Брандън Сандърсън
Заклеващия (66)

52
Като баща си

ОСЕМНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Далинар се завърна обратно в лагера с тежки стъпки. Беше така изтощен, че подозираше, че само енергията на Вълшебната му броня го държи прав. Всеки път, когато издишваше на пресекулки, замъгляваше метала, който — както винаги — ставаше донякъде прозрачен отвътре, когато спуснеше забралото.

Беше сразил хердазийците и ги беше накарал да започнат междуособна война, като по този начин беше затвърдил господството на дома си на север и беше завоювал и остров Акак. Това му беше отнело няколко години, след които се беше преместил тук, на юг, за да започне сражения с ведените по границата. Работата му в Хердаз беше продължила много по-дълго, отколкото беше очаквал. Станали бяха вече четири години, откакто беше започнал.

Четири славни години.

Запъти се право към палатката на оръжейниците, като по пътя подбра след себе си неколцина помощници и вестоносци — когато отказа да отговори на въпросите им, те се понесоха след него като кремлинги след плячката на някой голямочерупчест, в очакване на своя шанс да си отхапят някое парченце.

Когато влезе в палатката, протегна ръце настрани и остави оръжейниците да се захванат със свалянето на Бронята. Първо шлема, а после частите на ръцете, под които се показа кожената ризница, която носеше вместо подплънки. Шлемът разкри потната му кожа, заради която въздухът му се струваше твърде студен. Нагръдникът беше пукнат от лявата страна и оръжейниците веднага замърмориха помежду си, за да обсъдят как ще е по-добре да го поправят. Сякаш беше необходимо да правят каквото и да било, освен да дадат на Бронята Светлина на Бурята и да я оставят да се излекува сама.

Накрая останаха само ботушите и той ги свали, като запази стегнатата си позиция, само благодарение на желязната си воля. Сега, след като остана без Броня, около него се появиха множество духчета на изтощението, които се стрелкаха насам-натам като струйки прашен дим. Приближи се към купчина възглавници за път и се отпусна върху тях, като въздъхна и затвори очи.

— Сиятелни господарю? — обади се един от оръжейниците. — Ъ-ъ… там оставяме…

— Тази палатка е вече моята официална палатка за аудиенции — прекъсна го Далинар, без да отваря очи. — Вземете си само абсолютно наложителното и ме оставете на мира.

Тракането на Бронята утихна, докато мъжете осмисляха казаното. После напуснаха бързешком, с тих шепот, и никой не го обезпокои в продължение на пет блажени минути — докато от някъде наблизо не се разнесе шум от стъпки. Платът на входа на палатката прошумоля, а после се чу скърцане на обработена кожа — някой току-що беше коленичил до него.

— Окончателният военен рапорт е готов, Сиятелен господарю.

Гласът на Кадаш. Естествено, че беше някой от проклетите му офицери. Беше ги обучил прекалено добре.

— Слушам — каза Далинар, без да отваря очи.

Кадаш отиваше към средната възраст — беше с около две-три години по-стар от Далинар. Вече се беше сдобил с дълъг белег, който лъкатушеше през лицето и главата му, благодарение на удара, който беше понесъл от едно копие.

— Прогонихме ги, Сиятелен господарю — каза Кадаш. — Макар че се наложи стрелците и леката ни пехота да ги преследват доста дълго. Избихме, според най-точните ни преценки, две хиляди души — близо половината. Можеше да са и повече, ако бяхме успели да ги притиснем на юг.

— Никога не притискай врага до безизходица, Кадаш — възрази Далинар. — Ако не са в състояние да се оттеглят, се бият много по-ожесточено. Прогонването им ще ни бъде от доста по-голяма полза от изтребването им. Колко души загубихме?

— Няма двеста.

Далинар кимна. Минимални загуби и то за сметка на унищожителен удар.

— Сър — продължи Кадаш, — според мен с тази войска от грабители е вече свършено.

— Има още много подобни, които трябва да издирим. Тези започнаха с набезите още миналата година.

— Освен ако ведените не ни изпратят цяла армия и не се стигне до сериозно сражение.

— Няма да го направят — отвърна Далинар, като потри чело. — Кралят е прекалено съобразителен. Той не иска открита война. Искал е само да провери дали сме отслабили хватката върху някаква част от завоюваните ни земи.

— Да, Сиятелен господарю.

— Благодаря за доклада. А сега излез и остави някакви стражи на пост пред вратата, за да мога да си почина. Не пускайте никого, дори самата Нощна пазителка.

