Брандън Сандърсън
Заклеващия (76)

58
Товари

„Бидейки Каменен, прекарах целия си живот в очакване на момента, в който да се пожертвам. Но тайно се тревожа, че това е било признак на малодушие от моя страна. Че съм избрал лесния път.“

Из чекмедже 29–5, топаз

Облаците, които обикновено се събираха при платото на Уритиру, се бяха разнесли днес и Далинар виждаше ясно главозамайващо дълбоките бездни под издатината, върху която се издигаше кулата. Не можеше да различи дъното; урвите сякаш се простираха безкрайно надолу.

Но дори така се затрудняваше да си представи колко точно високи бяха планините. Писарите на Навани бяха открили някакъв начин да измерват височината им по въздуха, но цифрите им не го удовлетворяваха. Искаше да види. Наистина ли се намираха по-високо от облаците над Пустите равнини? Или облаците тук, в планините, просто се носеха по-ниско?

„С възрастта си придобил навика често да се отдаваш на размисли“, помисли си той и пристъпи върху една от платформите на Клетвената порта. Навани го държеше за ръката, но Таравангян и Адротагия бяха изостанали по пътя нагоре по стълбата.

Навани го погледна в очите, докато чакаха.

— Още ли те тревожи последното ти видение?

Не това занимаваше мислите му в момента, но въпреки това кимна. Наистина се тревожеше. Зло. Макар че Отеца на Бурята отново се беше завърнал към предишната си самоувереност, Далинар не можеше да се отърси от спомена как могъщият дух стенеше от уплаха.

Навани и Ясна бяха погълнали жадно всяка дума от разказа му за срещата с тъмното божество, макар че бяха предпочели да не разгласяват този като останалите.

— Може би това също е било събитие, което Чест е запланувал предварително с намерението да го преживееш — предположи Навани.

Далинар поклати глава.

— Зло изглеждаше истински. Наистина разговарях с него.

— Разговаряше и с останалите действащи лица във виденията. Само не и със самия Всемогъщ.

— Защото, според теориите ни, Всемогъщия не е бил в състояние да създаде пълна имитация на божество. Не. Аз видях вечността, Навани… една божествена безкрайност.

Потрепери. Бяха решили да спрат да посещават виденията засега. Кой знае на какъв риск можеха да се изложат, ако доведяха някого другиго и го изложеха на влиянието на Зло?

„Но, разбира се, нямаме представа дали и какво може да направи на хората в истинския свят“, помисли си Далинар. Вдигна поглед отново към жежкото, бяло слънце и бледосиньото небе. Бе смятал, че ако се издигне над облаците, ще може да види нещата от по-добра перспектива.

Таравангян и Адротагия най-после пристигнаха, следвани от странната Повелителка на стихиите на краля — късокосата жена на име Малата. Стражниците на Далинар вървяха най-отзад. Риал му отдаде чест. Отново.

— Няма нужда да отдаваш чест всеки път, когато те погледна, сержант — каза Далинар сухо.

— Просто се опитвам да внимавам, сър — отвърна мъжът с тъмна, груба кожа. — Не ща да ме доложат за неуважение.

— Не съм те споменавал по име, Риал.

— Така или иначе, всички се досетиха, Сиятелен господарю.

— Представи си само.

Риал се ухили, а Далинар му махна да отвори манерката си и подуши дали не е пълна с алкохол.

— Този път не носиш, а?

— Абсолютно! Миналия път добре ме смъмрихте. Само вода.

— Значи си сипал пиенето в…

— В джобната си бутилка, сър — отвърна Риал. — В десния джоб на униформата. Но не се тревожете. Здраво съм го закопчал и направо съм забравил, че бутилката е вътре. Ще я открия отново, щом смяната ми свърши.

— Със сигурност — отвърна Далинар, хвана Навани за ръка и последва Адротагия и Таравангян.

— Можеше да заповядаш да ти назначат други стражи — прошепна му Навани. — Този тип не ми се струва… подходящ.

— Всъщност ми е симпатичен — призна Далинар. — Напомня ми на някои от приятелите ми от по-старите времена.

Постройката с контролната зала в средата на тази платформа приличаше на всички останали — мозайка на пода, механизъм с ключалка на извитата стена. Изрисуваните с мозайката шарки, обаче, тук представляваха някои от глифите на „Песента на зората“. Тази сграда трябваше да е напълно еднаква с тази в град Тайлен — когато задействаха Клетвената порта, двете щяха да сменят местата си.

Десет платформи тук, десет по целия свят. Десет глифи на пода, които показваха, че би трябвало да има някакъв начин да се придвижиш от един в друг град направо, без първо да минеш през Уритиру. Още не бяха успели да разберат какъв беше този начин и засега всяка от Портите можеше да разменя пътници само с близнака си — а и за целта трябваше първо да бъдат отключени и от двете страни.

Навани се запъти право към механизма за управление. Малата се приближи и погледна през рамото й, докато тя разглеждаше ключалката, поставена в средата на десетовърхата звезда на една метална плоча.

