небето бе по-облачно, може би щеше да забележи бледото сияние на Светлината на Бурята, която се излъчваше от Далинар.

Докато трите минути отиваха към своя край, мъжът се ужасяваше все повече и повече. Знаеше какво ще последва. Три минути сам на ринга, невъоръжен, срещу Тоягата. От колебливи, ударите му станаха решителни, а накрая — отчаяни.

„Така“, помисли си Далинар. „Ето сега…“

Оставаха десет секунди от обратното броене. Младият мъж го нападна с един последен, необуздан опит най-после да го удари.

Далинар се изправи, отпусна се и протегна ръце настрани, за да видят присъстващите, че умишлено отказва да избегне нападението. После пристъпи напред, към устремилия се напред противник.

Мечът го улучи право в гърдите, вляво от сърцето. Далинар изръмжа заради болка и силата на удара, но успя да поеме меча така, че да пропусне гръбначния му стълб.

Кръвта изпълни един от дробовете му, а Светлината на Бурята плъзна към него, за да го излекува. Изражението на младия мъж насреща му беше ужасено, сякаш въпреки всичко не беше очаквал или искал да нанесе такъв решаващ удар.

Болката отшумя. Далинар се закашля, изплю малко кръв встрани, а после хвана ръката на противника му за китката и заби меча още по-дълбоко в гърдите си.

Синът на Фен пусна дръжката на меча и залитна назад, облещил очи.

— Добър удар — каза Далинар с пресипнал, накъсан глас. — Личеше ти колко си разтревожен към края; ако на твое място беше някой друг, вероятно щеше да се отрази зле на стила му на сражение.

Мъжът падна на колене и се взря нагоре към Далинар, който пристъпи по-близо, докато не надвисна над него. Около раната се стичаше кръв и се просмукваше в ризата му, но Светлината на Бурята най-после излекува и повърхностните наранявания. Далинар всмука още — толкова, че засия видимо, независимо от ярката дневна светлина.

Целият двор беше притихнал. Писарите притискаха длани към зяпналите си усти. Войниците стиснаха дръжките на мечовете си, а около тях се пръснаха духчета на изумлението като жълти триъгълници.

Навани го изгледа с хитра усмивка, скръстила ръце.

Далинар хвана меча за дръжката и го извади от гърдите си. Светлината на Бурята нахлу в раната, за да я излекува.

— Твой ред е, Тояга. Готов съм — заекна младият мъж, като се изправи на крака.

Правеше му чест.

— Не, ти ми нанесе успешен удар — отвърна Далинар.

— Защото ти ми позволи.

Далинар си свали ризата й му я подхвърли.

— Дай ми ризата си, и да кажем, че сме завършили наравно.

Младежът улови окървавената риза и вдигна към Далинар объркан поглед.

— Не искам да ти отнема живота, синко — каза Далинар. — Не искам да ти отнема града, нито пък кралството. Ако исках да покоря Тайлена, не бих дошъл с усмивка на лице и обещания за мир на уста. Поне в това би трябвало да си сигурен, като се има предвид репутацията ми.

Обърна се към насъбралите се войници, светлооки и писари. Беше постигнал целта си. От лицата им се излъчваше страхопочитание, възхищение. Вече бяха в ръцете му.

Затова се стъписа, когато усети неочаквано, дълбоко неудовлетворение. По някаква причина, тези уплашени лица му бяха нанесли по-неприятен удар от меча.

Обхванат от гняв и срам поради причина, която още не можеше да проумее, той се обърна и се отдалечи нагоре по стълбите към храма. Махна с ръка на Навани да почака, когато тя се приближи да говори с него.

