Брандън Сандърсън
Заклеващия (65)

51
Пълен кръг

„Това е всичко, което ще кажем засега. Ако желаеш да разбереш повече, потърси тези води сам и преодолей изпитанията, които сме поставили на пътя ти.

Само по този начин би могъл да спечелиш нашето уважение.“

Паршите от новия екип на Моаш не го харесваха. Това не го безпокоеше. Напоследък самият той не се харесваше особено.

Не очакваше приятелско отношение, нито пък се нуждаеше от него. Знаеше какво е да бъдеш сломен, презиран. Онези, навикнали на такъв живот, нямаха доверие на хората като Моаш. Питаха се какво се опитва да измъкне от тях.

След няколко дни, прекарани в теглене на шейната, пейзажът започна да се променя. Откритите равнини се смениха с хълмове с обработени земеделски земи. Подминаха няколко огромни, дълги стени — изкуствени каменни хребети, образувани чрез издигане на стабилни дървени барикади, по които да се трупа крем по време на бурите. Той се втвърдяваше и така постепенно се образуваше нещо като могила от наветрената страна. След няколко години надстрояваха върха на барикадата още по-високо.

Цели поколения се сменяха, докато стените пораснеха до степен да бъдат използваеми, но тук — в близост до най-старите, най-гъсто населени градове в Алеткар, — те се срещаха често. Приличаха на замръзнали вълни от камък, с резки, отвесни стени от западната им страна и полегати, плавни склонове от противоположната. В сенките им се простираха обширни овощни градини с дървета, култивирани така, че да не надвишават човешки бой на височина.

Западната страна на тези градини беше осеяна със съборени, изкоренени дървета. Щеше да им се наложи да издигнат бариери и оттам.

Очакваше Слетите да опожарят овощните градини, но те не го направиха. По време на поредната почивка за вода, Моаш се загледа в един от тях — висока жена, която се носеше на три-четири метра над земята, а върховете на ходилата й бяха изпънати надолу. Лицето й се отличаваше с по-остри черти от тези на повечето парши. Напомняше му на духче заради начина, по който висеше във въздуха — впечатление, което се подчертаваше от разветите около тялото й дрехи.

Моаш се облегна на шейната и отпи от меха с вода. Една от надзирателките, застанала наблизо, наблюдаваше него и паршите от екипа му. Беше нова — заместничка на онзи, когото беше ударил. Подминаха ги още неколцина Слети на коне, които яздеха зверовете с явна лекота.

„Този вид не лети“, помисли си той. „Могат да призовават тъмна светлина около себе си, но тя не им дава възможността да се Оттласкват. Друго е.“ Хвърли поглед на онази най-близо до него. „Но този вид почти никога не върви. Същата е като онези, които ме плениха.“

Каладин не беше в състояние да лети във въздуха така дълго, както тях. Щеше да му свърши Светлината на Бурята.

„Разглежда овощните градини“, помисли си Моаш. „Изглежда впечатлена.“

Слятата се обърна във въздуха и се отдалечи, а одеждите й се развяха след нея. Прекомерно дългата й роба би била непрактична за всеки друг, но върху създание, което почти винаги летеше, създаваше почти хипнотизиращ ефект.

— Нещата не трябва да бъдат такива — каза Моаш.

Един от паршите от екипа му, седнал наблизо, изръмжа.

— На мен ли го казваш, човеко…

Моаш хвърли поглед на мъжа, който се беше настанил в сянката на натоварената с дърва шейна. Беше висок, със загрубели ръце и почти изцяло тъмна кожа, нашарена само тук-там с червени ивици. Останалите го наричаха „Сах“ — просто име, подходящо за тъмнокож алет.

Моаш посочи с брадичка към Пустоносните.

— Те би трябвало да са безмилостни, да опустошават всичко по пътя си. Те буквално са въплъщения на унищожението.

— И какво? — попита Сах.

— А онази там — отговори Моаш, като посочи летящата Пустоносна, — се радва на овощните градини. Опожариха само няколко града. Явно са решили да запазят Револар, да го приспособят към целите си. Това трябваше да бъде апокалипсис, но по време на апокалипсиса не би трябвало да има земеделие.

