Брандън Сандърсън
Заклеващия (53)

40
Въпроси, надзъртания и заключения

„Колкото до Ули Да — от самото начало беше ясно, че тя ще бъде проблем. Добре, че се отървахме.“

„В Рошар има поне още две значими институции, които успяха да предскажат завръщането на Пустоносните и на Опустошението“, пишеше в писмото.

Ти си запозната с първата от тях — онези, които наричат себе си Синовете на Чест. Старият крал на Алеткар — братът на Тоягата, Гавилар Колин, — беше основната сила, която спомогна за тяхното разрастване.

Той привлече Меридас Амарам към редиците им.

Както вече откри, когато проникна в имението на Амарам във военните лагери, Синовете на Чест открито се трудеха да подпомогнат завръщането на Опустошенията. Според тях, само Пустоносните са в състояние да накарат Вестителите да се покажат — и вярваха, че Опустошението ще възроди както Сияйните рицари, така и предишната власт на воринската църква. Усилията на крал Гавилар да предизвика Опустошенията отново най-вероятно са истинската причина, поради която той беше убит. Макар че онази вечер в двореца имаше мнозина, които имаха основания да искат смъртта му.

Втората организация, която знаеше, че Опустошенията могат да се върнат, са Разбиващите небето. Предвожда ги древният Вестител Налан’елин — често наричан просто Нейл, — и те са единственият орден Сияйни рицари, който не е нарушил клетвите си по време на Измяната. Непрекъснато поддържат редиците си и продължават съществуванието си, скрити от останалите — още от древни времена.

Нейл вярвал, че ако хората изговарят Думите на други ордени, биха ускорили завръщането на Пустоносните. Не знаем дали това действително е така, но Нейл е бил Вестител и като такъв е имал достъп до познания отвъд нашите разбирания за нещата.

Трябва да знаеш, че Вестителите вече не са съюзници на човечеството. Онези, които не са загубили ума си напълно, са вече пречупени. Самият Нейл е коравосърдечен, напълно лишен от милост или състрадание. Прекарал е последните две десетилетия — и може би даже повече — в търсене на онези, които са били на път да се свържат с някое духче. Понякога ги привличал за каузата си, като ги свързвал с висши духчета и ги превръщал в Разбиващи небето. Други от тях елиминирал. Ако човекът вече се бил свързал с духче, то Нейл обикновено го убивал лично. Ако ли не, изпращал някой свой слуга.

Такъв бил и Хеларан.

Майка ти е влязла в интимна връзка с чирак-Разбиващ небето — връзка, чийто резултат ти е известен. Брат ти е бил привлечен към Разбиващите небето, защото самият Нейл бил впечатлен от него. Възможно е и Нейл да е узнал — по начин, който не ни е известен, — че някой от членовете на семейството ти е бил на път да се свърже с духче. Ако това е вярно, значи е преценил, че онзи, когото му трябва, е Хеларан. Спечелили го на своя страна, като му демонстрирали огромната си мощ и му обещали Вълшебно оръжие.

Хеларан още не се бил показал достоен за връзка с духче. А Нейл бил взискателен към новобранците. Най-вероятно е Хеларан да е бил изпратен да убие Амарам като някакво изпитание — или това, или е решил на своя глава да го направи, за да се докаже пред новия си господар.

Възможно е и Разбиващите небето да са знаели, че някой от армията на Амарам е бил на път да се свърже с духче, но смятам за по-вероятно обяснението, че нападението срещу Амарам е представлявало просто удар срещу Синовете на Чест. Шпионите ни, които наблюдаваха Разбиващите небето, ни съобщиха, че единственият член на войската на Амарам, който се е свързал с духче, отдавна вече е бил убит.

Доколкото знаем, съществуването на мостовия не им е било известно. Ако е било, то той със сигурност е щял да бъде убит по време на първите си месеци като роб.

Така завършваше писмото. Шалан остана седнала в стаята си, осветена от мъждукащата, слаба светлина на една почти изчерпана сфера. Хеларан да е бил Разбиващ небето? И крал Гавилар да си е сътрудничил с Амарам в името на завръщането на Опустошенията?

Шарка, който досега жужеше притеснено на полата й, се премести на страницата, за да прочете писмото. Тя прошепна отново думите сама на себе си — искаше да ги наизусти, защото беше наясно, че не може да го задържи. Беше твърде опасно.

— Тайни — каза Шарка. — В това писмо има лъжи.

Толкова много въпроси. Кой друг беше присъствал в нощта, когато Гавилар беше убит, както се намекваше тук? Ами споменаването на друг Повелител на стихиите във войската на Амарам?

