Брандън Сандърсън
Заклеващия (56)

43
Копиеносец

„Говореше на някого, който не може да ти отговори. Ние, обаче, ще поемем разговора оттук нататък — макар и да не знаем как си успял да откриеш местоположението ни в този свят.“

Моаш порови из безцветната каша, която Фебрт наричаше „яхния“. Имаше вкус на крем.

Загледа се в огнените духчета, които си играеха в големия огън, на който готвеха. Опитваше се да се стопли, докато Фебрт — тайленец с яркочервена коса като на рогоядец — спореше с Грейвс. Димът от пламъците се виеше във въздуха, а светлината им трябва да се виждаше от цели километри в Мразовитата земя. На Грейвс не му пукаше; той смяташе, че дори ако Вечната буря не беше прогонила всички бандити от областта, двама Мечоносци щяха да бъдат предостатъчни да се разправят с останалите.

„Но Вълшебният меч не може да спре стрела, пусната в гърба“, помисли си Моаш. Чувстваше се открит и уязвим. „Нито пък Вълшебната броня — ако не си я облякъл.“ Неговата броня, както и тази на Грейвс, лежеше увита във вързоп от плат във фургона им.

— Виж, това са Тризнаците — каза Грейвс, като махна с ръка към едно скално образувание. — Точно тук са, ето ги на картата. Сега ще вървим на запад.

— Бил съм тук преди — отвърна Фебрт. — Трябва да продължим на юг, казвам ти. А после — на изток.

— Картата…

— Не ми трябват твоите карти — прекъсна го Фебрт и скръсти ръце. — Страстите ме водят.

— Страстите ли? — възкликна Грейвс и размаха ръце от раздразнение. — Страстите? Вече би трябвало да си изоставил тези суеверия. Вече си част от Диаграмата!

— Мога да вярвам и в двете — отвърна Фебрт със сериозен тон.

Моаш пъхна още една лъжица „яхния“ в уста. Бурята да го тръшне, макар — мразеше, когато дойдеше ред на Фебрт да готви. И когато дойдеше ред на Грейвс. И когато дойдеше ред на Фиа. И… е, нещата, които самият той готвеше, имаха вкус на отходна вода, наръсена с подправки. Като готвачи, всички те не струваха и тъмно парченце скъпоценен камък. За разлика от Скалата.

Моаш захвърли купичката, а мътната помия вътре се разля от едната страна. Хвана палтото си от клона на близкото дърво и се отдалечи в нощта. Мразовитият въздух щипеше кожата му особено след дългото време, което беше прекарал пред огъня. Ненавиждаше тукашния студ. Вечната зима.

Четиримата бяха оцелели след бурите, като се бяха приютили в тясното, укрепено дъно на фургона, който предварително бяха закрепили с вериги за земята. Бяха прогонили единиците парши, които се бяха отцепили от по-големите групи, с помощта на Вълшебните си мечове — далеч не се бяха оказали така опасни, колкото се беше тревожил. Но тази нова буря…

Моаш срита един камък, но камъкът беше замръзнал за земята, та успя само да си удари лошо палеца. Изруга и погледна през рамо, когато дочу виковете, в които спорът беше прераснал. Някога се беше възхищавал на изискаността, която виждаше у Грейвс. Но това беше, преди да прекарат няколко седмици заедно на път през тези голи земи. Търпението на Грейвс се беше изчерпало до дъно, а изискаността му не означаваше нищо при положение, че всички ядяха помия и пикаеха зад хълмовете.

— Та колко точно сме се загубили? — попита Моаш, когато Грейвс го настигна и застана до него в мрака.

— Изобщо няма да се изгубим, стига онзи идиот да вземе най-после да погледне картата — отвърна Грейвс, стрелна с поглед Моаш и добави: — Вече ти казах да хвърлиш това палто.

— Така и ще направя — веднага, след като спрем да пълзим по замръзналия задник на самата зима.

— Поне свали нашивката. Може да ни издаде, ако попаднем на някого от военните лагери. Откъсни я — настоя Грейвс, завъртя се на пета и се запъти обратно към лагера.

