Брандън Сандърсън
Заклеващия (71)

56
Винаги с теб

„Твоята потайност също разклаща увереността ми. Защо не ми разкри присъствието си по-рано? Как си успял да се скриеш? Кой си ти всъщност и откъде знаеш толкова много за Адоналсиум?“

Далинар се появи в двора на странна крепост с една-единствена стена от кървавочервени камъни. Тя препречваше широката пролука в подобно на планина скално образувание.

Покрай него преминаваха мъже, понесли товари или заети с други задачи и ту влизаха, ту излизаха от сградите, построени срещу естествените скални стени. Дъхът му се издигаше на облачета в мразовития въздух.

Държеше свободната ръка на Навани в лявата си длан, а с дясната беше хванал тази на Ясна. Беше се получило. Контролът му върху виденията беше надвишил дори онова, което беше възможно според Отеца на Бурята. Днес беше успял да доведе Навани и Ясна, като ги беше хванал за ръце — въпреки че в момента нямаше буря.

— Чудесно — каза Навани и стисна дланта му. — Стената е също толкова величествена, колкото я описа. А и хората — отново бронзови оръжия, много малко стомана.

— Онази броня е Превърната — отбеляза Ясна и пусна ръката му. — Виж отпечатъците от пръсти по метала. Това е лъснато желязо, Превърнато от глина, а не истинска стомана. Питам се… дали Превръщателите са се забавили в изследванията си, за да се научат вместо това да топят метали? Работата със стомана е трудна. Не можеш просто да я разтопиш на огъня така, както бронзът позволява.

— Та… — попита Далинар. — Кога сме?

— Преди около две хиляди години, може би — прецени Ясна. — Онези мечове са харавингиански. И виждате ли онези арки? Архитектура от късния класически период. Плащовете, които хората носят, обаче, са бледосини и избелели. Не са боядисвани с истинска синя боя. Като се вземе предвид и езикът, на който проговори миналия път — и който майка ми записа, — съм почти сигурна, че става въпрос за този период.

Огледа войниците, които тъкмо минаваха покрай тях, и добави:

— Общността се състои от множество различни националности, както по време на Опустошенията — но ако съм права, сега е около две хиляди години след Ахариетиам.

— Водят война с някого — каза Далинар. — Сияйните се оттеглят от битка и изоставят оръжията си на полето отвън.

— Което означава, че Измяната се е случила малко по-късно, отколкото се твърди в летописите на Маша-дъщеря-Шалив — отбеляза замислено Ясна. — Доколкото успях да разбера от записките за виденията ти, това е хронологически последното от тях — макар че е трудно да се определи от кога е онова, в което виждаш развалините на опустошения Колинар.

— С кого биха могли да водят война? — попита Навани, докато войниците на върха на стената биеха тревога. Покрай тримата препусна кавалерия от конници, тръгнали да проверят сигнала. — Пустоносните би трябвало отдавна вече да са си тръгнали.

— Може би е Фалшивото опустошение — предположи Ясна.

Далинар и Навани се обърнаха към нея едновременно.

— Легенда — обясни Ясна. — Считат я за псевдоисторическа измислица. Довканти е написал епос за нея преди около петнадесет века. Твърди, че част от Пустоносните са оцелели след Ахариетиам, а след това се е стигнало до още много сблъсъци. Сведенията му се считат за ненадеждни, но това е, само защото мнозина от ардентите, живели по-късно, настояват, че няма начин дори малка част от Пустоносните да са оживели. Склонна съм да вярвам, че става въпрос за сблъсък с паршите, преди да са загубили способността да сменят формите си.

Погледна към Далинар с блеснали очи, той кимна и тя веднага се отдалечи да издирва каквито допълнителни сведения успееше.

Навани извади няколко инструмента от чантата си.

— По един или друг начин ще разбера къде се намира тази „Трескава кула“ — дори да ми се наложи да принудя някого да ми нарисува карта. Може би ще успеем да изпратим там учени и да открием нещо ново относно Измяната.

Далинар се отправи към основата на стената. Наистина беше величава постройка. Поредният характерен пример за контрастите, типични за виденията: древен народ, който още не беше запознат с фабриалите или дори със същинската металургия, а редом с него — някое истинско чудо.

Група мъже се спуснаха по стълбите от върха на стената и се скупчиха в подножието й. Следваше ги Негово Превъзходителство Янагон Първи, Главен Акасикс на Азир. Далинар беше довел Навани и Ясна, като ги беше хванал за ръце, но беше помолил Отеца на Бурята да доведе и Янагон. В момента в Азир върлуваше буря.

Младежът зърна Далинар и се закова на място.

— Днес ще трябва ли да се бия, Тояга?

— Не днес, Ваше Превъзходителство.

— Тези видения започват да ми омръзват — каза Янагон и слезе по последните няколко стъпала.

