Брандън Сандърсън
Заклеващия (74)

I-5
Таравангян

Таравангян крачеше из покоите си в Уритиру, докато двама прислужници от Диаграмата му подреждаха масата, а нервният Дукар — началникът на кралските Опитвачи, които носеха нелепи бурегадателски роби с глифи по продължението на всеки шев, — подреждаше задачите, макар че нямаше нужда да си правят труда.

Днес Таравангян беше същински гений.

Начинът, по който мислеше, дишаше и дори се движеше, косвено подсказваше, че днес е ден, в който здравият му разум се е завърнал — може и да не беше толкова остър, колкото преди, когато беше създал Диаграмата, но все пак се чувстваше отново като себе си след всички онези дни, прекарани в мавзолея на собствената му плът, когато умът му се чувстваше като майстор-художник, на когото позволяват само да пребоядисва стени в бяло.

След като подредиха масата, Таравангян избута един от слугите, чието име не знаеше, седна на стола, стисна писалката и се зае настървено със задачите — като започна с втората страница, тъй като първата беше твърде лесна. Когато Дукар започна да се оплаква, пръсна малко мастило по него, за да накара глупака да млъкне.

— Следващата страница — озъби се. — Бързо, бързо. Да се възползваме от момента, Дукар.

— Все пак трябва да…

— Да, да. Да докажа, че не съм идиот. През единствения ден, в който не пускам лиги и не се въргалям из собствените си нечистотии, решавате да ми губите времето с тези нелепици.

— Вие сам…

— … Така наредих. Да, иронията се състои във факта, че позволявате на ограниченията, поставени ми от малоумното ми „аз“, да диктуват свободата на истинското ми „аз“, когато то най-после се прояви.

— Не бяхте малоумен, когато…

— Ето — каза Таравангян и протегна към него страницата с математически задачи. — Готов съм.

— С всички без последната — отбеляза Дукар и внимателно пое листа. — Ще опитате ли да решите и нея, или…

— Няма нужда. Зная, че не мога да я реша; много жалко. Побързайте с формалностите. Имам работа за вършене.

Адротагия току-що беше влязла, придружавана от Малата, Прахоносната. Двете търсеха компанията си все по-често, тъй като Адротагия се опитваше да се сближи с тази по-низша представителка на Диаграмата, която внезапно се беше озовала сред върхушката му — събитие, предсказано от Диаграмата, в която се казваше и че Прахоносните щяха да бъдат Сияйните, за които беше най-вероятно да приемат каузата си. Таравангян се почувства горд — беше открил Сияен от техния орден, който можеше да се свърже с духче, а това не беше малко или сигурно постижение.

— Умен е — обърна се Дукар към Мрал.

Охранителят беше онзи, който даваше окончателна оценка на умствения капацитет на краля за деня — вбесяваща, макар и необходима процедура, която пречеше на глупавата страна на Таравангян да съсипе нещо важно, но просто досадна загуба на време, когато беше такъв.

Енергичен.

Буден.

Гениален.

— Опасно близо е до границата — каза Дукар.

— Виждам — отвърна Адротагия. — Варго, ти как…

— Чувствам се отлично. Може ли да приключваме вече с това? Мога да разговарям нормално и да вземам политически решения, и нямам нужда от ограничения.

Дукар кимна неохотно в знак на съгласие. Мрал потвърди. Най-после!

— Донесете ми копие от Диаграмата — нареди Таравангян, като подмина Адротагия. — И някаква музика — нещо отпускащо, но не твърде бавно. Наредете на всички излишни прислужници да си вървят, изнесете мебелите от спалнята и не ме прекъсвайте.

Отне им дразнещо дълго време да изпълнят заръките му — близо половин час, който той прекара на балкона, загледан в просторната площадка на някогашната градина долу. Чудеше се колко е голяма. Трябваха му точните мерки…

— Стаята ви е готова, Ваше Величество — оповести Мрал.

— Благодаря ти, ускритичний, за позволението да вляза в собствената си спалня. Сол ли си пил?

— … Моля?

Таравангян прекоси тясната стаичка, от която се излизаше на балкона, влезе в спалнята си и вдиша дълбоко, доволен да я види напълно лишена от мебели — само четири голи стени, без прозорец, макар че по продължението на задната стена имаше странна правоъгълна издатина, като високо стъпало. В момента Мабен бършеше праха от повърхността й.