— Да, сър — отвърна Кадаш, прекоси палатката и застана до изхода. — Ъ-ъ… сър, бяхте невероятен на бойното поле. Като ураган.

Далинар само затвори очи и се излегна по-удобно на възглавниците, твърдо решен да заспи с дрехите.

Сънят, обаче, отказваше да го споходи. Докладът го накара да се замисли за предстоящите му задачи.

Войската му разполагаше само с един Превръщател, за спешни случаи — което означаваше, че трябва да разчитат на редовните доставки на провизии. Тези гранични земи бяха обширни и осеяни с хълмове, а ведените имаха по-добри генерали от хердазийците. Щеше да им е трудно да победят лесноподвижен противник при тези обстоятелства, както доказваше и тази първа битка. Щеше да им се наложи да правят планове и сложни маневри и да водят сражение след сражение, за да успеят да притиснат различните групи ведени и да ги принудят да започнат истинска война.

Копнееше за дните в самото начало, когато битките бяха по-необуздани, не толкова точно координирани. Е, вече не беше млад, а и в Хердаз беше научил, че вече не може да разчита на Гавилар да върши по-трудните части от работата вместо него. Трябваше да се грижи за осигуряването на необходимите неща в лагерите, изхранването на войниците и тем подобните задачи. Беше почти толкова зле, колкото когато беше в града и слушаше как писарите обсъждат ремонтите на отходните канали.

Като се изключи една съществена разлика: тук получаваше своето възнаграждение. След всичкото това стратегическо планиране и дългите дискусии с генералите идваше ред на Вълнението.

Всъщност благодарение на умората си откри с изненада, че все още е в състояние да го изпита — дълбоко в себе си, като топлината, която се излъчва от камък, нагрят в наскоро угаснало огнище. Радваше се, че битките се проточиха толкова години. Радваше се, че хердазийците се бяха опитали да завоюват острова и че ведените искаха да изпитат силата му. Радваше се, че останалите Върховни принцове отказват да им изпратят помощ, а вместо това чакаха да разбере как ще се справи сам.

Най-вече се радваше, че въпреки важната битка днес, сблъсъкът между войските им далеч не беше приключил. Бурята да го тръшне, направо обожаваше това чувство. Стотици се бяха опитали да го сломят днес, но той ги беше превърнал в прах, беше ги изравнил със земята.

Стражите пред палатката отпращаха един по един хората, които настояваха да им обърне внимание. Опитваше се да потисне доволството си всеки път, когато това се случеше. Щеше да отговори на въпросите им. Просто… не сега.

Натрапчивите мисли най-после оставиха ума му на спокойствие и той се унесе в дрямка — докато един неочакван глас не го изтръгна от обятията на съня и не го накара да се изправи рязко на възглавниците.

Иви.

Далинар скочи на крака. Вълнението отново запулсира в него, на свой ред пробудено от дрямката. Отметна с рязко движение плата на входа на палатката и зяпна русокосата жена, облечена във воринска хава, но със стабилни ботуши за поход, които се виждаха под подгъва на полата.

— А — погледна го Иви. — Съпруже.

Огледа го от главата до петите с мрачно изражение, нацупила устни и попита:

— Никой ли не се е сетил да заповяда да му приготвят баня? Къде са прислужниците му, да се погрижат да го съблекат, преди да заспи?

— Защо си тук? — попита Далинар настоятелно. Почти изкрещя думите. Не беше искал да ги каже така високо, но беше така уморен, така шокиран…

Иви се отдръпна назад с широко отворени очи, стъписана от избухването му.

Далинар усети мимолетно пробождане на срам. Но защо да се срамува? Това беше неговият военен лагер — тук той беше Тоягата. Това беше място, върху което семейният му живот не биваше да оказва влияние! С пристигането си, тя беше нарушила това правило.

— Аз… — заекна Иви. — Има… В лагера има и други жени. Други съпруги. Не е рядко срещано явление те да придружават съпрузите си…

— Това важи за алетските жени — озъби й се Далинар, — които са свикнали с това от детинство и са запознати с действителността на войната. Вече го обсъдихме, Иви. Когато…

Той се поколеба и погледна стражите, които се размърдаха неловко.

— Ела вътре, Иви — каза Далинар. — Да го обсъдим насаме.

— Добре. Ами децата?

— Довела си децата ни на фронта?

Бурята да го вземе, нима дори не беше съобразила да ги остави в града, който армията използваше за щаб на дългосрочното главнокомандване?