Моаш опипа с пръсти нашивката на Мост Четири на рамото си. Допирът извика спомени. Как се присъедини към Грейвс и неговата банда, които планираха да убият крал Елокар. Опита за покушение, след като Далинар замина на похода си към сърцето на Пустите равнини.

Сблъсъка с Каладин, ранен и облян в кръв.

„Няма. Да. Те. Допусна. До. Него.“

Кожата на Моаш беше измръзнала и сякаш лепкава от студа. Извади камата си от ножницата отстрани на колана си — още не беше свикнал с факта, че може да го носи така. Тъмнооките можеха да си навлекат сериозни неприятности, ако ги хванеха с толкова голям нож.

Но той вече не беше тъмноок. Беше един от тях.

Бурята да го вземе дано, наистина беше един от тях.

Сряза конците, с които беше прикрепена нашивката. Нагоре от едната страна, после — надолу от другата. Колко просто беше. Щеше да е по-трудно да се отърве от татуировката, която си беше направил заедно с останалите — но той беше поискал да я татуират на рамото му, а не на челото.

Моаш вдигна нашивката в ръка и се опита да я разгледа за последно на слабата светлина от далечните пламъци, но после усети, че не може да се насили да я изхвърли. Запъти се обратно към огъня и се настани до него. Дали другите седяха сега, скупчени около котела на Скалата? Дали се смееха, дали се шегуваха и залагаха колко чаши бира може да изпие Лопен наведнъж? Дали се майтапеха с Каладин в опит да го накарат да пусне някоя усмивка?

Моаш почти дочуваше гласовете им. Усмихна се и си представи, че и той е там, с тях. А после си представи как Каладин им разкрива какво е сторил.

„Опита се да ме убие“, щеше да им каже той. „Предаде всичко важно за нас. Наруши клетвата си да защитава краля, загърби дълга си към Алеткар и, най-важното от всичко, — загърби нас.“

Моаш преви рамене, все още стиснал нашивката в ръка. Трябваше да я хвърли в огъня.

Отче на Бурята. Трябваше сам да се хвърли в огъня.

Вдигна поглед към небето — към Преизподнята и Селенията на покоя. Над тях трепкаха множество звездни духчета.

А в небето до тях сякаш се движеше нещо?

Моаш изкрещя и отскочи назад от мястото, където беше седнал в мига, в който Пустоносните връхлетяха върху малкия лагер. Стовариха се на земята, стиснали дълги, извити мечове в ръце. Не Вълшебни остриета — това бяха паршендски оръжия.

Едно от съществата стовари меча си върху камъка, където Моаш седеше до преди миг. Друго от тях прободе Грейвс право в гърдите, после извади меча и го обезглави с едно движение.

Трупът на Грейвс се свлече долу, а Вълшебният му меч се появи и се стовари до него с метален звън. Фебрт и Фиа нямаха шанс. Останалите Пустоносни ги покосиха и обагриха с кръвта им скалите на тази студена, забравена от всички земя.

Четвъртата Пустоносна се спусна към Моаш, който се сви на топка и се превъртя. Мечът на създанието се удари в камъните до него, а от острието му изскочиха искри.

Моаш се изправи пъргаво на крака, а обучението на Каладин — набито дълбоко в главата му посредством дългите часове, прекарани на дъното на скалната цепнатина, — си каза думата, направлявайки действията му като инстинкт. Той отскочи встрани и се обърна с гръб към фургона, а Вълшебният му меч се появи в ръката му.

Пустоносната заобиколи огъня и се доближи до него. Светлината лъщеше по стегнатото й, мускулесто тяло. Тези създания не бяха като паршендите, които беше виждал на Пустите равнини. Имаха наситеночервени очи и алено-виолетова черупка, която отчасти обрамчваше лицата им. Кожата на жената, която се беше изправила пред него, се отличаваше с подобни на водовъртежи шарки, в които се смесваха три различни цвята — черно, червено и бяло.

Тъмна светлина, като противоположност на Светлината на Бурята, се излъчваше от всеки Пустоносен. Грейвс им беше говорил за тези същества и беше нарекъл завръщането им просто поредното от многото събития, предречени от неразгадаемата „Диаграма“.

