Брандън Сандърсън
Заклеващия (6)

2
Един проблем по-малко

„Но все пак трябваше да го напиша.“

Из Заклеващия, предговор

— Спрете! Какво си въобразявате, че правите?

Адолин Колин се приближи към група работници в омацани с крем униформи, които разтоварваха сандъци от фургона. Чуловете им се въртяха насам-натам и търсеха скални пъпки, които да похапнат. Без успех. Бяха навлезли навътре в кулата — независимо от факта, че пещерата, в която се намираха, бе достатъчно просторна да побере малък град.

Работниците имаха приличието да си придадат засрамен вид, макар че вероятно не разбираха защо. Групичката писари, които следваха Адолин по петите, провериха съдържанието на фургона. Маслените лампи на земята не успяваха да разсеят много от тъмнината в огромното помещение, чиито таван се намираше чак на четири етажа над тях.

— Сиятелен господарю? — обърна се към него един от работниците, като почеса косата си под шапката. — Аз просто разтоварвах багажите. Това си мислех, че правя.

— В документите пише „бира“ — обади се Рушу, един млад ардент.

— Зона две — каза Адолин, като почука със свития юмрук на лявата си ръка по фургона. — Таверните се устройват по продължението на централния коридор с асансьорите, на шест кръстовища по-навътре. Леля ми изрично осведоми Сиятелните ви господари за това.

Мъжете просто го зяпаха с безизразни изражения.

— Ще накарам някой писар да ви покаже. Натоварете сандъците обратно.

Мъжете въздъхнаха, но се заловиха със задачата. Не бяха толкова глупави, че да спорят със сина на Върховен принц.

Адолин се обърна и обходи с поглед дълбоката пещера, която се бе превърнала в отсек за разтоварване както на припаси, така и на хора. Наоколо притичваха рояци деца. Работници опъваха големи палатки. Около кладенеца в центъра се бяха струпали множество жени, тръгнали за вода. Войниците носеха факли или фенери. Насам-натам се стрелкаха дори брадвохрътки. Цели четири военни лагера, пълни с хора, бяха прекосили Пустите равнини възможно най-бързо, за да стигнат до Уритиру, и Навани се беше затруднила с търсенето на подходящо място, където да се устроят всички.

Въпреки целия този хаос, обаче, Адолин се радваше, че разполага с такива хора. Бяха още с пресни сили; не им се беше наложило да преживеят битката с паршендите, нападението на Убиеца в Бяло и тежкия сблъсък на двете бури.

Войниците на Колин бяха в ужасна форма. Самият Адолин имаше превързана рана на ръката, с която държеше меча — още усещаше пулсиращата болка от счупената си китка, — и на лицето му се открояваше голяма синина. А той беше един от късметлиите.

— Сиятелен господарю — обърна се към него Рушу, като посочи друг фургон. — В този има вино.

— Прекрасно — отвърна Адолин.

Никой ли не обръщаше внимание на заповедите на леля Навани?

Отиде да се разправи с хората във фургона, след което му се наложи да разтърве спора между неколцина мъже, някои от които бяха недоволни, че са ги зачислили да носят вода. Твърдяха, че това е работа като за парши, под техния нан. За съжаление, парши вече нямаше.

Адолин ги успокои и им предложи да основат гилдия на носачите на вода, ако се видят принудени да продължат. Баща му със сигурност би одобрил, макар че Адолин все пак се безпокоеше. Щяха ли да имат достатъчно да платят на всички тези хора? Заплатите се изчисляваха на базата на ранговете на работниците, не можеше да превърнеш един човек в роб просто така.

Адолин се радваше, че има задача, с която да се разсее. Не беше длъжен лично да проверява съдържанието на всеки фургон — трябваше само да надзирава проверките, — но се задълбочи в детайлите на работата. Не можеше да се бие — не и докато китката му беше в такова състояние, — а ако останеше сам твърде дълго, започваше да си мисли за онова, което се бе случило предишния ден.

Наистина ли го беше направил?

Наистина ли беше убил Торол Садеас?

Почти изпита облекчение, когато един бегач най-после дойде и го осведоми шепнешком, че са открили нещо необичайно в един от коридорите на третия етаж.

Адолин бе сигурен, че знае какво е.

* * *

Далинар чу виковете много преди да пристигне на мястото. Отекваха по продължението на тунелите. Познаваше този тон. Наближаваше сблъсък.

Остави Навани, затича се и накрая излезе, изпотен, на широкото кръстовище, образувано от пресичането на два от тунелите. Мъже в синьо, осветени от суровата светлина на фенерите, се бяха изправили срещу други, облечени в тревистозелено. Духчета на гнева пълзяха в краката им, подобни на локви кръв.

