Брандън Сандърсън
Заклеващия (55)

42
Последствия

„Цефандрий, носител на Първия скъпоценен камък, би трябвало да знаеш отлично, че не можеш да се обръщаш към нас, като се уповаваш на взаимоотношенията ни от миналото.“

Застаналият посред все по-познатото му видение Далинар опъна тетивата внимателно, после я пусна и балансираната с черни пера стрела се заби в гърба на подивелия мъж. Пронизителният му крясък се изгуби сред оглушителния шум на битката. Войниците пред него се отбраняваха отчаяно, докато ги избутваха назад към ръба на една пропаст.

Далинар постави нова стрела на тетивата със спокойно, заучено движение, после я пусна. Тази също попадна в целта — рамото на един друг войник. Мъжът пусна брадвата посред замаха си и не успя да улучи тъмнокожия младеж, който лежеше на земята. Момчето едва беше навлязло в юношеските си години; още не го беше напуснала свойствената за възрастта му тромавост, крайниците му изглеждаха твърде дълги, а лицето — твърде кръгло, детинско. Далинар би му позволил да разнася съобщения, но не и да хване копие в ръка.

Възрастта на младежа, обаче, не беше попречила да бъде обявен за Главен Акасикс Янагон Първи, господар на Азир и император на цялата област Макабак.

Далинар се беше изправил върху една купчина едри камъни с лъка в ръка. Не възнамеряваше да повтаря грешката, която беше допуснал с кралица Фен, когато я остави да се оправя сама във видението, но не искаше и Янагон да го преживее без никакви предизвикателства и напрежение. Всемогъщия изправяше Далинар пред много опасности в тези видения с много добро основание: той трябваше да усети от първа ръка какъв е залогът.

Далинар повали още един от вражеските войници, който се приближи твърде много до момчето. От тази позиция му беше лесно да се прицелва — беше високо, но достатъчно наблизо, — и беше сравнително добре обучен в изкуството на стрелбата, макар че през последните години беше стрелял предимно с така наречените Вълшебни лъкове — фабриални оръжия, създадени с такъв силен опън на тетивата, че можеха да се използват само от човек, облечен във Вълшебна броня.

Странно беше да преживява същата битка за трети път. Макар че във всяко следващо повторение се забелязваха някакви разлики, някои подробности му бяха познати. Миризмата на дим и нечовешка кръв с дъх на мухъл. Начинът, по който войникът под него се свлече на земята, след като отрязаха ръката му, и изкрещя същите полумолитвени, полубогохулни думи към Всемогъщия.

С помощта на уменията на Далинар с лъка, войниците успяха да удържат позицията си в лицето на врага, докато Сияйният рицар не се прехвърли над ръба на скалата в светещата си Вълшебна броня. Император Янагон седна, а останалите войници се струпаха по-близо до Сияйния рицар и изтласкаха противниците назад.

Далинар видя ужаса, изписан на лицето на треперещия младеж, и свали лъка. Беше чувал някои мъже да говорят за прилива на паника, който изпитваха след края на битката — сякаш едва тогава осъзнаваха неимоверната опасност, която бяха успели да избегнат.

Императорът най-после съумя да се изправи на крака, макар да му се наложи да се опре на копието. Не забеляза Далинар; дори не му направи впечатление, че от някои от труповете в краката му стърчат стрели. Това момче не беше войник — но Далинар не беше и очаквал да бъде. Опитът му сочеше, че азишките генерали са твърде прагматични, че да имат желание да се възкачат на трона. Властването изискваше твърде много вземане-даване с бюрократи — както и, доколкото беше разбрал, диктуване на есета.

Младежът се отдалечи от пропастта и започна да се спуска по една пътека, а Далинар го последва. Ахариетиам. Хората, които го бяха преживели, го бяха смятали за края на света. Трябва да бяха предположили, че скоро ще се върнат в Селенията на покоя. Как щяха да реагират, ако разберяха, че човечеството все още не е било допуснато до рая сега — четири хилядолетия по-късно?

