Брандън Сандърсън
Заклеващия (60)

46
Тогава мечтата умира

„Нима очакваше друго от нас? Няма нужда да търпим намесата на други. Райсе вече е под контрол и ние не се интересуваме от неговия затвор.“

Белязания, мостовият, тичаше нагоре по една от стълбите пред Уритиру, а дъхът му се издигаше на прозрачни клъбца в студа, докато броеше стъпките си наум, за да се съсредоточи. Въздухът тук, в кулата, беше по-рядък, и това правеше бягането по-трудно, макар че той го забелязваше само отвън.

Носеше пълното си походно снаряжение: дажбата си, инструментите и оръжията, шлема, кожената ризница и един щит, прикрепен към гърба. Копието си стискаше в ръка, а на краката си даже носеше наколенници. Всичко това тежеше почти толкова, колкото и него самия.

Най-после стигна до върха на платформата на Клетвената порта. Отче на Бурята, постройката в средата изглеждаше много по-далеч, отколкото я помнеше. Опита се да ускори крачка и се затича с всички сили, придружаван от дрънченето на снаряжението си. Най-накрая — потънал в пот, задъхан, — той достигна до постройката с пулта за управление и се втурна вътре. Спря, пусна копието и опря ръце на коленете си, като хриптеше задъхано.

По-голямата част от Мост Четири вече чакаше вътре, а неколцина сияеха от Светлината на Бурята, която бяха погълнали. Единственият, който все още не се беше научил да я засмуква — въпреки седмиците упражнения, — беше Белязания. Е — като се изключеха Дабид и Рлаин.

Сигзил провери часовника, който им беше предоставила Навани Колин — устройство с размерите на малко сандъче.

— Около десет минути — каза той. — Малко по-малко.

Белязания кимна и обърса потта от челото си. Беше пробягал близо два километра от центъра на пазара, а после беше прекосил платото и се беше изкачил по стълбището. Бурята да го вземе. Беше се изсилил твърде много.

— Колко… — попита той, все още задъхан, — колко му отне на Дрей?

Двамата бяха тръгнали едновременно. Сигзил хвърли поглед на високия, мускулест мостови, който все още грееше слабо заради последните останали частици Светлина на Бурята.

— По-малко от шест минути.

Белязания простена високо и седна.

— Твоите собствени умения са не по-малко важни, Белязания — напомни му Сигзил, като записа няколко глифа в тефтера си. — Трябва да са ни известни способностите на даден човек без допълнително подсилване, за да можем да правим точни сравнения. Но не се тревожи. Сигурен съм, че скоро ще се научиш да боравиш със Светлина на Бурята.

Белязания се тръшна по гръб на земята и вдигна поглед нагоре. Лопен се разхождаше напред-назад по тавана. Проклет хердазиец такъв.

— Дрей, ти използва четвърт Основно Оттласкване, според терминологията на Каладин, нали така? — продължи да записва Сигзил.

— Да — отвърна Дрей. — Аз… някак си знам точното колко да приложа, Сиг. Странна работа.

— И това те направи два пъти по-лек от обикновено, когато те измерихме на кантара в казармата. Но защо четвърт Оттласкване те прави два пъти по-лек? Не би ли трябвало да те направи с двадесет и пет процента по-лек?

— Има ли някакво значение? — попита Дрей.

Сигзил го изгледа, сякаш беше откачил.

— Разбира се, че има!

— Следващия път искам да се опитам да се Оттласна под ъгъл — каза Дрей. — Да видя дали ще мога да направя така, че да е сякаш бягам по нанадолнище, независимо накъде тичам. Може да не ми се наложи да го използвам. Светлината на Бурята… тя ме караше да се чувствам така, сякаш бих могъл да продължа да бягам вечно.

— Е, това е нов рекорд… — продължи Сигзил, без да спира да пише. — Счупи онзи, който постави Лопен.