— Дразни ме с разни откъслечни факти като с примамка — каза Шалан. — Като някой от хората на кея, които обучават кърловете да танцуват и да размахват перки, за да получат риба.

— Но… ние искаме фактите, нали?

— Затова и му се получава.

Бурята да го тръшне, макар. Не можеше да се занимава с това сега. Взе Спомен от страницата. С текстовете не се получаваше особено добре, но все пак помагаше при нужда. После пъхна писмото в легена с вода и изми мастилото, преди да разкъса листа и да го свие на топка.

След това си облече палтото, панталоните и шапката и се измъкна от стаята, вече превърнала се във Воал.

* * *

Воал откри Вата и неколцина от хората му да играят на плочки в общото помещение в казармата. Макар че то беше предназначено за войниците на Себариал, видя и мъже със сини униформи — Далинар беше заповядал на хората си да прекарват повече време в компанията на съюзниците му, за да подхранва дружеските чувства помежду им.

Появата й привлече един-два погледа, но не й обърнаха кой знае какво внимание. На жените се позволяваше да влизат в тези помещения — макар че те рядко се възползваха от тази възможност. Нямаше много неща, които да звучат по-малко примамливо за една жена от това да си седи в общото помещение на някоя казарма и да гледа как мъжете си ръмжат и се чешат.

Запъти се към кръглата дървена маса, около която бяха насядали Вата и другарите му. Обикновените хора най-после се бяха вредили да получат мебели; Шалан си имаше дори легло. Воал се настани на един стол и се облегна назад, като го опря на стената. Просторното помещение й напомняше на винена изба. Мрачно, без украси и изпълнено с какви ли не особени миризми.

— Воал — кимна й Вата.

На масата играеха четирима: Вата, едноокият Газ, високият, дългурест Червения и Шоб. Последният беше увил молитва около едната си ръка и подсмърчаше от време на време.

Воал отметна глава назад.

— Адски много ми се ще нещо за пиене.

— Остават ми още една-две чаши от дажбата — обади се Червения весело.

Воал го изгледа с изпитателен поглед, за да провери дали не се опитва пак да я свали. Усмихваше се, но иначе май не флиртуваше с нея.

— Благодарско, Червения — отвърна, извади няколко парченца скъпоценни камъни и ги подхвърли към него.

Той й метна чипа си за припаси — малко парченце метал, на което беше отпечатан номерът му. Малко по-късно, Воал вече се беше върнала обратно на мястото си с чаша бира от лавис в ръка.

— Кофти ден? — попита Вата, докато подреждаше плочките.

Малките каменни плочици бяха горе-долу колкото палец. Всеки от играчите беше получил по десет и ги беше подредил с лицата надолу. Скоро започнаха да залагат. Явно Вата беше норката за тази игра.

— Да — отвърна тя. — Шалан е още по-досадна от обикновено.

Мъжете изръмжаха.

— Сякаш не може да реши коя е, разбирате ли? — продължи Воал. — В първия момент пуска някакви шегички, сякаш се е събрала с приятелките си по плетка, а в следващия зяпа с онзи неин празен поглед. Онзи, от който започваш да си мислиш, че умът й е освободил квартирата…

— Странна е тя, господарката — съгласи се Вата.

— Кара те да искаш да правиш разни неща — изръмжа Газ. — Неща, които никога не си смятал, че би направил.

— Аха — обади се Глурв, който седеше на съседната маса. — Аз получих медал. Аз. Задето помогнах да намерим оная гадост в мазето. Сам старият Колин ми го изпрати.

Пълният войник поклати глава с почуда — но все пак носеше медала. Беше го забол на видно място на яката си.

— Забавно беше — призна Газ. — Отидохме да пиянстваме, но се чувствахме така, сякаш правим нещо важно. Така ни обеща тя, нали помните? Че пак ще сме в състояние да променим нещата.

— Промяната, която аз искам — каза Вата, — е торбичката ми да се напълни с вашите сфери. Ще залагате ли, или не?

Четиримата играчи подметнаха няколко сфери към него. Плочките бяха от игрите, с които воринската църква неохотно се примиряваше, тъй като не разчитаха на късмета. Заровете, тегленето на карти от тесте, дори разбъркването им — да залага човек на такива неща беше като да се опитва да предскаже бъдещето. Това беше толкова нередно, че при самата мисъл Воал я побиваха тръпки. А тя дори не беше особено набожна — за разлика от Шалан.

