Брандън Сандърсън
Заклеващия (63)

49
Роден от светлината

ДВАДЕСЕТ И ТРИ ГОДИНИ ПО-РАНО

Далинар стисна върховете на пръстите си и разтри сухия, червеникавокафяв мъх. Острото дращене напомняше неприятно на звука на нож, опрян в кост.

Почувства топлината незабавно, като разгоряла жар. Тънка струйка дим се издигаше от мазолестите му пръсти, достигаше носа му, разделяше се и обгръщаше лицето му от двете му страни.

Всичко избледня: глъчката, която вдигаха множеството мъже, натъпкани в една стая, мускусният аромат на притиснатите нагъсто тела. Еуфорията го окъпа като слънчева светлина, неочаквано блеснала посред облачен ден. Издиша с дълга, треперлива въздишка. Дори не му направи впечатление, когато Башин го сръга с лакът по погрешка.

На повечето места фактът, че беше Върховен принц, би му спечелил малко собствено пространство, но тук, на покритата с петна маса в тази сумрачна бърлога, социалното положение не беше от значение. Тук, с хубаво питие в едната ръка и малко мъх, стрит между пръстите на другата, той най-после можеше да се отпусне. Тук на никого не му пукаше дали се държи представително, или пие твърде много.

Тук нямаше нужда да слуша докладите за бунтовете и да си представя как стои на едно от онези полета и решава възникналите проблеми пряко. С меч в ръка и пулса на Вълнението в сърцето…

Потърка мъха по-силно. Не мисли за войната. Просто живей в настоящия момент, както обичаше да казва Иви.

Хавар се върна с още питиета. Слабият, брадат мъж изгледа претъпканата пейка, остави чашите на масата, дръпна един сгърбен пияница от мястото му и го изгони. После се настани в тясното пространство до Башин. Хавар беше светлоок, а и от добро семейство. Беше един от елитите на Далинар — тогава, когато това все още означаваше нещо, — но сега имаше собствена земя и печелеше доста. Беше един от малцината, които не отдаваха чест на Далинар така силно, че направо се чуваше.

Но Башин… Башин беше особняк. Пълният тъмноок от първи нан беше обиколил половината свят и често се опитваше да убеди Далинар да тръгне с него, за да видят другата. И продължаваше да носи оная глупава, широкопола шапка.

Хавар изсумтя и започна да разпределя питиетата помежду им.

— Щеше да ми е доста по-лесно да си намеря място до теб, Башин, ако шкембето ти не стигаше оттук чак до идната седмица.

— Просто се опитвам да изпълня дълга си, Сиятелен господарю.

— Дълга си ли?

— Светлооките трябва да командват околните, нали? Аз просто се старая да имаш много за командване — поне на тегло.

Далинар взе чашата си, но не отпи. Засега мъхът си вършеше работата. Неговата димна струйка далеч не беше единствената, която се издигаше в сумрачната каменна стая.

Гавилар ненавиждаше мъха. Но пък той харесваше живота си такъв, какъвто беше.

Двама парши разчистиха масите в средата на мрачното помещение и започнаха да подреждат парченца диаманти на пода. Хората заотстъпваха назад, за да направят място на широкия обръч от светлина. Двама голи до кръста мъже си проправиха път през тълпата. Небрежните разговори се замениха с шумно оживление.

— Ще залагаме ли? — попита Хавар.

— Разбира се — отвърна Башин. — Аз залагам три граната на по-ниския.

— Приемам облога — отвърна Хавар, — но не за пари. Ако спечеля, ще ми дадеш шапката си.

— Приемам! Ха! Най-после ще признаеш колко е изискана, нали?

— Изискана ли? Бурята да го вземе, Башин. Ще ти направя услуга и ще я изгоря.

Далинар се отпусна назад. Огненият мъх притъпяваше ума му.

— Ще ми изгориш шапката ли? — отвърна Башин. — Отче на Бурята, Хавар. Доста грубо от твоя страна. Само защото ми завиждаш за забележителния тоалет…

— Единственото забележително нещо в шапката ти е скоростта, с която жените хукват да бягат в противоположната посока, като я видят.