— А моя счупил ли е? — обади се Лейтен от ъгъла на тясната стая, където тъкмо разглеждаше плочките по пода.

— Ти спря да си вземеш ядене посред път, Лейтен — напомни му Сигзил. — Дори Скалата стигна по-бързо, а той подскачаше като момиченце през последната трета.

— Това беше рогоядски победен танц — възрази Скалата, застанал до Лейтен. — Много си е мъжествен даже.

— Мъжествен или не, обърка ми сметките — каза Сигзил. — Белязания поне взима процеса насериозно…

Белязания остана да лежи на земята, докато останалите си приказваха — чакаха Каладин да дойде и да ги пренесе до Пустите равнини, а Сигзил бе решил да направи няколко опита през това време. Капитанът, както винаги, закъсняваше.

Тефт седна на земята до Белязания и се вгледа изпитателно в него със зелените си очи с морави торбички под тях. Каладин беше обявил двама им за лейтенанти, заедно със Скалата и Сигзил, но ролите, които изпълняваха, не пасваха напълно на този ранг. Тефт представляваше същинско речниково определение за взводен сержант.

— Ето — каза той, като му подаде една шута — кюфтета, увити в питка по хердазийски. — Лейтен донесе ядене. Хапни нещо, момко.

Белязания се насили да седне.

— Не съм кой знае колко по-млад от теб, Тефт. Не мисля, че мога да се нарека „момко“.

Тефт кимна, сякаш сам на себе си, и продължи да дъвче. В крайна сметка, Белязания също опита от шутата. Беше хубава — не пикантна, като повечето от алетските ястия, но все пак хубава. С богат вкус.

— Всички ми обясняват как „скоро ще схвана“ — каза Белязания. — Ами ако не схвана, обаче? При Бягащите по вятъра няма да има място за лейтенант, който трябва да ходи навсякъде пеша. Накрая ще ме цанят готвач заедно със Скалата.

— Няма нищо лошо в това да си част от помощния екип.

— Моите извинения, сержант, но бурята да го отнесе това! Знаеш ли колко време съм чакал да хвана копие в ръка? — попита Белязания, вдигна оръжието, което лежеше до торбата му, и го положи в скута си. — Бива ме с него. Умея да се бия. Само дето…

Лопен слезе на земята, като се завъртя така, че краката му да минат отдолу, и се приземи леко на пода. Засмя се, когато Бисиг се опита на свой ред да полети към тавана, и се блъсна челно в него, след което скочи на крака и погледна надолу към останалите, засрамен. Но от какво имаше да се срамува? Беше застанал на тавана!

— Нали си бил във войската и преди — предположи Тефт.

— Не. Не че не се опитвах. Чувал ли си за Палачите?

— Личната стража на Аладар.

— Нека просто кажем, че не приеха молбата ми за постъпване в редиците им с особен възторг.

„Да, приемаме тъмнооки“, спомни си думите им Белязания. „Но не и слабаци.“

Тефт изсумтя и продължи да дъвче шутата си.

— Казаха, че може и да си помислят, ако си купя собствена броня — продължи Белязания. — Знаеш ли колко струва една такава? Бях просто глупав скалоцепец, заслепен от мечти за величие на бойното поле.

Преди никога не говореха за миналото си. Това се беше променило, макар че Белязания не можеше да посочи точно кога. Просто се случи като част от катарзиса, който ги превърна в нещо по-велико от онова, което бяха.

Тефт беше пристрастен към мъха. Дрей беше ударил един висшестоящ офицер. Ет беше заловен по време на опит да дезертира заедно с брат си. Дори простоватият Хобер се беше забъркал в едно пиянско сбиване. Доколкото познаваше Хобер, сигурно просто беше последвал примера на останалите от взвода си, но това не променяше факта, че побоят бе довел до смъртта на един от участниците.