Противницата на Моаш се втурна към него, но той замахна с Вълшебния си меч и я принуди да отстъпи. Тя се движеше, сякаш се плъзга по земята, а краката й почти не я докосваха. Останалите трима се заловиха да тършуват из лагера и да разглеждат труповете на убитите, без да обръщат внимание на битката. Един от тях се издигна в елегантен скок, приземи се върху фургона и започна да рови из предметите, струпани там.

Пустоносната се опита отново да нападне, като замахна внимателно с дългия си, извит меч. Моаш го избегна, като отстъпи назад, стиснал Вълшебния меч с две ръце, и се опита да удари острието й със своето. Движенията му изглеждаха тромави в сравнение с грациозната мощ на създанието пред него. Тя се плъзна на едната страна. Дрехите й се развяваха на вятъра, а дъхът й се издигаше на видими облачета сред ледения въздух. Явно не искаше да рискува с безразсъдни атаки срещу Вълшебен меч, и когато Моаш залитна, не направи опит да го удари.

Бурята да го тръшне, дано. Това оръжие беше просто прекалено голямо и неудобно. Дълго беше близо два метра и трудно се насочваше под правилния ъгъл. Да, можеше да среже всичко, но ударът му трябваше да попадне в целта, за да има това някакво значение. Беше му много по-лесно да борави с него, докато носеше Вълшебната броня. Без нея се чувстваше като дете, което се мъчи да се оправя с оръжие за възрастни.

Пустоносната се усмихна. После нападна с шеметна бързина. Моаш отстъпи встрани и замахна, като я принуди да се извие настрани. Мечът й остави дълга резка над лакътя му, но движението му й попречи да го намушка.

Ръката му пламна от болка и той изръмжа. Пустоносната го следеше с уверен, проницателен поглед. Все едно вече беше мъртъв. Може би просто трябваше да го остави да се случи.

Пустоносният, който се беше качил върху фургона, възкликна нещо с оживен глас. Беше открил Вълшебната броня. Разрита останалите вещи, за да я извади, и от задния край на фургона се изтърколи нещо и падна с глухо тупване на земята. Копие.

Моаш сведе поглед към Вълшебния си меч — богатство, достойно за цяло кралство, най-ценния предмет, който един човек би могъл да притежава.

„Кого заблуждавам?“, каза си. „Кого, Бурята да го вземе, макар, смятам, че заблуждавам?“

Пустоносната се хвърли в атака, но Моаш освободи Вълшебното си острие и се втурна да бяга. Създанието беше така изненадано, че се поколеба за момент и даде на Моаш достатъчно време да се хвърли към копието, да се превърти на земята и да се изправи, стиснал оръжието. Усетил гладкото дърво и познатата тежест в ръка, Моаш зае бойна позиция с рефлексивна лекота. Въздухът се изпълни с миризма на влажно и леко гнило — спомни си скалните пропасти, в които се преплитаха животът и смъртта, младите филизи и разложените стъбла.

Сякаш чуваше гласа на Каладин: „Не бива да те е страх от Вълшебния меч. Не бива да те е страх от светлоокия, качен на кон. Те убиват първо със страха, а после — с острието. Не отстъпвай назад.“

Пустоносната се стрелна към него, но Моаш не отстъпи назад. Отклони я и я обърна настрани, като посрещна острието й с дръжката на копието. После мушна с тъпия му край нагоре под ръката й, когато тя замахна назад.

Пустоносната възкликна от изненада, когато Моаш завърши атаката, която беше упражнявал хиляди пъти в скалните пропасти. Замахна с копието към глезените й и удари силно, като я накара да залитне назад. Понечи да завърши с класическо извиване и забиване, за да я прониже с копието в гърдите.

За съжаление, Пустоносната не падна. Успя да се задържи и увисна във въздуха, вместо да се стовари на земята. Моаш забеляза това навреме и прекъсна маневрата, за да отбие следващото й нападение.

Пустоносната се плъзна назад, клекна и се сви като дебнещ хищник, прибрала меча си от едната страна на тялото. След това скочи напред и стисна копието на Моаш, когато той се опита да я отблъсне с него. Бурята да го вземе, макар! Тя се стрелна грациозно към него и застана точно отпред, в обсега му. Миришеше на мокри дрехи и на чуждоземната миризма, която бегло напомняше на мухъл и която той вече свързваше с паршендите.