— Екзотична е. От западните страни. Всички знаят, че те диктуват модата.

— Да, Лиафор и Йезиер. А ти откъде си я намерил?

— От Чистото езеро.

— Ах, да, онзи бастион на стила и културата! Още малко и в Бавланд ще тръгнеш на пазар.

— Сервитьорките и без това не правят разлика — изръмжа Башин. — Но както и да е, не можем ли просто да погледаме мача? Нямам търпение да ти спечеля гранатите.

Той отпи от чашата си, но опипа шапката нервно с другата си ръка.

Далинар затвори очи. Струваше му се, че ще успее да задреме — може би щеше да може да поспи, без да се тревожи за Иви или да мечтае за войната…

Телата на борците се сблъскаха едно с друго.

Този звук — ръмженето от усилие, докато мъжете се опитваха да се избутат един друг от очертанията на ринга, — му напомняше на битките. Далинар отвори очи, пусна мъха и се наведе напред.

По-ниският борец се измъкна от хватката на противника си. Завъртяха се един около друг, приведени, вдигнали ръце в готовност. Когато се сблъскаха отново, ниският успя да накара опонента си да загуби равновесие. „Има по-хубава позиция“, помисли си Далинар. „И е по-предпазлив. Онзи високият разчита твърде много на размерите и силата си. В ужасна форма е.“

Двамата бяха навлезли в напрегната схватка и почти достигнаха ръба на ринга, когато по-високият мъж успя да препъне и двама им. Далинар се изправи, а зрителите пред него размахаха ръце във въздуха и нададоха възгласи.

Съревнованието. Битката.

„Това едва не ме подтикна да убия Гавилар.“

Далинар седна пак на мястото си.

По-ниският мъж спечели мача. Хавар въздъхна, но търкулна няколко светещи сфери към Башин.

— Двоен залог — като включваме и следващия мач?

— Не, благодаря — отвърна Башин и прибра гранатите. — Толкова ще ми стигне.

— За какво?

— За да подкупя няколко влиятелни млади дендита да проносят шапки като моята — отвърна Башин. — Казвам ти, веднъж да се разчуе за тях и всички ще започнат да ги носят.

— Ама че си глупак.

— Стига да съм моден глупак, нямам нищо против.

Далинар се наведе към пода и вдигна огнения мъх. Хвърли го на масата и се вторачи в него, после отпи от чашата си с вино. Следващият мач започна и той трепна, когато борците се сблъскаха на ринга. Бурята да го вземе. Защо все се поставяше в такива ситуации?

— Далинар — обърна се към него Хавар. — Казаха ли вече кога ще ходим в Дълбините?

— Дълбините ли? — намеси се Башин. — Какво за тях?

— Ти тъп ли си? — попита Хавар.

— Не, но може да съм пиян. Та какво за Дълбините?

— Според слуховете, народът там иска да си издигне собствен Върховен принц — отговори Хавар. — Синът на предишния, как му беше името…

— Таналан — каза Далинар. — Но няма да ходим в Дълбините, Хавар.

— Кралят със сигурност няма да…

— Ние няма да ходим — прекъсна го Далинар. — Имаме да обучаваме войници. А и аз…

Той спря, отпи още от виното и продължи:

— Аз ще ставам баща. Брат ми ще се справи с Дълбините по дипломатически път.

Хавар се облегна на стената и стовари чашата отвисоко на масата.

— Кралят няма да успее да потуши открит бунт само с политика, Далинар.

Далинар стисна огнения мъх в юмрук, но не го стри. Каква част от интереса му към Дълбините се дължеше на дълга му да защити кралството на Гавилар, и каква — на копнежа му отново да изпита Вълнението?

Преизподнята да го вземе. Напоследък се чувстваше като половин човек.

Един от борците беше изтикал другия от ринга, а кръгът от светлинки се беше разкъсал. Обявиха победителя и паршът внимателно пренареди диамантите. Докато ги подреждаше, прислужникът се приближи към масата на Далинар.