Таравангян стисна прислужницата за ръката и я изтика навън, в общото помещение, където Адротагия тъкмо се приближаваше към него с дебела книга, подвързана със свинска кожа. Копие от Диаграмата. Отлично.

— Измерете обработваемата земеделска площ на каменното поле пред балкона и ми докладвайте.

Внесе Диаграмата в стаята си и се затвори, блажено усамотен, след което остави по един диамант във всеки ъгъл — светлина, която да струи заедно със собствената му; светлината, която грееше истински там, където другите не можеха да я видят. Когато приключи, малък хор деца започна да пее ворински химни пред вратата на стаята, както беше наредил.

Издиша, окъпан в светлина и насърчаван от песента, отпуснал ръце настрани; способен на всичко и обзет от дълбоко задоволство от собствения си бърз ум, освободен за пръв път от сякаш цяла вечност.

Отвори Диаграмата и най-после се изправи лице в лице с нещо, по-велико от самия себе си: различна версия на него самия.

Диаграмата — което беше името както на тази книга, така и на организацията, която се занимаваше с нейното изучаване — не беше написана само на хартия, защото през онзи ден на зашеметяващ, необятен капацитет, Таравангян беше използвал всяка достъпна повърхност, за да увековечи потока на своя гений — от вратите и стените до шкафовете и плота на бюрото, — и в хода на това беше изобретил нови езици, на които да изрази по-добре идеите, които му се налагаше да предаде под форма, далеч по-несъвършена от тази, която те имаха в мислите му. Дори от гледна точка на интелекта, който беше днес, гледката на тази книга будеше смирение. Прелистваше страниците, претъпкани със ситни редове, преписани — заедно с петната, задрасканите места и всичко останало — от оригиналната стая на Диаграмата. Чувстваше се така, сякаш ги е създал в друг живот; изглеждаха му също толкова чужди, колкото и разлигавеният идиот, в който понякога се превръщаше.

Не — по-чужди. Всички разбираха глупостта.

Коленичи на камъните, без да обръща внимание на упоритата болка, която тормозеше тялото му, и благоговейно продължи да разгръща страниците. След това извади ножа от колана си и започна да реже.

Диаграмата не беше написана на хартия, и изучаването й под формата на препис, оформен като книга, трябва да беше обременил виждането им за нея. За да я разглежда от правилната гледна точка, реши Таравангян сега, трябваше да може да види различните й части и да има възможността да ги подрежда по нови начини, тъй като в мислите му през онзи ден нямаше ограничения, и той не биваше да им поставя такива сега.

Не беше така гениален, както тогава, но нямаше нужда да бъде. През онзи ден, той беше бог. Днес щеше да бъде божий пророк.

Подреди изрязаните страници и откри множество нови взаимовръзки само благодарение на начина, по който бяха разположени — всъщност, тази страница тук трябваше да следва тази тук… да. Таравангян сряза и двете по средата, като разполови изреченията. Когато постави различните страници една до друга, те образуваха по-завършено цяло. Постановки, които преди изобщо не беше забелязал, сега сякаш се издигаха от страниците като духчета.

Таравангян не вярваше в нито една религия, защото ги смяташе за твърде догматични и предназначени да запълват празнотите в познанията на хората с нелепи обяснения, за да им позволят да спят спокойно нощем, да им вдъхнат фалшиво чувство за утеха и контрол и да ги откажат от търсенето на по-дълбоката истина, но в Диаграмата имаше нещо, което странно му напомняше на религия — суровата сила на разума, единственото, което хората трябваше да боготворят. А колко малко го разбираха повечето от тях — и колко малко го заслужаваха, — при положение, че го покваряваха със заблуди и наивни суеверия. Имаше ли начин да спре всички, освен най-интелигентните измежду хората, да се научат да четат? От това би имало толкова голяма полза; струваше му се същинско безумие, че никой не е въвел такава забрана. Воринизмът забраняваше на мъжете да четат, но това спираше само едната — и то избрана по случаен признак — половина от населението да борави с информация, когато всъщност това трябваше да бъде недостъпно за глупавите хора.

Той закрачи из стаята, потънал в размисли. След малко забеляза парче хартия под вратата; на него беше написан отговорът на въпроса му относно размера на градината. Прегледа изчисленията, заслушан с половин ухо в гласовете пред вратата, почти заглушени от гласовете на детския хор.