Притисна длан към гърдите на Моаш и тъмната светлина пробяга от нейното тяло към неговото. Моаш усети как олеква.

За щастие, Каладин вече го беше научил да противостои и на това.

Моаш стисна Пустоносната с една ръка, като я хвана за предницата на свободната риза в мига, в който тялото му понечи да падне нагоре във въздуха.

Внезапното му дръпване я накара да залитне и дори я издигна на няколко сантиметра от земята. Той я придърпа още нагоре към себе си с една ръка, опрял острието на копието в камъните долу с другата. Това накара двамата да се издигнат във въздуха и да се завъртят.

Противницата му нададе вик на някакъв непознат за него език. Моаш пусна копието и грабна камата си. Тя се опита да го блъсне настрани и го Оттласна отново, този път — по-силно. Той изръмжа, но продължи да я държи за ризата, вдигна камата и я намушка в гърдите.

Оранжева паршендска кръв опръска ръката му и бликна в мразовитата нощ, докато продължаваха да се въртят във въздуха. Моаш я стисна здраво с едната си ръка и натисна камата още по-дълбоко в гърдите й.

Тя не можеше да се излекува така, както би могъл Каладин. Очите й угаснаха, а тъмната светлина изчезна.

Тялото й се отпусна и Моаш я освободи. Малко по-късно силата, която го дърпаше нагоре, отслаби хватката си и той падна на земята от около метър и половина разстояние. Тялото на съществото под него омекоти удара му в камъните.

Оранжевата кръв, с която беше покрит, димеше леко в мразовития въздух. Той хвана пак копието с пръсти, мокри от кръвта, и го насочи към тримата останали Пустоносни, които се бяха втренчили в него, изумени.

— Мост Четири, копелета такива — изръмжа Моаш.

Двама от Пустоносните се обърнаха към третия — другата жена, която на свой ред изгледа Моаш отгоре до долу.

— Сигурно ще успеете да ме убиете — каза Моаш, като обърса ръка в дрехите си, за да може да хване копието по-здраво. — Но аз ще убия един от вас преди това. Поне един.

Не изглеждаха ядосани от факта, че току-що беше убил съмишленицата им. Но, Отче на Бурята, дали тези същества изпитваха някакви чувства изобщо? Шен често просто си седеше и зяпаше в празното пространство. Срещна погледа на жената в средата. Кожата й беше оцветена в червено и бяло, без дори едно черно петънце. Бледият бял цвят му напомняше на шиновете, които винаги му бяха изглеждали леко болнави.

— Ти — заговори жената на алетски, но с тежък акцент, — имаш плам.

Един от останалите й подаде Вълшебния меч на Грейвс. Тя го вдигна и го разгледа на светлината на огъня. После се издигна във въздуха.

— Давам ти избор — заговори тя пак. — Или ще умреш тук, или ще признаеш поражението си и ще ни отстъпиш оръжията си.

Моаш стисна копието, застанал в сянката на фигурата, чиито дрехи се вееха на вятъра. Нима смятаха, че наистина ще им се довери?

Но, от друга страна… той наистина ли мислеше, че ще може да се справи с трима наведнъж?

Сви рамене и захвърли копието настрана. После призова Вълшебния си меч. След всички онези години, през които си беше мечтал за такъв, най-после го беше получил. Каладин му го беше дал. И каква полза бе имало от това? Явно не можеше да му се има доверие да разполага с такова оръжие.

Стисна зъби, притисна ръка към скъпоценния камък и наложи на връзката помежду им да се разпадне. Камъкът, инкрустиран в ефеса, проблесна и той усети как го облива ледена вълна. Отново се беше превърнал в тъмноок.

Захвърли и Меча на земята. Един от Пустоносните го взе. Друг отлетя нанякъде и Моаш го проследи с поглед, объркан. Малко по-късно той се върна с още шестима. Трима от тях овързаха Вълшебната броня с въжета и отлетяха, като я влачеха във въздуха под себе си. Защо не я Оттласнаха?

За секунда Моаш помисли, че ще го оставят сам насред пустошта, но в крайна сметка двама от другите го стиснаха за ръцете и се издигнаха с него във въздуха.