Брандън Сандърсън
Заклеващия (68)

53
Такава неестествена форма

„Приятелю,

писмото ти беше извънредно любопитно. Всъщност, то ми разкри някои напълно нови неща.“

Древната династия Силн в Я Кевед беше основана след смъртта на крал НанКет. Не бяха останали никакви копия на летописите, които описваха началото на историята й; най-старият текст датираше от два века по-късно. Авторката на този текст — Натата Вед, често наричана Мировите очи от съвременниците й, — настояваше, че проучванията й са били старателни и изчерпателни — макар че научните практики по онова време са били още в зародиша си.

Ясна отдавна се интересуваше от смъртта на НанКет, тъй като той беше властвал в продължение на едва три месеца. Беше наследил трона, когато предишният крал — брат му НанХар — се разболял тежко и починал по време на война, водена на мястото, където в момента се намираше Триакс.

Забележителен беше фактът, че по време на краткото си управление НанКет беше преживял шест опита да бъде убит. Първият бил поръчан от сестра му, която искала да издигне съпруга си на трона вместо него. След като оцелял след опита й за отравяне, НанКет заповядал да убият и двама им. Скоро след това, синът им се опитал да го убие, докато спял. Кралят, който явно спял леко, покосил племенника си със собствения му меч.

Следващ опитал братовчед му — вследствие на чийто опит за покушение НанКет ослепял с едното око, — а след него — друг от братята му, един чичо, и най-накрая — собственият му син. В края на тези три изтощителни месеца, според записките на Мировите очи, „Великият, но изнурен НанКет свикал на заседание цялото си семейство. Събрал ги на пищно угощение и им обещал прекрасни ястия, чрез които да се насладят на разкоша на далечната Аимиа. Вместо това, обаче, след като всички се събрали, НанКет заповядал да ги екзекутират един по един. Изгорили телата им на огромна клада, на чиито пламъци опекли месото за ястията, които кралят изял сам на масата, подредена за двеста гости.“

Натата Мировите очи била известна със страстта си към драматичното. Записките й придобиваха почти въодушевен тон, когато описваше как НанКет загинал, когато се задавил с парче месо на същия този пир, съвсем сам, без да има кой да му помогне.

Подобни истории се повтаряха често в дългите летописи на воринските земи. Крале загиваха, а техните братя или синове се възкачваха на трона. Дори претендентите без действително родство с кралското семейство обикновено се опитваха да докажат някаква далечна връзка с него чрез съмнителни генеалогични документи.

Ясна беше едновременно заинтригувана и разтревожена от тези разкази. Мисълта за тях беше особено натрапчива, докато слизаше в подземията на Уритиру. Нещо в летописите, които беше чела снощи, беше накарало точно тази история да се загнезди в ума й упорито.

Скоро надникна в бившата библиотека под Уритиру. И двете помещения — от двете страни на коридора, който водеше към скъпоценната колона, — вече бяха пълни с учени, настанени на масите, пренесени тук от групи войници. Далинар беше изпратил изследователски експедиции по тунела, по който Несътворената беше избягала. Съгледвачите докладваха, че водят към обширна мрежа от тунели и пещери.

Бяха вървели в продължение на дни, като следваха един поток, и в крайна сметка бяха открили изход, който водеше към подножието на планините на Ту Фалиа. Беше хубаво да знаят, че разполагат и с друг начин да излязат от Уритиру в краен случай — както и с потенциален път за снабдяване освен Клетвената порта.

В тунелите на горните етажи непрекъснато пазеха стражи, а подземието изглеждаше безопасно засега. По тази причина, Навани беше превърнала тези помещения в научен институт, чиято задача беше да работи върху евентуални решения на проблемите на Далинар и да напредва в областта на проучванията и технологиите. Във въздуха над главите им се диплеха духчета на съсредоточението, подобни на морски вълни — рядко срещано явление в Алеткар, но обичайно тук, — а между тях се стрелкаха духчета на логиката като мънички буреносни облаци.

Ясна не можа да сдържи усмивката си. В продължение на над десетилетие беше мечтала да обедини най-острите умове в кралството около една обща цел. Не бяха обърнали внимание на опитите й; всичко, което интересуваше околните, беше липсата й на вяра в техния бог. Е, сега се бяха съсредоточили върху важните неща. Оказа се, че е необходимо краят на света действително да настъпи, за да го приемат насериозно хората.

