Брандън Сандърсън
Заклеващия (54)

41
На земята, вдигнал поглед нагоре

„Така или иначе, това не ви засяга. Обърнахте гръб на божествеността.

Ако Райсе се превърне в проблем, ще се погрижим за него.

Същото се отнася и за теб.“

Тефт се събуди. За съжаление.

Първото, което изпита, беше болка. Старата, позната болка. Пулсирането зад очите, свирепите нажежени игли, които сякаш пронизваха изгорените му пръсти, вкочаненото тяло, което отдавна вече не му служеше, както трябва. В името на дъха на Келек… беше ли му служило изобщо някога?

Претърколи се на едната страна и изстена. Не носеше палто — само тясна долна риза, омърляна от лежането на земята. Намираше се на една затънтена уличка между палатките в Тържището. Високият таван се губеше от поглед в тъмнината горе. От отсрещната страна на уличката долиташе веселият шум на хора, които бърбореха и се смееха.

Тефт залитна, изправи се на крака и едва не се изпика върху купчина стари сандъци, преди да осъзнае какво прави. Тук нямаше бури, които да отмият нечистотиите после. Освен това, той не беше някакъв пияница, който се валя в мръсотията и пикае в задните улички. Нали?

Тази мисъл моментално го накара да си спомни за по-дълбоката болка. Болка отвъд онази, която пулсираше в главата му и измъчваше костите му. Болка, която го следваше навсякъде — като настоятелен, пронизителен звън, който проникваше до самото му сърце. Това беше болката, която го беше събудила. Болката на нуждата.

Не, не беше някакъв пияница. Беше много, много по-лош от това.

Излезе с несигурни крачки от уличката и направи опит да приглади косата и брадата си. Жените, които подминаваше, вдигаха лявата си длан пред носа и отклоняваха поглед от него, сякаш им беше жал. Може би беше хубаво, че си е загубил палтото — бурята да му е на помощ, ако някой го познаеше. Щеше да опозори целия отряд.

„Ти вече си позор за отряда, Тефт, и го знаеш“, помисли си той. „Безбожна, безполезна торба кокали такава.“

В крайна сметка успя да намери кладенеца, където зачака, сгърбен, на опашката зад останалите. Когато дойде неговият ред, падна на колене и загреба малко вода в калаената си чаша с трепереща ръка. Щом вкуси хладната вода, стомахът му незабавно се сви и понечи да я изхвърли, независимо от факта, че умираше от жажда. Винаги ставаше така след вечерите, когато взимаше мъх, затова вече се беше научил да издържа на гаденето и болката. Надяваше се все пак да успее да задържи водата в стомаха си.

Преви се на две и се хвана за корема, с което уплаши хората на опашката зад него. Видя как неколцина мъже в униформи си проправят път през тълпата — около кладенеца винаги се събираха много хора. Униформите бяха наситенозелени. Войниците на Садеас.

Без да обръщат внимание на опашката, те се приближиха към кладенеца и напълниха кофите си. Когато един мъж, облечен в синя униформа на дом Колин, им направи забележка, войниците на Садеас го наобиколиха заплашително. Войникът на дом Колин в крайна сметка отстъпи. Добро момче. Не им трябваше още едно сбиване между хората на Садеас и другите войници.

Тефт потопи чашата отново. Болката от вече отпитата глътка беше отшумяла. Кладенецът изглеждаше дълбок. Повърхността на водата се диплеше от леките вълнички, а под тях цареше дълбок мрак.

Той едва не се хвърли вътре. Ако утре се събудеше в Преизподнята, щеше ли да продължава да усеща подлудяващия сърбеж на нуждата в себе си? Това би било подходящо за него мъчение. Нямаше дори да има нужда Пустоносните да дерат душата му жива — всичко, което трябваше да направят, беше да му кажат, че никога повече няма да усети този глад утолен, а после просто да го гледат как се гърчи.

Над отражението на рамото му във водата на кладенеца се появи нечие лице — жена с бледа, бяла кожа, от която се излъчваше леко сияние, и коса, която се носеше около главата й като облак.

— Остави ме на мира — каза Тефт и плесна с ръка по повърхността на водата. — Просто… просто иди намери някого, на когото му пука.

Олюля се, изправи се пак на крака и най-после отстъпи място на следващия на опашката. Бурята да го тръшне, макар, колко часът беше? Онези жени с кофите бяха готови да понесат водата за настъпилия ден. Нощните тълпи от полупияни хора се бяха разотишли, а на тяхно място бяха застъпили на смяна работливите и амбициозните.