Сах изръмжа пак. Явно не знаеше нищо повече по тази тема от Моаш, но защо и да знае? Беше израснал в провинциална общност в Алеткар. Всичко, което знаеше за историята и религията, беше научил от перспективата на човеците.

— Не бива да говориш така небрежно за Слетите, човеко — каза Сах и се изправи. — Опасни са.

— Не съм сигурен в това — отговори Моаш, докато още двама прелетяха над главите им. — Онази, която убих, беше сравнително лесен противник — макар че според мен не очакваше да съм в състояние да се защитя.

Подаде меха с вода на надзирателката, която беше тръгнала да ги събира; после хвърли поглед на Сах, който го беше зяпнал с отворена уста.

„Сигурно не биваше да споменавам, че съм убил едно от божествата им“, помисли си Моаш и се върна на мястото си в редицата — беше последен, най-близо до шейната, затова нямаше друг избор, освен да гледа потните гърбове на паршите по цял ден.

Отново се захванаха да теглят. Моаш очакваше ден, изпълнен с тежка работа. Тези овощни градини означаваха, че Колинар се намира на малко повече от ден път с умерена крачка. Предполагаше, че Пустоносните ще ги натиснат здраво, за да успеят да стигнат до столицата преди залез-слънце.

Затова се изненада, когато войската се отклони от прекия маршрут. Заобиколиха няколко хълма, докато не пристигнаха в малък град — едно от множеството предградия на Колинар. Не можеше да си спомни името му. Таверната му беше хубава и съдържателите бяха гостоприемни към керванджиите.

Явно в Алеткар имаше и други армии от Пустоносни, защото този град трябва да беше завоюван преди дни — ако не и преди седмици. По улиците патрулираха парши, а единствените човеци, които зърна, вече работеха на земеделските полета.

След като войските пристигнаха, Пустоносните изненадаха Моаш отново, като избраха неколцина от хората, които теглеха фургоните, и ги пуснаха на свобода. Бяха най-слабите — онези, които бяха показали най-ниска издръжливост по пътя. Надзирателите ги изпратиха на поход към Колинар, който все още беше твърде далеч, че да го различат.

„Опитват се да обременят столицата с голямо количество бежанци“, досети се Моаш. „Онези, които вече не са годни за работа или за бойното поле.“

По-голямата част от войската се нанесе в големите убежища срещу бури в предградието. Нямаше да нападнат Колинар веднага. Пустоносните щяха да оставят на войниците време да си починат, да се подготвят и да обсадят града.

Когато беше млад, Моаш често се беше питал защо Колинар няма предградия, които да са по-близо от на един ден пеша разстояние от града. Всъщност, между стените му и това място нямаше нищо, само голи равнини — дори хълмовете бяха изравнени още преди векове. Целта вече му беше ясна. Ако някой искаше да обсади Колинар, това щеше да бъде най-близкото възможно място, на което да може да настани войските си. Не можеше да се устрои лагер до самия град; първата буря щеше да го отнесе.

Когато стигнаха до града, шейните с припасите се разделиха — някои поеха по една от улиците, която му се струваше зловещо пуста; други — по друга. Минаха точно покрай таверната, в която той беше отсядал преди — „Падналата кула“. Виждаше глифа, издълбан в подветрената страна на каменните стени.

Най-после заповядаха на екипа му да спре, той пусна въжето, протегна ръце и въздъхна облекчено. Бяха ги изпратили на едно обширно открито пространство пред няколко склада, където паршите тъкмо цепеха дърва.

„Склад за дърва“, помисли си, после се почувства глупаво. Какво друго беше очаквал, след като беше мъкнал натоварената с дънери шейна толкова време?

И все пак… склад за дърва. Като онези във военните лагери. Започна да се смее.

— Няма защо да ти е толкова весело, човеко — изсъска злобно един от надзирателите. — Ще прекараш идните няколко седмици в работа тук, докато строите обсадните машини. А когато се състои нападението, ти ще си начело на всички и ще мъкнеш някоя стълба към прословутите стени на Колинар.