— Ускритичен — тъкмо казваше Адротагия — явно е дума, която произлиза от името на Ускри — героиня от трагична поема, датираща отпреди седемнадесет века. Самоубила се, като се удавила, след като научила, че любимият й е мъртъв, макар че всъщност той изобщо не бил умрял — тя не разбрала правилно вестта за случилото се с него.

— Ясно… — отвърна Мрал.

— През последвалите векове се превръща в често привеждан пример за човек, който действа, без да разполага с достатъчно информация. В крайна сметка, обаче, терминът придобива просто значение, синонимно на „глупав“. Солта явно е намек за частта от поемата, в която тя се удавя в морето.

— Значи е било обида? — попита Мрал.

— Чрез препратка към малко известна литературна творба. Да.

Почти чу въздишката на Адротагия. По-добре да я прекъсне, преди тя да продължи с обясненията. Таравангян отвори вратата със замах.

— Лепилна паста, с която да мога да прикрепя страниците към стената. Донеси ми малко, Адротагия.

Бяха му оставили купчина хартия пред вратата, без да ги моли, което го изненада — обикновено се налагаше да ги моли за всичко изрично. Затвори вратата, коленичи и направи няколко изчисления на размерите на кулата. „Хммммм…“

Интересно развлечение беше, но той скоро се върна към същинската работа, прекъснат само от пристигането на лепилната паста, с която започна да лепи части от Диаграмата по стените.

„Това“, помисли си, докато подреждаше страниците с текст, изпъстрен с цифри; страници, които така и не бяха успели да разгадаят преди. „Това е списък с какво? Не е шифър, за разлика от останалите цифри. Освен ако… Възможно ли е това да са стенографски съкращения за определени думи?“

Да… да, тогава явно е бил твърде нетърпелив да изпише целите думи. Беше ги номерирал в главата си — по азбучен ред, може би, — за да може да пише по-бързо. Къде беше ключът?

„Това е доказателство в полза на Парадигмата на Далинар!“, помисли си, докато работеше. Ръцете му се разтрепериха от въодушевление, докато изреждаше възможните значения на числата. Да… Убий Далинар, защото иначе ще се противопостави на опитите ти да завладееш Алеткар. Затова беше изпратил Убиеца в Бяло — но той, колкото и да беше невероятно, се беше променил.

За щастие, имаше контингенции. „Ето“, помисли си Таравангян, като взе друга част от Диаграмата и я залепи на стената до другите. „Първоначалното обяснение на Парадигмата на Далинар, от катехизиса на таблата на леглото, от задната страна, трети квадрант.“ Беше го написал в мерена реч, като поема, и в него се предсказваше, че Далинар ще се опита да обедини света.

Така че ако потърсеше втората контингенция…

Пишеше трескаво, като на мястото на цифрите вече виждаше думи, изпълнен с енергия и за известно време напълно забравил възрастта си, болките и начина, по който понякога трепереха пръстите му, дори когато не беше така развълнуван.

Диаграмата не беше предвидила ролята на втория син, Ренарин, който беше напълно непредсказуем елемент. Таравангян довърши бележките си, изпълнен с гордост, и отиде до вратата, която отвори, без дори да поглежда.

— Донесете ми запис на думите на хирурга от деня на раждането ми — каза. — А, и убийте тези деца.

Песента утихна, когато децата чуха последните му думи. Духчетата на музиката се стрелнаха нанякъде и изчезнаха.

— Имате предвид да ги накараме да замълчат, нали? — попита Мрал.

— Все ми е едно. Воринските химни ме потискат — напомнят ми за вековете потисничество над свободната мисъл и идеи в човешката история.

Таравангян се залови отново с работата си, но малко по-късно на вратата се почука. Той отвори рязко.

— Заповядах да не бъда…

— Прекъсван — довърши Адротагия и му подаде лист хартия. — Думите на хирурга, които поиска. Държим копие от тях подръка, тъй като пращаш да ти ги донесем доста често.

— Хубаво.

— Трябва да поговорим, Варго.

— Не, не трябва да…

Независимо от възражението му, тя влезе вътре. Спря, когато забеляза разхвърляните наоколо парчета от Диаграмата. Очите й се разшириха и тя се обърна към него.

— Да не си…

— Не — прекъсна я той. — Не съм се превърнал отново в него. Но съм аз — за пръв път от седмици.

— Това не си ти. Това е чудовището, в което понякога се превръщаш.