Ренарин също беше тук, застанал в ъгъла, и наблюдаваше как върви работата. Напоследък често се присъединяваше към работата на учените, но продължаваше да носи униформата си с нашивката на Мост Четири.

„Не можеш да витаеш между двата свята вечно, братовчеде“, помисли си тя. „В края на краищата ще ти се наложи да избереш към кого искаш да се присъединиш.“ Животът ставаше толкова по-труден, но и изпълнен с толкова повече потенциал за удовлетворение, когато човек събереше смелостта да избере.

Историята на древния веденски крал, НанКет, беше научила Ясна на нещо обезпокоително: често се оказваше, че една от най-големите заплахи за господстващите семейства бяха собствените им членове. Защо толкова много от старите кралски родове се превръщаха в такива змийски гнезда от алчност, интриги и убийства? И какво правеше малкото изключения по-различни от тях?

Станала беше много добра в защитаването на семейството си от външните опасности. Внимателно отстраняваше претендентите, които биха могли да се опитат да се домогнат до трона. Но какво можеше да стори, за да го защити от вътрешните заплахи? Брат й и чичо й, за които тя знаеше, че се обичат дълбоко, бяха в непрекъснато, напрегнато разногласие — като две зъбчати колела с неподходяща форма, които не могат да се напаснат.

Нямаше да допусне семейството й да се саморазруши. Ако искаха Алеткар да оцелее след Опустошението, щеше да им е необходимо твърдо водачество. Устойчив кралски род.

Тя влезе в библиотеката и отиде при писалището си. Беше разположено така, че тя да е обърната с гръб към стената и да може да наглежда останалите.

Извади съдържанието на чантата си и настрои два далекосъобщителя на писалището. Единият вече мигаше и тя завъртя рубина, за да даде знак, че е готова да пише. Получи съобщение, което гласеше: „Ще започнем след пет минути.“

Зачака, като се вглеждаше в групичките из стаята една по една, четеше по устните на онези, които можеше да види, и си водеше бележки разсеяно. Минаваше от разговор на разговор, долавяше по мъничко от всеки и записваше имената на хората, които говореха.

„… опитите доказват, че тук има нещо различно. Температурите са значително по-ниски от онези на останалите върхове с подобна надморска височина…“

„… от което можем да предположим, че Сиятелният господар Колин няма да се завърне към пътя на вярата. Какво следва тогава?…“

„… не знаем. Ако открием някакъв начин да свържем фабриалите, може би бихме могли да постигнем подобен ефект…“

„… момчето може да се окаже ценно допълнение към състава ни. Демонстрира интерес към нумерологията и веднъж ме попита дали наистина можем да предсказваме бъдещите събития с нейна помощ. Ще разговарям с него пак…“

Последната реплика беше от групичката на бурегадателите. Ясна присви устни.

— Бледния? — прошепна.

— Ще ги наблюдавам.

Той се отдалечи, смален до размерите на прашинка. Ясна си отбеляза да говори с Ренарин по-късно; нямаше да му позволи да си губи времето с някакви глупаци, които смятаха, че са в състояние да предрекат бъдещето въз основа на клъбцата дим от някоя изгасена свещ.

Далекосъобщителят й най-после се пробуди.

„Свързах се с Йочи от Тайлена и Етид от Азир от ваше име, Ваше Сиятелство. Ето ги паролите им. По-нататъшните съобщения ще бъдат изцяло техни реплики.“

„Отлично“, отговори Ясна и потвърди верността на двете пароли. Загубата на далекосъобщителите й при крушението на „Насладата на вятъра“ я беше затруднила сериозно. Вече не можеше да се свързва пряко с важните си колеги или осведомители. За щастие, Ташикк беше подготвен за подобни случаи. Човек винаги можеше да си купи нови далекосъобщители, свързани с прословутите информационни центрове на княжеството.

На практика можеше да се свържеш с когото пожелаеш, стига да си склонен да се довериш на посредник. Ясна използваше услугите на посредничка, с която се беше срещнала лично, преди да й възложи работата, и на която плащаше сериозна заплата, за да си осигури поверителността на съобщенията. След края на всеки разговор посредничката изгаряше копията си от него. Ясна се беше погрижила да въведе възможно най-безопасна система — като се имаше предвид ситуацията.

