Брандън Сандърсън
Заклеващия (70)

55
Сами заедно

„Аз съм най-малко способен от всички да ви помогна в това начинание. Установих, че силите, които притежавам, са в такъв конфликт помежду си, че и най-простото действие може да ми представлява трудност.“

Рлаин седеше сред Пустите равнини сам и се вслушваше в ритмите.

Поробените парши, лишени от истинските си форми, не бяха способни да ги чуят. По време на месеците, които беше прекарал като шпионин, беше приел димна форма, в която можеше да ги долови съвсем слабо. Беше му така трудно да прекара толкова време без тях.

Не бяха напълно завършени песни; представляваха по-скоро ритми със загатната тоналност и хармония. Можеше да се настрои на някой от десетките такива според настроението си или обратното — за да го промени.

Народът му вярваше, че човеците са глухи за ритмите, но той не беше убеден в това. Може да се дължеше на въображението му, но му се струваше, че от време на време реагират на някои мелодии. Вдигаха очи посред най-разгорещените ритми с отнесено, разсеяно изражение. Понякога, в моменти на силни емоции, надаваха викове в ритъма на раздразнението — или пък радостни възгласи в ритъма на радостта.

Мисълта, че някой ден можеха да се научат да чуват мелодиите, го утешаваше. Тогава може би нямаше да се чувства така сам.

В момента се вслушваше в ритъма на изгубените — тих, но бърз, с остри, отчетливи тонове. Народът му се вслушваше в него, когато искаше да почете загиналите. Стори му се, че това е най-подходящата емоция, докато седеше тук, пред Нарак, и гледаше как човеците строят крепост от онова, когато някога беше негов дом. Бяха устроили наблюдателен пост на върха на кулата в средата — където Петимата някога се бяха събрали, за да обсъдят бъдещето на неговия народ. Бяха превърнали къщите на събратята му в казарми.

Той не се обиждаше — собственият му народ беше превърнал руините на Огнището на Бурята в Нарак. Нямаше съмнение, че високите, стабилни руини щяха да надживеят алетската окупация — така, както бяха надживели и слушачите. Това знание, обаче, не изличаваше скръбта му. Народът му си беше отишъл. Да, паршите се бяха пробудили, но те не бяха слушачи — не повече, отколкото алетите и ведените бяха един народ заради подобния цвят на кожата си.

Събратята на Рлаин вече ги нямаше. Всички бяха погубени от алетските мечове, погълнати от Вечната буря или превърнати във въплъщения на древните божества на слушачите. Доколкото знаеше, той беше последният оцелял.

Въздъхна и се изправи на крака. Опря копието си на рамо — копието, което му бяха позволили да носи. Обичаше останалите войници в Мост Четири, но дори за тях, той беше някакво странно изключение: паршът, на когото даваха да носи оръжие. Потенциалният Пустоносен, на когото бяха решили да се доверят. Какъв късмет за него.

Прекоси платото към групата мостови, които се упражняваха под зоркия поглед на Тефт. Не му махнаха. Често изглеждаха изненадани да го видят, сякаш забравяха за съществуването му. Но когато Тефт го забележеше, усмивката му беше искрена. Те му бяха приятели. Просто…

Как беше възможно да е така привързан към тези хора и същевременно така да му се иска да им удари по един шамар?

Когато той и Белязания бяха останали единствените двама, които не можеха да засмукват Светлина на Бурята, останалите насърчаваха Белязания. Надпреварваха се да му говорят окуражително, да го поощряват да не се отказва. Вярваха в него. Но Рлаин… е, кой знае какво можеше да се случи, ако се научеше да използва Светлина? Не беше ли възможно това да се окаже първата стъпка към превръщането му в чудовище?

Нямаше значение, че вече им беше казал, че трябва да се отвориш към някоя форма, за да я приемеш. Нямаше значение, че той имаше възможността да избере сам. Макар никога да не говореха за това, той разбираше истината по тяхното поведение. Според тях, щеше да е по-добре за него — както и за Дабид, — ако останеха без Светлина на Бурята.