— Извинете ме, Сиятелен господарю — прошепна той. — Но трябва да знаете. Мачът с шампиона няма да се състои.

— Какво? — намеси се Башин. — Какво се е случило? Защо няма да се появи Мак?

— Приемете извиненията ни — каза прислужникът, — но противникът му има проблеми със стомаха. Мачът ще трябва да бъде отложен.

Новината се разпространяваше бързо из помещението. Тълпата изразяваше недоволството си с дюдюкане, крясъци, ругатни и разлети питиета. Един висок, плешив мъж, гол до кръста, стоеше отстрани до обръча от светещи диаманти и спореше с неколцина от светлооките организатори, като сочеше към ринга. Около краката му кипяха духчета на гнева.

За ушите на Далинар врявата звучеше като хаоса на някоя битка. Затвори очи, вдиша шума и усети да го обзема еуфория, несравнимо по-силна от онази, която причиняваше огненият мъх. Проклятие. Трябваше да се напие повече. Щеше да поддаде.

Е, нека поне побърза, тогава. Бутна настрани огнения мъх, изправи се и свали ризата си.

— Далинар! — възкликна Хавар. — Какво правиш?

— Гавилар казва, че трябва да проявявам повече разбиране към хорските тегоби — каза Далинар и стъпи върху масата. — А сега ми се струва, че се намираме в стая, пълна с унили хора.

Хавар го зяпна с отворена уста.

— Заложете на мен — каза Далинар. — В името на доброто старо време.

Скочи от противоположната страна на масата и си проправи път през тълпата.

— Някой да му съобщи, че се е намерил друг претендент.

Тишината се разпростря около него като гадна воня. Далинар се озова изправен до ринга в напълно притихналото помещение, претъпкано с внезапно укротени мъже — както светлооки, така и тъмнооки.

Борецът, Мак, отстъпи назад. Зелените му очи се разшириха, а духчетата на гнева изчезнаха. Беше атлетичен и снажен, а мускулите на ръцете му се издуваха така, сякаш кожата щеше да се пръсне. Твърдяха, че никога не е бил побеждаван.

— Е? — настоя Далинар. — Искаше мач, а аз имам нужда от тренировка.

— Сиятелни господарю — отвърна мъжът, — този мач трябваше да бъде в свободен стил, без забранени удари и хватки.

— Отлично — заяви Далинар. — Какво? Да не се тревожиш, че ще контузиш Върховния си принц? Обещавам ти, че няма да бъдеш подведен под отговорност, каквото и да направиш на ринга.

— Да контузя вас? — отговори мъжът. — Бурята да го вземе, не от това се боя.

Потрепери видимо, а една тайленка — най-вероятно мениджърката му — го тупна по ръката. Явно смяташе, че клиентът й се държи грубо. Борецът само се поклони и отстъпи назад.

Далинар се озърна наоколо. Беше заобиколен от море от физиономии, които внезапно бяха придобили доста неловки изражения. Трябва да беше нарушил някакво неизвестно за него правило.

Хората се разотидоха, а паршите събраха сферите от земята. Явно Далинар беше прибързал с преценката си, че рангът няма значение тук. Бяха го изтърпели като зрител, но нямаше да допуснат да участва.

Проклятие. Той изръмжа тихичко и се върна с тежки стъпки на масата, а духчетата на гнева се плъзнаха след него по пода. Взе си ризата от ръката на Башин с рязко движение. Когато беше с елитите си, всеки мъж — от най-низшия копиеносец до най-високопоставените капитани — би се съгласил да се бори с него. Бурята да го тръшне, беше се бил дори срещу готвача няколко пъти — за огромно въодушевление на всички.

Седна и навлече ризата, навъсен. Беше откъснал копчетата в бързината да я свали. След като и последните зрители се разотидоха, помещението потъна в пълна тишина, а Далинар просто остана да си седи, напрегнат и скован — тялото му продължаваше да очаква боя, който така и нямаше да се състои. Нямаше Вълнение. Нямаше какво да го изпълни.