— Не съм достатъчно умен, че да пресека границата с опасната зона.

Зоната, в която — за негова огромна досада — твърдяха, че е прекалено интелигентен да взима решения. Сякаш интелигентността можеше да бъде недостатък!

Адротагия извади парче хартия от джоба на полата си и го разгъна.

— Да, ежедневните ти задачи. Не си направил тази страница — казал си им, че не можеш да отговориш на следващия въпрос.

Проклятие. Беше го видяла.

— Ако беше отговорил, щеше да докажеш, че си достатъчно интелигентен, за да бъдеш опасен. Вместо това си заявил, че няма да се справиш — пролука, която трябваше да предвидим. Знаел си, че ако решиш и последната задача, ще ограничим правомощията ти да вземаш решения днес.

— Знаеш ли за растежа и Светлината на Бурята? — попита той, подмина я и взе една от страниците, които беше написал по-рано.

— Варго…

— След като изчислих общата обработваема площ в Уритиру и я сравних с броя на обитаемите помещения в кулата според последната ни преценка, установих, че дори ако беше възможно да се отглежда храна тук — така, както би могла да се отглежда при температурите на стандартните земеделски полета, — тя пак не би била достатъчна да удовлетвори нуждите на цялата кула.

— Търговия — каза тя.

— Трудно ми е да повярвам, че Сияйните рицари, които са живели във вечна готовност за война, биха построили такава кула, без да се погрижат тя да бъде самодостатъчна. Чела ли си трудовете на Голомби?

— Разбира се, че съм — и ти го знаеш. Смяташ, че са усилили растежа посредством скъпоценни камъни, заредени със Светлина на Бурята — че с тяхна помощ са осветили и тъмните места?

— Няма друго възможно обяснение, нали?

— Изследванията ни не са в състояние да дадат еднозначен отговор — отвърна тя. — Да, Светлината от сферите стимулира растежа в тъмни помещения, за разлика от светлината на свещите — но Голомби изтъква, че резултатите може би са фалшифицирани, а и коефициентът на ефикасност е… О, Бурята да го тръшне! Разсейваш ме, Варго. Трябва да обсъдим факта, че успя да заобиколиш правилата, които самият ти определи!

— Когато бях глупав.

— Когато беше нормален.

— Нормалните хора са глупави, Адро — каза той, хвана я твърдо за раменете и я изведе от стаята. — Няма да взимам политически решения и ще избягвам да осъждам на смърт групи сладкогласни дечица оттук нататък. Бива ли? Става ли така? Остави ме на мира сега. Вмирисваш всичко на доволна посредственост.

Той затвори вратата и усети как някъде дълбоко го пробожда срам. Нима беше нарекъл точно Адротагия глупава току-що?

Е. Каквото станало — станало. Тя щеше да го разбере.

Върна се към заниманията си — наряза още от частите на Диаграмата и ги преподреди, като търсеше още места, на които да се споменава Тоягата, тъй като книгата беше прекалено голяма, за да я разучи цялата днес, и трябваше да се съсредоточи върху настоящия им проблем.

Далинар беше жив. И се готвеше да основе съюз. Какво можеше да направи Таравангян сега? Да му изпрати друг наемен убиец?

„Каква е тайната?“, помисли си, като обръщаше страниците от Диаграмата. Откри един лист, който прозираше така, че можеше да различи думите от другата страна. Възможно ли беше да е умишлено? „Какво да направя? Моля те. Покажи ми.“

Драскаше бързо думи на един лист. Светлина. Разум. Смисъл. Залепи ги на стената, за да го вдъхновяват, но не можа да се сдържи и препрочете думите на хирурга — думите на майстора-лечител, който беше изродил Таравангян през разрез в стомаха на майка му.

„Пъпната връв се беше увила около врата му“, беше казал хирургът. „Кралицата сама ще реши какво трябва да се направи, но с прискърбие трябва да я уведомя, че синът ви ще има нарушени умствени способности до края на живота си. Може би ще е по-разумно да се изпрати в провинцията, за да даде предимство на останалите наследници.“

Прогнозата за „нарушените умствени способности“ не се беше сбъднала, но беше преследвала Таравангян през цялото му детство — беше така дълбоко вкоренена в представата на околните за него, че нито един не се беше досетил, че пристъпите му на слабоумие напоследък са чиста преструвка. Бяха ги отдали на вероятен инсулт, или може би — просто на напредналата възраст. Трети предполагаха, че всъщност винаги си е бил такъв.