На пода лежеше труп, чието лице бе покрито със зелено палто.

— Спрете веднага! — извика Далинар и побърза да застане между двете групи. Дръпна назад мъжа, който се бе изправил предизвикателно точно пред един от войниците на Садеас. — Спрете или ще изпратя всички ви в ареста, до последния!

Гласът му помете мъжете като буря и привлече погледите и на двете страни. Той блъсна стражника към другарите му, после бутна назад един от мъжете на Садеас, като се помоли наум войникът да прояви достатъчно здрав разум да не нападне Върховен принц.

Навани и съгледвачката спряха малко по-назад. Мостовите от Мост Четири най-после се оттеглиха по един от коридорите, а войниците на Садеас поеха по противоположния. Отдалечиха се едни от други точно толкова, колкото все пак да могат да си мятат мръснишки погледи.

— Дано сте готови за гръмотевиците на самата Преизподня — изкрещя войникът на Садеас на Далинар. — Мъжете ви убиха Върховен принц!

— Така го заварихме! — викна в отговор Тефт от Мост Четири. — Сигурно се е спънал и е паднал на собствения си меч. И така му се пада, Бурята да го отнесе.

— Тефт, достатъчно! — извика Далинар.

Тефт придоби леко засрамен вид, после отдаде чест отсечено.

Далинар коленичи и дръпна сакото от лицето на Садеас.

— Кръвта вече е засъхнала. Явно лежи тук отдавна.

— Тъкмо го търсехме — обади се войникът в зелено.

— Търсели сте го? Загубили сте от поглед Върховен принц?

— Тунелите са объркващи! — отвърна мъжът. — Не следват естествените посоки. Оплетохме се на едно място и…

— Решихме, че сигурно се е върнал в друга част на кулата — довърши друг войник. — Прекарахме предната вечер да го търсим там. Някои хора споменаха, че май са го виждали, но бяха сгрешили и…

„И един Върховен принц е останал да лежи тук, плувнал в собствената си кръв, половин ден“, помисли си Далинар. „Кръвта на отците ми.“

— Не можахме да го открием — каза войникът, — защото вашите мъже са го убили и са преместили трупа…

— Явно е кървял тук в продължение на часове — прекъсна го Далинар. — Никой не е местил тялото. Отнесете принца в страничното помещение ето там и пратете да повикат Иалаи, ако не сте го направили вече. Трябва да го огледаме по-добре.

* * *

Далинар Колин беше ценител на смъртта.

Откакто беше още млад, гледката на мъртви мъже беше нещо обичайно за него. Ако прекараш достатъчно дълго на бойното поле, ставаш добър познайник на нейния господар.

Затова окървавеното, обезобразено лице на Садеас не го потресе. Пробитото око, натикано дълбоко навътре в ямката от острие, забито в мозъка. От раната бяха протекли кръв и мътна течност, после бяха засъхнали.

Камата в окото беше от онзи тип удари, които бяха способни да убият мъж с броня и цял шлем. Удар, който упражняваш, за да го приложиш на бойното поле. Но Садеас не носеше броня и не се беше намирал на бойното поле.

Далинар се наведе и огледа по-отблизо трупа на масата, осветен от мъждукащата светлина на маслените фенери.

— Наемен убиец — каза Навани, изцъка с език и поклати глава. — Не е на добре.

Зад него се бяха събрали Адолин, Ренарин, Шалан и неколцина от стражниците на моста. Отсреща му бе застанала Калами; слабата, оранжевоока жена бе една от старшите му писарки. Съпругът й, Телеб, беше загинал по време на битката с Пустоносните. Никак не му се искаше да прибягва до помощта й в такъв момент на скръб, но тя беше настояла да продължи да работи.

Проклятие, толкова малко високопоставени офицери му бяха останали. Каел беше паднал в сблъсъка между Вечната Буря и бурята, след като почти бе успял да се спаси. Беше загубил Иламар и Перетом вследствие на предателството, което Садеас бе извършил спрямо Кулата. Единственият Сиятелен господар, който му беше останал, беше Кал, който още се възстановяваше от раната, която му бяха нанесли по време на битката с Пустоносните — рана, която бе укрил от останалите, докато всички не бяха вече в безопасност.

Дори Елокар, кралят, беше ранен от наемни убийци в двореца си, докато армиите се биеха в Нарак. Оттогава си възвръщаше силите. Далинар не бе сигурен дали ще дойде да види трупа на Садеас, или не.