Към посредничката й в Ташикк вече трябваше да са се присъединили още двама. Тримата работеха с общо шест далекосъобщителя: по един за коментари от началниците им и по един, по който да изпращат съобщенията в реално време, включително и коментарите от другите двама. По този начин всеки участник в разговора можеше да следи непрекъснатия поток съобщения, без да му се налага да спира и да чака, преди да отговори.

Навани търсеше начини да подобри технологията на далекосъобщителите още повече — да създаде такива, които да могат да се свързват с различни хора. Ясна, обаче, нямаше време да се занимава и с тази област от съвременната наука.

Дъсчицата за получаване на съобщения започна да се запълва с бележки от двамата й колеги.

„Ясна, ти си жива!“, написа Йочи. „След онова, което всички смятахме за сигурна смърт. Забележително!“

„Аз пък не мога да повярвам, че сте я сметнали за мъртва“, гласеше посланието на Етид. „Ясна Колин? Корабокруширала в морето? По-вероятно би било да станем свидетели на смъртта на самия Отец на Бурята.“

„Вярата ти в мен ме успокоява, Етид“, написа Ясна на дъсчицата за изпращане на съобщения. Миг по-късно писарката й преписа думите в общия разговор.

„В Уритиру ли си?“, попита Йочи. „Кога ще мога да те посетя?“

„Веднага, щом се почувстваш готов да разкриеш пред хората, че не си жена“, отвърна Ясна. „Йочи“ — име, познато на света като енергична дама с интересна, отличителна философия за света, — беше псевдонимът на един пълен мъж в средата на шейсетте си години, собственик на магазин за печива в град Тайлен.

„О, сигурен съм, че вашият прекрасен град би оценил моите сладкиши“, отвърна Йочи весело.

„Би ли отложил шегите си за по-късно?“, написа Етид. „Имам новини.“

Етид беше сайон — член на нещо като религиозен орден за писари — в азишкия кралски дворец.

„Какво чакаш, тогава!“, отвърна Йочи. „Обожавам новини. Вървят си чудесно със сладки с пълнеж… не, не — с медени курабийки.“

„Какви са новините?“, написа Ясна, усмихната. Тримата с колегите й бяха учили при един и същи учител — и тримата бяха вериститалианци с ненадминати, остри умове, независимо от първото впечатление, което оставяше Йочи.

„Наредих да проследят един мъж, за когото сме все по-уверени, че всъщност е Вестителят Накку, Съдникът“, написа Етид. „Или Налан, както го наричате вие.“

„О, приказки за лека нощ ли ще си разказваме?“, намеси се Йочи. „Вестител? Сериозно ли, Етид?“

„В случай, че не си забелязал“, отвърна Етид, „Пустоносните са се завърнали. Налага се да преосмислим историите, които преди смятахме за измислици.“

„Съгласна съм“, написа Ясна. „Но какво ви кара да смятате, че сте открили един от Вестителите?“

„Съчетание от редица факти“, отговори Етид. „Този мъж нападна двореца ни, Ясна. Опита се да убие неколцина крадци — новият Главен беше сред тях, но те моля да не разгласяваш тази информация. Правим всичко възможно да насочим вниманието на хората към факта, че е обикновен човек от народа, и да не обръщаме внимание на обстоятелството, че се готвеше да ни ограби.“

„Вестителите са живи и се опитват да убиват хора“, написа Йочи. „А пък аз смятах моята новина, че Аксис Събирачът е бил забелязан, за интересна.“

„Има и още“, продължи Етид. „Ясна, при нас има един Сиятелен рицар. Танцуваща по ръба. Или поне… поне имаше.“

„“Имаше" ли?", попита Йочи. „Да не сте я загубили някъде?“

„Избяга. Тя е просто хлапе, Ясна. От островите Реши, пораснала на улицата.“

„Мисля, че може би вече сме я виждали“, отговори Ясна. „Чичо ми е попаднал на едно интересно момиче по време на едно от последните си видения. Изненадана съм, че сте я оставили да ви избяга.“

„Опитвала ли си се някога да плениш Бягащ по ръба?“, попита я Етид вместо отговор. „Проследила е Вестителя до Ташикк, но Главният твърди, че вече се е върнала — и че ме избягва. Във всеки случай, нещо не е наред с мъжа, когото смятаме за Налан. Не мисля, че Вестителите ще са ни от помощ.“