— Да — каза Навани, като прелисти записките си. — Механизмът е същият като онзи в Пустите равнини. Трябва да се завърти ето това…

Тя написа нещо по далекосъобщителя до град Тайлен, след което излезе и ги подкани да направят същото. Миг по-късно цялата постройка проблесна и от нея се разшири кръг Светлина на Бурята, като послеобраз от пламъка на факла, размахана във въздуха. В следващия момент Каладин и Шалан се показаха на прага.

— Проработи! — възкликна Шалан и изскочи отвътре. Преливаше от ентусиазъм, за разлика от Каладин, който пристъпи навън с твърда походка. — Щом можем да разменяме само постройките с контролните зали, вместо цялата платформа, би трябвало да си спестим Светлина на Бурята.

— До този момент използвахме пълната мощност на Портата при всяко пътуване — каза Навани. — Подозирам, че това не е единствената грешка, която сме допуснали по отношение на това място и устройствата му. Така или иначе, след като двамата отключихте Клетвената порта в Тайлена от тяхната страна, би трябвало да можем да я използваме, когато пожелаем — с помощта на Сияен рицар, разбира се.

— Сър — обърна се Каладин към Далинар, — кралицата е готова да се срещне с вас.

Таравангян, Навани, Адротагия и Малата влязоха в сградата, а Шалан се запъти надолу по стълбището към Уритиру. Далинар хвана Каладин над лакътя и го задържа, когато понечи да я последва.

— Успешно ли премина полетът пред бурята? — попита го.

— Без никакви проблеми, сър. Уверен съм, че ще се получи.

— По време на следващата буря, тогава, поемете към Колинар. Разчитам на теб и на Адолин да предпазите Елокар от необмислени постъпки. Внимавайте. В града се случва нещо странно, а аз не мога да си позволя да ви загубя.

— Да, сър.

— Докато летиш, помахай на земите по продължението на южния разклон на реката на Смъртта. Възможно е паршите вече да са ги завладели, но те всъщност принадлежат на теб.

— Сър?

— Ти си Мечоносец, Каладин. Това означава, че си поне четвърти дан — титла, която винаги се придружава от поземлени владения. Елокар ти е намерил един хубав район по продължението на реката, който премина отново под прякото управление на краля след смъртта на Сиятелния му господар, който нямаше наследници. Не е от най-големите, но вече е твой.

Каладин изглеждаше онемял от изненада.

— Има ли селища в тези земи, сър?

— Шест или седем и един по-голям град. Водите на реката текат постоянно, почти без промяна в количеството — не пресъхва дори по време на Средомир. Следва я един от по-използваните маршрути на керванджиите. Народът ти живее в благоприятни условия.

— Сър. Знаете, че не желая това бреме.

— Ако искаше да водиш живот без бреме, не биваше да изричаш клетвите — отвърна Далинар. — Няма как да си избираме тези неща, синко. Само се увери, че имаш добър управител, мъдри писари и неколцина надеждни мъже от пети и шести дан, които да ръководят градовете. Лично аз бих смятал всички ни за късметлии — включително и теб, — ако в края на всичко това изобщо имаме кралство, което да ни обременява по този начин.

Каладин кимна бавно.

— Семейството ми е в северен Алеткар. Сега, след като се упражнявах достатъчно в летене с бурята, искам да ида да ги доведа, след като се върна от задачата си в Колинар.

— Отвори Клетвената порта и ще ти отпусна колкото време искаш. Уверявам те, че най-доброто, което можеш да сториш за семейството си сега, е да предотвратиш поражението на Алеткар.

Според докладите, които получаваха по далекосъобщител, Пустоносните бавно напредваха на север и вече бяха покорили голяма част от Алеткар. Релис Рутар се беше опитал да събере всички оцелели войски на алетите, но Слетите все пак го бяха принудили да отстъпи към Хердаз. Пустоносните, обаче, не убиваха никой цивилен. Семейството на Каладин би трябвало да беше в относителна безопасност.

Капитанът изтича надолу по стълбището, а Далинар го проследи с поглед, унесен в мисли за собственото си бреме. Щом Елокар и Адолин се завърнеха от мисията си да спасят Колинар, трябваше да придвижат напред и нещата със заповедта на Елокар, която превръщаше Далинар във Върховен крал. Още не го бяха обявили пред никого — дори пред Върховните принцове.

Част от Далинар съзнаваше, че трябва просто да обяви Адолин за Върховен принц и да се оттегли, но той продължаваше да отлага. Това би означавало окончателен разрив на връзката между него и родината му. Искаше поне да се опита да възвърне столицата му, преди да се случи.

Присъедини се към останалите в контролната зала и кимна на Малата. Тя призова Вълшебния си меч и го пъхна в отвора. Металът на плочата сякаш се разтопи и се нагоди около формата на острието. Бяха провели няколко опита и, макар че стените на постройките бяха тънки, острият край на Меча не се подаваше от другата страна. Оръжието някак си се сливаше с механизма.