— Човек би си помислил — каза Тефт, — че нашият безгрешен, многоуважаван предводител вече щеше да е тук. От ден на ден заприличва все повече на светлоок, кълна се.

— По-добре внимавай да не те чуе — отвърна Белязания.

— Ще говоря, каквото си ща — озъби му се Тефт. — Ако онова момче не вземе да дойде скоро, може би ще е по-добре аз пък да си тръгна. И аз имам неща за правене.

Белязания се поколеба и вдигна поглед към Тефт.

— Не онова — изръмжа Тефт. — Едва съм го докосвал от цели дни насам. Човек ще си помисли, че никога не сте виждали някой мъж да поразпусне, като ви види как се държите с мен.

— Нищо не съм казал, Тефт.

— Като се има предвид какво сме преживели, би било безумие да си мисли човек, че няма да ни трябва нещо, което да ни помага да преживеем. Проблемът не е в мъха. Проблемът е, че целият свят е полудял, бурята да го отнесе. Това е проблемът.

— Така си е, Тефт.

Тефт го изгледа за момент, след което впери поглед в шутата си.

— Та… от отдавна ли знаете? Искам да кажа, знаеха ли…

— Не от много отдавна — отвърна Белязания бързо. — И сега почти не се сещаме за това.

Тефт кимна, без да усети лъжата. Истината беше, че повечето бяха забелязали навика на Тефт да се измъква скришом за по малко мъх от време на време. Не беше необичайно явление в армията. Но нещата, които бе направил после — когато пропусна смяната си, продаде униформата си и посрещна деня в една задна уличка, — те вече бяха различни. За такива неща можеха да те уволнят от служба — и то в най-добрия случай. В най-лошия… е, можеха да те зачислят към мостовите.

Работата беше там, че те вече не бяха обикновени войници. Не бяха и светлооки. Бяха нещо особено — нещо, което никой не разбираше.

— Не ми се говори за това — каза Тефт. — Виж, не обсъждахме ли как да те накараме да засияеш? Това е настоящата ни задача.

Преди да успее да продължи, Каладин Благословения от Бурята най-после благоволи да се появи, а с него пристигнаха и съгледвачите и обнадеждените доброволци от останалите мостови отряди, които също се опитваха да засмучат Светлина на Бурята. Досега никой освен мъжете от Мост Четири не беше успял да го стори, но това включваше и неколцина войници, които никога не бяха носили мостове — Хуио и Пунио, братовчедите на Лопен, и хора като Коен, от старата Кобалтова Стража, които бяха приети в Мост Четири преди няколко месеца. Така че имаше надежда да успеят и други.

Каладин беше довел горе-долу тридесетима души освен онези, които вече бяха започнали да се упражняват заедно с отряда. Ако се съдеше по нашивките на униформите им, тези тридесетима бяха дошли от другите дивизии — и неколцина бяха светлооки. Каладин беше споменал, че е помолил генерал Кал да събере и да му изпрати най-обещаващите войници от алетската армия.

— Всички ли сте тук? — попита Каладин. — Добре.

Отиде в другия край на единственото помещение на малката постройка, от която се управляваше Клетвената порта, преметнал през рамо торбичка, пълна със светещи скъпоценни камъни. Великолепното му Вълшебно острие се появи в ръката му и той го плъзна в ключалката на стената.

Каладин задейства древния механизъм, като бутна меча — и цялата вътрешна стена, която можеше да се върти — към една точка, обградена от стенописи. Подът засия, а над каменното плато отвън се завихри ураган от Светлина на Бурята.

Каладин заключи върха на Острието в символа на пода, който обозначаваше Пустите равнини. Когато сиянието избледня, вече бяха в Нарак.

Сигзил остави торбата и бронята си, опрени на една стена, и излезе. Доколкото можеха да видят, целият каменен връх на платформата се беше пренесъл заедно с тях, като беше сменил мястото си с онова на върха, който преди е бил тук.