Моаш се засмя още по-силно. Смехът го разтърси, обхвана цялото му тяло; не можеше да спре. Смя се безпомощно, докато не се отпусна по гръб върху твърдите камъни на земята, зашеметен и задъхан. От двете страни на лицето му се стичаха сълзи.

* * *

„Проучихме тази жена“, започваше новото писмо на Мраизе до Шалан.

Ишна е преувеличила важността си за теб. Тя действително е помагала с шпионаж на дом Хамарадин, както ти е казала, но е била просто помощник на истинските шпиони.

Установихме, че е безопасно да я допуснем близо до теб, макар че не бива да се й се доверяваш прекалено. Ако се наложи да я елиминираш, ще ти помогнем да прикриеш изчезването й. Но не възразяваме да продължиш да използваш услугите й.

Шалан въздъхна и се отпусна назад на облегалката на стола, на който чакаше пред залата за аудиенции на крал Елокар. Беше открила парчето хартия в торбата си.

Дотук с надеждите, че Ишна може да разполага с повече информация за Призрачната кръв, от която Шалан да се възползва. Писмото преливаше от властна арогантност. Щели да „допуснат“ Ишна до нея? Бурята да го вземе — държаха се така, сякаш вече я притежаваха.

Тя поклати глава, порови в чантата си и извади малка торбичка сфери. На всеки друг би се сторила напълно обикновена — тъй като не личеше, че я е преобразила с деликатна, но проста илюзия. Изглеждаше виолетова, но всъщност беше бяла.

Интересното не беше самата илюзия, а начинът, по който я захранваше. Беше се упражнявала преди, като прикрепяше някоя илюзия към Шарка, или към някое място, но винаги се налагаше да я захранва със собствената си Светлина на Бурята. Тази, обаче, беше свързала с една сфера в торбичката.

Светотъканата илюзия наближаваше вече четвъртия си час, без да се нуждае от допълнително захранване от Шалан. Тя просто я беше създала, а после я беше прикрепила към сферата. Светлината бавно се изцеждаше от сапфирената марка — точно така, както един фабриал изцеждаше скъпоценния си камък. Дори беше оставила торбичката в стаята си, когато излезе за малко, а когато се върна, илюзията все още си беше на мястото.

Беше започнала опита си с цел да открие някакъв начин да помогне на Далинар да създаде илюзорната си карта на света, а после да му я остави, без да се налага да остане на заседанието. Но сега вече виждаше всякакви възможни приложения на тази способност.

Вратата се отвори и тя пусна торбичката обратно в чантата си. Един от главните прислужници излезе, за да изпрати неколцина търговци от аудиенцията им с краля, след това се поклони на Шалан и й махна с ръка да влезе. Тя колебливо пристъпи в залата — помещение със скъп килим в синьо и зелено, претъпкано с мебели. Диамантите в лампите блестяха ярко, а Елокар бе заповядал да боядисат стените, поради което скалните пластове вече не се забелязваха.

Самият крал, облечен в синя униформа на дом Колин, тъкмо разстилаше една карта върху голяма маса в ъгъла на стаята.

— Има ли друг, Хелт? — попита той главния прислужник. — Мислех, че съм приключил за днес…

Обърна се и възкликна:

— Сиятелна Шалан! Защо чакаше отвън? Можеше да влезеш веднага!

— Не исках да ви безпокоя — отвърна Шалан и се приближи до него, докато главният прислужник се отдалечаваше да приготви напитки.

Картата на масата показваше Колинар — великолепен град, не по-малко внушителен от Веденар. Листовете, натрупани на купчина, изглежда съдържаха последните доклади, изпратени по далекосъобщителите в града, а до тях седеше възрастен ардент, готов да чете на краля или да води бележки, ако му наредеше.

— Мисля, че сме почти готови — каза кралят, като забеляза любопитството й. — Закъснението беше почти нетърпимо, но неизбежно. Капитан Каладин искаше да се упражнява в летенето заедно с други хора, преди да се наеме с отговорността да тръгне с мен. Разбирам решението му.

