Брандън Сандърсън
Заклеващия (58)

44
Светлата страна

„Наистина сме заинтригувани, тъй като смятахме, че е добре скрито. Незначително сред многото ни светове.“

Воал се беше отпуснала на стола в една таверна с хората си. Беше качила ботушите си на масата и облегнала стола назад, заслушана в оживлението, което кипеше навсякъде около нея. Хората бърбореха и пиеха, други се разхождаха напред-назад по пътеката отпред, викаха и си подмятаха шеги. Наслаждаваше се на топлата прегръдка на непрестанния шум от всички тези хора, които като нея се бяха постарали отново да превърнат този каменен мавзолей в нещо живо.

Мисълта за размерите на кулата продължаваше да я изпълва с безпокойство. Как беше успял някой да построи такова огромно място? Би могло да погълне повечето мегаполиси, които Воал беше виждала, без дори да си разхлаби колана.

Е, по-добре беше да не мисли за това. Трябваше да се промъква, приведена ниско долу, далеч под въпросите, които разсейваха писарите и учените. Това беше единственият начин да свърши нещо полезно.

Вместо това, тя се съсредоточаваше върху хората. Гласовете им се сливаха и те се превръщаха в една монолитна, безлика тълпа. Но най-прекрасното у тях беше това, че можеше да се съсредоточиш върху някое конкретно лице, да го видиш наистина, и да откриеш в него цяло богатство от история. Толкова много хора с толкова много животи, всеки от които представляваше отделна загадка — с безкрай много детайли, също като Шарка. Ако се вгледаш внимателно във фракталните линии, от които се състоеше, забелязваш, че всяко ъгълче си има собствена сложна архитектура. А ако се вгледаш внимателно в някой човек, забелязваш всички присъщи само на него черти — и виждаш, че не пасват напълно в каквато обширна категория си го поставил в началото.

— И така… — започна Червения, като се обърна към Ишна.

Воал беше довела трима от мъжете заедно с шпионката, която щеше да ги обучава. Така щеше да може да я слуша, да се учи и да се опита да прецени дали може да й има доверие, или е била изпратена от някого да я следи.

— Всичко това е супер — продължи Червения, — но кога ще започнем да учим онея работи с камите? Не че горя от нетърпение да убия някого. Просто… нали знаеш…

— Какво да знам? — попита Ишна.

— Камите са адски дейнски.

— Дейнски ли? — попита Воал, като отвори очи.

— Дейнски — кимна Червения. — Нали знаеш. Когато нещо е много хубаво, или удобно… само че още по-готино от това.

— Всички знаят, че камите са дейнски — добави Газ.

Ишна подбели очи. Ниската жена беше облякла семпло украсената си с бродерия хава, а на ръката си беше сложила ръкавица. Осанката и роклята й подсказваха, че е тъмноока със сравнително високо социално положение.

Воал привличаше повече внимание — и не само заради бялото си палто и шапката. Вниманието идваше предимно от мъжете, които се колебаеха дали да я заговорят — нещо, което не правеха с Ишна. Начинът, по който се носеше, и строгата й хава ги възпираха.

Воал отпи от виното си и се наслади на приятния вкус.

— Чували сте много преувеличени истории, сигурна съм — каза Ишна. — Но шпионажът не е изпълнен със схватки с ками в тъмни улички. Едва бих имала представа какво точно да направя, ако ми се наложи да намушкам някого.

Тримата мъже посърнаха.

— Шпионажът — продължи Ишна — представлява внимателно събиране на информация. Вашата задача е да наблюдавате, без да бъдете наблюдавани. Трябва да сте достатъчно симпатични, за да може хората да имат желание да си говорят с вас, но не достатъчно интересни, че да ви запомнят.

— Е, значи Газ отпада — заяви Червения.

— Да — съгласи се Газ, — същинско проклятие е да си толкова страшно интересен.

— Ще млъкнете ли вие, двамата? — намеси се Вата. Дългурестият войник се беше навел напред и още не беше докоснал чашата си евтино вино. — Как да го направим? Аз съм твърде висок. Газ има само едно око. Ще ни запомнят.