Сам. Трябваше да остане за малко сам. Стигна до върха на стъпалата, обърна се и седна на последното, като облегна гръб на каменния блок пред входа. Отеца на Бурята промърмори недоволно някъде дълбоко в ума му. А отвъд този звук откри…

Разочарование. Какво беше постигнал току-що? Бе казал, че не иска да покори този град, но какво говореха действията му? „По-силен съм от вас“, сякаш казваха те. „Няма нужда дори да се бия с вас. Мога да ви победя, без дори да се напрегна.“

Така ли трябваше да се чувстват хората, когато Сияйните рицари пристигнеха в града им?

Далинар усети как стомахът му се разбунтува. Беше изнасял подобни представления десетки пъти през живота си — от момента, когато присъедини Телеб към войските си, докато беше още млад, до момента, в който принуди Елокар да приеме, че не се опитва да го убие. Последен дотук беше случаят, в който принуди Кадаш да се бие с него в залата за тренировки.

Хората в подножието на стъпалата се бяха струпали около сина на Фен и разговаряха оживено. Младежът потри гърдите си, сякаш той беше понесъл удара в сражението.

Далинар долови същия настоятелен глас от дъното на ума си. Онзи, който му говореше, откакто бе започнал да получава виденията.

— Обедини ги.

— Опитвам се — прошепна той.

Защо никога не успяваше да убеди хората с мирни средства? Защо не можеше да ги накара да го послушат, без преди това да ги разкървави — или, обратното на това, да ги хвърли в смут със собствените си рани?

Въздъхна, облегна се пак назад и опря тил на камъните на порутения храм.

— Обедини ни. Моля те.

Този глас беше… различен. Звучеше по-скоро като хор от десетки гласове, които му отправяха една и съща молба — така тихо, че едва успяваше да ги долови. Затвори очи и се опита да определи източника им.

Камъкът? Да, имаше чувството, че каменните късове страдат. Далинар се сепна. Чуваше духчетата на самия храм. Стените на този храм съществуваха като едно цяло от векове насам. А сега откъртените, порутени парчета изпитваха болка. Все още се възприемаха като част от красивите скулптури, а не като руините на съсипаната сграда, разхвърляни навсякъде наоколо. Копнееха отново да бъдат едно, непокътнати от Вечната буря.

Духчетата на храма умоляваха с много гласове — като ранени войници, стенещи в агония на бойното поле.

„Бурята да го вземе. Трябва ли всички образи, които се появяват в главата ми, да бъдат свързани с разрушение? Със смърт, ранени тела, дим във въздуха и кръв по камъните?“

Топлината в него му подсказа, че отговорът е „не“.

Изправи се и се обърна, изпълнен със Светлина на Бурята, и сграбчи падналия камък, който препречваше входа. Напрегна мускули и успя да го повдигне, докато не се отвори достатъчно голяма пролука, че да се промуши под него — макар и силно приведен — и да го подпре с рамене.

Пое си дъх дълбоко и тласна нагоре. Камък изстърга в камък, докато той повдигна огромния блок над вратата. След като го издигна достатъчно високо, премести длани точно над главата си и с едно последно усилие, съпроводено с вик, изтласка блока с крака, гръб и ръце едновременно колкото можа по-нагоре. Светлината на Бурята бушуваше в тялото му, а ставите му изпукаха и мигновено се излекуваха, докато избутваше блока, сантиметър по сантиметър, обратно на мястото му над вратата.

Усещаше как храмът го насърчава да продължи. Така горещо желаеше отново да бъде едно цяло. Далинар засмука още Светлина, колкото успя да задържи в себе си, като изцеди скъпоценните си камъни, до последния.

По лицето му се стичаха вадички пот, докато избутваше блока навътре, докато не почувства, че отново си е на мястото. Силата на Светлината се втече в камъка от ръцете му и се разпростря в стената.

Порутените скулптури се напаснаха и сякаш щракнаха на място, отново цели.

Каменният трегер в ръцете му се издигна и зае предишното си положение. Светлината изпълни пролуките между него и стената и я излекува, а около главата на Далинар се стрелнаха множество духчета на славата.