Паршът и лудият. Онези, на които не можеше да се има доверие да бъдат Бягащи по вятъра.

Петима мостови се стрелнаха през въздуха, сияйни и следвани от ярки дири Светлина. Някои от екипа продължаваха да се упражняват, докато други патрулираха с Каладин и проверяваха караваните. Трета част от групата — десетимата новодошли, които се бяха научили да всмукват Светлина на Бурята, — тренираха с Пеет на няколко плата разстояние. Този екип включваше Лин, както и всичките четири съгледвачки освен нея, заедно с четирима мъже от другите мостови отряди и един светлоок офицер — Колот, капитанът на стрелците.

Лин се беше вписала в дружеската атмосфера на Мост Четири сравнително лесно. Същото се отнасяше и за двама-трима от мостовите. Рлаин се опита да потисне ревността си от факта, че изглеждаха почти по-близки на екипа от него самия.

Тефт показа на петимата във въздуха как да се подредят в следващата формация, докато останалите четирима се приближиха нехайно към Скалата, за да си сипят по нещо за пиене. Рлаин се присъедини към тях и Йейк го потупа по гърба, като посочи към съседното плато, където продължаваха да се обучават повечето от новодошлите.

— Онея приятелчета едва се сещат от кой край да хванат копието — каза Йейк. — Май трябва да идеш да им покажеш как се справя с катата един истински мостови, а, Рлаин?

— Келек да им е на помощ, ако им се наложи да се бият с черупчестоглавите — добави Ет и взе една чаша от Скалата. — Ъ-ъ… без да се обиждаш, Рлаин.

Рлаин докосна бронята, която покриваше целия му череп — дебела и силна, тъй като беше приел бойна форма. Беше разтегнала татуировката му на Мост Четири, чийто рисунък се беше пренесъл върху черупката. По ръцете и краката му също имаше бронирани места, и човеците вечно искаха да ги докоснат. Не можеха да повярват, че наистина са пораснали от кожата му и по някаква причина изобщо не им се струваше грубо да се опитват да надзърнат под тях.

— Рлаин — намеси се Скалата. — Няма проблем да замеряш Ет с разни неща. Неговата глава също е твърда — почти сякаш и той има черупка.

— Няма проблем — отвърна Рлаин, защото това се очакваше от него. Без да иска, обаче, се настрои на ритъма на раздразнението и в думите му се открои неговата мелодия.

За да прикрие притеснението си, той затананика в ритъма на любопитството и опита днешния експеримент на Скалата.

— Хубаво е! Какво си сложил вътре?

— Ха! Това е водата, в която сварих кремлингите, преди да ги сервирам за вечеря снощи.

Ет изплю глътката, която тъкмо беше отпил, и впери ужасѐн поглед в чашата.

— Какво? — погледна го Скалата. — Кремлингите си ги изяде като нищо!

— Но това е… все едно да пия водата от банята им — оплака се Ет.

— Но охладена — отбеляза Скалата. — И с подправки. Вкусна.

— Вода от баня — изимитира Ет акцента му.

Тефт поведе четиримата Сияйни в права линия над главите им. Рлаин погледна към светлата диря, която оставяха, и се улови, че пее в ритъма на копнежа, преди да го потисне и да се настрои на мелодията на спокойствието. Да, спокойствие. Можеше да бъде спокоен.

— Не се получава — обади се Дрей. — Не можем да патрулираме по целите Пусти равнини, Бурята го взела. Ще нападнат още кервани, като онзи снощи.

— Според капитана е странно, че Пустоносните продължават с тези набези — напомни Ет.

— Кажи го на керванджиите.

Йейк сви рамене.

— Дори не са опожарили кой знае какво; пристигнахме, преди да успеят да направят кой знае какво, освен да уплашат хората. Съгласен съм с капитана. Странно е.

— Може би изпитват силите ни — предположи Ет. — Искат да видят на какво е способен Мост Четири.

