Брандън Сандърсън
Заклеващия (72)

57
Страст

„Ако решиш да се обърнеш към мен отново, искам от теб пълна откровеност. Върни се в земите ми, обърни се към моите слуги и ще видя дали мога да изпълня молбата ти.“

Зло.

Далинар побърза да се изправи на крака със залитане и потърси оръжието, което не притежаваше.

Зло. Застанал пред него.

Отеца на Бурята се беше отдалечил, почти беше изчезнал — но Далинар все пак долавяше някакво слабо чувство от него. Напрежение, сякаш се бори да повдигне нещо особено тежко?

Не. Не, беше стон.

Зло опря златния скиптър в дланта на другата си ръка, обърна се и се загледа в мъжете, които се биеха за Вълшебните мечове.

— Помня този ден — заговори Зло. — Такава страст. И такава загуба. Ужасно за мнозина, но славно за други. Грешиш относно причината за падението на Сияйните, Далинар. Помежду им имаше дрязги, да, но не повече, отколкото през останалите епохи. Бяха почтени мъже и жени — с мнения, които понякога си противоречаха, но обединени в желанието си да сторят онова, което ще е от полза за всички.

— Какво искаш от мен? — попита Далинар, притиснал длан към гърдите си. Дишаше учестено. Проклятие. Не беше готов.

Щеше ли някога да бъде готов за този момент?

Зло се приближи до една по-ниска скала и седна. Въздъхна от облекчение като човек, пуснал тежък товар, после кимна към мястото до себе си.

Далинар не помръдна.

— Поставен си в трудно положение, синко — каза Зло. — Ти си първият, който се е обвързвал с Отеца на Бурята в настоящото му състояние. Знаеше ли това? Между теб и останките от едно божество съществува близка връзка.

— Едно божество, което ти уби.

— Да. Ще убия и другата, рано или късно. Засега се е скрила някъде, а и аз съм… окован.

— Ти си чудовище.

— О, Далинар. Да го кажеш ти, от всички възможни хора? Кажи ми, че никога не си стигал до сблъсък с някого, когото уважаваш. Кажи ми, че никога не си убивал човек, защото ти се е налагало — дори да не го е заслужавал?

Далинар преглътна желанието си да възрази. Да, беше го правил. Твърде много пъти.

— Познавам те, Далинар — продължи Зло и се усмихна отново. Изражението му беше бащинско. — Ела да седнеш до мен. Няма да те изям, нито пък да те изпепеля с едно докосване.

Далинар се поколеба. „Трябва да чуеш какво има да ти каже той. Дори лъжите на това създание могат да ти разкрият повече от цели книги, пълни с общоприети истини.“

Той се приближи към скалата и седна сковано.

— Какво знаеш за нас тримата? — попита го Зло.

— Откровено казано, дори не ми беше известно, че сте трима.

— Всъщност сме повече — отвърна Зло разсеяно. — Но само трима са от значение за вас. Аз. Чест. Култивация. Споменавате я, нали?

— Предполагам, че да — отвърна Далинар. — Някои я отъждествяват с Рошар, духчето на самия свят.

— На нея би й харесало — каза Зло. — Иска ми се да можех просто да й отстъпя това място.

— Направи го, тогава. Върви си.

Зло се обърна към него така рязко, че Далинар подскочи.

— Това предложение да ме освободиш от оковите ми ли е? — попита Зло тихо. — От устата на мъжа, в когото са въплътени останките от името и силата на Чест?

Далинар заекна. „Глупак такъв. Не си някакъв неопитен младок. Стегни се.“

— Не — отговори твърдо.

— А, добре тогава — усмихна се Зло, а очите му проблеснаха весело. — О, не се стряскай така. Тези неща трябва да се правят, както си му е редът. Твоите думи действително биха могли да ме освободят, но само ако са породени от искрено желание.

— А какви биха били последиците, ако го направя?

— Е, първо бих се погрижил за смъртта на Култивация. Ще има и… други последици, както ти ги наричаш.

Очи горяха и угасваха завинаги, докато мъжете на полето размахваха мечовете и убиваха онези, които допреди съвсем малко бяха техни другари. Бушуваше безумна, необуздана битка за власт.

— А не можеш ли просто… да се оттеглиш? — попита го Далинар. — Без да убиваш някого?

— Нека вместо отговор ти задам следния въпрос: защо узурпира властта над Алеткар от горкия Елокар?

— Аз…

„Не отговаряй. Не му давай оръжие, с което да те нападне после.“

— Знаеше, че така е най-добре за всички — каза Зло. — Знаеше, че Елокар е слаб и че кралството ще пострада от липсата на твърд предводител. Пое управлението в името на общото добро и Рошар само спечели от това.

