Брандън Сандърсън
Заклеващия (62)

48
Ритъмът на работата

„Но ние сме насред морето и сме доволни от нашето владение. Остави ни на спокойствие.“

Моаш изръмжа, докато вървеше по неравната земя и теглеше през рамо дебелото въже с вързани на равни разстояния възли. Оказа се, че Пустоносните не разполагат с достатъчно фургони. Трябваше да пренесат твърде много припаси, а превозните средства бяха свършили.

Или поне онези от тях, които имаха колела.

Моаш беше зачислен към една шейна — каруца с откъртени колела, превърната в шейна посредством чифт дълги стоманени плъзгачи. Бяха го сложили начело на редицата мъже, които теглеха въжето. Паршите, които ги надзираваха, го бяха сметнали за най-ентусиазиран.

И защо да не бъде? Фургоните се движеха със скоростта на мудните чулове, които теглеха горе-долу половината от обикновените фургони. Имаше стабилни ботуши и дори чифт ръкавици. В сравнение със задълженията му като мостови, това беше същински рай.

Пейзажът беше още по-хубав. Централен Алеткар беше по-плодороден от Пустите равнини, и земята беше осеяна със скални пъпки и преплетените корени на множество дървета. Шейната подскачаше и хрущеше, когато минаваше през тях, но поне не му се налагаше да я носи на рамене.

Около него стотици други мъже теглеха фургони или шейни, натрупани с високи камари храна, прясно отсечени цепеници дърва или кожа — свинска или змиорска. Някои от трудоваците бяха паднали в несвяст по време на първия ден работа, след като напуснаха Револар. Пустоносните ги бяха разделили на две групи. Онези, които се бяха опитали, но действително бяха прекалено слаби, бяха изпратени обратно в града. Онези, за които прецениха, че са се престорили, получиха бой с камшик, след което бяха пратени да теглят шейни вместо фургони.

Сурови, но справедливи мерки. Всъщност колкото повече време минаваше, толкова повече се изненадваше Моаш от доброто отношение, което Пустоносните проявяваха към човеците. Макар да бяха строги и да не им прощаваха своеволията, те осигуряваха на робите хубави дажби храна и предостатъчно време да се наспят и да отпочинат нощем. Дори не ги връзваха с вериги. А опитите за бягство бяха безсмислени предвид зорките Слети, които умееха да летят.

Моаш усети, че се наслаждава на седмиците, прекарани в походи и теглене на шейната. Работата изтощаваше тялото му, успокояваше мислите му и му позволяваше да навлезе в равномерен ритъм. Това определено беше по-добре от дните му като светлоок, когато непрекъснато го измъчваше тревога заради заговора срещу краля.

Беше приятно просто да остави някой друг да му казва какво да прави.

„Случилото се в Пустите равнини не беше по моя вина“, помисли си, докато продължаваше да тегли шейната. „Заставиха ме да го направя. Не нося отговорност.“ Тези мисли го успокояваха.

За нещастие, не можеше да не обърне внимание накъде са поели. Беше минавал оттук десетки пъти, когато работеше като керванджия заедно с чичо си, още като дете. През реката и право напред на югоизток. През Полето на Ишар и покрай Мастилоград.

Пустоносните възнамеряваха да превземат Колинар. Керванът включваше десетки хиляди парши, въоръжени с брадви или копия. Бяха приели формата, за която Моаш беше научил, че се нарича „бойна“ — с подобна на броня черупка и силни, гъвкави мускули. Не бяха опитни — наблюденията на вечерните им обучения му бяха дали да разбере, че бяха общо взето на същото ниво като армия тъмнооки, събрани от селата и принудени насила да влязат в армията.

Но се учеха, а и имаха Слетите. Те се стрелкаха през въздуха или вървяха редом с фургоните, силни и високомерни — и заобиколени от тъмна енергия. Явно имаше няколко различни вида, но всички изглеждаха застрашително.

И всички тези създания се стичаха към столицата. Трябваше ли да го безпокои това? В края на краищата, какво добро беше видял от Колинар? Там беше тъмницата, където захвърлиха баба му и дядо му да умрат, сами и премръзнали. Там беше поквареният крал Елокар, който се забавляваше с лукавите си интриги, докато добрите хора гниеха.

Човечеството заслужаваше ли такова кралство въобще?

Когато беше малък, бе слушал разказите на пътуващите арденти, които пристигаха с керваните. Знаеше, че много, много отдавна, човечеството е спечелило. Ахариетиам, последният сблъсък с Пустоносните, се беше случил преди хилядолетия.