— Трябва да се научите да привличате вниманието към повърхностни черти, които можете да промените, и да го отвличате от онези, които не можете. Червения, ако ти си сложиш превръзка на едното око, това ще им направи впечатление. Вата, мога да те науча как да вървиш прегърбен по начин, който да прикрие високия ти ръст — а ако добавиш към това и необичаен акцент, хората ще посочат него, когато те описват. Газ, ти можеш да отидеш в някоя таверна, където да легнеш на масата и да се престориш на мъртвопиян. Никой няма да забележи превръзката на окото ти — всички ще те помислят за пияница. Но това няма значение засега. Ще започнем с наблюдението. Ако искате да бъдете полезни, трябва да умеете да преценявате бързо основните важни неща за дадено място, да запаметявате много подробности и да сте в състояние да докладвате след това. А сега затворете очи.

Мъжете неохотно се подчиниха. Воал също затвори очи.

— И така — продължи Ишна. — Може ли някой от вас да ми опише посетителите на таверната в момента? Без да поглеждате, разбира се.

— Ъ-ъ… — проточи Газ и се почеса по превръзката на окото. — На бара има една готина мадама. Може би тайленка.

— Какъв цвят блуза носи?

— Хм. Ами, изрязана е, а и тя има доста добри скални пъпки… Ъ-ъ…

— Има един голям грозник с превръзка на окото — намеси се Червения. — Нисък, доста досаден. Пие чуждото вино, когато хората не гледат.

— Вата? — попита Ишна. — Кого си забелязал ти?

— На бара имаше няколко типа, мисля — отвърна той. — Бяха в униформи на… Себариал? И са заети около половината маси. Но не мога да кажа от кого.

— По-добре — каза Ишна. — Не очаквах да сте в състояние да го направите. Естествено е да не обръщате внимание на тези неща. Но аз ще ви обуча, така че…

— Почакай — прекъсна я Вата. — Ами Воал? Какво си спомня тя?

— Трима мъже на бара — каза Воал разсеяно. — Един по-възрастен мъж с побеляла коса и двама войници, вероятно братя, ако се съди по еднаквите орлови носове. По-малкият пие вино; по-възрастният се опитва да свали жената, която Газ забеляза. Не е тайленка, но носи тайленска рокля с тъмновиолетова блуза и наситенозелена пола. На мен не ми харесва съчетанието, но на нея явно й допада. Уверена е, свикнала да си играе с вниманието на мъжете. Но мисля, че търси някого, защото не обръща внимание на войника и непрекъснато наднича над рамото му. Барманът е възрастен и толкова нисък, че му се налага да се качва на сандък, когато налива питиетата на клиентите. Обзалагам се, че не е барман от дълго време. Замисля се, когато някой си поръча по-сложно питие, и му се налага да чете глифите по етикетите на бутилките, за да открие правилната. Има три сервитьорки — едната от които е в почивка, — и четиринайсетима клиенти освен нас.

Отвори очи и добави:

— Мога да ви разкажа и за тях.

— Няма да е необходимо — каза Ишна, а Червения изръкопляска тихо. — Много впечатляващо, Воал. Макар че трябва да отбележа, че има петнайсетима други клиенти, не четиринайсетима.

Воал се сепна, огледа пак палатката и започна да брои, също както го беше направила наум преди малко. Трима на онази маса… Четирима ей там… Две жени, застанали до вратата…

И една жена, която беше пропуснала първия път, свита на стол до малката масичка в дъното на палатката. Облеклото й беше просто — пола и риза от вида, който често носеха алетските селянки. Дали умишлено беше избрала дрехи, които се сливаха с белия цвят на палатката и кафявите маси? И какво правеше тук?

„Води си бележки“, помисли си Воал и усети как я пробожда тръпка на тревога. Жената беше прикрила внимателно едно малко тефтерче в скута си.

— Коя е тя? — попита Воал, като се приведе към останалите. — Защо ни гледа?

— Не точно нас — обясни Ишна. — Ще има десетки като нея на пазара — стрелкат се наоколо като плъхове и събират каквато информация могат. Може да работи самостоятелно и да продава сведенията по малко на заинтересованите, но е по-вероятно да работи за някого от Върховните принцове. Такава длъжност изпълнявах и аз. Ако се съди по хората, които наблюдава, най-вероятно са й наредили да състави доклад относно настроенията сред войниците.