Един войник наблизо залитна към тях, докато се отдалечаваше с куцукане от боя. Очите му изгоряха, когато в гърба му се заби Вълшебен меч. Близо метър от острието стърчеше от гърдите му. Падна напред, а очите му оставиха две тънки дири дим след себе си.

— Човек не може да служи на две божества едновременно, Далинар — каза Зло. — Не мога да я оставя жива. Не мога да пощадя и останките от Чест, както някога смятах, че мога да направя. Вече виждам защо това би било грешка. Щом ме освободиш, ще преобразя този свят в значителна степен.

— Мислиш, че ти ще се справиш по-добре? — попита Далинар и облиза пресъхналите си устни. — Мислиш, че ще се справиш по-добре от останалите с тези земи? Ти, който си въплъщение на омразата и болката?

— Наричат ме Зло — отвърна старецът. — Хубаво име. Определено се отличава с известна острота. Но тази дума е твърде ограничена, че да ме опише, и ти трябва да знаеш, че тя не изчерпва същността ми.

— А каква е тя?

Зло се обърна към Далинар.

— Страстта, Далинар Колин. Аз съм въплъщение на чистата емоция. Аз съм душата на духчетата и човеците. Аз съм копнежът, щастието, омразата, гневът и въодушевлението. Аз съм славата и порокът. Аз съм онова, което превръща хората в хора. Чест се интересуваше само от обвързването. Не от значението на обвързването и на клетвите — само от това дали принципите им се спазват, или не. Култивация пък иска само промяна. Развитие. Може да е към добро, а може и да е към лошо — тя не се вълнува от това. Болката на хората не значи нищо за нея. Само аз я разбирам. Само мен ме е грижа, Далинар.

„Не го вярвам“, помисли си Далинар. „Не мога да го повярвам.“

Старецът въздъхна и се изправи с усилие на крака.

— Ако можеше да видиш резултатите от влиянието на Чест, нямаше да бързаш да ме наречеш „божество на злото“. Лишиш ли хората от техните чувства, създаваш същества като Нейл и неговите Разбиващи небето. Това щяхте да получите от Чест.

Далинар кимна към ужасяващата схватка, която продължаваше да се води на полето пред тях.

— Каза, че греша относно причината, поради която Сияйните са изоставили клетвите си. Каква е била тя всъщност?

Зло се усмихна.

— Страстта, синко. Великолепната, изумителна страст. Чувствата. Те са онова, което определя хората — макар че, по ирония на съдбата, вие не сте подходящи съдове за тях. Тя ви изпълва и ви сломява, ако не откриете с кого да споделите теглото й.

Зло се обърна към умиращите мъже и продължи:

— Но можеш ли да си представиш свят без нея? Не. Не и такъв, в какъвто аз бих искал да живея. Попитай Култивация за това следващия път, като я видиш. Попитай я как би искала да изглежда бъдещето на Рошар. Мисля, че ще установиш, че аз съм по-добрият избор.

— Следващия път ли? — попита Далинар. — Никога не съм я виждал.

— Разбира се, че си — каза Зло, обърна му гръб и се отдалечи. — Тя просто ти е отнела спомена. Не по такъв начин щях да ти помогна аз, ако бях на нейно място. Така е откраднала част от теб и те е превърнала в слепец, който не си спомня, че някога е бил способен да вижда.

Далинар се изправи.

— Предизвиквам те на битка между шампионите ни. Условията ще бъдат договорени предварително. Ще приемеш ли?

Зло се спря, а после се обърна бавно с лице към него.

— От името на целия свят ли говориш, Далинар Колин? От името на цял Рошар ли ми предлагаш това?

Бурята да го вземе. Така ли беше?

— Аз…

— Така или иначе, не приемам — прекъсна го Зло и изправи гръб с обезпокоително знаеща усмивка на лицето. — Няма нужда да поемам такъв риск, Далинар Колин, защото зная, че ще вземеш правилното решение. Ще ме освободиш.

— Не — каза Далинар и се изправи на свой ред. — Не биваше да се разкриваш, Зло. Преди се боях от теб, но е по-лесно да се боиш от онова, което не разбираш. Сега те видях и вече съм в състояние да се боря с теб.

— Видял си ме, значи? Любопитно.

Зло се усмихна отново.

И всичко побеля. Далинар откри, че е застанал върху частица празнота, която представляваше целия свят, обърнат към всевечен, всеобхватен пламък. Простираше се във всяка посока и цветът му преливаше от червено към оранжево, а накрая — към ослепително, жарко бяло.