И какво бяха направили след тази победа? Бяха започнали да почитат фалшиви божества в лицето на хората, чиито очи им напомняха на тези на Сияйните рицари. В продължение на векове, историята на човечеството представляваше просто дълга поредица от убийства, войни и кражби.

Пустоносните явно се бяха завърнали, защото хората се бяха показали неспособни да се управляват сами. Затова Всемогъщия им беше изпратил тази напаст.

Колкото повече вървеше редом с тях, толкова повече се възхищаваше на Пустоносните. Войските им бяха устроени добре и действаха ефективно, а войниците се учеха бързо. Фургоните бяха добре снабдени; когато един от надзирателите забеляза, че ботушите на Моаш изглеждат износени, му осигуриха нов чифт преди залез-слънце на същия ден.

Всеки фургон или шейна имаше по двама надзиратели-парши, но им беше заповядано да не прекаляват с камшиците. Бяха преминали специално обучение, без да се вдига много шум около това, и Моаш от време на време дочуваше по някой разговор между надзирателите — някогашните роби-парши — и някакво невидимо духче, което ги напътстваше.

Пустоносните бяха умни, решителни и бързи. Ако Колинар паднеше пред войската им, то човечеството щеше да си е получило именно онова, което му се падаше. Да… може би времето на неговите събратя беше отминало. Моаш беше предал Каладин и останалите — но това не го правеше по-различен от всеки друг човек в тази епоха на низост и поквара. Той нямаше вина. Беше просто плод на собствената си среда.

Само една особеност не се вписваше в наблюденията му. Пустоносните изглеждаха толкова по-добри от човешките войски, с които се беше сражавал… с изключение на едно нещо.

Имаше група роби-парши.

Теглеха една от шейните и винаги вървяха отделно от човеците. Бяха в работна, не в бойна форма — макар че във всяко друго отношение изглеждаха точно като останалите парши и имаха същата шарена кожа. Защо тази групичка теглеше шейна?

Отначало, докато влачеше шейната по безкрайните равнини на централен Алеткар, Моаш намираше гледката на робите-парши за окуражаваща. Тя подсказваше, че Пустоносните са способни на справедливост. Може би просто не им достигаха човеци, достатъчно силни да теглят шейна.

Но ако наистина беше така, защо се отнасяха така зле с тях? Надзирателите не криеха отвращението, което изпитваха към тях, и им беше позволено да ги налагат с камшика, без да се ограничават. Рядко се случваше да погледне нататък и да не види как тъкмо бият, унижават или крещят на някого от групата им.

Сърцето му се свиваше, докато слушаше и гледаше случващото се. Всички останали се сработваха така добре; всичко останало в тази войска му изглеждаше така съвършено. С изключение на това.

Кои бяха тези клетници?

* * *

Надзирателят обяви, че е време за почивка, и Моаш пусна въжето, след което отпи голяма глътка от меха си с вода. Това беше двадесет и първият ден от похода — факт, който му беше известен, само защото някои от останалите роби брояха дните. Прецени по околността, че се намират на няколко дни път след Мастилоград, и вече скъсяват последната отсечка до Колинар.

Настани се в сянката на шейната, върху която се извисяваше голяма камара дървени цепеници, без да обръща внимание на останалите роби. Недалеч зад тях гореше едно село. Не бяха заварили хора в него, тъй като вестта за приближаването им ги беше изпреварила. Защо го бяха опожарили Пустоносните, след като не бяха направили нищо такова с останалите села, покрай които бяха минали? Може би беше символичен жест — и наистина, гледката на високия стълб дим беше доста зловеща. А може би искаха да са сигурни, че някоя войска, тръгнала да им направи обход, няма да може да използва селото.

Докато останалите от екипа му — Моаш не знаеше имената им и не си беше направил труда да попита — си почиваха, робите-парши ги подминаха. Кожата им беше покрита с вадички кръв от боя с камшик, който продължаваше и в момента, а надзирателите им крещяха грубо. Бяха изостанали от кервана. Непрекъснатите жестокости изтощаваха екипа, което на свой ред ги принуждаваше да продължават да работят, докато останалите спираха за почивка и вода. Което, разбира се, само ги изнуряваше още повече и причиняваше контузии — поради които изоставаха още повече, поради което ги биеха…

„Това се случваше с Мост Четири, преди да дойде Каладин“, помисли си Моаш. „Всички повтаряха, че нямаме късмет, но всичко се дължеше на този порочен кръг.“

Когато робите-парши ги подминаха заедно с няколкото духчета на изтощението, които обикаляха около тях, един от надзирателите на шейната на Моаш заповяда да хванат пак въжетата и да продължат напред. Беше млада парша с тъмночервена кожа, прошарена само тук-таме с бяло. Носеше хава. Макар да не изглеждаше като подходящо облекло за поход, й отиваше, и тя я носеше с лекота. Дори беше спуснала единия ръкав, за да покрие лявата си ръка.