„Ще ви изпратя техни скици“, написа Ясна. „Разполагам с рисунки на истинските им лица, предоставени от неочакван източник. Етид, ти си права в преценката си за тях. Няма да са ни от помощ; пречупени са. Чела ли си описанията на виденията на чичо ми?“

„Имам копия тук някъде“, написа Етид. „Истински ли са? Според повечето източници, той… не е добре.“

„Съвсем добре е, уверявам те“, написа Ясна. „Виденията са свързани с неговия орден на Сияйните рицари. Ще ти изпратя последните няколко; имат връзка с Вестителите.“

„Бурята да го вземе“, отговори Етид. „И Тоягата ли е Сияен рицар? Години суша, а сега никнат навсякъде като скални пъпки.“

Етид нямаше особено високо мнение за хората, чиято репутация се дължеше на завоеванията им — независимо от факта, че изучаването на делата им представляваше основата на нейните занимания.

Разговорът продължи още известно време. Йочи, който беше станал несвойствено сериозен, обрисува положението в Тайлена. Пораженията от честите Вечни бури бяха сериозни; цели области от град Тайлен бяха превърнати в руини.

Ясна се интересуваше най-вече от паршите в Тайлен, които бяха откраднали онези от корабите, които бяха успели да се съхранят след бурята. Бягството им, съчетано с доклада на Каладин относно паршите, на които беше попаднал в Алеткар, създаваше нова представа за това какво и кои са всъщност Пустоносните.

Малко по-късно Етид описа интересен откъс, който беше открила в стара книга, посветена на Опустошенията. След това обсъдиха преводите на „Песента на зората“ или по-точно — тези на някои от ардентите в Я Кевед, които бяха напреднали повече в сравнение с учените в Карбрант.

Ясна огледа библиотеката в търсене на майка си и я откри, седнала до Шалан. Двете обсъждаха подготовката за сватбата. Ренарин продължаваше да се навърта в отсрещната страна на залата и да си мърмори нещо. Или може би говореше на духчето си? Тя прочете по устните му.

„… идва от тук“, тъкмо казваше той. „От някъде в тази стая…“

Ясна присви очи.

„Етид“, написа тя, „не се ли опитваше да създадеш точни скици на видовете духчета, свързани с отделните ордени Сияйни рицари?“

„Всъщност напреднахме доста в това отношение“, отвърна Етид. „Видях духчето на Танцуващата по ръба със собствените си очи, след като настоях да ми го покаже.“

„Ами тези на Истинозрящите?“, попита Ясна.

„О! Аз открих тяхно описание“, написа Йочи. „Приличали са на светлина, пречупена през кристал и отразена върху някаква повърхност.“

Ясна се замисли, после се извини и напусна разговора за момент. Йочи и без това беше споменал, че трябва да отиде до тоалетната. Сиятелната стана и прекоси стаята, като пътем подмина Навани и Шалан.

— Изобщо не искам да те насилвам, мила — тъкмо казваше Навани. — Но на теб също трябва да ти се иска някаква опора в тези несигурни времена.

Ясна спря и положи свободната си ръка леко на рамото на Шалан. Младата жена се оживи и проследи погледа й до Ренарин.

— Какво? — прошепна тя.

— Не зная още — отвърна Ясна. — Нещо странно…

Нещо в позата на младежа, в думите, които беше казал. Все още й се струваше някак странен без очилата. Сякаш беше напълно различен човек.

— Ясна! — възкликна Шалан с неочаквано напрежение в гласа. — На прага. Виж!

Ясна засмука Светлина на Бурята, когато чу тона й, и отклони поглед от Ренарин, за да погледне към вратата. Пред нея се открояваше силуетът на висок мъж с квадратна брадичка, облечен в зелено-бялата униформа на Садеас. Всъщност, самият той вече беше Садеас — или поне негов регент.

За Ясна той винаги щеше да си остане Меридас Амарам.

— Какво прави той тук? — изсъска Шалан.

— Върховен принц е — каза Навани. — Войниците няма да му забранят да влезе, освен ако не сме издали изрична заповед.

Амарам впери в Ясна благородническите си, светлокафяви очи. Закрачи към нея уверено — или може би арогантно?

— Ясна — поздрави я, когато се приближи. — Казаха ми, че ще те открия тук.

— Напомни ми да открия човека, който ти го е казал, и да наредя да го обесят.

Лицето на Амарам се скова.