— Помоли ме да летя с него над бурята до Тайлен — каза Шалан, — за да отворим Клетвената порта там. Много се безпокои да не изпусне някого — но ако му се случи с мен, аз ще разполагам със собствена Светлина на Бурята, така че би трябвало да оцелея.

— Отлично — отговори Елокар. — Да, разумно решение. Но ти не си дошла да говорим за това. Какво желаеш?

— Всъщност — отвърна Шалан, — бих ли могла да разговарям с вас насаме за момент, Ваше Величество?

Той се намръщи, но заповяда на останалите да излязат в коридора. Когато двама стражи от Мост Тринадесет се поколебаха, той каза твърдо:

— Тя е Сияен рицар — каза. — Какво смятате, че ще ми се случи?

Всички се изнизаха навън и оставиха двамата насаме до масата на Елокар. Шалан си пое дълбоко дъх.

После промени лицето си.

Не на това на Воал или Сиятелната — не на някоя от нейните тайни, — а на илюзорно изображение на лицето на Адолин. Все пак се изненада колко спокойна остава, въпреки че го правеше пред другиго. Продължаваше да твърди пред повечето хора, че е част от Инозвателите, като Ясна, за да не узнаят за способността й да се преобразява.

Елокар подскочи.

— А — възкликна. — А, да. Вярно.

— Ваше Величество — каза Шалан, като промени лицето и тялото си така, че да заприлича на чистачката, която беше нарисувала по-рано, — безпокоя се, че задачата ви няма да се окаже така проста, както очаквате.

Последните писма, които бяха получили от Колинар, бяха пълни със страх и тревога. В тях се говореше за бунтове, за ужас; за духове, които приемаха физическа форма и нападаха човеците.

Шалан преобрази лицето си в това на един от войниците.

— Набрах екип от шпиони — продължи. — Специално обучени да проникват незабелязани и да извличат ценна информация. Държа съществуването им в тайна по очевидни причини. Бих искала да предложим услугите си за вашата задача.

— Не съм сигурен дали Далинар би одобрил идеята да го лиша от двама от Сияйните му рицари — отвърна Елокар колебливо.

— Не му помагам много, като просто си седя тук — отвърна Шалан, все още с лицето на войника. — Освен това, той ли отговаря за тази задача? Или вие?

— Аз — отвърна кралят, но се замисли. — Нека не се залъгваме, обаче. Ако той не се съгласи да дойдеш и ти…

— Аз не съм негова поданица — каза Шалан. — Нито пък ваша — все още. Разполагам сама със себе си. Вие ми кажете — какво ще се случи ако отидете в Колинар и откриете, че Портата е във владение на врага? Ще накарате ли мостовия да си пробие път до нея със сила? Или може би има и по-добър вариант?

Тя преобрази лицето си в това на жената-парша от старите си рисунки.

Елокар кимна и я заобиколи.

— Екип, казваш. От шпиони? Интересно…

* * *

Малко по-късно, Шалан излезе от стаята, понесла в обезопасената си торбичка официална кралска молба до Далинар да одобри присъединяването й към мисията. Каладин вече беше казал, че може да лети с до шестима души — освен мостовите, които умееха да летят и сами.

След Адолин и Елокар оставаше място за още четирима. Шалан прибра молбата на Елокар в торбичката, до писмото от Мраизе.

„Просто трябва да се махна оттук“, каза си. „Трябва да си почина от тях — и от Ясна, — поне докато не разбера какво точно искам.“

Част от нея знаеше какво върши. Ставаше й все по-трудно да изтиква нещата на дъното на съзнанието си и да не им обръща внимание, откакто беше изговорила Идеалите. Вместо това бягаше.

Но можеше да помогне на екипа, който отиваше в Колинар. И наистина се вълнуваше от мисълта да иде в града и да разкрие тайните, които той таеше в себе си в момента. Това не беше само бягство. Щеше да помогне на Адолин да завоюва отново дома си.

Шарка захъмка някаква мелодия и тя затананика заедно с него.