Хвърлиха поглед на Рлаин за потвърждение.

— Аз… би трябвало да знам ли?

— Ами — започна Ет, — искам да кажа… Бурята да го тръшне, Рлаин. Те са ти сънародници. Трябва да знаеш все нещо за тях.

— Можеш да се опиташ да налучкаш какво искат, нали? — добави Йейк.

Дъщерята на Скалата напълни пак чашата му и Рлаин сведе поглед към прозрачната течност. „Не ги обвинявай“, каза си. „Те не знаят. Не разбират.“

— Ет, Йейк — започна той внимателно, — народът ми направи всичко възможно, за да се разграничи от онези същества. Укрихме се от останалия свят много отдавна и се заклехме, че никога повече няма да приемем някаква форма на сила. Не знам какво се е променило. Мисля, че народът ми е бил измамен по някакъв начин. Във всеки случай, тези Слети са също толкова мои врагове, колкото и ваши — ако не и повече. И не, не мога да предположа какво ще направят. Прекарах целия си живот в опити да не мисля за тях.

Групата на Тефт се приземи върху платото. Независимо от затрудненията си в началото, Белязания бързо беше свикнал с летенето. Неговото кацане беше най-елегантно от всички. Хобер пък се стовари на земята така силно, че извика.

Притичаха до масата с напитките, където най-големите син и дъщеря на Скалата започнаха да им сипват и подават чаши. На Рлаин му беше жал за тях; почти не говореха алетски, макар че синът — колкото и да беше странно — беше воринец. Доколкото беше разбрал, от Я Кевед бяха дошли монаси, които проповядваха ученията на Всемогъщия на рогоядците, и Скалата беше позволил на децата си да приемат която вяра пожелаят. Това беше причината, поради която бледият, млад рогоядец носеше молитва, завързана за ръката си, и гореше молитви към воринския Всемогъщ, вместо да принася дарове на духчетата на рогоядците.

Рлаин продължи да отпива от питието си. Искаше му се Ренарин да беше тук; тихият, светлоок мъж обикновено се стараеше да говори често с него. Останалите бърбореха оживено, но рядко се сещаха да го включат в разговорите си. Паршите бяха невидими за тях — така бяха отгледани.

Но той ги обичаше, защото те все пак се стараеха. Когато Белязания се блъсна в него — и си спомни за присъствието му, — примигна и каза:

— Може би трябва да попитаме Рлаин.

Останалите незабавно се намесиха и обясниха, че не му се говори за това, като предадоха на Белязания нещо като алетска версия на думите му от преди малко.

Принадлежеше към това място също толкова, колкото навсякъде другаде. Мост Четири беше неговото семейство сега, след като онова в Нарак вече го нямаше. Ешонаи, Варанис, Тюд…

Вслуша се в ритъма на изгубените и наведе глава. Искаше му се да вярва, че приятелите му от Мост Четири могат да усетят поне частица от мелодията — иначе как биха могли да скърбят за нещо с истинска болка в душата?

Тефт тъкмо се готвеше да полети с другата групичка, когато няколко точици в небето оповестиха пристигането на Каладин Благословения от Бурята. Той се приземи с екипа си — включително Лопен, който си подхвърляше един необработен камък с размерите на мъжка глава. Трябва да бяха открили какавида на чудовище от дълбините.

— Няма следа от Пустоносните днес — каза Лейтен, преобърна една от кофите на Скалата и се настани на нея. — Но, Бурята да го отнесе… Равнините изглеждат толкова по-малки, погледнати от там горе.

— Аха — съгласи се Лопен. — И по-големи.

— По-малки и по-големи едновременно? — попита Белязания.

— По-малки, защото можем да ги прекосим така бързо — обясни Лейтен. — Помня как ни отнемаше сякаш цели години, за да пропътуваме някои плата. А тези ги подминаваме, докато мигнем.

— Но когато се издигнеш така високо — допълни Лопен, — осъзнаваш колко е обширно това място, в каква огромна част от него дори не сме стъпвали, и изглежда толкова… голямо.