Скоро той и другарите му останаха единствените хора в сумрачното помещение. Обходи с поглед празните маси, изоставените чаши и разлетите питиета. Колкото и необяснимо да беше, вонята беше станала още по-нетърпима, след като тълпата изчезна.

— Сигурно беше за добро, Сиятелен господарю — каза Хавар.

— Искам пак да бъда сред войници, Хавар — прошепна Далинар. — Пак да марширувам. Няма по-хубав сън от този след дълъг поход. И, Преизподнята да го вземе, искам да се бия. Искам да се изправя срещу някого, който няма да сдържа ударите си, задето съм Върховен принц.

— Тогава да потърсим някой такъв бой, Далинар! — възкликна Хавар. — Кралят няма да има нищо против да отидем. Ако не в Дълбините, то в Хердаз или на някой от островите. Ще му спечелим нови земи, слава, чест!

— Онзи борец — отвърна Далинар. — В думите му… имаше нещо. Беше сигурен, че ще го нараня лошо.

Потупа с пръсти по масата и допълни:

— От репутацията ми като цяло ли се е боял, или има някаква по-конкретна причина?

Башин и Хавар се спогледаха.

— Кога? — попита Далинар.

— Боя в таверната — отговори Хавар. — Преди две седмици. Помниш ли?

Далинар си припомни монотонната мъгла, нарушена от внезапен лъч светлина — взрив от цвят в живота му. Емоции. Издиша.

— Каза ми, че всички са добре.

— Оживяха — поясни Хавар.

— Един… от побойниците, с който се сби, няма да може да проходи пак — призна Башин. — На друг се наложи да ампутират ръката. Трети само бърбори, сякаш пак се е превърнал в дете. Мозъкът му вече не работи.

— Това е много далеч от „добре“ — сопна се Далинар.

— Извини ме, Далинар — каза Хавар, — но когато човек се изправи срещу Тоягата, на толкова може да се надява.

Далинар скръсти ръце, опря лакти на масата и изскърца със зъби. Огненият мъх не действаше. Да, носеше му бърз прилив на еуфория, но това само го караше да копнее още по-силно за неимоверно по-силната тръпка на Вълнението. Дори сега се чувстваше изнервен — едва сдържаше порива да потроши първо масата, а после и всичко останало около себе си. Беше се настроил с такава готовност за битката; беше се поддал на изкушението, но удоволствието му беше отнето.

Усещаше срама, причинен от загубата на самоконтрол, но без удовлетворението от самата борба.

Стисна чашата си, но установи, че е празна. Отче на Бурята! Хвърли я и се изправи, обзет от желанието да закрещи.

За щастие, вниманието му беше отвлечено от вратата на задния вход на бърлогата, която се открехна и разкри едно познато, бледо лице. Тох си беше облякъл алетски дрехи — един от по-новите модели костюми, които Гавилар харесваше, — но му стояха зле. Беше прекалено кльощав. Никой не би взел Тох — с неговата предпазлива походка и невинни, широко отворени очи — за войник.

— Далинар? — повика го той, като огледа локвичките алкохол на пода и лампите със заключени в тях сфери на стените. — Стражите казаха, че ще те намеря тук. Ъ-ъ… увеселение ли е имало?

— А, Тох — обърна се към него Хавар и се отпусна на облегалката на пейката. — Как би могло да стане увеселение без теб?

Очите на Тох се стрелнаха към купчинката огнен мъх, паднал на земята.

— Така и няма да проумея какво намираш в тези места, Далинар.

— Просто опознава живота на обикновения човек от народа, Сиятелен господарю — каза Башин и прибра огнения мъх в джоба си. — Нали ни знаете нас, тъмнооките — все се отдаваме на пороци и разврат. Нуждаем се от светъл пример, който…

Млъкна, когато Далинар вдигна ръка. Нямаше нужда подчинените му да го извиняват.

— Какво има, Тох?

— О! — отвърна риранецът. — Щяха да изпратят вестоносец, но исках да ти съобщя лично. Става дума за сестра ми. Малко е рано, но акушерките не са изненадани. Казват, че това е естествено, ако…

Далинар възкликна така, сякаш някой беше забил юмрук в стомаха му. „Рано.“ „Акушерки.“ „Сестра ми.“

Втурна се към вратата, без да обръща повече внимание на Тох.