Воал кимна и се заслуша внимателно в обясненията на Ишна, която започна да учи мъжете на полезни номера, с които да упражняват паметта си. Посъветва ги да се научат да четат и пишат глифи и да използват някакъв таен метод — като да отбелязват малки чертички по дланите си, например, — за да могат по-лесно да запомнят повече подробности. Воал беше чувала за някои от тези похвати, включително онзи, за който говореше Ишна в момента — така нареченият умствен музей.

По-интересни й бяха съветите как да преценяват кои точно сведения са важни за докладите и как да ги открият. Обясни, че трябва да се ослушват за имената на Върховните принцове и за често срещаните думи, използвани като евфемизми за по-важни неща, а също така и как да открият някого, който е изпил достатъчно питиета, че да се разприказва за онова, за което не бива да говори. Тонът, каза им, е от основно значение. Можеше да седиш на метър и половина от някого, който споделя ценни тайни, и пак да ги пропуснеш, защото си се заслушал в спора на масата от другата му страна.

Състоянието, което описа, беше почти като медитация — да седиш и да оставяш ушите си да поемат всичко, докато умът ти се съсредоточава само върху конкретни разговори. Воал го намираше за безкрайно интригуващо. След около час обучение, обаче, Газ се оплака, че главата го цепи, сякаш вече е обърнал четири халби. Червения кимна в знак на съгласие — разфокусираният му поглед го караше да изглежда напълно ошашавен.

Вата, обаче… той беше затворил очи и изреждаше едно след друго описания на всички в помещението. Воал се ухили. Вата винаги изпълняваше задълженията си така, сякаш някой беше окачил огромен камък за врата му — движеше се бавно и ускоряваше крачка, само когато видеше място, където да може да седне и да си почине. Този напълно нов за него ентусиазъм я обнадеждаваше.

Всъщност Воал бе така погълната от заниманията им, че изобщо не забеляза колко време е минало. Когато чу камбаните на пазара, изруга тихичко.

— Ама че глупачка съм, бурята да го тръшне.

— Воал? — обърна се Ишна към нея въпросително.

— Трябва да тръгвам — обясни тя. — Шалан има среща.

Кой би си помислил, че придобиването на такава древна, полубожествена по произход титла ще донесе със себе си не само сила и чест, но и безкрайно количество заседания?

— Не може ли да се оправи без теб? — попита Вата.

— Отче на Бурята, виждали ли сте го онова момиче? Би си забравило краката, ако не бяха закачени за тялото й. Продължавайте да се упражнявате! Ще ви намеря после.

С тези думи тя нахлупи шапката си и се стрелна на бегом през Тържището.

* * *

Малко по-късно, Шалан Давар — вече облечена в благопристойната си синя хава — вървеше по един от коридорите под Уритиру. Беше доволна от работата, която Воал беше свършила с мъжете, но, бурята да го вземе, трябваше ли да пие толкова много? На Шалан й се наложи да изчисти от организма си цяла бъчва алкохол, за да успее да си проясни главата.

Пое си дълбоко дъх и пристъпи в помещението на бившата библиотека, където завари не само Навани, Ясна и Тешав, но и цяла група арденти и писари. Мей Аладар, Адротагия от Карбрант… имаше дори трима бурегадатели — странни мъже с дълги бради, които се опитваха да предсказват времето. Шалан беше чувала, че от време на време тълкуват бъдещето по ветровете, но никога не бяха предлагали такива услуги открито.

Близостта им караше Шалан да копнее за молитва. За съжаление, Воал не държеше такива подръка. Тя беше на практика еретичка и мислеше за религия горе-долу толкова често, колкото мислеше и за цените на коприната в Рал Елорим. Ясна поне имаше смелостта да си избере позиция и да я обяви пред всички; Воал просто би свила рамене и би пуснала някоя шега. Беше…

— Хммммм — прошепна Шарка от полите й. — Шалан?

Вярно. Беше спряла на прага, нали? Влезе вътре, като за съжаление мина точно покрай Янала, която в момента изпълняваше ролята на помощничка на Тешав. Красивата млада жена вечно виреше нос във въздуха и беше от типа хора, чиято всяка дума караше Шалан да потръпва от неприязън.