По стълбата на ръба на платформата се изкачваше група хора, дошла да ги посрещне. Една ниска алетка на име Ристина преброи мостовите и войниците, докато минаваха покрай нея, като ги отбелязваше един по един в тефтера си.

— Доста се забавихте, Сиятелен господарю — обърна се тя към Каладин, чиито очи светеха в бледосиньо. — Търговците започват да се оплакват.

Необходима беше доста Светлина на Бурята, за да се задейства Клетвената порта — някои от камъните в торбата на Каладин трябва вече да бяха напълно изцедени, — но, колкото и странно да беше, за да се разменят две групи хора отнемаше почти същото количество, колкото за да пътува само една група в дадена посока. Затова предпочитаха да изчакат да се съберат достатъчно пътници, че да има за превоз и в двете посоки едновременно.

— Следващия път, когато видите търговците, им кажете, че Сияйните рицари не са им портиери. Ще им се наложи да свикнат да чакат — освен ако не намерят начин сами да дадат клетвите.

Ристина се подсмихна и си го записа, сякаш щеше да им предаде точните им думи. Белязания се усмихна. Хубаво беше да види човек писар с чувство за хумор.

Каладин ги поведе през Нарак — някогашно паршендско укрепление, а понастоящем — важна спирка по пътя между военните лагери и Уритиру. Сградите тук бяха изненадващо стабилни: умело построени от крем и дялани черупки от голямочерупчести. Белязания бе смятал, че паршендите са като номади, които са бродели между Азир и Я Кевед. Представяше си ги диви и свирепи, нецивилизовани, укрити от бурите в някоя пещера.

А ето, че тук заварваше умело построен и внимателно разположен град. Бяха открили и една сграда, пълна с картини в стил, който озадачаваше алетските писари. Паршско изкуство. Докато бяха водели войните си, те бяха и рисували. Точно като… е — точно като обикновени хора.

Хвърли поглед на Шен — не, Рлаин, трудно беше за запомняне, — който тъкмо вървеше, опрял копие на рамо. През по-голямата част от времето, Белязания забравяше, че той е там, и това го караше да се срамува. Рлаин беше също толкова част от Мост Четири, колкото и всеки друг, нали така? Би ли предпочел той да рисува, вместо да се бие?

Подминаха няколко часовойни поста, пълни с войници на Далинар, както и множество в червено и светлосиньо. Цветовете на Рутар. Далинар беше дал работа на някои от другите войници, за да предотврати по-нататъшни разпри между войниците от различните княжества. След боевете на Пустите равнини, в които се бяха съсредоточили преди, мъжете започваха да стават неспокойни.

Подминаха голяма група войници, които се упражняваха с мостове на едно от близките плата. Белязания не успя да сдържи широката си усмивка, когато видя черните им униформи и шлемове. Набезите на платата бяха започнали отново, но вече по-организирани, и плячката се делеше поравно между Върховните принцове.

Днес беше ред на Палачите. Белязания се запита дали някой от тях ще го познае. Най-вероятно нямаше — независимо от факта, че покрай него се беше вдигнал доста шум. Имаше само един достъпен начин да си набави оръжието и бронята, необходими за постъпването сред редиците им: беше ги откраднал от началника на снабдяването им.

Тогава си мислеше, че ще го похвалят за ловкостта. Дотолкова гореше от желание да се присъедини към тях, че беше готов на всичко — това беше хубаво, нали така?

Не. За награда го бяха удостоили с робско клеймо, а после го продадоха на войската на Садеас.

Той опипа белезите на челото си с пръсти. Светлината на Бурята беше излекувала клеймата на другите мъже, а те и без това ги бяха покрили с татуировки, но това му се струваше като поредната невидима стена, която го отделяше от останалите. В момента той беше единственият член на Мост Четири, който все още носеше робското си клеймо.

Е — той и Каладин, чиито белези, по някаква причина, отказваха да се излекуват.