* * *

Иви изглеждаше така, сякаш се е сражавала в люта битка.

Далинар бе виждал това изражение на лицата на много войници: препотеното чело, зашеметеният, празен поглед. Духчета на изтощението се стрелкаха насам-натам във въздуха. Те се появяваха само около хората, които бяха достигнали крайния предел на силите си — предел, за който може би не бяха и подозирали.

Но на лицето й грееше и тиха, удовлетворена усмивка. Изражение на триумф. Далинар разбута наобиколилите я хирурзи и акушерки и пристъпи до постелята й. Тя му протегна ръка немощно — лявата, която беше увита само в тънка ръкавица до китката. За един алет, това би означавало жест на твърде интимна близост. Но Иви предпочиташе тази ръка.

— Бебето? — прошепна той, като пое дланта й в своята.

— Син. Здрав и силен.

— Син. Аз… имам син? — Далинар падна на колене до леглото. — Къде е той?

— Къпят го, милорд — отвърна една от акушерките. — Скоро ще го донесат.

— Копчетата ти ги няма — прошепна Иви. — Пак ли си се бил, Далинар?

— Незначителна случка.

— Така казваш всеки път.

Далинар стисна увитите й в тънък плат пръсти, твърде щастлив, че да се засегне от порицанието й.

— Ти и Тох дойдохте в Алеткар, защото искахте някой да ви защити. Ти търсеше боец, Иви.

Тя отвърна на жеста му, като също стисна дланта му. Една акушерка, понесла вързопче в ръце, се приближи към тях и Далинар вдигна поглед, онемял, неспособен да се изправи на крака.

— Имайте предвид — започна жената, — че много мъже изпитват тревога първия път, когато…

Млъкна, когато Далинар събра сили, стана и мигом пое детето от ръцете й. Вдигна момченцето високо, с две ръце и избухна в радостен смях. Златистите сфери на духчетата на славата се носеха около него.

— Синът ми! — възкликна той.

— Милорд! — настоя акушерката. — Внимавайте!

— Той е от рода Колин — отвърна Далинар, като прегърна бебето. — Издръжлив е, нямайте грижа.

Сведе поглед към зачервеното личице на детето, което се извиваше в ръцете му и размахваше мънички юмручета. Косата му беше забележително гъста, а в кичурите се смесваше черното и златистото. Хубави цветове. Отличителни.

„Дано да имаш силата на баща си“, помисли си Далинар, като погали лицето на момченцето с пръст, „и поне малко от добротата на майка си, дребосъче.“

Докато гледаше мъничкото личице, преливащият от щастие Далинар най-после проумя. Това беше причината, поради която Гавилар размишляваше така усилено за бъдещето, за Алеткар, за това как да изгради кралство, което ще устои на изпитанието на времето. Животът на Далинар дотук го беше обагрил в алено и беше съсипал душата му. Сърцето му бе покрито с така дебел слой засъхнала тиня, че можеше да мине за камък.

Но това момче… то можеше да властва над княжеството, да подкрепя и да помага на братовчед си, краля, и да живее живота си с чест и благородство.

— Какво ще е името му, Сиятелен господарю? — попита Ишал, един застаряващ ардент от Светилището на Чистотата. — Ще изпиша молитвите, ако желаете.

— Име… — замисли се Далинар. — Адода.

Светлина. Погледна към Иви, която кимна в знак на съгласие.

— Без наставка, милорд? Адодан? Адодал?

— Лин — прошепна Далинар. „Роден от.“ — Адолин.

Хубаво име, традиционно. Изпълнено със смисъл.

Предаде неохотно сина си на акушерките, които върнаха бебето на майка му — обясниха му, че е важно да му дадат да суче колкото може по-скоро. Повечето от присъстващите се разотидоха, за да ги оставят на спокойствие, и Далинар забеляза една царствена фигура в дъното на стаята. Как беше пропуснал да забележи присъствието на Гавилар?

