Брандън Сандърсън
Заклеващия (7)

3
Инерция

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ ГОДИНИ ПО-РАНО

Каменните пъпки хрущяха като черепи под ботушите на Далинар, докато препускаше през горящата равнина. Елитите му го следваха устремно — подбран лично от него отряд войници, както светлооки, така и тъмнооки. Не представляваха почетна стража. Далинар не се нуждаеше от стражи. Това бяха просто онези мъже, които считаше за достатъчно компетентни да не го изложат.

Каменните пъпки около него димяха. Мъхът — изсъхнал от лятната жега и дългите дни между бурите по това време на годината — избухваше в пламъчета и палеше и пъпките наоколо. Огнени духчета танцуваха навсякъде. Далинар, досущ сам духче, се носеше напред между облаците дим, като разчиташе на подсилената си броня и дебелите ботуши да го защитят.

Врагът — вече изтикан на север от армиите му — се беше оттеглил в града си, точно пред него на хоризонта. Макар и не без затруднение, Далинар си беше наложил да изчака, преди да доведе елитите си като подкрепление по фланговете.

Не беше очаквал врага да запали равнината в отчаянието си — да опожари собствената си реколта в опит да блокира достъпа от юг. Е, огънят да върви по Преизподнята. Макар пламъците и жегата да накараха някои от мъжете му да отстъпят, повечето продължаваха да го следват неотлъчно. Намерението му беше да се врежат във вражеските редици и да ги принудят да отстъпят още по-назад, към основната им армия.

Чук и наковалня. Любимата му тактика: от онзи тип, който не позволява на врага да му избяга по никакъв начин.

Когато изскочи от задимения въздух, Далинар откри няколко редици копиеносци забързано да се оформят в боен строй по южната граница на града. Духчета на очакването, подобни на червени конфети, поникнали от въздуха и лудешки танцуващи на вятъра, се бяха стекли около тях. Ниската стена на града беше срутена по време на междуособиците преди няколко години, затова войниците можеха да разчитат само на купчините отломки за защита — макар че на изток имаше висок хребет, естествена преграда срещу бурите, която бе позволила на това място да се развие почти до мащабите на истински град.

Далинар нададе свиреп рев срещу неприятелските войски и удари с меча — обикновен двуостър меч — в щита си. Носеше стабилен нагръдник, отворен в предната си част шлем и подсилени с желязо ботуши. Копиеносците пред него се поколебаха, когато елитите му изскочиха от пушека и пламъците сред кръвожаден хаос от бойни викове.

Неколцина от копиеносците захвърлиха оръжията и се впуснаха в бяг. Далинар се ухили. Нямаше нужда от Вълшебен меч или Вълшебна броня, за да всява страх.

Стовари се върху копиеносците като канара, която помита гора едва-що напъпили дървета. Мечът му хвърляше пръски кръв във въздуха. Тайната на хубавата битка беше в инерцията. Не спирай. Не мисли. Продължавай неумолимо напред и внуши на враговете си, че вече са на практика мъртви. По този начин ще се борят по-малко, докато ги изпращаш в отвъдното.

Копиеносците отчаяно замахваха с оръжията — по-малко се опитваха да убият, отколкото да отблъснат назад този безумец. Редиците им се разпаднаха, тъй като твърде много от тях насочиха вниманието си към него.

Далинар се разсмя и отблъсна настрани две копия с шлема си, после наръга един мъж дълбоко в корема с меча си. Мъжът изпусна копието в агония, а съседите му отстъпиха назад при вида на ужасяващата гледка. Далинар замахна с рев и ги уби с меча, още мокър от кръвта на другаря им.

Елитите му нахлуха сред вече безредния строй копиеносци, и започна същинското клане. Далинар напираше напред и поддържаше инерцията си, като посичаше войник след войник, докато не стигна до дъното на вражеските редици, после си пое дъх и изтри изцапаното си от дима и потта лице. Един млад копиеносец ридаеше на земята близо до него и крещеше за майка си, докато пълзеше по камъните и оставяше кървава диря след себе си. Навсякъде около него танцуваха духчета на страха и оранжеви, тънки духчета на болката. Далинар поклати глава и заби меча си с всички сили в гърба на момчето, докато минаваше край него.