Беше опровергал репутацията си с най-различни велики дела. А сега щеше да спаси света. Е — поне онази негова част, която имаше значение.

Работи в продължение на часове — окачваше части от Диаграмата и драскаше бързи бележки по тях, когато забележеше някоя нова взаимовръзка. Използваше красотата и светлината, за да прогони сенките на безхаберието и невежеството и да получи отговорите, от които се нуждаеше — те бяха тук, той просто трябваше да ги разтълкува.

Накрая го прекъсна прислужницата му — досадната жена, която непрекъснато се суетеше наоколо и се опитваше да го принуди да направи това или онова, сякаш Таравангян нямаше по-важна работа от това да си кисне краката.

— Глупачка такава! — кресна й.

Тя дори не трепна, а вместо това пристъпи напред и остави поднос храна до него.

— Не виждаш ли, че се занимавам с нещо важно? — настоя той. — Нямам време за храна.

Тя му остави и чаша с питие, а после го вбеси допълнително, като го потупа по рамото. Когато излезе, Таравангян забеляза, че Адротагия и Мрал са застанали точно пред вратата.

— Предполагам, че няма да се вслушате в думите ми, ако заповядам да я екзекутирате?

— Преценихме, че днес не ви е позволено да вземате такива решения — отвърна телохранителят му.

— Преизподнята да ви вземе, тогава. И без това почти стигнах до отговорите, от които се нуждая. Не бива да изпращаме наемен убиец при Далинар Колин. Вече е късно за това. Вместо това трябва да подкрепим този негов съюз. А след това ще го принудим да отстъпи от председателското място сред останалите монарси.

Адротагия влезе в спалнята и огледа работата му.

— Съмнявам се, че Далинар просто ще ти отстъпи водачеството на съюза.

Таравангян потупа с пръст няколко страници, залепени на стената.

— Виж тук. Би трябвало да е съвършено ясно дори за теб. Предвидих това.

— Променил си я — възкликна ужасено Мрал. — Диаграмата.

— Съвсем малко — отвърна Таравангян. — Погледни тук, виж — това е част от оригиналния запис. Не съм го променил и всичко е съвършено ясно. Настоящата ни задача е да накараме Далинар да се оттегли от положението си на водач и да поемем управлението на това място.

— Няма да го убиваме, така ли? — попита Мрал.

Таравангян го изгледа, обърна се и махна към отсрещната стена, на която бяха залепени още повече страници.

— Ако го убием сега, само ще породим съмнения.

— Да — отговори Адротагия, — виждам как таблата на леглото може да бъде разтълкувана по този начин — трябва да окажем на Тоягата такъв натиск, че да поддаде. Но ще се нуждаем от тайни, които да използваме срещу него.

— Лесна работа — каза Таравангян, като я бутна към друга група страници на стената. — Ще изпратим духчето на онази Прахоносна да шпионира. Далинар Колин вони на тайни. Можем да го накараме да се пречупи, а после ще заема мястото му — съюзът ще ме сметне за достатъчно безобиден. Така ще имам възможността да водя преговори със Зло от достатъчно високо положение — а той, според законите на духчетата и божествата, ще е обвързан от сключеното помежду ни споразумение.

— Не можем ли вместо това да… победим Зло? — попита Мрал.

Тъпа грамада от мускули. Таравангян подбели очи, но Адротагия — която беше по-сантиментална от него — се обърна и му обясни.

— Диаграмата е недвусмислена по въпроса, Мрал. Това е целта, с която е била създадена. Не можем да победим врага; така че вместо това ще се постараем да спасим, каквото можем.

— Това е единственият начин — съгласи се Таравангян.

Далинар никога нямаше да приеме този факт. Имаше само един човек, достатъчно волеви да направи тази жертва.

Таравангян усети как в него се пробужда… нещо. Някакъв спомен.

„Дай ми силата да ни спася.“

— Вземи това — обърна се към Адротагия и й подаде един лист, на който беше нанесъл няколко допълнителни бележки. — Това ще проработи.

Тя кимна и изведе Мрал от стаята, а Таравангян коленичи пред разпокъсаните, нарязани останки от Диаграмата.

Светлина и истина. Спаси, каквото можеш.

Остави другото.

За щастие, той имаше силата да го направи.