Брандън Сандърсън
Заклеващия (61)

47
Тъй много е изгубено

„Възхищаваме се на устрема му, наистина. Ако се беше обърнал към правилния сред нас с молбата си, може би щеше да бъде удовлетворена.“

Аз съм Таленел’Елин, Вестител на Войната. Времето на Завръщането, на Опустошението, вече наближава. Трябва да се подготвим. Забравили сте много през времето, изминало от последния катаклизъм.

Келек ще ви научи да леете бронз, ако сте забравили как. Ще Превърнем готови блокове метал за вас с помощта на Превръщател. Иска ми се да можехме да ви научим на същото със стомана, но Превръщането е толкова по-лесно от коването, а трябва да разполагате с нещо, което да можем да изработим бързо. Каменните ви сечива и оръжия няма да ви послужат срещу онова, което е на път да се случи.

Ведел ще обучи хирурзите ви, а Йезриен — водачите ви. Тъй много е изгубено от последното Завръщане насам. Аз ще обуча войниците ви. Би трябвало да имаме достатъчно време. Ишар често споменава, че трябва да намерим някакъв начин да съхраняваме информацията след Опустошенията. А вие сте открили нещо неочаквано. Ще се възползваме от това. Повелители на стихиите, които да изпълняват ролята на пазители… Рицари…

Наближават тежки времена, но ако бъде обучено добре, човечеството ще оцелее. Заведете ме при предводителите си. Останалите Вестители също ще се присъединят към мен скоро.

Мисля, че този път закъснях. Мисля… О, Боже, боя се, че съм се провалил. Не. Не може да е така, нали? Колко време е минало? Къде съм? Аз… съм Таленелат’Елин, Вестител на Войната. Времето на Завръщането, на Опустошението, вече наближава…

Ясна потръпна, докато четеше думите на безумеца. Обърна страницата и откри, че и следващата е запълнена с подобни послания, повтаряни отново и отново.

Това не можеше да бъде съвпадение, а и думите бяха твърде конкретни. Изоставеният Вестител беше отишъл в Колинар — където го бяха сметнали за обикновен луд.

Ясна се облегна назад на стола, а Бледния — приел формата си на човек, и със същите размери — пристъпи към масата. Носеше обичайния си строг, официален костюм, стиснал ръце зад гърба си. Духчето беше катраненочерно — както облеклото му, така и тялото му, — макар че по кожата му пробягваха подобни на призми шарки. Изглеждаше така, сякаш е бил направен от чисто черен мрамор, покрит с масло, което лъщеше с едва доловим цвят. Потри брадичката си, зачетен в думите.

Ясна беше отказала да се настани в една от хубавите стаи с балкони от външната страна на Уритиру; балконите представляваха твърде удобен вход за някой наемен убиец или шпионин. Малката й стаичка в центъра на областта, заделена за хората на Далинар, беше много по-сигурна. Вече беше запушила вентилационните шахти с парчета плат. Въздушното течение, което влизаше от коридора отвън, беше предостатъчно, а тя искаше да е спокойна, че никой няма да може да я подслуша през отворите в стените.

В ъгъла на стаята й имаше три далекосъобщителя, които работеха неуморно. Беше ги наела, въпреки солената цена, докато успее да си намери собствени. Бяха снабдени с ташиккски писалки, доставени в един от най-прецизните — и надеждно охранявани — информационни центрове в княжеството. Там, на много, много километри разстояние от тук, един писар внимателно преписваше всяка страница от записките й, които тя беше изпратила там, за да бъдат съхранени безопасно.

— Този говорещ, Ясна — каза Бледния, като потупа по страницата, която тя току-що беше прочела. Гласът му беше строг и отчетлив. — Онзи, който е казал тези думи. Той е Вестител. Подозренията ни се оказват верни. Вестителите са, а падналият още е.

— Трябва да го намерим — отговори Ясна.

— Трябва да претърсим Морето на сенките — каза Бледния. — Хората могат да се скрият лесно в този свят — но душите им се открояват ярко от другата страна.

— Освен ако някой не е открил начин да ги скрие.