Стигнаха до платото, където се провеждаха упражненията, като прекосиха стария Мост Четири, закрепен на място с няколко Превърнати каменни пътепоказатели. Каладин свика събрание на офицерите, докато няколко от децата на Скалата устройваха импровизиран павилион за вода. Високият рогоядец изглеждаше невероятно щастлив от възможността да се труди редом до семейството си.

Белязания се присъедини към Каладин, Сигзил, Тефт и Скалата. Макар че бяха застанали близо един до друг, ясно се забелязваше празното място, където трябваше да бъде Моаш. Необяснимото, продължително отсъствие на някой от мостовите им изглеждаше така нередно, а мълчанието на Каладин по въпроса тегнеше над тях като сянката на брадвата на палача.

— Тревожи ме фактът — каза Каладин, — че никой от войниците, които се упражняват с нас, не е започнал да засмуква Светлина на Бурята все още.

— Изминали са едва две седмици, сър — изтъкна Сигзил.

— Вярно. Но Сил смята, че неколцина й се „струват точни“, макар да отказва да сподели кои, защото според нея не би било редно — каза Каладин и махна с ръка към новодошлите. — Помолих Кал да ми изпрати други доброволци с висок потенциал, защото предположих, че колкото повече хора имаме, толкова по-голям е шансът да открием нови оръженосци.

Направи кратка пауза и добави:

— Не съм уточнявал, че не могат да бъдат светлооки. Може би трябваше да го направя.

— Не виждам защо, сър — каза Белязания, като посочи един от мъжете. — Това е капитан Колот, един наистина добър войник. Той ни помогна по време на разузнаването.

— Просто не би изглеждало редно да има светлооки в Мост Четири.

— Освен вас самият ли? — попита Белязания. — И Ренарин. Е, и всеки от нас, който е заслужил сам Вълшебното си острие, и може би Скалата — който може би е бил считан за светлоок сред собствения си народ, макар че има…

— Хубаво, Белязан — прекъсна го Каладин. — Схванах мисълта ти. Така или иначе не разполагаме с много време, преди да замина с Елокар. Искам да накарам новобранците да се поизпотят малко повече — да проверя дали ще се намери някой, който е в състояние да положи клетвите. Някакви предложения?

— Бутнете ги от ръба на платото — даде идея Скалата. — Ще приемем онея, които успеят да литнат.

— Някакви сериозни предложения? — поправи се Каладин.

— Нека видя как ще изпълнят няколко строя.

— Добра идея — каза Каладин. — Бурята да го вземе, иска ми се да знаехме как са подхождали Сияйните рицари към увеличаването на редиците си. Дали са набирали нови членове, или са чакали, докато някой привлече към себе си духче?

— Но това не би го превърнало в оръженосец — напомни Тефт, като потри брадичка. — А в завършен Сияен, нали така?

— Правилно — каза Сигзил. — Нямаме доказателства, че оръженосците са стъпка по пътя към превръщането в завършен Сияен рицар. Може завинаги да си останем ваш поддържащ екип — в който случай няма да имат значение индивидуалните заложби, а вашето решение. Или може би решението на вашето духче. Вие ги избирате, те ви служат, а после започват да засмукват Светлина на Бурята.

— Аха — каза Белязания с явно неудобство.

Всички се обърнаха към него.

— Първият, който ми каже нещо успокоително, ще отнесе юмрук в лицето — предупреди ги той. — Или стомаха, ако не мога да ви стигна тъпата рогоядска физиономия.

— Ха! — откликна Скалата. — Ще можеш да ме фраснеш в лицето, Белязан. Виждал съм те да скачаш доста високо. Изглеждаш почти като нормален човек, като го направиш.

— Тефт — заговори Каладин, — иди и започни да обучаваш потенциалните новобранци на различни строеве. И кажи на останалите да държат небето под око; опасявам се да не нападнат още някой керван.