Останалите закимаха енергично. Чувствата им можеха да се усетят по жестовете и израженията на лицата им, а не по гласовете им. Може би това беше причината духчетата на емоциите да се появяват така често около човеците — по-често, отколкото около слушачите. Лишените от ритми човеци се нуждаеха от тяхната помощ, за да се разберат едни други.

— Кой е в следващия патрул? — попита Белязания.

— Днес няма да има повече — каза Каладин. — Имам среща с Далинар. Ще оставим един отряд в Нарак, но…

Скоро след като той потеглеше с Клетвената порта, всички бавно щяха да започнат да губят силите си. Щяха да изчезнат напълно до час-два. За да се запазят, Каладин трябваше да бъде относително наблизо — Сигзил беше измерил, че максималното разстояние между тях и него беше около осемдесет километра, макар че способностите им започваха да отслабват още щом се отдалечеше на повече от петдесет.

— Хубаво — каза Белязания. — И без това много ми се искаше да пийна повечко от сока на кремлинги на Скалата.

— Сок от кремлинги ли? — попита Сигзил, а чашата замръзна на път към устните му.

Като се изключи Рлаин, тъмнокафявата кожа на Сигзил се открояваше най-ярко сред останалите мостови — макар че на тях явно не им пукаше особено за това. Единственото, което имаше значение според тях, бяха очите. Рлаин открай време намираше това за странно — шарките по кожата бяха онова, на което слушачите обръщаха внимание.

— Та… — заговори пак Белязания. — Ще поговорим ли за Ренарин, или не?

Двайсет и осмината мъже се спогледаха помежду си и мнозина насядаха около котела с питието на Скалата — така, както преди заобикаляха огъня, на който готвеше. Определено се намираха подозрително много кофи, които да могат да се използват вместо столове — сякаш Скалата беше предвидил този разговор. Самият рогоядец преметна парцала за сушене на съдовете на рамо и се облегна на масата, която беше донесъл, за да подреди на нея чашите.

— Какво за него? — смръщи вежди Каладин и огледа лицата наоколо.

— Напоследък прекарва много време с писарите, които изследват кулата — отбеляза Натам.

— Оня ден разказваше с какво се занимават — добави Белязания. — И освен ако не съм се объркал дълбоко, май е тръгнал да се учи да чете.

Мъжете се размърдаха неловко.

— Е, и? — попита Каладин. — Какъв е проблемът? Сигзил може да чете на собствения си език. Бурята да го вземе, аз също мога да чета глифи.

— Не е същото — каза Белязания.

— Женско занимание е — допълни Дрей.

— Дрей — обърна се към него Каладин, — ти буквално излизаш с мъж.

— Е, та? — попита Дрей.

— Да, какво намекваш, Кал? — сопна се Белязания.

— Нищо! Просто сметнах, че Дрей може би разбира защо…

— Нищо подобно — отсече Дрей.

— Аха — намеси се Лопен. — Дрей харесва мъже. Тоест… той иска да си има вземане-даване с жени даже по-малко от останалите от нас, един вид. Това е точно противоположното на това да бъде женствен. По-скоро може да се каже, че е свръхмъжествен.

— Да — съгласи се Дрей.

Каладин потърка чело. Рлаин разбираше какво му е. Тъжно беше, че човеците трябваше да носят товара на любовната си форма непрекъснато. През цялото време се разсейваха от чувствата и страстите на ухажването, и още не бяха развили способността да ги изолират, когато моментът беше неподходящ.

Чувстваше и неудобство от тяхно име — интересуваха се прекалено много от това какво би трябвало и какво не би трябвало да прави човек. Това се дължеше на факта, че не могат да променят формите си. Ако Ренарин искаше да бъде учен, трябваше да му позволят да бъде учен.