Онова, което й беше противно, беше арогантността й, разбира се — а не фактът, че Адолин я беше ухажвал малко преди да се запознае с Шалан. Отначало се беше опитвала да избягва бившите романтични партньори на Адолин, но… е, това беше като да се опитва да избегне войниците, докато прекосява бойно поле. Може да се каже, че имаше такива навсякъде.

В помещението се преплитаха десетина разговора: за тежести и мерки, за пунктуационни правила, за атмосферните флуктуации в кулата. Някога би дала всичко, за да присъства на такова нещо. А сега непрекъснато закъсняваше за събранията. Какво се беше променило?

„Вече знам, че съм измамница“, отговори си тя наум и се притисна към стената, докато се разминаваше с една привлекателна млада ардентка, която тъкмо разискваше азишката политика с един от бурегадателите. Шалан едва беше успяла да прелисти книгите, които Адолин й беше донесъл. От другата й страна беше застанала Навани, която обсъждаше някакви фабриали с една инженерка в алена хава. Жената кимаше съсредоточено.

— Да, но как да го стабилизираме, Сиятелна? Ако платната са отдолу, ще се превърти наобратно, нали?

Близостта й с Навани беше предоставила на Шалан множество възможности да изучава науката за фабриалите. Защо не го беше направила? Всички тези идеи, въпроси, логика сякаш я погълнаха и изведнъж тя се почувства, като че ли се дави. Твърде много. Хората тук знаеха твърде много и тя се чувстваше незначителна в сравнение с тях.

„Нуждая се от някого, който може да се справи с това“, помисли си. „Учен. Част от мен може да се превърне в учен. Не във Воал или Сиятелната, а в някой…“

Шарка отново зажужа от полите й. Тя опря гръб в стената. Не, това… това беше тя, нали? Шалан винаги бе искала да стане учен, нали?

Нали?

Моментът на неувереност премина, тя издиша и се насили да се успокои. Накрая извади един тефтер и един молив с писец от въглен от чантата си, откри Ясна и застана до нея.

Ясна вдигна едната си вежда.

— Пак закъсняваш.

— Съжалявам.

— Възнамерявах да те помоля за помощ с някои от преводите на „Песента на зората“, които получихме, но вече не ни остава достатъчно време преди събранието на майка ми.

— Може би ще мога да помогна с…

— Имам да обсъдя още няколко въпроса. Ще разговаряме после.

Отпрати я рязко, но Шалан така и очакваше. Приближи се към един стол, оставен близо до стената, и седна.

— Ако Ясна знаеше, че току-що съм се сблъскала с един от най-големите си страхове — прошепна Шалан тихичко, — щеше да изрази съчувствие. Нали?

— Ясна ли? — попита Шарка. — Не си много наблюдателна, Шалан. Тя не се интересува особено от чуждите тревоги.

Шалан въздъхна.

— Ти се интересуваш!

— Специалист съм по тревогите, наистина, но главно защото самата аз се тревожа непрекъснато — отвърна Шалан, пое си дъх и попита: — Няма защо да се чувствам не на място тук, нали, Шарка?

— Хммм. Разбира се, че не. Ще скицираш хората, нали?

— Бележитите учени от миналото са правели много други неща, освен да рисуват. Помазания е бил математик — той е изобретил науката за пропорциите в изкуството. Галид е била изобретателка, а чертежите й се използват в астрономията и до днес. Ясна е историк — и повече. Това искам.

— Сигурна ли си?

— Така мисля.

Работата беше там, че Воал искаше да прекарва дните си като пие и пуска шеги с мъжете, докато се упражняваха в шпионаж. Сиятелната искаше да тренира с меча и да прекарва повече време с Адолин. А какво искаше Шалан? И имаше ли значение това?

В крайна сметка, Навани обяви началото на официалното събрание и присъстващите насядаха. Писарите се бяха подредили от едната страна на Навани, ардентите — от другата, и далеч от Ясна. Докато бурегадателите се настаняваха по-нататък на пръстена от столове, Шалан забеляза, че на прага е застанал Ренарин. Той пристъпи от крак на крак и надникна вътре, но не влезе. Когато неколцина от учените се обърнаха към него, отстъпи назад, сякаш погледите им буквално го изтикаха от стаята.