Пак беше прекарал цялата нощ навън. Келек!

Трябваше да се върне обратно в казармата. Но щеше ли да има смелостта да се покаже пред тях такъв? Вместо това, той обикаляше безцелно из пазара, забил поглед в земята.

„Ставам все по-зле“, осъзна част от него. По време на първия месец на служба при Далинар беше успял да устои почти изцяло. Но после получи пари — след толкова много време, прекарано като мостови. Парите бяха опасни.

Успяваше да си върши работата, като взимаше мъх само някои вечери. Но Каладин си беше тръгнал, а тази кула, в която непрекъснато го глождеше усещането, че нещо не е наред… Онези чудовища на тъмнината — включително онова, което изглеждаше точно като Тефт.

Беше се нуждал от мъх, за да се справи с това. Кой не би? Въздъхна. Когато вдигна поглед, откри, че онова духче стои пред него.

— Тефт… — прошепна му тя. — Дал си клетви…

Глупави, наивни клетви, изговорени в момент, когато се надяваше превръщането му в Сияен рицар да го излекува от непрекъснатия копнеж. Извърна се от духчето и се отправи към една палатка, сгушена сред по-големите таверни. Вече беше сутрин, така че таверните бяха затворили, но това място — което нямаше име и не се нуждаеше от такова, — беше отворено. Винаги беше отворено — точно като онези във военния лагер на Далинар, точно като онези в лагера на Садеас. На някои места бяха по-трудни за откриване, отколкото на други. Но винаги се намираха — безименни, но въпреки това известни.

Здравенякът-хердазиец, който седеше пред входа, му махна в знак на позволение да влезе. Вътре беше сумрачно, но Тефт си намери една маса и се свлече на стола до нея. Една жена с прилепнали дрехи и ръкавица без пръсти му донесе малка купичка огнен мъх. Не му поиска пари. Знаеха, че днес няма да има сфери — не и след количествата, които беше взел снощи. Но щяха да се погрижат в крайна сметка да си получат дължимото.

Тефт се втренчи в малката купичка, изпълнен с омраза към самия себе си. Но въпреки това, ароматът й накара копнежът му да се увеличи десетократно. Простена тихичко, после стисна щипка огнен мъх и я стри между палеца и показалеца си. От мъха се издигна тънка струйка дим, а сърцевината му засия сред полумрака като жив въглен.

Болеше, разбира се. Снощи беше протрил мазолите си, и сега търкаше мъха между изранените си, покрити с мехури пръсти. Но болката беше остра, пробуждаща. Хубав вид болка. Чисто физически признак, че е жив.

Измина около минута, преди да усети ефекта на мъха. Първо почувства как болката му изчезва, а после — как решимостта му укрепва. Спомняше си, че някога, много отдавна, огненият мъх го беше карал да изпитва повече — помнеше еуфорията, нощите, прекарани във великолепната мъгла на омаята, когато откриваше толкова много смисъл във всичко наоколо.

Напоследък имаше нужда от малко мъх, само за да се почувства нормално. Като човек, който се мъчи да се изкачи по мокри камъни, той едва смогваше да се покатери до нивото, където бяха застанали всички останали, преди да започне пак да се плъзга надолу. Вече не копнееше за еуфория; копнееше просто да е в състояние да продължи да живее.

Мъхът сне товара от плещите му. Спомените за онова тъмно отражение на самия него. Спомените как издаде членовете на собственото си семейство като еретици — макар че се беше оказало, че са прави. Беше развалина и жалък страхливец и не заслужаваше да носи символа на Мост Четири. Можеше да се каже, че вече е предал духчето. По-добре да беше избягало.

За известно време имаше възможността да изтрие всичко това от съзнанието си.

За нещастие, в Тефт имаше нещо счупено. Преди много време, той беше опитал мъха под натиска на останалите войници от взвода му в армията на Садеас. Те можеха да стриват по мъничко от него — така, че да им подейства слабо, както когато човек дъвче по мъничко кора от рогокор, докато е на смяна, за да не заспи. Малко огнен мъх, колкото да се отпуснат леко, и после продължаваха с живота си.

С Тефт, обаче, беше различно. Сега, когато всичките му грижи сякаш се бяха изпарили, той можеше да си тръгне и да се върне при мостовите. Можеше да започне деня си.