Брат му го хвана за ръката и го потупа силно по гърба, докато двамата излизаха. Далинар беше така зашеметен, че едва усети, че вървят. Трябваше да отпразнува рождението — да почерпи с пиво всички във войската, да обяви деня за празник или просто да пребяга през центъра на града, надавайки радостни викове. Беше станал баща!

— Прекрасен ден — каза Гавилар. — Абсолютно прекрасен ден.

— Как си успял да го сдържиш? — попита Далинар. — Това въодушевление?

Гавилар се ухили.

— Позволих си да приема чувството като награда за добре свършената работа.

Далинар кимна, после се вгледа изпитателно в брат си.

— Какво? — попита Далинар. — Нещо не е наред.

— Нищо.

— Не ме лъжи, братко.

— Не искам да развалям великолепния ден.

— Неизвестността ще го помрачи повече от която и да било вест, Гавилар. Слушам.

Кралят се замисли за момент, после кимна към бърлогата на Далинар. Прекосиха дневната, пълна с твърде показни мебели — ярки, с мотиви на цветя и луксозни декоративни възглавници по тях. Отчасти беше виновен вкусът на Иви за обзавеждане, макар че донякъде беше и просто… нормално за живота му напоследък. Целият му живот беше луксозен.

Бърлогата му допадаше повече. Няколко стола, огнище, обикновена черга на пода. Шкаф с различни чуждоземски, силни вина, всяко от които в особена бутилка. Бяха от онзи вид, който почти ти беше жал да пиеш, тъй като това би развалило колекцията.

— Дъщеря ти — предположи Далинар. — Лудостта й.

— Ясна е добре и се възстановява. Не е тя — намръщи се Гавилар обезпокоително.

Беше склонил да носи корона след дълги разисквания — Слънцетворящия не беше носил такава, а според историческите летописи, Йезерезе’Елин също беше отказал. Но хората много обичаха символите и повечето западни крале носеха корони. В крайна сметка, Гавилар се беше спрял на тънка корона от черно желязо. Колкото повече посребряваше косата му, толкова по-лесно се забелязваше тя.

Един от прислужниците беше напалил огън в огнището, макар че вече тлееше слабо — сред жарта се щураше едно-единствено огнено духче.

— Не се справям — каза Гавилар.

— С какво?

— С Раталас. Дълбините.

— Но нали…

— Пропаганда — прекъсна го Гавилар. — Предназначена да заглуши гласовете на опозицията в Колинар. Таналан набира войска и изпраща армиите си в укрепленията. И което е по-лошо — мисля, че останалите Върховни принцове го поощряват. Искат да видят как ще постъпя, за да се справя с проблема.

Ухили се злобно и добави:

— Сред хората се носи мълва, че съм станал мекушав.

— Грешат — отвърна Далинар.

Беше станал свидетел на това през месеците, в които живееше с Гавилар. Брат му не беше станал мекушав. Продължаваше да жадува нови завоевания също толкова силно, колкото и преди; просто подхождаше към тази цел по различен начин. Умели преговори, предвидливо манипулиране на княжествата до степен, в която щяха да бъдат принудени да му се подчиняват.

Жарта в огнището сякаш пулсираше като живо сърце.

— Замисляш ли се понякога за времето, в което това кралство е било наистина велико, Далинар? — попита Гавилар. — Когато хората са се възхищавали на алетите. Когато кралете са търсели съвет от тях. Когато сме били… Сияйни.

— Предатели — каза Далинар.

— Извършеното от едно поколение обезценява ли множеството поколения, които са властвали успешно? Прекланяме се пред Слънцетворящия, при все че той е управлявал за съвсем кратко време — а игнорираме вековете, през които са управлявали Сияйните. А по време на колко Опустошения са защитавали цялото човечество?

— Ъ-ъ… — Далинар беше чувал ардентите да споменават това в молитвите си. Опита се да налучка. — Десет?

— Безсмислена цифра — махна с ръка Гавилар. — Споменава се в летописите, само защото звучи значимо. Така или иначе, дипломатическите ми ходове се провалиха.