— Тази умора никога не си отива, Ваше Превъзходителство. Всъщност се увеличава с времето, тъй като започнах да осъзнавам важността на онова, което виждам в тях — и бремето, което то поставя на раменете ми.

— Не това имах предвид.

Далинар замълча, стиснал ръце зад гърба си, докато двамата вървяха към укрепената врата на стената, откъдето Янагон щеше да наблюдава развитието на събитията. Някои от Сияйните прекосяваха откритото поле, други тъкмо се приземяваха. Призоваха Вълшебните си мечове, а войниците, които ги наблюдаваха, се размърдаха неспокойно.

Рицарите забиха Мечовете си в земята, а после ги изоставиха. Съблякоха и Броните си. Безценни Вълшебни оръжия, захвърлени просто така.

Младият император далеч не изглеждаше така нетърпелив да ги попита защо го правят, колкото се беше чувствал Далинар. Затова той го хвана за ръката и го насочи навън, докато първите войници отваряха главната двойна врата. Не искаше императорът да бъде отнесен от тълпата мъже, които скоро щяха да се спуснат към Остриетата, а после и да започнат да се избиват взаимно за тях.

Както и предишния път, когато му се беше явило това видение, на Далинар му се струваше, че чува предсмъртните викове на духчетата, неописуемата скръб на това поле. Едва успя да запази самообладание.

— Защо? — попита Янагон. — Защо просто се… предадоха?

— Не знаем защо, Ваше Превъзходителство. Тази сцена не ми дава мира от първия път, когато я видях. Има толкова много неща, които не разбирам. Невежеството се е превърнало в основна характеристика на управлението ми.

Янагон се огледа и хукна да се покатери на една висока канара, от която щеше да може да вижда Сияйните по-добре. Изглеждаше доста по-заинтригуван от това видение в сравнение с досегашните. Далинар разбираше това отлично. Войната си беше война, но това… това беше нещо наистина невиждано. Някой да се раздели с Вълшебното си оръжие доброволно?

И тази болка. Насищаше въздуха като отвратителна воня.

Янагон приседна на върха на канарата.

— А защо ми показваш това? Дори не знаеш какво означава.

— Щом няма да се присъединиш към съюза ми, бих могъл поне да ти предоставя колкото мога повече информация. Може ние да паднем, а твоят народ да оцелее. Може би учените ви ще успеят да разрешат загадките, които ние няма да успеем да проумеем. И може би ти си водачът, от който Рошар се нуждае, а аз съм просто пратеник, чиято задача е била да му помогне.

— Не вярваш в това.

— Не, не вярвам. Но все пак искам да знаеш какво се случва във виденията — за всеки случай.

Янагон се размърда неспокойно и се заигра с връзките на кожената си ризница.

— Аз… нямам толкова голямо значение, колкото ти смяташ.

— Извинете ме, Ваше Превъзходителство, но подценявате важността си. Клетвената порта в Азир ще ни е жизненонеобходима, а вашето кралство е най-силното от всички на запад. Ако Азир е на наша страна, към нас ще се присъединят още много държави.

— Имах предвид — поясни Янагон, — че аз нямам значение. Да, Азир има. Но аз съм едно случайно хлапе, което качиха на трона, защото ги беше страх, че убиецът ще се върне.

— Ами чудото, което разгласиха? Доказателството, пратено от самите Вестители, че сте бил избран?

— Това беше Крадла, не аз — отвърна Янагон, втренчен в ходилата си. — Учат ме да се правя на значим, Колин, но не съм такъв. Още не. А може би никога няма да бъда.

Янагон не беше разкривал тази своя страна преди. Видението го беше разтърсило, но не по начина, по който се надяваше Далинар. „Още е млад“, напомни си. Животът на неговата възраст беше достатъчно труден и без да се брои напрежението, породено от неочакваното му издигане до това ново положение.

— Каквато и да е причината — обърна се Далинар към младия император, — вие сте Главен. Везирите ви са оповестили чудодейното ви възкачване на престола пред народа. Разполагате с известна власт.

Момчето сви рамене.

— Везирите не са лоши хора. Чувстват се виновни, задето ме поставиха в такава ситуация. Стараят се да ме образоват — даже ме насилват да уча все повече и повече, честно казано, — и очакват да участвам във взимането на решенията. Но аз не управлявам империята.

Помълча, после добави:

— Те се боят от теб. Много. Даже повече, отколкото се боят от наемния убиец. Той е изгорил очите на императора, но императорите могат да бъдат заменени. Ти олицетворяваш нещо далеч по-ужасяващо. Смятат, че си в състояние да унищожиш цялото ни общество.

— Никой алет не е стъпвал на азишка територия — отвърна Далинар. — Но вие можете да дойдете при мен, Ваше Превъзходителство. Кажете им, че са ви споходили видения, че Вестителите искат поне да посетите Уритиру. Кажете им, че възможните облаги от това надхвърлят многократно опасността, която съпътства отварянето на Клетвената порта.