Когато сиянието избледня, предната стена на величествения храм — включително вратата и напуканите каменни орнаменти — вече бяха напълно възстановени. Далинар остана, обърнат с лице към нея, гол до кръста и потънал в пот. Чувстваше се с двадесет години по-млад.

Не — мъжът, който беше преди двадесет години, никога не би успял да направи това.

„Връзкотворец.“

Усети докосването на нечия ръка. Меките пръсти на Навани.

— Далинар… какво направи?

— Вслушах се.

Силите му бяха годни за много, много повече, отколкото да разрушават. „Не обръщаме достатъчно внимание на това“, каза си. „Пренебрегваме отговори, които са точно пред очите ни.“

Погледна през рамо към множеството хора, които се изкачваха по стълбите и се стичаха към предната стена.

— Ти — обърна се Далинар към една писарка. — Ти си онази, която писа до Уритиру и прати да повикат хирурзите на Таравангян, нали?

— Д-да… Да, Сиятелен господарю.

— Пиши им отново и им кажи да изпратят сина ми, Ренарин.

* * *

Кралица Фен го откри в двора пред храма на Веделедев — онази с голямата, повалена статуя. Синът й — който вече носеше окървавената риза на Далинар, завързана около кръста си, като че ли беше колан, — водеше екип от десетима мъже с въжета. Току-що бяха успели да издигнат статуята до бедрата; Далинар засмукваше Светлина на Бурята от сферите, които беше взел назаем, и съединяваше парчетата камък.

— Мисля, че открих лявата ръка! — изкрещя един мъж отдолу, застанал сред останките от едно имение, върху което се беше срутила по-голямата част от статуята. Войниците и светлооките от свитата на Далинар нададоха въодушевени викове и се спуснаха надолу по стълбите.

— Не очаквах да заваря Тоягата да си играе на… скулптор, и то — гол до кръста? — обади се кралица Фен.

— Мога да поправям само неодушевени предмети — каза Далинар, като избърса ръце в парцала, който беше завързал на кръста си.

Беше изтощен. Употребата на толкова много Светлина на Бурята наведнъж беше ново преживяване за него, и, както се оказваше — доста уморително.

— Синът ми върши по-важната работа — добави.

Едно семейство напусна храма горе. Ако се съдеше по колебливите стъпки на бащата, подкрепян от двете страни от синовете му, трябва да беше счупил крака си — или може би и двата — по време на последната буря. Широкоплещестият мъж махна с ръка на синовете си да се дръпнат и направи няколко крачки сам — а после, разширил очи от изненада, даже подскочи леко.

Далинар познаваше това чувство — остатъчните ефекти от Светлината на Бурята.

— Трябваше да се досетя по-рано — трябваше да пратя да го повикат още в момента, в който видях всички онези ранени. Пълен глупак съм — каза той и поклати глава. — Ренарин притежава способността да лекува. Все още свиква със силите си, също както и аз свиквам с моите, и може да се погрижи най-добре за онези, които са били ранени сравнително наскоро. Питам се дали не е така по същата причина, поради която и при мен се получава по-добре така. Свикне ли душата с раната, става по-трудно тя да бъде изцелена.

Едно-единствено духче на възхищението се стрелна около Фен, докато семейството се приближаваше с поклони. Обясняваха нещо на тайленски, а бащата се беше усмихнал до уши. За миг на Далинар му се стори, че почти разбира какво казват. Сякаш част от него протягаше ръка в стремеж да се свърже с мъжа. Любопитно чувство, което не беше сигурен как да тълкува.

Когато си тръгнаха, Далинар се обърна към кралицата.

— Не знам колко време ще издържи Ренарин, пък и колко от раните ще са достатъчно пресни, че да ги излекува. Но поне донякъде ще можем да помогнем.

Зачуха се виковете на мъжете долу, които тъкмо издигаха една от каменните ръце през прозореца на имението.

— Виждам, че сте успели да спечелите и Кдралк — отбеляза Фен.