Бледния погледна към непрекъснато растящата купчина бележки в ъгъла; една от писалките тъкмо беше спряла да пише. Ясна стана и отиде да смени хартията; Шалан беше успяла да спаси един от куфарите й със записки, но другите два бяха потънали безвъзвратно заедно с кораба. За щастие, Ясна вече беше изпратила тези резервни копия.

Но дали всъщност имаше значение? Тази страница, зашифрована с нейния таен код, съдържаше ред след ред сведения, които свързваха паршите с Пустоносните. Беше се трудила усилено над всеки абзац историческа информация, който беше успяла да открие. А сега съдържанието им беше известно на всекиго. Само за миг всички знания, които я правеха специалист, бяха изчезнали напълно.

— Толкова много време загубихме — каза тя.

— Да. Трябва пак да уловим онова, което загубихме, Ясна. Трябва.

— Врагът?

— Неспокоен е. Гневен е.

Бледния поклати глава, коленичи до нея, докато тя сменяше листовете хартия, и продължи:

— Пред него сме нищо, Ясна. Той би могъл да унищожи както всички мои събратя, така и всички твои.

Далекосъобщителят приключи, а един от другите започна да изписва първите редове от мемоарите й — нещо, върху което работеше с прекъсвания почти през целия си живот. Вече беше изоставила десетина различни чернови, а докато четеше тази, установи, че и тя не й допада.

— Какво мислиш за Шалан? — попита тя Бледния, като поклати глава. — За човекът, в когото се е превърнала.

Бледния се намръщи и стисна устни. Остро изваяните му черти изглеждаха твърде ъгловати, че да бъдат човешки — като на грубо издялкана скулптура, която майсторът не беше пожелал да довърши.

— Тя е… обезпокоителна — каза той.

— Е, това не се е променило.

— Не е стабилна.

— Бледния, ти смяташ всички хора за нестабилни.

— Не и ти — каза той, като вирна брадичка. — Ти си като духче. Мислиш с факти. Не се променяш по силата на някой каприз. Си, каквато си.

Тя го изгледа безизразно.

— Почти винаги — добави той. — Почти винаги. Но така е, Ясна. В сравнение с останалите човеци, ти си на практика камък!

Тя въздъхна, изправи се и го подмина, за да се върне на писалището си. Безумните писания на Вестителя сякаш крещяха от страницата. Настани се на стола, обзета от умора.

— Ясна? Аз… грешка ли мисля?

— Не съм толкова каменна, за колкото ме мислиш, Бледния. Макар че понякога ми се иска да бях.

— Тези думи те безпокоят — каза той, приближи се пак към нея и положи катраненочерните си пръсти върху хартията. — Защо? Чела си вече много обезпокоителни неща.

Ясна се облегна на стола и се заслуша в трите далекосъобщителя, които дращеха по хартията, докато изписваха бележките — бележки, за които се опасяваше, че вече нямат почти никаква стойност. Усети как нещо дълбоко в нея се обажда — проблясъци на спомен за една тъмна стая, в която бе крещяла, докато не беше загубила гласа си. Болест от детството й, която сякаш никой друг вече не помнеше — независимо от всичко, което тя й беше причинила.

Беше я научила, че хората, които обича, все пак могат да я наранят.

— Питал ли си се някога какво би било да загубиш разума си, Бледния?

Той кимна.

— Питал съм се. Как бих могъл да не го направя? Като се има предвид какво са древните отци.

— Наричаш ме разумна и логична — прошепна Ясна. — Но това не е вярно, тъй като се оставям на чувствата да ме водят не по-малко от всеки друг. В моментите на покой, обаче, откривам, че умът ми е единственото, на което винаги мога да разчитам.

С изключение на един-единствен път.

Тя разтърси глава и пак вдигна листа хартия.

— Боя се да не го загубя, Бледния. Ужасявам се от това. Какво ли са изпитвали тези Вестители? Какво ли е било да усещаш как собственият ти ум постепенно започва да ти изневерява? Дали са били вече прекалено объркани, за да го забележат? Или е имало и моменти, в които разумът им се е завръщал, в които са се мъчели да сложат в ред мислите и спомените си… и отчаяно са се опитвали да различат надеждните от фалшивите…

Тя потрепери.

— Древните — каза отново Бледния и кимна.