— Аз… — започна той. — Баща ми каза, че мога да дойда… само да слушам, може би.

— Повече от добре дошъл си, братовчеде — поздрави го Ясна и кимна на Шалан да му донесе стол.

Шалан се подчини, без дори да се възпротиви на факта, че я командва така. Можеше да бъде учен. Можеше да бъде най-добрият чирак-учен на света.

Свел глава, Ренарин заобиколи пръстена от столове от външната страна, стиснал верижката, която висеше от единия му джоб с такава сила, че кокалчетата на юмрука му се белееха.

Шалан даде всичко от себе си да води подробен протокол и да не се разсейва със скици на присъстващите. За щастие, дискусиите бяха по-интересни от обикновено. Навани беше наредила на повечето от присъстващите учени да проучват и да се опитат да проумеят същността на Уритиру. Инадара — сбръчкана писарка, която напомняше на Шалан за ардентите на баща й — представи доклада си първа, като уточни, че екипът й се опитва да изясни смисъла на странните форми на помещенията и тунелите в кулите.

Инадара обясняваше всичко подробно — за защитните конструкции, въздушното проветрение и кладенците. Посочи някои групи стаи с необичайни форми, както и особените стенописи с фантастични същества, които бяха открили.

Когато приключи, Калами започна с доклада на своя екип. Те бяха стигнали до извода, че някои златни и медни изделия, които бяха намерили вградени в стените, са фабриали, но засега не бяха успели да ги задействат по какъвто и да е начин, включително със съответните скъпоценни камъни. Пусна по кръга рисунки, които присъстващите да разгледат, след което описа всички методи — дотук неуспешни, — с които се бяха опитали да заредят колоната със скъпоценните камъни. Единствените фабриали, които работеха, бяха асансьорите.

— Смятам, че пропорциите на механизмите в асансьорите могат да ни дадат полезна информация за онези, които са ги построили — намеси се Елтебар, главният бурегадател. — Такава е дигитологията, нали разбирате. Може да се разбере много за един човек по широчината на пръстите му.

— А това… какво общо има с механизмите? — попита Тешав.

— Много общо! — възкликна Елтебар. — Фактът, че не сте наясно с това, е ясен признак, че вие сте писар. Почеркът ви е красив, Сиятелна. Но трябва да обръщате повече внимание на науката.

Шарка изжужа тихичко.

— Никога не съм го харесвала — прошепна Шалан. — Пред Далинар се преструва на мил, но всъщност е много неприятен.

— А… от колко души се състои базата ни за сравнение? — попита Шарка.

— Смятате ли, че е възможно да задаваме погрешни въпроси? — попита Янала.

Шалан присви очи, но се овладя и потисна ревността си. Нямаше нужда да мрази някого, просто защото е бил близък с Адолин някога.

Просто у Янала имаше нещо, което… не беше наред. Като на много други жени от нейните кръгове, и нейният смях звучеше отрепетирано и сдържано. Сякаш го използваха като подправка, вместо да изразяват истинско чувство.

— Какво искаш да кажеш, дете? — попита Адротагия.

— Ами, Сиятелна, говорим за асансьорите, за странната колона-фабриал, за извитите коридори. Опитваме се да проумеем тези неща само с помощта на механизмите им. Може би би било по-добре да се опитаме да разберем от какво се нуждае кулата, и оттам да определим с какви средства можем да удовлетворим тези нужди.

— Хммм — проточи Навани. — Е, вече знаем, че са отглеждали различни земеделски растения пред кулата. Дали някои от фабриалите на стените не са служели да отделят топлина?

Ренарин промърмори нещо.

Всички в помещението се обърнаха към него. Немалко от лицата изглеждаха изненадани, че са го чули да говори, и той се сви на мястото си.

— Какво каза, Ренарин? — попита Навани.

— Не е така — каза той тихо. — Не са фабриали. Те са един фабриал.

Писарите и учените се спогледаха. Принцът… е, той често провокираше такива реакции. Втренчени или неловки погледи.

— Сиятелен господарю? — обърна се към него Янала. — Да не би да сте таен артифабриан? Изучавате инженерството им нощем, като четете женско писмо?

Неколцина от останалите се изкикотиха. Ренарин се изчерви силно и сведе очи още по-ниско.