Малата бутна дръжката на Меча на едната страна. Вътрешната стена на контролната зала се завъртя. Подът под мозайката засия и ги озари така, че заприличаха на стъклен витраж. Малата изви Меча до правилното положение и ярък проблясък светлина по-късно вече бяха пристигнали. Далинар излезе от малката постройка и пристъпи на платформата в далечния Тайлен — пристанищен град на западното крайбрежие на големия остров от южната страна на Мразовитата земя.

Платформата около тукашната Клетвена порта беше превърната в градина със скулптури — но повечето от статуите се търкаляха наоколо, разбити на парчета. Кралица Фен чакаше на стълбата към платформата заедно с помощниците си. Шалан сигурно й беше казала да чака тук за в случай, че не успееха да разменят само контролните постройки.

Платформата се издигаше над един от по-високите райони в града и когато Далинар наближи ръба й, видя, че от нея се открива великолепна гледка. Усети как дъхът му спира само при вида й.

Град Тайлен беше обширен, гъсто населен и разположен в подножието на планина, като Карбрант, за да има заслон от бурите. Макар че Далинар никога не го беше посещавал, беше изучавал негови карти и знаеше, че Тайлен някога е представлявал само един район в сегашния му център, наречен Стария квартал. Тази по-висока част на града се отличаваше с особената форма на камъните, издълбани преди цели хилядолетия.

Градът отдавна се беше разраснал отвъд първоначалните си предели. Една по-ниска област, наречена Ниския квартал, се беше образувала около канарите в основата на стената — широко, ниско укрепление на запад, което започваше от урвите в единия край на града и стигаше до подножието на планината в другия.

Над и зад Стария квартал се бяха образували няколко по-нови, подобни на стъпала етажи на града. Тези така наречени Тавански квартали завършваха с величествения Кралски квартал на върха на града, където се намираха дворците, именията и храмовете. Платформата на Клетвената порта се намираше на това ниво, в северния край на града, близо до урвите, отвъд които започваше океанът.

Ако беше по-отдавна, това място би го зашеметило с великолепната си архитектура. Днес, обаче, Далинар замръзна неподвижно поради друга причина. Десетки… стотици сгради се бяха срутили. Цели области на града бяха изравнени със земята, а по-високите сгради, съборени от Вечната буря, се бяха стоварили върху тях. Този град, който някога се бе нареждал сред най-забележителните в цял Рошар — известен с изкуството, търговските си центрове и прекрасния мрамор, — сега тънеше в руини и отломки като чиния, изпусната от тромава прислужница.

Стори му се ироничен фактът, че голяма част от по-скромните сгради в града — онези в подножието на стената — бяха останали невредими след бурята. Но прочутото тайленско пристанище се намираше отвъд пределите на укреплението, на малкия западен полуостров начело на града. Тази някога гъсто застроена и населена област някога трябва да е била пълна със складове, таверни и магазини. Всички от които бяха направени от дърво.

Вечната буря ги беше помела като листа. Останали бяха само купчини отломки.

„Отче на Бурята“, помисли си. Нищо чудно, че Фен не беше имала време да се разсейва с молбите му. Повечето от щетите в града бяха причинени от първата Вечна буря; Тайлен беше на особено уязвимо място, напълно открит откъм океана на запад. Освен това, много от постройките му бяха изцяло от дърво — особено в Таванските квартали; лукс, достъпен на град като този, в който до този момент бе повявал само лек ветрец.

Вечната буря се беше завърнала още четири пъти, макар и — за щастие — по-слабо от първата й поява. Далинар обходи града с поглед още веднъж, преди да поведе групата към мястото на стълбата, където чакаха кралица Фен и придружителите й — неколцина писари, светлооки и стражи. Присъстваше и съпругът й, принцът — Кмакл, възрастен тайленец с мустаци и вежди в един тон, увиснали от двете страни на лицето му. Носеше елек и шапка и го придружаваха двама арденти, които явно изпълняваха ролята на писари.

— Фен… — каза Далинар тихо. — Съжалявам.

— Явно твърде дълго сме живели в охолство — каза Фен и го изненада леко с акцента си. Във виденията, той не се долавяше изобщо. — Спомням си как като дете се тревожех, че останалите народи ще узнаят колко ни е хубаво тук, с мекия климат и завета от бурите. Предполагах, че някой ден ще се удавим в тълпи имигранти.

Тя се обърна към града и въздъхна тихо.

Какво ли е било да живее тук човек? Далинар се опита да си представи какво би било да обитава дом, който не прилича на крепост. Дървени сгради с широки прозорци. Тавани, чието единствено предназначение беше да пазят хората от дъжда. Бе чувал хората да се шегуват, че в Карбрант трябва да окачиш звънче на прага на къщата си, за да усетиш кога е започнала бурята, защото иначе няма и да я усетиш. За късмет на Таравангян, градът беше обърнат леко на юг, което беше предотвратило разрушенията от този мащаб.

— Е, да пообиколим града — каза Фен. — Мисля, че още има няколко места, които си заслужава да се видят и които още не са изравнени със земята.