Момчето спря в подножието на лъкатушещата пътека, която водеше към долината между скалните образувания. Загледа се как покрай него бавно се точат ранени войници, подкрепяни от другарите си. Въздухът беше изпълнен с викове и стенания. Далинар тъкмо се готвеше да иде при него и да започне да му обяснява за виденията, когато то тръгна редом с неколцина от ранените и се заговори с тях.

Далинар го последва, любопитен да види какво ще се случи. Долавяше откъслечни части от разговора: „Какво е станало тук? Кои сте вие? Защо се биехте?“

Мъжете не бяха многословни. Бяха ранени, изтощени и заобиколени с духчета на болката. Все пак успяха да се ориентират и да открият една по-голяма група войници, като тръгнаха в посоката, накъдето Ясна беше отишла по време на предишното им посещение в това видение.

Тълпата се беше скупчила около мъж, който се беше изправил върху една едра скала. Висок и уверен, мъжът беше на възраст около тридесет и няколко години, и беше облечен в бяло и синьо. Изглеждаше като алет, но… не точно. Кожата му беше малко по-тъмна, а и нещо в чертите му не беше съвсем като на алетите.

И все пак, у него имаше нещо… познато.

— Трябва да разгласите тази вест. Спечелихме! — провъзгласи мъжът. — Пустоносните най-после бяха победени. И тази победа не е моя, нито пък на Вестителите. Тази победа е ваша. Вие постигнахте това.

Някои от хората нададоха радостни възгласи. Твърде много от останалите, обаче, продължиха да мълчат и да се взират в него с безжизнени погледи.

— Аз ще поведа войската ни към Селенията на покоя — извика мъжът. — Няма да ме видите повече, но не мислете за това сега! Вие извоювахте спокойствието и свободата си. Насладете им се! Възстановете обществото си. А сега вървете и помогнете на другарите си, и пазете в сърцата си светлината на вашия крал-Вестител. Най-накрая възтържествувахме над злото!

Още ликувания, този път — по-ентусиазирани.

„Бурята да го отнесе“, каза си Далинар и усети как го побиват тръпки. Това беше самият Йезерезе’Елин, Кралят на Вестителите. Най-великият от всички тях.

Момент. Кралят тъмни очи ли имаше?

Тълпата се разотиде, но младият император остана, вперил поглед в мястото, където беше застанал Вестителят. Накрая прошепна:

— О, Йезир. Кралят на всички Вестители.

— Да — каза Далинар, като пристъпи до него. — Това действително беше той, Ваше Превъзходителство. Племенницата ми посети това видение преди вас и в доклада й пишеше, че й се е сторило, че го е видяла.

Янагон стисна Далинар за лакътя.

— Какво каза? Ти познаваш ли ме?

— Вие сте Янагон от Азир — отвърна Далинар и кимна с глава вместо поклон. — Аз съм Далинар Колин. Извинявам се за необичайните обстоятелства, при които се налага да проведем тази среща.

Очите на младежа се разшириха.

— Първо виждам Йезир, а сега — моя най-голям враг.

— Аз не съм ви враг — въздъхна Далинар. — И това не е просто сън, Ваше Превъзходителство. Това…

— О, знам, че не е сън — прекъсна го Янагон. — Аз съм Главен, въздигнал се на трона по силата на чудо, затова не е учудващо, че Вестителите избират да говорят чрез мен!

После се огледа и добави:

— Денят, който изживяваме в момента — това Денят на Славата ли е?

— Ахариетиам — потвърди Далинар. — Да.

— Защо са те довели тук? Какво означава това?

— Те не са ме довели тук — обясни Далинар. — Ваше Превъзходителство, аз помолих за това видение, и аз ви доведох тук.

Момчето скръсти ръце скептично. Беше облечено с кожената риза, с която видението беше заменило обикновените му дрехи, и беше оставило копието с бронзов връх опряно на една от близките скали.

— Казаха ли ви вече, че повечето хора ме смятат за луд? — попита Далинар.