Хората често плачеха за родителите си, докато умираха. Нямаше значение на какви години бяха. Беше виждал белобради мъже да го правят също като това хлапе тук. „Не е много по-млад от мен“, помисли си. На седемнайсет, може би. Но, от друга страна, той никога не се бе чувствал млад — независимо от действителната си възраст.

Елитите му бяха разполовили вражеските редици. Далинар пристъпи бързо и отръска кръвта от меча си. Чувстваше се нащрек, въодушевен, но още нежив. Кога щеше да дойде?

„Хайде…“

Една по-голяма група вражески войници подтичваше по улицата към него, предвождана от няколко офицера в червено-бели униформи. От резкия начин, по който спряха, предположи, че са уплашени да заварят копиеносците поразени така бързо.

Далинар нападна. Елитите му вече знаеха, че трябва да следят какво прави, затова петдесетина от тях се присъединиха към него моментално — останалите трябваше да довършат злощастните копиеносци. Петдесетима стигаха. Претъпканите, тесни улици на града означаваха, че нямаше да му бъдат необходими повече.

Насочи вниманието си към онзи от вражеските войници, който яздеше кон. Той носеше броня от плавно застъпващи се плочки, която явно трябваше да наподобява Вълшебна броня, но бе от обикновена стомана. Липсваха й красотата и мощта на истинска Вълшебна броня. И все пак, той явно беше най-важният човек тук. Далинар се надяваше това да означава, че е и най-добрият.

Почетната стража на мъжа се втурна в атака и Далинар усети нещо да се разбужда в него. Като жажда, като физическа нужда.

Предизвикателство. Трябваше му предизвикателство!

Нападна първия член на стражата със светкавична, брутална жестокост. Битките на бойното поле не бяха като тези на арената за дуели; Далинар не танцуваше около противника си, не се опитваше да провери колко е способен. Тук подобни действия биха станали причина да бъдеш наръган в гърба от друг. Вместо това Далинар стовари меча си върху врага, а той от своя страна вдигна щита си, за да се предпази. Далинар му нанесе поредица бързи, мощни удари, сякаш свиреше в яростен ритъм на барабан: бам, бам, бам, бам!

Вражеският войник стисна щита над главата си с две ръце, с което даде пълно предимство на Далинар. Той вдигна собствения си меч и бутна мъжа с него, като го принуди да отстъпи назад, докато не залитна и не му даде възможност да удари.

На този мъж не му остана време да плаче за майка си.

Тялото се свлече пред него. Далинар остави на елитите да се разправят с останалите; пътят му към Сиятелния господар бе открит. Кой беше той? Върховният принц се сражаваше на север. Някой от другите високопоставени светлооки ли беше това? Или… не си ли спомняше как бегло споменаха нещо за някакъв син по време на безкрайните тактически съвещания на Гавилар?

Е, този човек безспорно изглеждаше много величествено на белия си жребец, докато наблюдаваше битката иззад забралото на шлема си, а наметалото му се вееше зад него. Врагът вдигна меча си към шлема, обърнат към Далинар — знак за прието предизвикателство.

Глупак.

Далинар вдигна ръката, с която носеше щита, и посочи, за да даде знак на поне един от мъжете си да остане до него. Дженин пристъпи напред, извади арбалета от кобура на гърба си и простреля коня в гърба под изненадания вик на Сиятелния господар.

— Мразя да застрелвам коне — изръмжа Джанин, докато звярът цвилеше от болка. — Като да хвърлиш хиляда броама в океана, Сиятелен господарю.

— Ще ти купя два, когато приключим тук — отвърна му Далинар, докато Сиятелният господар се свличаше от животното.