— Може ли да поговорим на някое по-дискретно място, само за момент?

— Не, не смятам.

— Трябва да обсъдим чичо ти. Раздорът между къщите ни не носи добро никому. Искам да хвърлим мост над тази пропаст, а Далинар се вслушва в твоето мнение. Моля те, Ясна. Ти можеш да го насочиш в правилната посока.

— Чичо ми има собствено мнение по тези въпроси и няма никаква нужда да го „насочвам“.

— Сякаш не го правиш вече, Ясна. Всички виждат, че започва да споделя религиозните ти вярвания.

— Което би било невероятно, като се има предвид факта, че аз нямам такива.

Амарам въздъхна и се огледа.

— На някое по-дискретно място — каза. — Моля те.

— Никакъв шанс, Меридас. Махай се.

— Някога бяхме близки.

— Баща ми се надяваше да бъдем близки. Не приемай неговите желания за факт.

— Ясна…

— Съветвам те да си вървиш, преди да се стигне до нещо неприятно.

Той не обърна внимание на намека й, хвърли поглед на Навани и Шалан и пристъпи по-близо.

— Мислехме те за мъртва. Трябваше да се уверя лично, че си добре.

— Вече се увери. А сега си тръгвай.

Вместо да я послуша, той я стисна под лакътя.

— Защо, Ясна? Защо винаги ми се противопоставяш?

— Като изключим факта, че си непоносим плиткоумник, който дълбае на най-ниското ниво на посредствеността, тъй като ограниченият ти ум не може и да си представи нещо по-различно? Не мога да се сетя и за една причина.

— „Посредствеността“ ли? — изръмжа Амарам. — Обиждаш майка ми, Ясна. Знаеш колко усилия положи тя, за да ме превърне в най-добрия войник, който това кралство познава.

— Да — доколкото разбирам, тя е прекарала деветте месеца на бременността си в компанията на всеки военен, който е успяла да открие, с надеждата нещо от тях да остане и у теб.

Очите на Меридас се разшириха, а лицето му се зачерви силно. Шалан възкликна.

— Ти, безбожна кучко такава — изсъска Амарам и пусна ръката й. — Ако не беше жена…

— Подозирам, че ако не бях жена, изобщо нямаше да водим този разговор. Освен ако не бях свиня. В който случай щеше да проявиш още по-голямо желание.

Той протегна ръка встрани и пристъпи назад, готов да призове Вълшебния си меч.

Ясна се усмихна, протегна свободната си ръка към него и остави Светлината на Бурята да се издигне от нея като малки струйки дим.

— О, умолявам те да го направиш, Меридас. Само ми дай извинение. Предизвиквам те.

Той се втренчи в ръката й. Цялата зала беше притихнала, разбира се. Той я беше принудил да направи сцена. Очите на Амарам се стрелнаха към нейните за секунда; после той се завъртя на пета и излезе от библиотеката с тежки крачки и превити рамене, сякаш се опитваше да се предпази от погледите — и насмешливия кикот — на учените.

„Ще ни създаде неприятности“, помисли си Ясна. „Даже по-големи, отколкото досега.“ Амарам искрено вярваше, че е единствената надежда и спасение на Алеткар, и гореше от желание да го докаже. Ако му позволяха, щеше да съсипе армиите им в опити да обоснове излишното си самочувствие.

Трябваше да говори с Далинар. Двамата можеха да измислят нещо, с което да го поддържат зает и безопасен. А ако това не проработеше, нямаше да говори с Далинар за другата мярка, която смяташе да предприеме. Отдавна не беше прибягвала до услугите им, но беше сигурна, че и тук трябваше да има наемни убийци — от онези, които бяха запознати с репутацията й на дискретен и щедър поръчител.

До нея се разнесе някакъв остър, приглушен писък и когато се обърна, видя, че идва от седналата на ръба на стола Шалан, която издаваше възхитени звуци и пляскаше въодушевено с ръце — макар и приглушено, заради ръкава на скритата си ръка.

Просто чудесно.

— Майко, мога ли да разговарям с възпитаницата си насаме за момент?

Навани кимна, все още загледана към вратата, през която си беше тръгнал Амарам. Някога тя беше настоявала двамата да се съберат. Ясна не я обвиняваше; не беше лесно да прозреш истинското лице на Амарам — а в миналото, когато беше близък с баща й, беше още по-трудно.