„Никога не бихте се присмивали така на друг човек от неговия ранг“, помисли си Шалан и усети как бузите й се сгорещяват. Високопоставеното алетско общество можеше да бъде изключително учтиво — но това не означаваше, че хората бяха мили. Ренарин открай време беше по-удобна мишена от Далинар или Адолин.

Гневът й беше необичайно чувство. Неведнъж й се беше случвало да й направят впечатление странностите на Ренарин. Присъствието му на това събрание беше поредният пример. Дали смяташе най-после да се присъедини към ардентите? И нима щеше да го направи, като просто започне да се появява на заседанията за писарите, сякаш е жена?

Но, от друга страна, как смееше Янала да го излага така пред останалите?

Навани отвори уста да каже нещо, но Шалан се намеси:

— Освен ако не се лъжа дълбоко, Янала, ми се струва, че току-що се опита да обидиш сина на Върховния принц.

— Какво? Не, разбира се, че не съм.

— Добре — отвърна Шалан. — Защото ако това наистина беше опит да го обидиш, значи беше страшно нескопосан такъв. А аз бях чувала, че си много умна. Така изпълнена с остроумие, чар и… други неща.

Янала смръщи вежди насреща й.

— … Ласкателство ли е това?

— Не говорех за бюста ти, скъпа. Говорех за ума ти! Твоя прекрасен, гениален ум — така остър, че човек би могъл да се пореже! Така бърз, че води останалите с няколко обиколки! Така зашеметяващ, че оставя всички възхитени от изказванията ти. Така… ъ-ъ…

Ясна беше вперила ядосан поглед в нея.

— Хмм… — проточи Шалан и вдигна тефтера си. — Водех протокола.

— Може ли да направим кратка почивка, майко? — попита Ясна.

— Чудесна идея — каза Навани. — Петнадесет минути, през което време моля всички да съставят списъци с всичко, което би било необходимо на кулата, за да стане самодостатъчна.

Тя стана и присъстващите на заседанието отново се разделиха на групички.

— Виждам, че все още използваш езика си по-скоро като боздуган, отколкото като нож — обърна се Ясна към Шалан.

— Да — въздъхна Шалан. — Да имате някой полезен съвет?

Ясна я изгледа.

— Чухте какво каза тя на Ренарин, Сиятелна!

— А майка ми тъкмо беше на път да й направи забележка за това — дискретно. Вместо това, ти демонстрира пред цялото събрание точната противоположност на думата „дискретно“.

— Извинете. Тя ме изнервя.

— Янала е глупачка, която разполага с точно толкова ум, колкото да се е възгордяла, че го има, но твърде малко, че да разбере с колко по-умни хора от нея е пълен светът — каза Ясна и разтърка слепоочията си. — Отче на Бурята. Именно затова никога не обучавам помощници.

— Защото ви навличат толкова много неприятности.

— Защото не ме бива в това. Разполагам с научни доказателства за този факт, а ти си просто поредният ми опит.

И Ясна й махна с ръка да я остави насаме, след което продължи да разтрива слепоочията си. Шалан се запъти към отсрещния край на стаята, засрамена, притиснала тефтера към гърдите си.

— Ясна не ми изглежда ядосана. Защо се натъжи?

— Защото съм глупачка — отвърна Шалан. — И наивница. И… защото не зная какво искам.

Не беше ли решила само преди една-две седмици, че си е изяснила всичко? Каквото и да беше това „всичко“?

— Виждам го! — възкликна глас от едната й страна.

Шалан подскочи, обърна се и завари Ренарин да зяпа втренчено към Шарка, който се сливаше с бродерията на полата й. Личеше, ако човек знаеше къде да гледа, но лесно можеше да бъде пропуснат.

— Не става ли невидим? — попита Ренарин.

— Казва, че не може.

Ренарин кимна, след което вдигна очи и срещна погледа й.

— Благодаря.

— За?

— Задето защити честта ми. Когато Адолин го направи, случката обикновено завършва с тежки контузии. Твоят начин беше по-приятен.

— Е, никой не бива да си позволява да ти говори така. Не биха посмели да го направят с Адолин. Освен това, ти си прав. Това място наистина е един огромен фабриал.