Не говореше често за духчетата, загубени след Измяната. Беше се случило, когато Бледния и другарите му са били просто деца — е, или както там наричаха още младите духчета. Бяха прекарали години, цели векове, без по-големи духчета, които да се грижат за тях и да ги насочват. Мастилообразните духчета едва сега започваха да възстановяват културата и общността, които бяха загубили, когато човеците бяха загърбили клетвите си.

— Твоята помощница — продължи Бледния. — Нейното духче. То е Потаен.

— Лошо ли е това?

Бледния кимна. Предпочиташе да си служи с прости, недвусмислени жестове. Ясна никога не го беше виждала да свива рамене.

— Потайните са обезпокоителни. Те обичат лъжите, Ясна. Пируват с тях. Изговориш ли една невярна дума, седем ще те заобиколят. Хъмкането им ще изпълни ушите ти.

— Воювал ли си с тях?

— С Потайните не се воюва така, както се воюва с духчетата на честта. Потайните имат само един град и не искат да властват над други. Само да слушат — каза Бледния и потупа по масата. — Може би този е по-добър, заради връзката.

Бледния беше единственото мастилообразно духче от новото поколение, което се беше свързало със Сияен рицар. Някои от другарите му по-скоро биха убили Ясна, отколкото да му позволят да поеме риска, който той беше поел.

Духчето имаше благородническа осанка, със строго изправен гръб и властно държание. Можеше да променя размерите си, както пожелае, но не и формата си — освен когато се намираше изцяло в този свят под формата на Вълшебно острие. Беше се нарекъл Бледния в знак на неподчинение. Той не беше онова, което събратята му твърдяха, че е, и нямаше да се примири със съдбата, която му беше отредена.

Разликата между по-висше духче като него и обикновеното духче на някое чувство се състоеше в неговата способност да решава как да постъпи. Едно живо противоречие. Като човешките същества.

— Шалан вече не се вслушва в думите ми — каза Ясна. — Бунтува се и срещу най-дребното нещо, което й кажа. Месеците, които е прекарала сама, са я променили.

— Никога не й се е удавало да се подчинява, Ясна. Тя просто е такава.

— Преди поне се преструваше, че се интересува от напътствията ми.

— Но нали ти сама каза, че повече човеци трябва да поставят под въпрос ролята, която изпълняват. Не каза ли, че твърде често бъркат онова, което приемат за вярно, с истинските факти?

Ясна потупа с пръсти по масата.

— Прав си, разбира се. Не би ли било по-добре тя да проявява желание да надхвърли определените й граници, вместо да е доволна да се вписва в тях? Дали ще ми се подчини, или не, не е от особено значение. Но все пак се безпокоя дали е в състояние да контролира положението, вместо да се оставя на импулсите да я водят.

— Ако това е, как може да се промени?

Отличен въпрос. Ясна се разрови из листовете на малката масичка. Събрала беше доста доклади от осведомителите си във военните лагери — онези от тях, които бяха оцелели, — относно Шалан. Наистина се беше представила добре, докато Ясна я нямаше. Може би онова, от което се нуждаеше, не беше повече дисциплина, а повече предизвикателства.

— Всичките десет ордена отново са — каза застаналият зад нея Бледния.

Бяха прекарали цели години само двамата, Ясна и Бледния. Той избягваше да споделя преценка дали останалите разумни духчета ще сформират отново ордените си, или не.

От самото начало, обаче, твърдеше, че духчетата на честта — и, следователно, Бягащите по вятъра — със сигурност няма да се завърнат. Опитите им да завладеят Морето на сенките явно не им бяха спечелили много съюзници сред останалите раси.

— Десет ордена — повтори Ясна. — И всички те намериха своята смърт.

— Всички, освен един — съгласи се Бледния. — Те бяха онези, които живяха в смъртта.

Тя се обърна и срещна погледа му. Очите му нямаха зеници — само течно масло, което блестеше върху нещо наситеночерно.

— Трябва да съобщим на останалите какво узнахме от Шута, Бледния. Тази тайна трябва да бъде разкрита.

— Ясна, не. Това би било краят. Друга Измяна.

— Истината не ме унищожи.

— Ти си специална. Знанието не може да ти навреди. Но останалите…

Тя се вгледа в очите му, после събра листовете хартия на купчинка.

— Ще видим — каза, след което ги пренесе до писалището, за да ги подвърже като книга.