— Ами ако се случи отново? — попита Янагон и кимна към полето, пълно с Вълшебни мечове.

От земята стърчаха стотици — сребристи, блестящи на слънчевата светлина. Войниците вече бяха започнали да се стичат към тях от стената на крепостта.

— Ще се погрижим да го предотвратим. По някакъв начин — присви очи Далинар. — Не зная какво е причинило Измяната, но мога да се досетя. Загубили са целта си от поглед, Ваше Превъзходителство. Задълбочили са се в политически интриги и са оставили помежду им да се прокраднат разединения и алчност. Забравили са истинския си дълг — да пазят Рошар в името на неговите народи.

Янагон го погледна намръщено.

— Сурови думи. Преди винаги се отнасяхте с уважение към Сияйните.

— Уважавам онези, които са се сражавали по време на Опустошенията. Тези, обаче? Мога да проявя съчувствие към тях. И на мен ми се е случвало да се оставя на дребнавите дрязги да отвлекат вниманието ми от целта. Но да ги уважавам? Не.

Той потрепери и продължи:

— Те са убили духчетата си. Нарушили са клетвите си! Може да не са такива злодеи, каквито ги описва историята, но в този момент са изневерили на дълга си и не са съумели да направят онова, което е било правилно и справедливо. Предали са цял Рошар.

Отеца на Бурята изтътна в далечината в знак на съгласие с думите му.

Янагон наклони глава.

— Какво? — попита Далинар.

— Крадла ви няма доверие — отвърна императорът.

Далинар се огледа наоколо. Очакваше духчето да се появи, както по време на предишните две видения, които беше показал на Янагон. Но от младата решийка, към която Отеца на Бурята изпитваше такава ненавист, нямаше и следа.

— Казва, че е защото се правите на твърде откровен и добронамерен — продължи Янагон. — И че когато някой се държи така, значи крие нещо.

Един войник се приближи към тях и заговори на Янагон с гласа на Всемогъщия.

— Те са първи.

Далинар отстъпи назад и остави младежа да изслуша кратката реч на Всемогъщия от това видение.

— Случилото се тук ще остане в историята. Ще се прочуе. Хората ще наричат това събитие с много имена…

Говореше му същото, каквото беше казал и на Далинар.

— Нощта на Скърбите ще дойде, а след нея и Истинското Опустошение. Вечната Буря.

Мъжете на полето, осеяно с Вълшебни мечове, започнаха да се бият за оръжията. За пръв път в историята на човечеството хората започнаха да се избиват едни други с мъртви духчета. В крайна сметка, Янагон сякаш се разтвори във въздуха и изчезна от видението. Далинар затвори очи и усети как Отеца на Бурята се отдръпва. Всичко наоколо сякаш избледня…

Само че не.

Далинар отвори очи. Над него все още се извисяваше кървавочервената стена на Трескавата кула. Войниците се биеха за Вълшебните мечове въпреки виковете, които ги призоваваха да бъдат търпеливи.

Онези, които успееха да си спечелят Вълшебен меч днес, щяха да бъдат владетели. Мисълта, че сред тях щяха да бъдат само малцина от най-мъдрите — онези, които ги призоваваха към спокойствие и ред и които се тревожеха от случващото се, — безпокоеше Далинар. Те не бяха достатъчно агресивни да се възползват от ситуацията.

Защо още беше тук? Последния път, когато това видение му се беше явило, беше приключило преди тази част.

— Отче на Бурята?

Отговор не последва. Далинар се обърна.

Зад него беше застанал мъж с одежди в бяло и златисто.

Далинар трепна от изненада и отстъпи бързешком назад. Мъжът беше стар, с широко лице, осеяно с бръчки и бяла като кости коса, сресана назад, сякаш беше пригладена от вятъра. Гъстите му мустаци, в които още се забелязваха черни кичурчета, се сливаха с късата му бяла брада. Ако се съдеше по кожата и очите му, явно беше шин, а върху снежнобялата му коса беше положена корона.

Тези очи… те бяха древни, а кожата около тях — силно набръчкана, но сякаш затанцуваха от радост, когато мъжът се усмихна на Далинар и опря златния си скиптър на рамото му.

Внезапно осъзнал кого вижда, Далинар усети необятен прилив на емоции и падна на колене.

— Знам кой си ти — прошепна. — Ти си… Той. Ти си Бог.

— Да — отвърна мъжът.

— Къде беше? — попита Далинар.

— Винаги съм бил тук — отвърна Бог. — Винаги съм бил с теб, Далинар. О, наблюдавам те от дълго, дълго време.

— Тук? Но ти… ти не си Всемогъщия, нали?

— Чест ли? Не. Той наистина е мъртъв, както вече ти беше разкрито.

Усмивката на стареца се разшири, искрена и блага.

— Аз съм другият, Далинар. Наричат ме Зло.