Далинар заобиколи размаханите в агония копита и се приближи към падналия мъж. Зарадва се да види, че се изправя.

Двамата замахнаха едни към други с бясна скорост. Тайната на живота бе в инерцията. Избери си посока и не позволявай на нищо — било то човек или буря — да те отклони. Далинар стоварваше удар след удар върху Сиятелния господар, като го принуждаваше да отстъпва все по-назад и по-назад, свиреп и упорит.

Чувстваше, че побеждава в съревнованието, че владее положението — чак до мига, в който стовари щита си върху врага и усети кратък момент на натиск, а след това как нещо рязко се къса. Един от ремъците, които прикрепяха щита към ръката му, беше поддал.

Врагът реагира незабавно. Бутна щита и го завъртя зад ръката на Далинар, с което скъса и другия ремък. Щитът се изтърколи настрани.

Далинар залитна и замахна с меча в опит да парира удар, който така и не се случи. Вместо това, Сиятелният господар се приближи и блъсна щита си в него с всичка сила.

Далинар залегна и избегна последвалия удар, но врагът замахна в противоположната посока, улучи го отстрани на главата и го накара да залитне назад. Шлемът му се беше изкривил и металът се врязваше болезнено в скалпа му, от който потече кръв. Всичко се раздвои пред очите му, завъртя му се свят.

„Готви се да те довърши.“

Далинар изрева и замахна с меча си нагоре в див, устремен блок, който изби оръжието на Сиятелния господар от ръцете му.

Вместо това, мъжът заби облечения си в метална ръкавица юмрук в лицето му. Носът му изхрущя.

Далинар падна на колене, а мечът се изплъзна от пръстите му. Врагът му дишаше тежко и ругаеше на пресекулки, задъхан от кратката, но ожесточена битка. Посегна към колана си за кама.

В Далинар се пробуди ново чувство.

Това беше пламъкът, който гореше в огнището отвътре. Той го обхвана целия и го разбуди, донесе със себе си яснота. Звуците на елитите му, които продължаваха да се сражават с почетната гвардия на Сиятелния господар, заглъхнаха — ударите на метал в метал се превърнаха в далечен звън, стенанията — в приглушен шум.

Далинар се усмихна. Усмивката се разшири още и още, докато не заприлича на озъбена гримаса. Зрението му се възвърна и той видя как Сиятелният господар, стиснал камата в ръка, вдига поглед изненадано и залита назад. Изглеждаше ужасѐн.

От устните на Далинар пръсна кръв, когато той изрева и се хвърли към врага. Замахът, който посрещна атаката му, му се стори жалък и Далинар го избегна с лекота, след което заби рамо в кръста на противника си. Нещо в него потръпна — пулса на битката, ритъма на убийството и смъртта.

Вълнението.

Той избута врага си, докато не го накара да загуби равновесие, и се огледа за меча си. Дим, обаче, го повика по име и му метна една бойна брадва — с кука от едната страна и широко, тънко острие от другата. Далинар я хвана във въздуха, завъртя се, улови Сиятелния господар за глезена с куката, после дръпна.

Господарят се стовари на земята сред трясък на стомана. Преди Далинар да успее да се възползва от това, двама мъже от почетната стража успяха да се изкопчат от елитите му и да се притекат на помощ на Сиятелния си господар.

Далинар замахна и заби острието на брадвата отстрани на тялото на единия мъж. После я дръпна, за да я освободи, и замахна отново, като стовари оръжието върху шлема на надигащия се Господар и го събори на колене, след което се обърна обратно и едва успя да спре навреме меча на останалия стражник с дръжката на брадвата.

Натисна напред, стиснал оръжието с двете си ръце, и изтика острието на стражника над главата му. После пристъпи напред, докато не се озова лице в лице с мъжа. Усещаше дъха му.

Изплю кръвта, която шуртеше от счупения му нос, в очите на стражника, и го ритна в стомаха. Обърна се към Сиятелния господар, който се опитваше да избяга. Изръмжа. Усещаше Вълнението с цялото си тяло. Замахна с брадвата с една ръка, закачи Господаря отстрани с куката и дръпна, като го принуди да се стовари на земята за пореден път.