Изведнъж пламъкът се превърна от светлина в дълбок мрак, виолетово-черен и гневен.

Това бе нещо толкова ужасно, че поглъщаше дори самата светлина. Беше горещо. Неописуемо сияние, непоносима жега и черен огън, обагрен във виолетово по краищата.

Гореше.

Поглъщаше.

Сила.

Това беше викът на хиляда воина на бойното поле.

Това беше моментът на най-дълбока чувствена наслада.

Това беше скръбта от загубата и екстазът на победата.

И да, това беше злото. Дълбока, пулсираща омраза, чийто натиск можеше да стопи целия свят. Гореща като хиляда слънца, тя беше като блаженството на една целувка, като животите на всички хора, събрани в едно, определени от всичко, което те бяха изпитали.

Далинар се ужасяваше от мисълта да изпита дори възможно най-мъничката частица от тази всепомитаща стихия. Караше го да се почувства дребен и крехък. Знаеше, че ако отпие от този суров, наситен, течен, черен огън, ще изчезне в нищото. Целият Рошар щеше да се превърне в облаче дим — нищо повече от струйката дим на някоя свещ, угаснала пред урагана.

Образът избледня и Далинар се озова проснат по гръб на скалите пред Трескавата кула. Слънцето над него изглеждаше някак мътно и студено. Всичко наоколо сякаш беше замръзнало.

Зло се наведе и му помогна да се изправи седнал.

— Спокойно, спокойно. Дойде ти малко множко, нали? Бях забравил колко впечатляващо може да бъде. Ето, пийни.

Той подаде на Далинар мех с вода. Далинар го погледна, объркан, после вдигна поглед към стареца. В очите на Зло зърна онзи виолетово-черен пламък. Дълбоко, дълбоко в тях. Образът, с който Далинар разговаряше, не беше истинското лице на божеството — представляваше просто маска, фасада.

Защото ако Далинар се изправеше пред истинската мощ зад тези усмихнати очи, щеше да обезумее.

Зло го потупа по рамото.

— Почини си малко, Далинар. Ще те оставя тук. Успокой се. Ще…

Той млъкна рязко, намръщи се и се завъртя на място. Огледа скалите изпитателно.

— Какво? — попита Далинар.

— Нищо. Умът на един старец му играе номера, нищо повече — отвърна Зло и потупа Далинар по ръката. — Ще поговорим отново, обещавам.

И изчезна мигновено.

Далинар се отпусна тежко по гръб, напълно изцеден. Проклятие. Просто…

Проклятие.

— Оня тип — обади се един момичешки глас — е адски смахнат.

Далинар се изправи с мъка. Иззад близката купчина камъни се показа една глава. Тъмна кожа, бледи очи, дълга черна коса и изящни момичешки черти.

— Всички старци са смахнати, искам да кажа — продължи Крадла. — Сериозно. Едни такива сбръчкани и вечно ти предлагат бонбони или пък те карат да слушаш дълги, скучни истории. Знам ги какви са. Може да се правят на милички, колкото искат, но никой не може да остарее, без да съсипе сума ти животи по пътя си.

Тя прехвърли камъните. За разлика от простата риза и панталон от предишния път, сега носеше изискано азишко облекло. Робата й беше с цветни шарки, а върху нея беше наметнала дебело палто и шапка.

— Но дори като за старец, този беше доста неприятен — каза тя тихо. — Какво представляваше всъщност той, господарю Стегнат задник? Не ми миришеше на истински човек.

— Наричат го Зло — отвърна изтощеният Далинар. — И представлява онова, с което се борим.

— Хм. В сравнение с него, ти си нищо.

— Благодаря много?

Тя кимна, сякаш се съгласяваше, че му е направила комплимент.

— Ще говоря с Гоукс. Имате ли хубаво ядене в оная ваша кула-град?

— Можем да ви приготвим такава.

— Не, на мен не ми пука какво ще приготвите. Какви ястия ядете вие? Бива ли ги?

— … Да?

— Не само военни дажби и подобни глупости, нали така?

— Обикновено не.

— Отлично — отвърна тя, погледна към мястото, където допреди малко стоеше Зло, и видимо потрепери. — Ще ви дойдем на гости.

Направи кратка пауза, после го сръга в ръката.

— Не казвай на Гоукс за тая работа със Зло, бива ли? Бездруго си има предостатъчно старци, за които да се тревожи.

Далинар кимна.

Особеното момиче изчезна. Миг по-късно видението най-после избледня.