В официалните казарми не се играеха такива игри. Там игрите бяха на познаване. Вата беше подредил девет от плочките си под формата на триъгълник; десетата остави настрана и обърна с лицето нагоре — тя щеше да бъде семката. Върху нея, както и върху скритите девет, беше отпечатан символът на едно от алетските княжества. В този случай, семката носеше символа на Аладар — силует на чул.

Целта беше да подредиш и десетте си плочки в същата форма като неговата, макар че бяха с лицата надолу. Трябваше да познаеш коя плочка коя е чрез поредица от въпроси, надзъртания и заключения. Можеше и да накараш норката да разкрие някои плочки пред теб, или пред всички, според определени правила.

Накрая някой обяви, че е готов, и всички обърнаха плочките си. Онзи с най-много съвпадения между неговите и тези на норката беше обявен за победител и спечели залозите. Норката получи дял от тях, определен според редица фактори — като например броя разигравания, преди някой да се обяви за готов.

— Как смяташ? — попита Газ, като метна няколко парченца скъпоценни камъни в купата в средата на масата, с което си купи правото да погледне една от плочките на Вата. — Колко време ще мине този път, преди Шалан да си спомни, че сме тук?

— Дълго, надявам се — каза Шоб. — Струва ми се, че съм почнал да се разболявам.

— Значи всичко си е както винаги, Шоб — отвърна Червения.

— Тоя път е сериозно. Мисля, че май съм тръгнал да се превръщам в Пустоносен.

— Пустоносен — повтори Воал с равен глас.

— Да, виж какъв обрив — отговори мъжът, дръпна молитвата и разкри участъка на ръката си точно над лакътя. Който си изглеждаше съвсем нормален.

Воал изпръхтя пренебрежително.

— Ей! — възкликна Шоб. — Може да взема да умра, сержант. Запомнете го, може да умра!

Премести една-две плочки и добави:

— Ако умра, искам да дадете каквото съм спечелил на онея, сирачетата.

— Какви сирачета? — попита Червения.

— Сирачетата, де — почеса се Шоб по главата. — Все трябва да има сирачета, нали? Някъде? Гладни сирачета? Дайте им от моята храна, като умра.

— Шоб — намеси се Вата, — като знам каква справедливост има на тоя свят, мога да ти гарантирам, че всички ни ще надживееш.

— О, много мило — отвърна Шоб. — Много мило, сержант.

Минаха само още няколко рунда, преди Шоб да започне да обръща плочките си с лицата нагоре.

— Вече? — възкликна Газ. — Шоб, кремлинг такъв, недей още! И две линии не съм смогнал да наглася!

— Късно — отвърна Шоб.

Червения и Газ неохотно започнаха да обръщат плочките си.

— Садеас — обади се Шалан разсеяно. — Бетаб, Рутар, Роион, Танадал, Колин, Себариал, Вама, Хата. А Аладар е семката.

Вата я зяпна изумено, обърна плочките и разкри, че са подредени точно така, както беше изредила тя.

— А ти дори не си надзъртала… Бурята да го отнесе, жено. Напомни ми никога да не играя срещу теб.

— Братята ми казваха същото — отговори тя и си раздели залозите с Шоб, който беше уцелил всички без три.

— Още една игра? — предложи Газ.

Всички погледнаха към купичката му със сфери, която беше почти празна.

— Мога да взема назаем — побърза да уточни той. — Едни момчета от стражата на Далинар казаха, че…

— Газ — прекъсна го Вата.

— Но…

— Сериозно говоря, Газ.

Войникът въздъхна.

— Да играем без залози, тогава — каза той и Шоб охотно извади няколко парченца стъкло, грубо оформени така, че да напомнят сфери, но без скъпоценни камъни в тях. Фалшиви пари за залагане наужким.

Воал се наслаждаваше на чашата бира повече, отколкото беше очаквала. Беше освежаващо да си седи тук с мъжете и да не й се налага да се тревожи за всичките проблеми на Шалан. Не можеше ли това момиче просто да се отпусне за момент? Да остави нещата да се наредят естествено?

В помещението влязоха няколко перачки и обявиха, че ще минат да вземат мръсните дрехи след няколко минути. Вата и другарите му дори не помръднаха — макар че, доколкото Воал можеше да прецени, дори облеклото, което носеха в момента, определено се нуждаеше от едно хубаво изпиране.

За нещастие, Воал не можеше да пренебрегне напълно проблемите на Шалан. Бележката от Мраизе доказваше колко полезен може да й бъде, но трябваше да внимава. Той явно искаше да си намери шпионин сред Сияйните рицари. „Трябва да обърна това срещу него. Да разбера какво знае.“ Беше й казал с какво се занимават Разбиващите небето и Синовете на Честта. Ами самият Мраизе и съмишлениците му? Каква беше тяхната цел?