Сиятелният господар се превъртя по гръб. Посрещна го гледката на Далинар, който стовари острието върху му с две ръце и заби шипа на върха му през бронята и направо в гърдите му. Чу се удовлетворяващо хрущене и Далинар извади окървавеното острие.

Сякаш по сигнал на този удар, почетната стража най-после бе сломена от елитите. Далинар се ухили, докато ги наблюдаваше как отстъпват, а духчетата на славата танцуваха около него като светещи, златисти сфери. Мъжете му извадиха арбалетите си и застреляха поне десетима от обърнатите в бягство врагове в гърба. Преизподнята да го вземе макар — приятно беше да победиш армия, по-многобройна от собствената ти.

Победеният Сияен рицар до него простена тихо.

— Защо… — заговори мъжът иззад шлема. — Защо ние?

— Не знам — отвърна Далинар и метна брадвата обратно на Дим.

— Не… не знаеш? — повтори умиращият мъж.

— Моят брат взима решенията — каза Далинар. — Аз просто отивам там, където ми посочи.

Махна с ръка към Господаря и Дим заби меча си в подмишницата му, с което го довърши. Мъжът се беше сражавал добре; нямаше нужда да се проточват мъките му.

Приближи се друг войник и подаде меча на Далинар. От острието липсваше парченце с размерите на палец. Изглеждаше и като да се е изкривил.

— Трябва да го забивате в меките части, Сиятелен господарю — каза Дим, — не да блъскате с него срещу твърдите.

— Ще го взема предвид — отвърна Далинар, захвърли меча и остави един от хората си да му намери заместител сред оръжията на мъртвите.

— Добре… ли се чувствате, Сиятелен господарю? — попита Дим.

— Направо отлично — отвърна Далинар с глас, леко приглушен от запушения с кръв нос.

Страшно болеше, Бурята да го отнесе, и от земята наоколо се издигна малко ято духчета на болката — като тънки, жилести ръце.

Подчинените му се струпаха около него и Далинар ги поведе нататък по улицата. Не след дълго успя да различи основната войска на врага, която продължаваше да се опитва да устои на армията му. Направи знак на хората си да спрат и обмисли възможните варианти на действие.

Такка, капитанът на елитите, се обърна към него:

— Какво ще заповядате, сър?

— Нападнете онези сгради — каза Далинар и посочи група обикновени къщи. — Да видим колко добре ще се бият, докато гледат какво се случва със семействата им.

— Хората ни ще искат да ги ограбят — каза Такка.

— Какво може да има за грабене в колиби като тези? Прогизнали свински кожи и стари купи за скални пъпки? — отвърна той и свали шлема, за да избърше кръвта от лицето си. — Ще грабят после. Сега ми трябват заложници. В този град трябва да има и цивилни, Бурята да го вземе. Намерете ги.

Такка кимна и изкрещя заповедта. Далинар се пресегна за мех с вода. Трябваше да се срещне със Садеас и да…

Нещо се заби силно в рамото му. Мярна го едва за секунда — размазано черно петно, което го удари със силата на ритник. Запрати го на земята, а отстрани на тялото му избухна взрив от болка.

Примигна, внезапно озовал се на земята. От рамото му стърчеше стрела, Бурята да я порази — дълга и дебела. Бе минала направо през ризницата му — точно встрани от ръба на бронята.

— Сиятелен господарю! — коленичи до него Такка, за да го предпази с тялото си. — Келек! Сиятелен господарю, добре ли…

— Кой, в името на Преизподнята, ме простреля? — попита яростно Далинар.

— Там горе — каза един от хората му и посочи хребета, който се извисяваше над града.