— Какво са направили? — попита я той, докато хващаше пак въжето.

— Какво каза? — обърна се тя към него.

Бурята да го вземе. Ако не беше кожата и странния, напевен глас, можеше да мине за красива девойка от някой макабакски керван.

— Онези парши — поясни той. — Какво са направили, че да заслужат такова сурово отношение?

Не очакваше тя наистина да му отговори, но момичето проследи погледа му, поклати глава и каза:

— Кланяли са се на фалшиво божество. Довели са го в самото сърце на общността ни.

— Всемогъщия ли?

Тя се засмя.

— Истинско фалшиво божество, живо. Като нашите живи божества — отвърна и вдигна глава, когато един от Слетите прелетя над нея.

— Има мнозина, които смятат, че Всемогъщия е истински — възрази Моаш.

— Ако наистина е така, защо теглиш шейната? — попита тя, щракна с пръсти и му даде знак да побърза.

Моаш хвана въжето и се присъедини към останалите мъже в двете редици. Сляха се с огромната върволица маршируващи крака, стържещи плъзгачи и тракащи колела. Паршендите искаха да пристигнат в следващия град преди надвисналата буря. Вече се бяха справяли и с двата вида — обикновена и Вечна, — като се бяха приютявали в селата по пътя.

Моаш отново навлезе в равномерния ритъм на работата. Не след дълго вече се потеше. Беше свикнал със студения климат на изток, близо до Мразовитата земя. Чувстваше се особено на това място, където слънцето напичаше кожата му, а лятото тепърва започваше.

Шейната му скоро настигна онази, теглена от паршите. Двете продължиха една до друга за известно време. На Моаш му харесваше да си мисли, че вървенето в крачка с неговия екип може би окуражава малко горките парши. После, обаче, един от тях се подхлъзна и падна, и цялата им редица спря.

Боят започна. Виковете на болка, плющенето на кожа върху кожа.

„Достатъчно.“

Моаш пусна въжето и излезе от редицата. Стъписаните надзиратели му извикаха да се върне, но не понечиха да го спрат. Може би бяха твърде изненадани.

Той се приближи към шейната на паршите, където робите се мъчеха да се изправят на крака и да продължат напред. Лицата и гърбовете на неколцина бяха облени в кръв. Едрият парш, който се беше подхлъзнал, лежеше на земята, свит на кълбо. Ходилата му кървяха; нищо чудно, че не можеше да върви, както трябва.

Двама надзирателя го налагаха с камшици. Моаш хвана единия за рамото и го бутна назад.

— Спри! — озъби му се, после бутна и другия надзирател настрани. — Не виждате ли какво правите? Станали сте като нас.

Двамата надзирателя се втренчиха в него, онемели от изумление.

— Не можете да се отнасяте така зверски един към друг — настоя Моаш. — Не можете.

Обърна се към падналия парш и протегна длан, за да му помогне да стане, но забеляза с периферното си зрение, че един от надзирателите вдига ръка.

Завъртя се и грабна камшика, който изплющя към него, като го стисна и го уви около китката си. После дръпна, с което накара надзирателя да изгуби равновесие и да залитне към него. Накрая стовари юмрука си в лицето му и го запрати назад, на земята.

Бурята да го вземе, ама че болеше. Моаш разтърси ръка. Беше я порязал на черупката на парша от едната страна. Изгледа свирепо другия надзирател, който нададе уплашен вик, пусна камшика и отскочи назад.

Моаш кимна веднъж, после хвана падналия роб за ръката и го изправи на крака.

— Качи се на шейната. Трябва да си излекуваш краката.

След това зае неговото място в редицата и дръпна въжето през рамо.

Собствените му надзиратели вече се бяха опомнили и се бяха втурнали към него. Посъветваха се за момент с онези, срещу които се беше изправил Моаш. Единият притискаше длан към кървящата рана над едното си око. Разговорът им бе тих, напрегнат и прекъсван от време на време от уплашените погледи, които му хвърляха.

Накрая явно решиха да оставят нещата така. Моаш задърпа шейната заедно с паршите, а надзирателите намериха друг човек, който да заеме предишното му място. За известно време, той продължаваше да очаква да се случи още нещо — дори забеляза как един от надзирателите разговаря с един от Слетите. Но не го наказаха.

Никой друг не посмя да вдигне камшик срещу робите-парши до края на похода.