— Дочух слухове.

— Е, това е моята лудост — каза Далинар. — Започнах да получавам видения по време на бурите. Елате. Ще видите сам.

Той поведе Янагон към едно място, откъдето се разкриваше по-ясна гледка към полето с труповете в началото на каньона. Янагон го последва, а когато го видя, пребледня като платно. В крайна сметка се приближи към бойното поле и закрачи между телата, под звуците на стенанията и проклятията.

Далинар вървеше до него. Толкова много мъртви очи, толкова много лица, разкривени от болка. Светлооки и тъмнооки. С бледа кожа, като на шин, и рогоядци — макар и по-малко. С тъмна кожа, като на макабаките. Мнозина, които можеха да бъдат както алети, така и ведени или хердазийци.

Имаше и други неща, разбира се. Гигантските, вече сринати със земята каменни статуи. Парши в бойна форма, с хитинова броня и оранжева кръв. На едно от местата, покрай които минаха, забелязаха купчина особени кремлинги — обгорена клада, от която още се вдигаше пушек. Кой си беше губил времето да събере на камара поне хиляда от тези дребни ракообразни?

— Били сме се заедно — каза Янагон.

— Как иначе бихме успели да победим? — отговори Далинар. — Би било лудост да смятаме, че сме могли да се изправим срещу Опустошението сами.

Янагон го изгледа изпитателно.

— Искал си да говориш с мен, докато ги няма везирите. Искал си да бъда сам! И сигурно можеш просто да… да ми покажеш каквото и да е, стига да доказва твърденията ти!

— Щом приемате, че притежавам силата да ви показвам тези видения, не би ли било още по-логично да ме послушате?

— Алетите са опасни. Знаеш ли какво се е случило последния път, когато са дошли в Азир?

— Времето на Слънцетворящия е било много отдавна.

— Везирите ми разказаха за това — настоя Янагон. — Всичко ми разказаха. Тогава е започнало по същия начин — с военен диктатор, който обединил алетските племена.

— Племена ли? — попита Далинар. — Бихте ни сравнил с номадите, които бродят из Ту Байла? Алеткар е едно от кралствата с най-високо ниво на култура в цял Рошар!

— Законовият ви кодекс е бил установен само преди тридесет години!

— Ваше Превъзходителство — каза Далинар, като си пое дълбоко дъх, — съмнявам се, че би имало някаква полза да продължаваме разговора в тази посока. Огледайте се. Вижте до какво ще доведе Опустошението.

Махна с ръка към кошмарната гледка и видя как гневът на Янагон се поуталожва. Изправен пред толкова много смърт, човек не можеше да изпитва друго, освен скръб.

В крайна сметка Янагон се обърна и се запъти обратно натам, откъдето бяха дошли. Далинар закрачи редом с него, стиснал ръце зад гърба си.

— Казват, че когато Слънцетворящия излязъл от дефилето и влязъл в Азир, се натъкнал на неочакван проблем — прошепна Янагон. — Бил покорил твърде много народи за твърде кратко време, и не знаел какво да прави с всичките си пленници. Не можел да остави в градовете хора, които били в състояние да се бият и да се вдигнат на въстание. Трябвало да убие хиляди, хиляди от тях. Понякога просто възлагал тази задача на войниците си. Всеки от тях бил длъжен да убие по тридесетима пленника — като дете, което принуждават да събере наръч съчки за огъня, преди да го пуснат да си играе. На други места давал някоя произволна заповед — да убият всеки мъж над определен ръст, например. Преди да го порази болестта, която му изпратили Вестителите, той вече бил убил една десета от населението на Азир. Твърдят, че Зофикс бил пълен с кости, насметени от бурите на купчини, високи колкото сгради.

— Аз не съм своя предтеча — каза Далинар тихо.

— Но му се възхищаваш. Алетите направо боготворят Садеес. Носиш проклетия му Вълшебен меч.

— Вече се отказах от него.