— Това трябва да са поне триста метра — каза Далинар, като избута Такка настрани и се изправи. — Не може да…

Беше нащрек, за да е готов да отскочи от пътя на следващата стрела, която се заби с рязък пукот в камъните едва на половин метър от него. Далинар се втренчи в нея, после закрещя:

— Конете! Къде са конете, Бурята да ги отнесе?

Малка групичка войници дотича и доведе със себе си всичките им единайсет коня, които бяха превели по-внимателно през полето. На Далинар му се наложи да избегне още една стрела, докато хващаше юздите на Среднощ, черния му жребец, и се качваше на седлото. Раната от стрелата в рамото му го прорязваше като с нож, но напред го тикаше нещо далеч по-важно. Помагаше му да се съсредоточи.

Препусна в галоп обратно натам, откъдето бяха дошли, и се отдалечи от обсега на стрелеца заедно с десетима от най-добрите си мъже. Трябваше да има някакъв начин да се изкачи по наклона… Ето! Поредица зигзагообразни, стръмни пътеки по хълмовете, достатъчно широки да може да подкара Среднощ по тях.

Далинар се безпокоеше, че набелязаната жертва ще избяга, преди да успее да достигне върха. Когато най-после се изкачи на хребета, обаче, една стрела се заби от лявата страна на нагръдника му, като мина направо през метала до рамото и едва не го накара да падне от седлото.

Преизподнята да го вземе, дано! Далинар успя да се задържи някак на коня, стиснал юздите в единия си юмрук, след което се наведе ниско и напрегна поглед напред да различи стрелеца — все още далечна фигура, която бе застанала на една камениста издатина и която тъкмо пусна още една стрела по него. И още една. Проклятие, ама че бърз беше!

Далинар дръпна юздите и обърна Среднощ на едната страна, после — на другата. Вълнението отново пулсираше в гърдите му. Прогонваше болката, помагаше му да се съсредоточи.

Стрелецът пред него сякаш най-после се уплаши и скочи от позицията си, за да избяга.

Далинар препусна със Среднощ над мястото, където бе стоял, едва миг по-късно. Стрелецът се оказа мъж в двайсетте си години, облечен в износени дрехи и с рамене и ръце, които сякаш бяха способни да повдигнат цял чул. Далинар имаше възможността да го стъпче с коня, но вместо това подкара Среднощ покрай него и го изрита в гърба, така че мъжът се просна по очи на земята.

Далинар дръпна юздите на коня. Болката в ръката, породена от движението, го прободе като шип и накара очите му да се насълзят, но той си наложи да я потисне и се обърна към стрелеца, който лежеше сред пръснатите наоколо черни стрели.

Далинар скочи от седлото, с по една стрела все още забита във всяко рамо, а мъжете му го настигнаха и се скупчиха зад него. Той сграбчи стрелеца и го изправи на крака. Забеляза синята татуировка на бузата му. Мъжът си пое въздух хрипливо и се втренчи в Далинар. Предполагаше, че наистина е забележителна гледка — покрит със сажди от дима и маска засъхнала кръв на лицето от счупения нос и раната на главата, и ранен не с една, а с две стрели.

— Изчака, докато сваля шлема — заговори Далинар. — Ти си наемник. Пратили са те тук специално, за да убиеш мен.

Мъжът трепна, после кимна.

— Невероятно! — възкликна Далинар и пусна мъжа. — Покажи ми пак докъде можеш да стреляш. Колко е разстоянието оттук до долу, Такка? Прав бях, нали? Поне триста метра?

— Над триста — отвърна Такка, като спря с коня си до него. — Но височината дава предимство.

— И все пак — настоя Далинар и пристъпи до ръба на хребета. После се обърна пак към сащисания стрелец. — Е? Хващай лъка, де!

— Лъка… ли? — поколеба се мъжът.

— Да не си глух? — озъби му се Далинар. — Иди го вземи!

Стрелецът огледа десетимата елита на конете им, мрачни и опасни, и взе мъдрото решение да се подчини. Взе една от стрелите, после и лъка, който бе изработен от гладко, черно дърво, непознато за Далинар.