— Аз…

— Влизай — прекъсна я Далинар и посочи към вътрешността на палатката.

Иви посърна и побърза да се подчини, като се сви, докато го подминаваше. Защо беше дошла? Нали току-що се беше върнала в Колинар? Това се беше случило… наскоро, сигурен беше…

А може би не толкова наскоро. Действително беше получил няколко писма от Иви, които съпругата на Телеб му беше прочела, а оставаха и още няколко, които още не беше имал време да чуе. Дръпна плата на входа и се обърна към Иви, решен да не допусне на изчерпаното си търпение да повлияе на поведението му.

— Навани каза, че трябва да дойда — заговори Иви. — Каза, че е позорно колко дълго време минава, преди да дойдеш да ни видиш. Адолин не те е виждал от над година насам, Далинар. А малкият Ренарин дори не познава баща си.

— Ренарин? — попита Далинар, сякаш се опитваше да възприеме името. Не го беше избрал. — Рекер… не, Ре…

— „Ре“ — обясни Иви. — От моя език. „Нар“, на баща му. „Ин“, „роден от“.

Отче на Бурята, беше нарушила всяко възможно правило в езика. Далинар се опита отново да проумее цялото име. „Нар“ означаваше „като“.

— Какво означава „ре“ на твоя език? — попита той, като се почеса по лицето.

— Няма значение — отговори Иви. — Просто такова е името. Означава името на сина ни, или него самия.

Далинар простена тихо. Значи името на детето означаваше „Като някого, роден от самия себе си“. Чудесно.

— Не ми отговори, когато те попитах дали имаш някое име предвид по далекосъобщителя — напомни му Иви.

Как бяха допуснали Навани и Иалаи да се случи такава нелепица? Проклятие… доколкото ги познаваше, сигурно направо я бяха насърчили. Все се опитваха да накарат Иви да се държи по-властно. Далинар понечи да иде да си сипе нещо за пиене, но си спомни, че това всъщност не беше неговата палатка.

— Не биваше да идваш — каза й. — Тук е опасно.

— Иска ми се да приличам повече на алетска съпруга. Искам да искаш да бъда с теб.

Той трепна.

— Е, все пак не биваше да водиш децата — отвърна и се отпусна тежко на възглавниците. — Те са наследници на княжеството — стига планът на Гавилар относно земите на короната и собствения му трон да се нареди наистина. Трябва да останат на сигурно място, в Колинар.

— Помислих си, че би се зарадвал да ги видиш — каза Иви и пристъпи по-близо до него.

Независимо от студените му думи, тя разкопча кожената му ризница в горната й част и плъзна длани под нея, за да разтрие раменете му.

Усещането беше прекрасно. Той остави гнева си да се разсее постепенно. Наистина щеше да е хубаво съпругата му да е тук и да изпълнява службата на приближен писар. Само му се щеше да не се чувстваше така виновен, след като я видя. Не беше мъжът, който тя искаше да бъде.

— Чух, че днес си спечелил славна победа — каза Иви тихо. — Служиш предано на краля.

— Изобщо нямаше да ти хареса, ако беше видяла, Иви. Убих стотици хора. Ако останеш, ще ти се наложи да слушаш военните доклади. Броя на мъртвите — за много от които съм отговорен аз.

Тя помълча за известно време.

— Не можеш ли… да ги оставиш да капитулират?

— Ведените няма да капитулират. Намерението им е да ни изпитат на бойното поле.

— А самите войници, взети поотделно? Нима и те мислят по този начин, когато са на път да умрат?

— Какво? Искаш да спирам и да питам всекиго поотделно дали иска да се предаде, преди да го убия?

— Няма ли да…

— Не, Иви. Няма да се получи.

— О.

Той се изправи, внезапно обзет от нетърпение.

— Да идем да видим момчетата, тогава.

Напусна палатката и прекоси лагера с огромна неохота. Чувстваше се така, сякаш влачи на краката си два огромни блока засъхнал крем. Не смееше да се прегърби — винаги се стараеше да изглежда силен и внушителен пред мъжете и жените от войската, — но нямаше как да промени факта, че кожената му ризница беше намачкана, а ръкавите — вмирисани на пот.

Земята тук беше забележително плодородна, особено в сравнение с Колинар. Тук-таме от гъстата трева се издигаха дебелите стволове на крепки дървета, а по западната страна на скалите се преплитаха увивни растения. Имаше места по-навътре в Я Кевед, където не можеше да направиш и крачка, без да усетиш лианите под краката си.