Двамата спряха в края на бойното поле. Императорът беше упорит, но не знаеше как да се държи. Вървеше, сгърбил рамене, а ръцете му непрекъснато търсеха джобове, каквито старовремските дрехи нямаха. Не беше от знатно потекло — макар че в Азир не тачеха цветовете на очите по същия начин. Навани му беше споменала веднъж, че причината за това е ограниченият брой на светлооките хора в Азир.

Самият Слънцетворящ беше използвал това като аргумент, с който да оправдае факта, че ги е подчинил.

— Аз не съм своят предтеча — повтори Далинар. — Но помежду ни наистина има общи неща. Младост, изпълнена с жестокости. Живот, изпълнен със сражения. Аз, обаче, имам едно предимство, което той е нямал.

— И то е?

Далинар погледна младежа право в очите.

— Живял съм достатъчно дълго, за да стана свидетел на последствията от действията си.

Янагон кимна бавно.

— Да — обади се и един друг глас. — Ти си стар.

Далинар се извърна, смръщил вежди. Звучеше като младо момиче. Какво правеше момиче на бойното поле?

— Не очаквах да си толкова стар — продължи девойката, която седеше, скръстила крака, на една голяма канара наблизо. — И всъщност не си черен. А и за Тоягата, никак не си толкова върлинест.

Младият император, колкото и да беше странно, разцъфна в широка усмивка.

— Крадла! Върнала си се! — възкликна той и се закатери по скалата, на която седеше момичето, забравил за благоприличието.

— Не съвсем — поправи го тя. — Отклониха ме. Но вече съм близо.

— Какво стана в Йедоу? — попита Янагон с настоятелен тон. — Почти нищо не ми обясни!

— Онея хора излъгаха за храната — каза тя и присви очи към Далинар, а младият император загуби равновесие, свлече се от стената на канарата и се опита да се покатери от другата й страна.

— Това не е възможно — чу се гласът на Отеца на Бурята в главата на Далинар. — Как е успяла да дойде тук?

— Не си ли я довел ти? — попита тихо Далинар.

— Не. Това не е възможно! Как…

Янагон най-после успя да се изкачи на върха на скалата и прегърна по-младото момиче. То имаше дълга, тъмна коса, бледи, почти бели очи и кафеникава кожа, макар че най-вероятно не беше алетка — лицето й беше твърде кръгло. От Реши, може би?

— Опитва се да ме убеди, че трябва да му се доверя — каза Янагон и посочи към Далинар.

— Недей — посъветва го тя. — Задникът му е прекалено хубав.

Далинар прочисти гърло.

— Моля?

— Прекалено хубав задник имаш. Старите мъже не бива да имат стегнати задници. Това означава, че прекарваш твъъърде много време в размахване на меч или пердашене на хора. Задникът ти трябва да е увиснал и отпуснат. Тогава бих ти се доверила.

— Тя е… доста вманиачена на тема задници — каза Янагон.

— Няма такова нещо — отвърна момичето и подбели очи. — Ако някой смята, че съм странна, задето говоря за задници, обикновено просто завижда, защото аз съм оная без бастун, заврян в моя.

Тя се вторачи изпитателно в Далинар, после хвана императора за ръката.

— Да тръгваме.

— Но… — започна Далинар, като вдигна ръка.

— Виждаш ли, учиш се — прекъсна го момичето и му се ухили.

А в следващия миг двамата с императора изчезнаха.

Отеца на Бурята изръмжа от раздразнение.

— Оная жена! Тя е същество, създадено специално да се опълчва на волята ми!

— Жена ли? — попита Далинар и поклати глава.

— Това дете е покварено от Нощната пазителка.

— Строго погледнато, такъв съм и аз.

— В нейния случай е различно. Неестествено е. Тя стига твърде далеч.

Отеца на Бурята изтътна недоволно още веднъж и отказа да говори повече. Изглеждаше искрено разстроен.

Далинар се видя принуден да седне и да изчака, докато видението приключи. Прекара времето до края му, загледан в безбрежното поле от трупове — преследван както от миналото, така и от бъдещето.