Поклати глава и продължи:

— Има нещо странно в тези нападения. Според всички доклади, паршите от военните лагери са поели към Алеткар. Защо онези Слети продължават да ни тормозят? Нямат достатъчно войски, че да се възползват от смущенията в снабдяването, които причиняват.

Белязания се спогледа със Сигзил, който сви рамене. Каладин говореше така понякога — различно от останалите. Беше ги научил как да се строяват в различни формации и как да си служат с копието, и те с гордост можеха да се нарекат войници. Но бяха участвали в истински сражения само няколко пъти. Какво разбираха те от тактики и стратегии на бойното поле?

Разпръснаха се и Тефт се запъти към новодошлите. Каладин даде нареждане на Мост Четири да се заемат с летене. Упражняваха приземяването, а след това — и скоростта си, като се стрелкаха напред-назад, без да развалят строя, който бяха сформирали, и се тренираха да сменят посоката бързо. Беше трудно да не се разсейва човек от ярките линии светлина, които пресичаха небето.

Белязания придружаваше Каладин, докато той наблюдаваше строевете на новодошлите. Светлооките не се оплакаха дори веднъж, задето са ги смесили с тъмнооките. Каладин и Тефт… е, всички те, всъщност… имаха навика да се държат така, сякаш всеки светлоок човек е от знатно потекло. Но много, много повече бяха онези от тях, които изпълняваха обикновена работа — макар че трябваше да се признае, че им се плащаше повече, отколкото на тъмноок, който вършеше същото.

Каладин ги наблюдава известно време, след което хвърли поглед на мъжете от Мост Четири в небето.

— Питам се, Белязан, от каква важност ще са за нас строевете и бойните формации в бъдеще? Можем ли да изобретим нови, които да са специално пригодени към боя по време на летене? Всичко се променя, когато врагът може да те нападне от която и да било страна…

След около час Белязания отиде да пие вода и обмени няколко доброжелателни шеги с останалите, които също бяха отишли да си вземат нещо за пиене. Нямаше нищо против. Човек трябваше да се притеснява, ако останалите членове на Мост Четири спряха да го вземат на подбив.

Малко по-късно другите си тръгнаха и Белязания ги проследи с поглед как се издигат в небето. Отпи голяма глътка от последната напитка, която беше забъркал Скалата — наричаше я „чай“, но имаше вкус на варено жито, — и усети, че се чувства безполезен. Дали тези хора — тези новобранци — щяха да засияят и да заемат мястото му в Мост Четири? Щяха ли да го пратят да изпълнява други задачи, докато някой друг се смееше с останалите мостови и отнасяше солени шеги по адрес на ръста си?

„Бурята да го вземе“, помисли си и захвърли чашата настрани. „Мразя да се самосъжалявам.“ Не беше увесил нос, когато Палачите бяха отказали да го приемат, и нямаше да увеси нос сега.

Тършуваше из джобовете си за скъпоценни камъни, решен да продължи с упражненията, когато забеляза, че Лин седи на една от близките скали и наблюдава как новопостъпилите се учат на различни строеве. Беше се прегърбила, позата й издаваше потиснатото й настроение. Е, това чувство определено му беше познато.

Белязания опря копието на рамо и се приближи към нея. Останалите четири съгледвачки бяха отишли да пият вода; Скалата избухна в смях в отговор на нещо, което едната от тях беше казала.

— Няма ли да се присъединиш? — попита Белязания, като кимна към новобранците, които тъкмо минаваха с маршируване покрай скалата.

— Не разбирам от строеве, Белязан. Никога не са ме обучавали — дори не съм хващала проклето копие в ръка. Само доставях съобщения и разузнавах из Равнините — отвърна тя и въздъхна. — Не успях да се науча достатъчно бързо, нали? Той е намерил нови обещаващи войници, които да изпита, тъй като аз се провалих.