Навани се оттегли и остави Шалан сама на масата, отрупана с доклади.

— Ваше Сиятелство! — възкликна Шалан, когато Ясна седна. — Невероятна бяхте!

— Оставих се да ме провокира и се ядосах твърде много.

— Бяхте така остроумна!

— И въпреки това, първият ми инстинкт беше да нападна не него, а моралната репутация на неговата родственица от женски пол. Умно ли беше това? Или очевиден, но груб удар под кръста?

— О. Ами… ъ-ъ…

— Така или иначе — прекъсна я Ясна, която не желаеше да продължава разговора за Амарам. — Обмислях обучението ти.

Шалан веднага стана сериозна.

— Напоследък съм много натоварена, Ваше Сиятелство. Но съм сигурна, че скоро ще мога да се захвана с книгите, които ми възложихте.

Ясна потри челото си. Това момиче…

— Ваше Сиятелство — продължи Шалан, — мисля, че ще трябва да ви помоля за временен отпуск от занятията ми.

Говореше така бързо, че думите се застъпваха една за друга.

— Негово Величество каза, че е необходимо участието ми в едно негово пътуване до Колинар.

Ясна се намръщи. Колинар?

— Глупости. Нали Бягащият по вятъра ще е с тях. Защо си им ти?

— Кралят се безпокои, че може да се наложи да се промъкнат в града незабелязано — обясни Шалан. — Или дори до самия му център, ако е вече окупиран. Няма как да знаем докъде е стигнала обсадата. Ако се наложи Елокар да стигне до Клетвената порта, без да го разпознаят, илюзиите ми ще са им от огромна полза. Трябва да ида. Толкова е неудобно. Съжалявам.

Тя си пое дълбоко дъх, разширила очи, сякаш я беше страх, че Ясна ще избухне.

Това момиче.

— Ще говоря с Елокар — каза Ясна. — Това решение ми се струва твърде крайно. Засега искам да се заемеш с рисунки на духчетата на Ренарин и Каладин, с научна цел. Донеси ми ги и…

Тя млъкна посред изречението, а после попита:

— Какво прави той?

Ренарин стоеше до отсрещната стена, която беше покрита с плочки с размерите на човешка длан. Потупа по една от тях, което някак си я накара да изскочи напред, като чекмедже.

Ясна се изправи така бързо, че събори стола, и прекоси стаята. Шалан се завтече след нея.

Ренарин ги погледна и им показа предмета, който беше открил в малкия тайник — рубин, дълъг колкото палеца на Ясна, изрязан в необичайна форма и с пробити в него дупки. Какво, в името на Отеца на Бурята, беше това? Ясна го взе от ръката му и го вдигна високо.

— Какво е? — попита Навани и застана до нея. — Фабриал? Няма метални части. Каква е тази форма?

Ясна неохотно подаде камъка на майка си.

— В обработката се забелязват толкова много несъвършенства — каза Навани. — Ще губи Светлина на Бурята твърде бързо. Обзалагам се, че няма да задържи заряда си повече от ден. А вибрациите ще са ужасни.

Любопитно. Ясна докосна рубина и го насити със Светлина на Бурята. Той засия, но далеч не толкова ярко, колкото би трябвало. Навани, разбира се, беше права. Камъкът вибрираше, докато Светлината се излъчваше и отцеждаше от него. Защо би развалил някой такъв скъпоценен камък, като го обработи в такава неестествена форма, и защо би го скрил? Малкото чекмедже имаше пружинка, но тя не можеше да види как точно го е отворил Ренарин.

— Бурята да го тръшне — прошепна Шалан, докато останалите учени се скупчваха около тях. — Това е мелодия.

— Мелодия?

— Жужи в определен ритъм… — обясни Шалан. — Духчето ми казва, че може би е някакъв шифър. Букви?

— Музика на езика — прошепна Ренарин.

Засмука Светлина на Бурята от сферите в джоба си, обърна се, притисна ръце към стената и изпрати през нея прилив от Светлина, която се разпростря от дланите му като вълнички по повърхността на езеро.

Започнаха да се отварят чекмеджета — по едно зад всяка плочка. Сто, двеста… всяко от което криеше в себе си скъпоценен камък.

Съдържанието на библиотеката се беше разпаднало с времето, но древните Сияйни явно го бяха очаквали.

Бяха открили друг начин да съхранят знанията си.