Отче на Бурята, наистина ли щеше да се осмели да се опита да го измами? Наистина ли имаше достатъчно опит и умения, за да съумее да направи нещо такова?

— Ей, Воал — каза Вата, докато се приготвяха за следващата игра. — Какво смяташ ти? Сиятелната забравила ли е за нас вече?

Воал поклати глава, за да отпъди размислите, в които беше изпаднала.

— Може би. Тя май не знае какво точно да прави с вас.

— Не е първата — каза Червения, който изпълняваше ролята на норката за тази игра и тъкмо подреждаше внимателно плочките си с лицето надолу. — Не е като да сме истински войници, искам да кажа.

— Престъпленията ни са опростени — изръмжа Газ и присви единственото си око към плочката-семка, която Червения току-що беше обърнал с лицето нагоре. — Но „опростен“ не е същото като „забравен“. Никоя войска не ни иска, и не ги обвинявам за това. Само се радвам, че онея мостови не ме обесиха за палците.

— Мостови ли? — попита Воал.

— Той има история с тях — намеси се Вата.

— Някога бях техен сержант, ще му се не види — уточни Газ. — Направих всичко по силите си да ги науча да пренасят онея мостове по-бързо. Но никой не си харесва сержанта.

— Сигурен съм, че си бил идеален сержант — ухили се Червения. — Обзалагам се, че много си се грижел за тях, Газ.

— Затваряй си плювалника — озъби му се мъжът. — Макар че и аз се питам понякога… Ако не бях така суров с тях, дали нямаше и аз да съм на онова плато в момента, и да се упражнявам с останалите? Да се уча да летя…

— Смяташ, че от теб би излязъл Сияен рицар, така ли, Газ? — изкикоти се Вата.

— Не. Не, май не — каза Газ и хвърли поглед на Воал. — Воал, обясни го на Сиятелната. Кажи й, че не сме добри хора. Ако бяхме, щяхме да намерим нещо полезно, с което да си уплътним времето. А ние пък може даже да направим точно обратното.

— Обратното ли? — обади се Зендид, седнал на съседната маса, където неколцина от останалите продължаваха да пият. — Обратното на „полезно“? Мисля, че вече го постигаме, Газ. От цяла вечност насам…

— Не и аз — намеси се Глурв. — Аз си имам медал.

— Искам да кажа — натърти Газ, — че може да си навлечем неприятности. На мен ми харесваше да бъда полезен. Напомняше ми на онея времена, точно след като се присъединих към войската. Кажи й, Воал. Кажи й да ни даде да правим нещо, а не само да играем, да залагаме и да пием. Защото, честно казано, не ме бива особено в нито едно от тея неща.

Воал кимна бавно. Една перачка мина с ленива крачка покрай тях, нарамила чувал дрехи. Воал потупа с пръст по чашата си. После се изправи, стисна перачката за роклята и я дръпна силно назад. Жената нададе вик, изпусна торбата дрехи, залитна и едва не падна.

Воал зарови пръсти в косата й, дръпна кичурите на перуката в черно и кафяво и разкри катраненочерната алетска коса под нея. По бузите на жената беше размазана пепел, сякаш се беше занимавала с тежък физически труд.

— Ти! — възкликна Воал.

Това беше жената от таверната — „Алеята на Ал“. Как й беше името? Ишна?

Неколцина от войниците наблизо скочиха на крака с разтревожени изражения, като чуха вика на жената. „До един са от войската на Далинар“, забеляза Воал и потисна импулса да подбели очи. Войниците на Колин имаха навика да приемат, че никой друг не може да се грижи сам за себе си.

— Сядай — нареди Воал и посочи масата.

Червения побърза да дръпне още един стол. Ишна се настани на него, притиснала перуката към гърдите си. Бузите й поруменяха силно, но тя съумя да запази самообладание поне донякъде и срещна открито погледа на Вата и хората му.

— Започваш да ми досаждаш вече, жено — каза Воал и седна пак на стола си.

— Защо приемаш, че съм тук заради теб? — попита Ишна. — Прибързваш с изводите.

— Вече демонстрира нездравословно любопитство към моите сътрудници. А сега те заварвам как подслушваш разговорите ми, предрешена като някаква перачка?

Ишна вирна брадичка.

— Може би просто се опитвам да ти се докажа.

— С дегизировка, която забелязах още в първия миг, когато те погледнах?

— Предишния път не ме забеляза — възрази Ишна.

„Последния път ли?“, помисли си Воал.