Така или иначе, липсата на главнокомандващи обясняваше другите присъстващи в помещението: Върховния принц Себариал и неговата любовница, Палона. Симпатичен или не, Себариал беше един от двамата останали живи Върховни принцове, които бяха откликнали на повика на Далинар да поемат към Нарак. Налагаше му се да се довери някому, а той така или иначе нямаше почти никакво доверие на когото и да било от Върховните принцове.

Себариал и Аладар — когото също бе пратил да повикат, но още не се беше появил, — щяха да представляват основата на новия Алеткар. Всемогъщия да им е на помощ.

— Е! — заговори Палона, опряла ръце на хълбоците си и загледана в трупа на Садеас. — Един проблем по-малко, струва ми се!

Всички се обърнаха да я изгледат.

— Какво? — продължи тя. — Не ми казвайте, че не си го мислехте и вие.

— Това не изглежда добре, Сиятелен господарю — каза Калами. — Всички ще постъпят точно като войниците отвън — ще приемат, че вие сте изпратили наемен убиец.

— Някаква следа от Острие? — попита Далинар.

— Не, сър — отговори един от стражите на моста. — Онзи, който го е убил, сигурно го е взел със себе си.

Навани потри рамото на Далинар с длан.

— Не бих се изразила като Палона, но той действително се опита да уреди смъртта ти. Може би това е за добро.

— Не — каза Далинар дрезгаво. — Имахме нужда от него.

— Знам, че сте отчаяни, Далинар — намеси се Себариал. — Присъствието ми тук е достатъчно доказателство за това. Но съм сигурен, че не сме паднали дотам, че да ни е по-добре със Садеас в редиците ни. Съгласен съм с Палона. Хубаво стана, че се отървахме.

Далинар вдигна поглед и огледа присъстващите. Себариал и Палона. Тефт и Сигзил, лейтенантите от Мост Четири. Шепа други войници, включително младата съгледвачка, която го беше повикала. Синовете му — уравновесеният Адолин и непроницаемият Ренарин. Навани, положила ръка на рамото му. И дори застаряващата Калами, сключила ръце пред себе си, която го погледна в очите и кимна.

— Всички сте съгласни, нали? — попита Далинар.

Никой не възрази. Да, убийството нямаше да се отрази добре на репутацията на Далинар, и определено не биха отишли толкова далеч, че самите те да поръчат покушението на Садеас. Но сега, когато си беше отишъл… Е, защо да ронят сълзи?

В главата му се прехвърляха спомен след спомен. Дните, които бе прекарал заедно със Садеас, докато двамата слушаха великите планове на Гавилар. Нощта преди сватбата на Далинар, когато бяха пили вино на пищната, буйна забава, която Садеас бе организирал в негова чест.

Беше му трудно да направи връзката между онзи млад мъж, онзи приятел, и загрубялото, старо лице на масата пред него. Възрастният Садеас се беше превърнал в убиец, чието предателство бе станало причина за смъртта на хора, по-добри от него. Заради онези мъже, изоставени по време на битката при Кулата, Далинар можеше да почувства само удовлетворение при гледката на мъртвия Садеас.

Това го безпокоеше. Разбираше отлично как се чувстват останалите.

— Елате с мен.

Обърна гръб на трупа и излезе от стаята. Подмина стражите на Садеас, които побързаха да се върнат вътре. Те щяха да се погрижат за трупа; надяваше се, че е потушил разбунените духове достатъчно, че да предотврати спонтанна разпра между своите и неговите войници. Засега най-подходящо щеше да бъде да отведе Мост Четири далеч оттук.

Свитата на Далинар го последва по подобните на пещери коридори на кулата. Маслените лампи, които носеха, осветяваха набраздените от разноцветни линии стени — естествено образувани пластове от различни земни тонове, като онези, които се получаваха, когато сушаха слоеве крем. Не обвиняваше толкова войниците, задето бяха изгубили Садеас от поглед; бе стъписващо лесно да се загубиш на това място, с безкрайните му тунели, всеки от които водеше към непрогледна тъма.

За щастие, той имаше представа къде се намират, и изведе хората си до външния периметър на кулата. Пристъпи в един от кабинетите там и излезе на балкона — един от многото еднакви такива, широки като веранди.

Над него се издигаше огромният град Уритиру — впечатляващо високо здание, което се извисяваше на фона на планините. Състоеше се от десет пръстенообразни нива — всяко от което си имаше по осем етажа, — и бе отрупано с акведукти, прозорци и тераси като тази, на която се намираха в момента.