— Не ставай глупава — каза Белязания и се настани на канарата до нея. — Те няма да заемат твоето място. Каладин просто иска да разполага с колкото може повече потенциални попълнения.

Тя поклати глава.

— Всички знаят, че светът е вече напълно различен — свят, в който рангът и цветът на очите ти нямат значение. Един великолепен нов свят.

Тя вдигна очи към небето и мъжете, които се упражняваха в летене.

— Искам да бъда част от него, Белязан. Толкова силно го искам.

— Да.

Тя го погледна и сякаш успя да го види в очите му. Същото чувство.

— Бурята да го тръшне. И през ум не ми беше минало, Белязан. За теб трябва да е по-лошо.

Той сви рамене, бръкна в торбичката си и извади един изумруд, голям, колкото палеца му. Дори на ярката дневна светлина си личеше колко силно грее.

— Знаеш ли какво се е случило първия път, когато капитан Благословения от Бурята е успял да засмуче Светлина?

— Той ни разказа за онзи ден. Знаел, че ще може да го направи, защото Тефт му го казал. И…

— Не онзи ден.

— Докато се е лекувал, искаш да кажеш? След бурята, когато са се опитали да го обесят?

— Не и онзи ден — каза Белязания, вдигнал скъпоценния камък високо във въздуха. Успяваше да различи през него силуетите на мъжете, които се строяваха в различни формации, и си ги представи как носят мост. — Аз бях там, на втория ред. Носехме моста. И никак не вървеше. Атакувахме платото, където имаше много паршенди. Избиха по-голямата част от първия ред — всички, освен Каладин. Това означаваше, че останах открит — точно до него, на втория ред. По онова време човек нямаше особено големи шансове, ако беше най-отпред. Паршендите искаха да свалят моста ни и съсредоточиха стрелите си върху нас. Върху мен. Знаех, че съм мъртъв. Знаех го. Видях стрелите да се носят към нас и си прочетох последната молитва с надеждата, че животът в отвъдното няма да е чак толкова лош. А после… стрелите се отклониха, Лин. Завиха към Каладин.

Белязания завъртя изумруда между пръстите си и поклати глава.

— Има едно специално Оттласкване, с което човек може да накара нещата да променят пътя си посред полет. Каладин покри дървото над ръцете си със Светлина на Бурята и притегли стрелите към себе си, вместо към мен. Това беше първият път, когато разбрах със сигурност, че се случва нещо специално.

Той отпусна ръката, с която държеше скъпоценния камък, и го притисна към дланта й.

— Направи го, без дори да знае какво прави. Може би всъщност се насилваме прекалено много, разбираш ли?

— Но в това няма логика! Казват, че трябва да я засмучеш. Какво изобщо означава това?

— Представа си нямам — отвърна Белязания. — Всеки го описва различно и ще ми излезе мазол на мозъка от опитите да го проумея вече. Казват, че било като да си поемеш рязко дъх — ама не с дишане.

— Кристално ясно.

— И още как — отвърна Белязания и потупа с показалец по скъпоценния камък в ръката й. — На Каладин му се получаваше най-добре, когато не се напрягаше. По-трудно му беше, когато се съсредоточаваше изцяло върху това да го накара да се случи.

— Значи трябва нарочно, но случайно да вдишам нещо, без да дишам, ама да не си давам твърде много зор?

— Не ти ли иде направо да ги провесиш за палците? Но съветите им са единственото, с което разполагаме. Така че…

Тя погледна камъка, после го приближи към лицето си — това не изглеждаше кой знае колко важно, но поне нямаше да навреди, — и вдиша. Не се случи нищо, затова опита пак. И пак. В продължение на цели десет минути.

— Не знам, Белязан — каза най-накрая, като отпусна ръка. — Все си мисля, че може би не ми е мястото тук. В случай, че не си забелязал, нито една жена не е успяла да го направи. Приеха ме сред вас, само защото бях твърде настоятелна, и никой не ме е…

— Спри — прекъсна я той, взе изумруда и го вдигна пак пред очите й. — Спри веднага. Искаш ли да бъдеш Бягащ по вятъра?