— Извинявам се — каза Каладин и протегна ръка, за да успокои мъжете. — Не се опитвах да обидя Дрей. Но, Бурята да го вземе — знаем, че нещата се променят. Вижте само какво се случва с нас. Вече сме наполовина светлооки. В Мост Четири има четири жени, които ще летят с копие в ръка. Традициите непрекъснато се преосмислят — а причината за това сме ние. Така че нека не бързаме да съдим Ренарин, бива ли?

Рлаин кимна. Каладин действително беше добър човек. Независимо от всичките си недостатъци, той се стараеше дори повече от останалите.

— Имам да кажа — обади се Скалата. — През последните няколко седмици, колцина от вас са идвали при мен да се оплакват, че вече не се чувстват като част от Мост Четири?

На платото се възцари тишина. Най-накрая Сигзил вдигна едната си ръка. После — и Белязания. Както и още няколко други, включително Хобер.

— Хобер, ти не си говорил с мен — възрази Скалата.

— А. Да, ама ми се щеше — отговори мъжът и сведе поглед. — Всичко се променя. Не съм сигурен, че успявам да насмогна.

— Още сънувам кошмари за онова, което видяхме в Уритиру — каза тихо Лейтен. — Някой друг?

— Аз затруднявам алетския — обади се Хуио. — Кара ме да чувствам… притеснен. Сам.

— Страх ме е от височини — допълни Торфин. — Ужасявам се да летя толкова високо.

Неколцина мъже се обърнаха към Тефт.

— Какво? — каза той. — Очаквате да започнем да си споделяме и да се държим за ръчичка, задето проклетият рогоносец ви е погледнал по-така? Бурята да ви тръшне. Цяло чудо е, че не горя мъх по цял ден, като се има предвид, че трябва да ви търпя.

Натам го потупа по рамото.

— А аз няма да мога да се бия — каза Скалата. — Зная, че това не се нрави на някои от вас. Кара ме да се чувствам различен. Не само защото съм единственият с хубава брада в екипа.

Наведе се напред и продължи:

— Животът се променя. Всички ще се чувстваме сами заради това, разбирате? Ха! Но можем да бъдем сами заедно.

Останалите явно намериха това за успокоително. Е, с изключение на Лопен, който се беше измъкнал от групата и по някаква причина се беше заел да повдига едрите камъни от отсрещната страна на платото един по един и да надзърта под тях. Определено беше странна птица — дори като за човек.

Мъжете се отпуснаха и започнаха да разговарят помежду си. Хобер потупа Рлаин по гърба, но никой не се сети да го пита как се чувства. Детинско ли беше от негова страна да се разочарова от това? Всички се чувстваха сами, така ли? Изолирани? Имаха ли някаква представа какво е да принадлежиш на коренно различна раса? Раса, с която в момента воюваха — народ, чиито представители бяха до един или мъртви, или безвъзвратно променени и покварени?

Хората в кулата го гледаха с открита омраза. С приятелите му беше различно, но те явно смятаха, че това ги прави същински светци. „Разбираме, че не си като останалите, Рлаин. Не си виновен ти, че си се родил такъв.“

Настрои се на ритъма на раздразнението и остана на мястото си, докато Каладин изпрати останалите да обучават желаещите да се превърнат в Бягащи по вятъра. Капитанът си размени няколко тихи думи със Скалата, после се обърна и спря, като видя Рлаин да си седи на кофата.

— Рлаин — обърна се към него той, — защо не си починеш през остатъка от деня?

„Ами ако не искам специалните отстъпки, които ми правиш, защото ти е жал за мен?“

Каладин приклекна до него.

— Ей. Нали чу какво каза Скалата. Знам какво ти е. Можем да ти помогнем да се пребориш.

— Наистина ли? — попита Рлаин. — Наистина ли знаеш какво ми е, Каладин Благословения от Бурята? Или това е просто израз, който човеците повтарят?

— Наистина е израз, който човеците повтарят — призна Каладин, придърпа една обърната кофа и се настани отгоре. — Ще ми обясниш ли какво ти е?

Наистина ли искаше да знае? Рлаин помисли за известно време, после запя в ритъма на решимостта.

— Мога да опитам.