Но, Бурята да го вземе, макар, колко хубаво би било да остане още няколко минути. Затова остана и продължи. Опразни три панички, преди един внезапен лъч ярка светлина да го накара да примигне. Отлепи физиономия от масата — върху която, за свой срам, беше оставил локвичка слюнка. Колко време беше минало — и каква беше тази ужасна, нетърпима светлина?

— Ето го — разнесе се гласът на Каладин, и Тефт примигна. Някой коленичи до масата. — О, Тефт…

— Дължи ни за три купички — каза собственикът на бърлогата. — Един гранатен броам.

— Радвайте се — изръмжа друг глас с тежък акцент, — че няма да ви откъснем някой крайник и да ви платим с него.

Бурята да го тръшне, макар. И Червения ли беше тук? Тефт простена и се извърна настрани.

— Не ме гледайте — изграчи с дрезгав глас. — Недейте…

— Заведението ни е напълно законно, рогоядецо — каза съдържателят. — Ако ни нападнете, бъдете сигурни, че ще доведем стражата, и те ще ни защитят.

— Ето ти кървавите пари, змиорко такава — отвърна Каладин и приближи светлината към тях. — Скала, би ли го изправил на крака?

Чифт едри ръце подхванаха Тефт изненадващо нежно. Той плачеше. Келек…

— Къде ти е палтото, Тефт? — попита Каладин от тъмнината.

— Продадох го — призна Тефт и стисна очи, за да не гледа духчетата на срама, които се носеха около него, подобни на цветни венчелистчета. — Продадох си собственото проклето палто.

Каладин замълча и Тефт остави Скалата да го изнесе от бърлогата. По средата на пътя към казармата най-после събра достатъчно достойнство да се оплаче от дъха на Скалата, и да ги накара да го оставят да върви сам — като го придържаха леко под ръка.

* * *

Тефт завиждаше на онези, които бяха по-добри хора от него. Те не се измъчваха от непрекъснатия сърбеж — онзи, който му се беше загнездил така дълбоко под кожата, че забиваше нокти направо в душата му. Беше неумолим, не го оставяше на мира и за миг, и никога не можеше да го начеше. Независимо колко се опитваше.

Каладин и Скалата го настаниха в едно от самостоятелните помещения в казармата, увит в одеяла и с купа от яхнията на Скалата в ръце. Тефт каза всичко, което се очакваше от него. Извинения, обещания да им каже, ако отново почувства нуждата от мъх. Обещания да ги остави да му помогнат. Но не можеше да изяде яхнията — още не. Трябваше да мине още ден, преди да е в състояние да задържи нещо в стомаха си.

Отче на Бурята, какви добри хора бяха те, наистина. И по-добри приятели от онези, които заслужаваше. Всички те израстваха и се превръщаха в нещо велико, докато Тефт… Тефт продължаваше да си стои на земята, вдигнал поглед нагоре.

Оставиха го да си почине малко. Втренчи се в яхнията, от която се носеше познатият му аромат, без да смее да се опита да хапне от нея. Щеше да се върне на работа преди залез-слънце — да продължи да обучава мостовите от другите отряди. Наистина успяваше да си върши задълженията. Можеше да продължава да се преструва, че е нормален, дни наред. Докато беше във войската на Садеас, беше успял да запази равновесие в продължение на години, Бурята да го вземе — преди да кривне от пътя прекалено много, да започне да пропуска смяната си твърде често, и да бъде изпратен в мостовите отряди за наказание.

Месеците, през които носеше мостове, бяха единственият период през живота му като възрастен, когато мъхът не беше най-важното нещо за него. Но дори тогава, когато можеше да си позволи по малко алкохол, знаеше, че в края на краищата ще поеме пак по стария път. Пиенето никога не му беше достатъчно.

Дори сега, докато се приготвяше да се захване с работата за деня, не спираше да го тормози една настойчива мисъл. Срамна мисъл.

„За известно време няма да мога да взимам мъх, нали?“

Тази застрашителна мисъл болеше повече от всичко. Щеше да му се наложи да прекара няколко дни на агония, през които щеше да се чувства като половин човек. Дни, през които нямаше да е в състояние да почувства нищо освен ненавист към самия себе си, дни, през които трябваше да понася срама, спомените и погледите, които останалите мостови хвърляха крадешком към него.

Дни, които трябваше да преживее без абсолютно никаква помощ.

Това го ужасяваше.