— Повече от всичко — прошепна тя.

— Защо?

— Защото искам да летя.

— Не е достатъчно добра причина. Каладин не се страхуваше, че останалите няма да го приемат, и не си мечтаеше колко хубаво би било да полети. Той искаше да ни спаси. Да спаси мен. А ти защо искаш да бъдеш една от Бягащите по вятъра?

— Защото искам да помогна! Не искам само да си стоя и да чакам врага да ни нападне!

— Е, предоставена ти е възможност, Лин. Възможност, която никой не е имал от векове, шанс едно на милион. Или ще се възползваш от нея, като решиш сама за себе си, че си достойна, или ще си се откажеш и ще си тръгнеш — каза Белязания и отново остави камъка в ръката й. — Но ако си тръгнеш, нямаш право да се оплакваш. Докато продължаваш да се опитваш, все още има надежда. А когато се предадеш? Тогава мечтата умира.

Тя срещна погледа му, стисна скъпоценния камък между пръстите си и вдиша рязко, отчетливо.

И засия.

Нададе изненадан вик, отвори ръка и откри, че камъкът отвътре вече е тъмен. Погледна Белязания възхитено.

— Какво направи?

— Нищо — отвърна Белязания.

Това и беше проблемът. И все пак установи, че не изпитва завист. Може би такава беше отредената му роля — да помага на другите да се превръщат в Сияйни. Учител, катализатор?

Тефт забеляза, че Лин сияе, и се втурна към тях, сипейки ругатни — но от „хубавите“ му ругатни. Стисна Лин за ръката и я затегли към Каладин.

Белязания си пое дъх дълбоко, удовлетворено. Е, вече беше помогнал на двама — ако се брои и Скалата. И това… и това беше нещо, нали?

Приближи се към мястото за напитки и си взе още една чаша.

— Каква е тази гадост, Скала? — попита. — Да не си объркал напитките с легена с мръсната вода от съдовете?

— Стара рогоядска рецепта — отвърна Скалата. — Дълъг, почитан обичай.

— Като женствените подскоци ли?

— Като традиционните бойни танци — поправи го той. — И като шамаросването на досадни мостови, които проявяват неуважение.

Белязания се обърна с гръб към него, опря едната си ръка на масата и се загледа в ентусиазираната Лин, наобиколена от останалите съгледвачи. Беше доволен от онова, което беше направил — необичайно доволен. Може би дори въодушевен.

— Май ще трябва да свикна с миризливите рогоядци, Скала — каза Белязания. — Мисля да се присъединя към екипа по поддръжката.

— Ти си мислиш, че бих допуснал дори да припариш до някоя тенджера?

— Може би никога няма да се науча да летя — каза Белязания, като потисна онази част от себе си, която изхленчи жалостиво при тази мисъл. — Трябва да се примиря с този факт. Така че ще трябва да намеря друг начин да бъда полезен.

— Ха. А фактът, че в момента сияеш и излъчваш Светлина на Бурята няма отношение към решението, което си взел, тъй ли?

Белязания замръзна на място. После вдигна ръката, с която държеше чашата, точно пред лицето си, и се вторачи в нея. От кожата се издигаха тънки струйки Светлина. Той извика и изпусна чашата, после зарови пръсти из джоба си и измъкна отвътре няколко тъмни парченца скъпоценни камъни. Беше дал камъка, с който трябваше да се упражнява, на Лин.

Вдигна поглед към Скалата и се ухили глуповато.

— Е, може и да ти позволя да миеш чиниите — каза Скалата. — Макар че все ми хвърляш чашите по земята. Никак не е любезно от твоя страна…

Гласът му заглъхна, тъй като Белязания вече беше хукнал към останалите с триумфален вик на уста.