— Мина направо през бронята ми, Бурята да го вземе — промърмори той, като докосна стрелата, която го бе ударила от лявата страна.

Тази рана сякаш не беше толкова сериозна — беше пробила стоманата, но тя бе убила почти цялата й инерция. Тази отдясно, обаче, беше пронизала ризницата и отворила рана, която кървеше обилно.

Далинар поклати глава и заслони очи с лявата си ръка, за да огледа бойното поле. От дясната му страна се виждаше сблъсъкът на двете армии, където главната част от елитите му настъпваше по фланга. Войниците от тила бяха открили група цивилни и тъкмо ги избутваха на открито на улицата.

— Избери си труп — каза Далинар и посочи към вече празния площад, където се бе състояло едно от сраженията. — Да видим дали ще можеш да простреляш някой от онези.

Стрелецът облиза устни, все още объркан. Накрая извади един далекоглед от колана си и огледа мястото.

— Онзи в синьо, до преобърнатата каруца.

Далинар присви очи, после кимна. Такка бе слязъл от коня и стоеше близо до двамата с меч, изваден от ножницата и опрян на рамо. Едно далеч не толкова деликатно предупреждение. Стрелецът опъна лъка и изстреля една-единствена черна стрела. Тя полетя надолу и се заби право в определения труп.

Едно-единствено духче на възхищението се завъртя около Далинар като облаче черен пушек.

— В името на Отеца на Бурята! Такка, до днешния ден бях готов да се обзаложа с теб на половината княжество, че такъв изстрел би бил невъзможен.

Обърна се към стрелеца и добави:

— Как се казваш, наемнико?

Мъжът вирна брадичка, но не отговори.

— Е, във всеки случай, добре дошъл сред елитите ми — каза Далинар. — Някой да му доведе кон.

— Какво? — попита стрелецът. — Опитах се да те убия!

— Да, от разстояние. Което говори за забележително здрав разум. Някой с твоите способности би ми бил от полза.

— Ние сме врагове!

Далинар кимна към града долу, където изтощената вражеска армия най-после капитулираше.

— Вече не. Изглежда вече сме съюзници!

Стрелецът се изплю встрани.

— По-скоро ще сме роби на твоя брат, тиранина.

Далинар позволи на един от елитите да му помогне да се качи пак на коня.

— Ако предпочиташ да бъдеш убит, ще уважа твоето решение. От друга страна, обаче, би могъл да се присъединиш към мен и сам да определиш цената си.

— Искам да пощадиш живота на моя Сиятелен господар, Йезриар — каза мъжът. — Престолонаследника.

— Това ли е онзи…? — обърна се Далинар към Такка.

— Когото убихте долу ли? Да, сър.

— Той вече изкървя до смърт — каза Далинар, като се обърна пак към наемника. — Лош късмет.

— Ти… чудовище такова! Не можахте ли да го плените?

— Не. Останалите княжества се инатят. Отказват да признаят властта на брат ми. Игричките на „пленяване“ със светлооките само поощряват хората да отвръщат. Ако знаят, че няма да ги пощадим, ще се замислят по-сериозно — отвърна Далинар, като сви рамене. — Какво ще кажеш за следното: ако се присъединиш към мен, няма да ограбим и опожарим града. Това, което е останало от него, де.

Мъжът сведе поглед към капитулиралата армия.

— Приемаш ли, или не? — попита Далинар. — Обещавам да не те карам да застрелваш хора, които не желаеш.

— Ами…

— Отлично! — заяви Далинар, обърна коня и се отправи обратно надолу по пътеката.

Малко по-късно, когато елитите на Далинар го настигнаха, мрачният стрелец яздеше зад един от тях на коня му. Болката в дясното рамо на Далинар се беше увеличила с отшумяването на Вълнението, но беше търпима. Щеше да потърси някой хирург, който да се погрижи за нея.