— Добро момче е — отговори Далинар.

— Беше твърдо решен да открие начин да те предизвика на дуел. Разбрах, че си удовлетворил желанието му. Ще обиколиш целия град и ще очароваш всекиго по пътя си, докато не ти е вече в джоба, нали?

— Надявам се, че не. Звучи като много времеемко начинание.

Един младеж изтича надолу по стъпалата на храма, понесъл на ръце дете с буйна коса, на чието лице грееше широка усмивка, въпреки опърпаните му, мръсни дрехи. Поклони се на кралицата, а после благодари на Далинар на развален алетски. Ренарин му приписваше заслугата за изцелението пред всекиго.

Фен проследи младежа с поглед. Изражението й беше непроницаемо.

— Имам нужда от помощта ти, Фен — прошепна Далинар.

— Трудно ми е да повярвам, че се нуждаеш от каквото и да било — като се имат предвид нещата, които направи днес.

— Мечоносците могат да превземат, не да устояват.

Тя го погледна, смръщила вежди объркано.

— Извинявай. Войнишка поговорка. Означава… няма значение. Фен, аз наистина имам Сияйните рицари — но независимо колко са силни, те не могат да спечелят тази война. И, което е още по-важно — не мога сам да видя онова, което ми липсва. Това е причината, поради която се нуждая от теб. Аз мисля като алет; същото се отнася и за повечето ми съветници. Обмисляме войната, основните й конфликти, но пропускаме важни факти. Когато научих за силите на Ренарин, единственото приложение, което ми дойде наум, беше да ги използваме по време на битка, за да излекуваме войниците си и да можем да продължим сражението по-дълго. Имам нужда от теб; имам нужда от азишите. Имам нужда от съюз на предводители, които могат да погледнат нещата от ъгъл, от който аз не мога, защото сме изправени пред враг, който не мисли като онези, които сме надвивали преди.

Той сведе глава в поклон и добави:

— Моля те. Присъедини се към нас, Фен.

— Вече отворих Портата и водя преговори със съветниците да ти отпуснем помощ за предстоящите ти битки. Не искаше ли именно това?

— Това не е дори половината от онова, което искам, Фен. Искам да се присъедините към нас.

— А каква е разликата?

— Разликата е, че искам да бъдат не „предстоящите ти битки“, а „предстоящите ни битки“.

— Неумолим си — въздъхна тя, пое си дълбоко дъх и го прекъсна, когато той понечи да възрази: — Предполагам, че именно от това имаме нужда сега. Добре, Тояга. Ти, аз и Таравангян. Първото истински единно воринско обединение от Йерокрацията насам. Жалко, че двама от нас властват над държави, потънали в хаос и разруха.

— Трима — поправи я Далинар. — Колинар е заобиколен от врага. Изпратих им помощ, но засега Алеткар е кралство под обсада.

— Чудесно. Е, мисля, че ще мога да убедя различните фракции в града да позволят на войските ти да дойдат и да ни окажат помощ. Ако всичко мине добре, ще пиша на Главния на Азир. Може би това ще помогне.

— Убеден съм, че ще. Сега, след като си на наша страна, азишката Клетвена порта е следващата най-важна за целите ни.

— Е, няма да е лесно да се разберем с тях — отговори Фен. — Азишите не са така отчаяни, както аз — и, направо казано, не са воринци. Хората тук, включително и аз, реагират положително на силния тласък от страна един решителен владетел. Сила и страст, такива са воринските разбирания. Но приложени срещу азишите, тези тактики ще ги накарат само да се отдръпнат още повече и да отхвърлят настояванията ви по-упорито.

Далинар потри брадичка.

— Имаш ли някакви идеи?

— Да — но не смятам, че ще ти се сторят особено примамливи.

— Може да те изненадам — отвърна Далинар. — Вече започвам да осъзнавам, че обичайните ми практики често не са толкова подходящи, колкото ми се струваха преди.