— И ти ли го усети? Непрекъснато говорят за това или онова устройство, но това не е правилният начин, нали? Същото е като да разглеждаш частите на някой фургон поотделно, без изобщо да разбираш, че съставят фургон.

Шалан се наведе към него.

— Онова нещо, с което се бихме, Ренарин. То е било в състояние да протегне пипалата си чак до самия връх на Уритиру. Усещах нередността му навсякъде, където отидех. Онзи скъпоценен камък в средата е свързан с всичко.

— Да, това не са просто множество фабриали. Това са множество фабриали, съединени така, че да образуват един голям фабриал.

— Но за какво служи той? — попита Шалан.

— За град — отвърна Ренарин, като се намръщи. — Искам да кажа, че си е град… Прави онова, което един град прави…

Шалан потрепери и добави:

— А Несътворената го управляваше.

— Което ни позволи да открием това помещение и фабриалната колона — каза Ренарин. — Иначе можеше да не успеем. Нещата винаги трябва да се гледат от светлата им страна.

— Технически погледнато — отговори Шалан, — светлата страна е единствената, която изобщо се вижда. Другата е в сянка.

Ренарин се засмя. Напомни й на начина, по който се смееха братята й, когато кажеше нещо — може би не защото беше най-остроумната забележка на света, а по-скоро защото беше приятно да се смее човек.

— Знам, че братовчедка ми внушава доста силно страхопочитание — прошепна Ренарин. — Но ти също си Сияен рицар, Шалан. Не го забравяй. Можем да й се опълчим, ако искаме.

— А искаме ли?

Ренарин направи физиономия.

— Най-вероятно не. Толкова често се оказва права, че човек започва да се чувства като един от десетимата глупаци.

— Вярно, но… Не зная дали ще издържа пак да започне да ми заповядва като на малко дете. Напоследък се чувствам, сякаш ще откача. Какво да направя?

Ренарин сви рамене.

— Собственият ми опит говори, че най-добрият начин да се избегне това положение е да не си наблизо, когато тя търси на кого да даде заповеди.

Шалан се ободри. В това имаше логика. Далинар щеше да се нуждае от помощта на Сияйните си рицари за различни неща, нали? Трябваше само да отиде някъде далеч, докато си подреди мислите. Да иде някъде… като например на онази мисия в Колинар? Нямаше ли да им трябва някой, който да може да се промъкне в двореца и да задейства устройството?

— Ренарин — каза тя, — ти си същински гений.

Той се изчерви, но й се усмихна в отговор.

Навани свика събранието отново, всички насядаха и се приготвиха да продължат дискусията относно фабриалите. Ясна потупа тефтера на Шалан и тя се постара да води протокол по-подробно, като си припомняше как се стенографира. Задачата далеч не й се струваше така досадна сега, когато вече разполагаше със стратегия как да се измъкне. Път за бягство.

Тъкмо си мислеше колко е благодарна за това, когато забеляза висока фигура да прекрачва прага на помещението. Далинар Колин хвърляше сянка, дори когато не стоеше пред светлината. Разговорите незабавно стихнаха.

— Извинете закъснението ми — каза той и хвърли поглед на гривната, която Навани му беше дала. — Не спирайте заради мен, моля ви.

— Далинар? — обърна се към него Навани. — Никога досега не си присъствал на заседание на писарите.

— Просто реших, че ще е добре да наблюдавам поне веднъж — отговори той. — Да науча с какво се занимава тази част от организацията ми.

Той се настани на едно ниско столче извън пръстена столове, на които седяха останалите. Приличаше на боен кон, който се опитва да застане на подиумче, предназначено за пони.

Дискусията продължи, но всички явно се притесняваха от присъствието му. Шалан мислеше, че Далинар е достатъчно разумен да не идва на заседания като тези, където жените и писарите…

Наклони глава, когато забеляза как Ренарин поглежда бързо към баща си. Далинар отвърна, като вдигна юмрук.

„Дошъл е, за да не се чувства неудобно Ренарин“, осъзна тя. „Няма как да сметнат идването на принца за нередна или твърде женствена постъпка, ако дори Тоягата присъства.“

Не пропусна да забележи факта, че Ренарин даже посмя да вдигне очи, за да наблюдава остатъка от заседанието.