Когато отново навлязоха в града, даде заповед да прекратят плячкосването. На армията му никак нямаше да й допадне, но тук така или иначе нямаше кой знае какво. Щяха да се доберат до истинските богатства, когато навлезеха в централните княжества.

Остави коня да го носи със спокоен, бавен ход през града, като подминаваше войниците, насядали тук-там да пият вода и да си почиват от сражението. Носът още го наболяваше и му се налагаше да се сдържа пряко сили да не подсмърча кръвта навътре. Ако счупването бе наистина сериозно, не го очакваше нищо хубаво.

Продължи да се движи и да се бори със смътното усещане за… празнота, която често идваше след битките. Още си спомняше какво беше чувството да бъде жив, но сега трябваше отново да се изправи пред обичайното ежедневие.

Липсваха му екзекуциите. Садеас вече беше разпоредил да набучат главите на местния Върховен принц, както и на офицерите му, на колове. Ама че демонстративен беше. Далинар прекоси мрачната редица и поклати глава, а откъм новия му стрелец се чу приглушена ругатня. Щеше да се наложи да говори с него — да подчертае отново факта, че когато го бе прострелял по-рано днес, се бе прицелил във враг. Този факт трябваше да бъде уважаван. Ако се опиташе да посегне на Далинар или Садеас оттук нататък, обаче, щеше да бъде напълно различно. Такка вече издирваше семейството на новодошлия елит.

— Далинар? — чу се глас.

Далинар дръпна юздите на коня и се обърна. Торол Садеас, величествен в своята златистожълта Вълшебна броня, която вече беше смогнал да измие, си проправи път през групичка офицери. Зачервеното лице на младия мъж се бе състарило значително през последната година. Когато всичко това започна, той още приличаше на тромаво момче. Но вече не.

— Далинар, това стрели ли са? В името на Отеца на Бурята, човече, приличаш на игленик! Какво се е случило с лицето ти?

— Един юмрук — отвърна Далинар и кимна към главите, набучени на коловете. — Добра работа.

— Принцът ни се измъкна — каза Садеас. — Ще организира съпротива.

— Това би било впечатляващо — отвърна Далинар, — като се има предвид какво му направих.

Садеас видимо си отдъхна.

— О, Далинар. Какво щяхме да правим без теб?

— Да губите. Намерете ми нещо за пиене и двама хирурзи. В този ред. Освен това, Садеас, обещах да не плячкосваме града. И да не взимаме жителите в робство.

— Какво си направил? — попита Садеас. — На кого си го обещал?

Далинар посочи с палец през рамо към стрелеца.

— Още един ли? — простена от досада Садеас.

— Мерникът му е невероятен — обясни Далинар. — А и е много лоялен.

Хвърли поглед встрани, към групичката ридаещи жени, които войниците бяха събрали и се готвеха да покажат на Садеас, за да си избере.

— Очаквах тази вечер с нетърпение — отбеляза Садеас.

— Аз пък очаквам с нетърпение да мога пак да дишам през носа. Ще оцелеем. Което е повече от онова, което можем да кажем за хлапетата, с които се бихме днес.

— Хубаво де, хубаво — въздъхна Садеас. — Можем да пощадим един град, предполагам. Нека остане като символ на факта, че не сме лишени от милост.

Погледна пак към Далинар и добави:

— Трябва да ти намерим Вълшебни меч и броня, приятелю.

— За да съм в безопасност?

— Ти ли да си в безопасност? Бурята го взела, Далинар, вече не съм сигурен дали би могло да те убие дори свлачище. Не, просто ни караш да изглеждаме глупаво, когато успяваш да правиш нещата, които правиш, на практика невъоръжен!

Далинар сви рамене. Не остана да чака виното или хирурзите. Вместо това поведе коня си обратно към елитите, за да ги събере и да им даде заповед да пазят града от плячкосване. Когато приключи, прекоси димящото поле и се върна в лагера пред града.

Толкова живеене за днес. Щяха да минат седмици, може би даже месеци, преди да му се удаде нова възможност да го направи.