Момчетата бяха до фургона, с който беше пристигнала Иви. Малкият Адолин тъкмо тормозеше един от чуловете, като се беше покачил на черупката му и размахваше наоколо дървен меч, за да се покаже пред неколцината стражи — които, на свой ред, бързаха да му направят очакваните комплименти. Някак си беше успял да си сглоби и „броня“ от конци и парчета счупени черупки от скални пъпки.

„Отче на Бурята, колко е пораснал“, помисли си Далинар. Когато го беше видял за последно, детето едва-що беше проходило и още се мъчеше да произнася думите правилно. Сега, малко над година по-късно, момчето говореше ясно — и театрално, — докато описваше покосените си врагове, които явно представляваха сбирщина от зли, летящи чулове.

Спря, когато зърна Далинар, и хвърли поглед към Иви. Тя кимна и момченцето се свлече от гърба на чула — Далинар беше сигурен, че ще падне поне на три пъти. Но то стъпи на земята невредимо и се приближи към него.

И му отдаде чест.

Иви засия.

— Попита как ще е най-подходящо да се обърне към теб — прошепна тя. — Аз му обясних, че си генерал, предводител на всички войници. И той се сети за това съвсем сам.

Далинар приклекна. Малкият Адолин моментално отстъпи назад срамежливо и се пресегна за полата на майка си.

— Страх ли те е от мен? — попита го Далинар. — Не е неразумно от твоя страна. Аз съм опасен човек.

— Тате? — каза момчето, все още здраво вкопчено в полата с една ръка, но без да се крие.

— Да. Не ме ли помниш?

Момчето с шарената коса кимна колебливо.

— Помня те. Говорим за теб всяка вечер, докато горим молитви. Така че ще си в безопасност. Докато се биеш с лошите хора.

— Предпочитам да съм в безопасност и от добрите — отговори Далинар. — Макар че с благодарност приемам онова, което ми се предлага.

Изправи се, обзет от… какво? Срам, задето не беше виждал момчето толкова често, колкото би трябвало? Гордост от това как растеше? Вълнението, което продължаваше да се обажда някъде дълбоко в него. Как така не се беше разсеяло след сражението?

— Къде е брат ти, Адолин? — попита Далинар.

Момчето посочи към една прислужница, понесла малко дете на ръце. Далинар очакваше да види бебе, но това дете почти беше проходило — както сам се увери, когато прислужницата го остави на земята и го загледа с обич как прави няколко несигурни крачки и сяда, а после се опитва да хване няколко стръкчета трева, които бързо се отдръпнаха.

Не издаваше нито звук. Просто гледаше тревата, сериозно и съсредоточено, докато се опитваше да хване ту този, ту онзи стрък. Далинар зачака въодушевлението, което беше изпитал преди — когато беше видял Адолин за пръв път… но, Бурята да го вземе, просто беше толкова уморен.

— Може ли да видя меча ти? — попита го Адолин.

Далинар не искаше нищо друго, освен да заспи пак, но въпреки това призова Меча и го заби в земята, на безопасно разстояние от Адолин. Очите на момчето се разшириха.

— Мама казва, че още не мога да си получа Бронята — каза то.

— Телеб се нуждае от нея. Ще я получиш, когато станеш достатъчно голям.

— Добре. Ще ми трябва, за да си спечеля Меч.

Застаналата наблизо Иви изцъка тихо с език и поклати глава. Далинар се усмихна, коленичи до Вълшебния си меч и положи ръка на рамото на малкото момче.

— Ще ти спечеля един в някое от следващите сражения, синко.

— Не — вирна брадичка Адолин. — Искам сам да си го заслужа. Както ти си направил.

— Достойна цел — каза Далинар. — Но един войник трябва да е готов да приеме и чужда помощ. Не бива да ставаш прекалено твърдоглав; горделивостта не печели битки.

Момчето наклони глава, смръщило вежди.

— Твоята глава не е ли твърда? — попита и почука собствената си с кокалчетата на юмрука си.

Далинар се усмихна, после се изправи и освободи Заклеващия. Последните пламъчета на Вълнението най-после угаснаха.

— Дълъг ден беше — каза той на Иви. — Трябва да си почина. Ще обсъдим мястото ти тук по-късно.

Иви го поведе към леглото в един от фургоните на кервана, с който беше пристигнала. Чак тогава Далинар най-после успя да заспи спокойно.