На най-долното ниво също имаше широки площи, издадени навън от периметъра му: обширни каменни повърхности, просторни като плата. По ръбовете им имаше нещо като каменен парапет — там, където скалите отстъпваха място на дълбоките пропасти между планинските върхове. Отначало тези широки, плоски каменни повърхности ги озадачаваха. Но браздите в скалата и лехите по вътрешните ръбове им бяха подсказали тяхното предназначение. Колкото и странно да беше, тези площи някога са били употребявани като земеделски полета. Подобно на просторните области на върха на всяко ниво на кулата, тези места някак си са били обработвани — въпреки студа. Едно от тях се беше ширнало точно под балкона, на който стояха в момента — на два етажа по-надолу.

Далинар се приближи към парапета и положи ръце на гладката, плътна, каменна преграда. Останалите се скупчиха зад него. По пътя към тях се бе присъединил и Върховният принц Аладар — високопоставен алет с плешива глава, величествена осанка и тъмна кожа. Придружаваше го Мей, дъщеря му — ниска, красива жена в двайсетте си години с кафяви очи, кръгло лице и късо подстригана, катраненочерна алетска коса, чиито къдрици обрамчваха лицето й. Навани им обясни шепнешком подробностите около смъртта на Садеас.

Далинар замахна с ръка навън, към мразовития въздух, и посочи пейзажа пред балкона.

— Какво виждате?

Стражниците от моста се приближиха още повече към парапета. Сред тях бе и хердазиецът, който вече имаше две ръце — бе излекувал едната със Светлина на Бурята. Мъжете на Каладин бяха започнали да проявяват заложбите на Бягащи по вятъра, макар че засега представляваха просто „оръженосци“ — вид чиракуващи Сияйни, които явно са били широко разпространени някога и които представляваха мъже или жени, чиито способности бяха тясно свързани с тези на техния господар, някой завършен Сияен.

Мъжете от Мост Четири не се бяха обвързали със собствени духчета и макар че бяха започнали да проявяват определен заложби, бяха загубили способностите си в мига, в който Каладин бе отлетял в Алеткар, за да предупреди семейството си за Вечната Буря.

— Какво виждам ли? — попита хердазиецът. — Виждам облаци.

— Много облаци — допълни друг мостови.

— И няколко планини — обади се друг. — Приличат на зъби.

— Не, на рога — възрази хердазиецът.

— Ние — прекъсна ги Далинар, — се намираме над бурите. Би било лесно да забравим урагана, който грози останалия свят. Вечната Буря ще се завърне, а с нея — и Пустоносните. Трябва да приемем, че този град — и нашите армии — скоро ще бъдат единственият останал бастион на реда в целия Рошар. Наше призвание, наш дълг е да поемем водачеството.

— На реда ли? — обади се Аладар. — Далинар, виждал ли си армиите ни? Преживяха обречена битка едва преди шест дни и макар че се спасихме, на практика загубихме. Синът на Роион е плачевно неспособен да се справи с остатъците от поверените му владения. Някои от най-могъщите армии — тези на Танадал и Вама — си останаха във военните лагери!

— А онези, които дойдоха, вече потънаха в разпри — добави Палона. — Смъртта на дъртия Торол само ще им даде още един повод да недоволстват.

Далинар се обърна с гръб към тях и стисна парапета на каменната преграда с премръзналите пръсти на двете си ръце. Задуха ледена вихрушка и няколко вятърни духчета прелетяха покрай тях като прозрачни човечета, понесени от въздуха.

— Ваше Сиятелство Калами — каза Далинар. — Какво знаете за Опустошенията?

— Моля, Господарю? — отвърна тя колебливо.

— За Опустошенията. Занимавала сте се с научни разработки относно воринското вероизповедание, нали? Можете ли да ни кажете нещо за Опустошенията?

Калами прочисти гърло.

— Те са били същински олицетворения на разрухата, Господарю. Всяко от тях е било така унищожително, че опустошавало цялото човечество. Измирали безброй хора, обществото потъвало в хаос, смърт застигала учените. Цели поколения хора били принудени да работят, за да компенсират за загубите. Песните разказват как те се натрупвали едно след друго и ни изтиквали все по-назад и все по-назад — Вестителите, които дарили човечеството с мечове и фабриали, в крайна сметка се завърнали и го заварили да си служи с пръчки и каменни брадви.

— А Пустоносните? — попита Далинар.

— Те дошли, за да унищожават — отговори Калами. — Целта им била да изличат човечеството от Рошар. Били като привидения, безформени. Според някои, представлявали духовете на мъртвите, а според други — духове на Преизподнята.