Обърна се към Далинар и допълни:

— Време е да покажем на кралството, че не сме мекушави, братко.

„О, не.“ Ако бе чул тези думи само няколко часа по-рано, щеше да подскочи от въодушевление. Но след като зърна онова дете…

„След няколко дни пак ще закопнееш за сражение“, каза си Далинар. „Човек не може да се промени само за миг.“

— Гавилар — прошепна той, — тревожа се.

— Ти все още си Тоягата, Далинар.

— Не се тревожа дали ще мога да победя в битките — поясни Далинар и се изправи, като събори стола си в бързината. Закрачи нервно. — Като животно съм, Гавилар. Чу ли за сбиването в бара? Бурята да го отнесе. Не може да ми се има доверие да се държа подобаващо.

— Ти си такъв, какъвто те е създал Всемогъщия.

— Прекалено опасен съм, казвам ти. Да, ще потуша това дребно въстание, ще окъпя Заклеващия в малко кръв. Отлично. Прекрасно. А после какво? Ще се върна тук и ще се затворя пак в клетката?

— Струва ми се… че има нещо, което би могло да помогне.

— Ха. Опитах се да живея мирен живот. Не мога да се потопя в безкрайни политически машинации така, както ти. Нуждая се от повече, не само от думи!

— Просто се опитваш да се въздържаш — да прогониш жаждата си за кръв. Но не си я заменил с нищо друго. Отиди и изпълни нарежданията ми, а след като се върнеш, ще го обсъдим по-подробно.

Далинар се закова до брат си, после направи една-единствена, решителна крачка и застана в сянката му. „Запомни това. Запомни, че ти му служиш.“ Никога нямаше да се върне към онова състояние, в което едва не беше нападнал този човек.

— Кога поемам към Дълбините? — попита.

— Няма да поемаш.

— Но нали току-що каза…

— Изпращам те на война, но не срещу Дълбините. Заплахи от чужбина грозят кралството ни. В Хердаз има нова династия, която ни застрашава; един от домовете в Реши започва да трупа твърде много власт. А ведените правят набези над Алеткар от югозапад. Твърдят, че са дело на разбойници, но грабежите са твърде добре организирани. Изпитват ни, за да видят как ще реагираме.

Далинар кимна бавно.

— Искаш да ида да се сражавам по границите. Да напомня на всички, че все още сме в състояние да потушаваме непокорството със силата на меча.

— Именно. Настанало е опасно за нас време, братко. Върховните принцове започват да задават въпроси. Струват ли си всички тези усилия един обединен Алеткар? Защо да се прекланяме пред крал? Таналан е действителната проява на всички тези въпроси, но засега внимава да не предприема нещо, което да може да се разтълкува като открито въстание. Ако го нападнеш, останалите Върховни принцове могат да се обединят зад бунтовниците. Това би могло да разбие кралството на парчета, да ни принуди да започнем отначало. Няма да го допусна. Ще съхраня обединения Алеткар. Дори ако единственият начин е да запаля под Върховните принцове такъв силен огън, че да се разтопят от горещината. Трябва да го запомнят. Отиди първо в Хердаз, после — в Я Кевед. Напомни на всички защо се боят от теб.

Гавилар срещна погледа на Далинар. Не… той не беше мекушав. Вече мислеше като крал — дългосрочно. Но Гавилар Колин не беше загубил и капка от решимостта си.

— Разчитай на мен — каза.

Бурята да го вземе, днешният ден беше същинска вихрушка от емоции. Далинар се запъти към вратата. Искаше да иде да види детето отново.

— Братко? — спря го Гавилар.

Далинар се обърна и го погледна. Гавилар стоеше, окъпан от светлината на умиращия огън.

— Думите са важни — каза той. — Много по-важни, отколкото ти смяташ.

— Може би — отвърна Далинар. — Но ако бяха всемогъщи, нямаше да се нуждаеш от моя меч, нали?

— Може би. Но не мога да се отърва от чувството, че думите все пак биха били достатъчни — ако само можех да намеря правилните такива.