— Ще трябва да открием начин да предотвратим повтарянето на тези събития — каза Далинар меко, като се обърна отново към спътниците си. — Ние сме онези, на които трябва да разчита този свят. Трябва да му осигурим стабилност; лагер, около който да може да се обедини. Затова не мога да изпитам радост от смъртта на Садеас. Той наистина бе трън в очите ми, но беше и способен генерал с остър ум. Имахме нужда от него. Ще имаме нужда от всеки, който е в състояние да се бори, за да спечелим последната битка.

— Далинар — заговори Аладар. — Някога и аз изпадах в безсмислени вражди с околните. Бях като останалите Върховни принцове. Но след онова, което видях на бойното поле… онези червени очи… Сър, с вас съм. Ще ви следвам до края на самите бури, ако се наложи. Какво искате да направя?

— Не разполагаме с много време. Аладар, провъзгласявам те за новия Върховен принц на Осведомяването. Ще отговаряш за закона и неговото приложение в този град. Установи твърд ред в Уритиру и се увери, че всеки от Върховните принцове разполага с точно определена област на правомощия в него. Събери армия за поддържане на вътрешния ред, чиито членове да патрулират по коридорите. Дръж нещата под контрол и предотвратявай избухването на разпри между войниците — като онзи, който едва не се случи преди малко. Себариал, провъзгласявам теб за Върховен принц на търговията. Изготви отчети за припасите ни и организирай пазари в Уритиру. Искам тази кула да функционира като нормален град, не просто като временна спирка. Адолин, погрижи се армиите ни да бъдат обучавани редовно и усилено. Отчети останалите ни войници под командването на всеки Върховен принц и ги уведоми, че ще се нуждаем от тях за защитата на Рошар. Докато са тук, те остават под мое главнокомандване в качеството ми на Върховен принц на войната. Ще потушим междуособиците чрез тежестта на непрекъснатите им военни обучения. Ние управляваме Превръщателите, както и разпределението на храната. Ако искат дажби, ще трябва да ни слушат.

— А ние? — попита мърлявият лейтенант от Мост Четири.

— Продължавайте да проучвате Уритиру заедно със съгледвачите и писарите ми — каза Далинар. — И ме уведомете веднага, щом капитанът ви се върне. Да се надяваме, че ще донесе със себе си добри новини от Алеткар.

Пое си дълбоко въздух. Някъде в дъното на съзнанието му отекна далечен глас: „Обедини ги. Бъди готов за пристигането на шампиона на врага.“

— Крайната ни цел е съхранението на цял Рошар — допълни той тихо. — Вече видяхме каква цена ще трябва да платим, ако допуснем отново раздори сред редиците ни. Заради тях не успяхме да спрем Вечната Буря. Но това бе само първата проба — тренировката преди същинската битка. За да се изправим пред Опустошението, ще трябва да намеря начин да направя онова, което моят предтеча, Слънцетворящия, не е успял да направи със своите завоевания. Аз ще обединя Рошар.

Калами възкликна тихо. Никой не беше успявал да обедини целия континент — не се беше случило по време на нашествията на Шин, не се беше случило по време на възхода на Йерокрацията, не се бе случило и по време на завоеванията на Слънцетворящия. Далинар ставаше все по-уверен във факта, че тази задача се падаше на него. Врагът щеше да изпрати срещу тях най-ужасяващите си оръжия — Несътворените и Пустоносните. И шампионът-фантом в тъмната броня.

Далинар щеше да им се противопостави с помощта на обединения Рошар. Колко жалко, че не беше успял да открие начин да убеди Садеас да се присъедини към каузата.

„Ах, Торол“, помисли си. „Какво можехме да постигнем с общи сили, ако не бяхме така разединени…“

— Татко? — привлече вниманието му един мек глас. Беше Ренарин, който стоеше до Шалан и Адолин. — Не спомена нищо за нас. За мен и Нейна Сиятелност Шалан. Каква е нашата задача?

— Да се упражнявате — отговори Далинар. — При нас ще идват и още Сияйни, и вие двамата ще трябва да станете техни предводители. Рицарите някога са били най-великото ни оръжие срещу Пустоносните. Имаме нужда да ги възродим като такива.

— Татко, аз… — заекна Ренарин. — Само… само аз ли? Не мога. Не знам дори как да… Камо ли пък…

— Сине — прекъсна го Далинар, като пристъпи до него и положи длан на рамото му. — Имам ти доверие. Всемогъщия и духчетата са те надарили със силата да защитаваш и пазиш този народ. Използвай я. Усъвършенствай я, а след това ми докладвай на какво си способен. Мисля, че всички сме любопитни да узнаем.

Ренарин издиша бавно, после кимна.