— Обясняваше къде се намира рогоядска бира — каза Ишна. — Червения твърдеше, че е гнусна. А Газ я обожава.

— Бурите да го отнесат. Откога ме шпионираш?

— Не от много отдавна — отвърна Ишна бързо, в пълно противоречие на това, което току-що беше казала. — Но мога да те уверя, да ти обещая, че бих ти била много по-полезна от тея вмирисани олигофрени. Моля те, позволи ми поне да опитам.

— Олигофрени ли? — обади се Газ.

— Вмирисани? — намеси се и Шоб. — Това ми е от обрива, мадам, нищо повече.

— Ела с мен — каза Воал, стана и се отдалечи от масата.

Ишна побърза да скочи на крака и да я последва.

— Не исках да те шпионирам. Но как иначе можех да…

— Тихо — спря я Воал.

Спря пред вратата на казармата — достатъчно далеч от останалите, че да не могат да ги чуват. Скръсти ръце, облегна се на стената до вратата и се обърна да ги погледне.

Шалан не я биваше в довеждането на задачите до успешния им край. Имаше добри намерения и велики планове, но се разсейваше твърде лесно от нови проблеми или нови приключения. За щастие, Воал можеше да довърши някои от нещата, които Шалан беше започнала.

Тези хора бяха доказали верността си и искаха да бъдат полезни. Далеч не бяха малък ресурс за една изобретателна жена.

— Беше се предрешила умело — каза тя на Ишна. — Но следващия път се постарай свободната ти ръка да изглежда по-загрубяла. Пръстите те издадоха — не са пръсти на работничка.

Ишна се изчерви и сви дясната си ръка в юмрук.

— Кажи ми какво можеш и защо да си правя труда да се занимавам с теб — каза Воал. — Имаш две минути.

— Аз… — каза Ишна, пое си дълбоко дъх и започна пак: — Обучаваха ме за шпионин в дом Хамарадин. Бях част от свитата на Вама. Умея да събирам информация, да кодирам съобщения, владея техники за наблюдение и знам как да претърсвам стаи, без да издавам, че съм го направила.

— Е, и? Ако си толкова полезна, защо не си още там?

— Заради твоите хора. Призрачната кръв. Бях чувала за тях — Сиятелната господарка Хамарадин понякога говореше за тях, макар и скришом. Не разбрах как, но си навлече гнева им, и… — жената сви рамене. — Убиха я, и всички решиха, че може да е бил някой от нас. Избягах и попаднах в подземния свят на пазара. Досега работех за шайка дребни обирджии. Но бих могла да бъда толкова повече. Нека ти го докажа.

Воал скръсти ръце. Шпионин. Наистина можеше да се окаже полезна. Истината беше, че самата Воал не беше преминала кой знае какво обучение — само онова, което й беше показал Тин, и онова, на което се беше научила сама. Щом смяташе да се опита да надхитри Призрачната кръв, трябваше да бъде по-добра. А сега дори не знаеше какво точно не знае.

Можеше ли да научи част от тези неща от Ишна? Да усвои някакви умения, без да разкрие факта, че не е толкова способна, колкото се преструваше, че е?

В ума й започна да се заражда идея. Нямаше доверие на тази жена, но не беше необходимо да има. А ако бившата й Сиятелна господарка действително беше убита от Призрачната кръв, в тази история може би щеше да се намери някаква нова информация.

— Запланувала съм няколко важни проекта — каза Воал. — Задачата ми е да се добера до определени сведения, които се пазят в тайна.

— Мога да помогна! — откликна Ишна.

— Онова, от което всъщност се нуждая, са подкрепления — екип, с който да проникна в съответните места, вместо да бъда сама.

— Мога да ти намеря такива хора! Специалисти.

— Няма да мога да им се доверя — поклати глава Воал. — Трябва ми някого, в чиято лоялност съм сигурна.

— Кой?

Воал посочи Вата и останалите войници. Ентусиазираното изражение на Ишна помръкна.

— Искаш да превърнеш онези мъже в шпиони?

— И освен това искам да ми докажеш на какво си способна, като го демонстрираш пред тях.

„Да се надяваме, че и аз ще понауча нещо“, добави наум и продължи:

— Няма защо да правиш такава печална физиономия. Няма нужда да бъдат същински шпиони. Необходимо е само да научат достатъчно, за да могат да ми пазят гърба и да наглеждат да не дойде някой.

Ишна вдигна вежди скептично, все още загледана във войниците. Шоб избра тъкмо този момент, за да си бръкне с пръст в носа.

— Сякаш искаш да науча някое куче да говори — и ми обещаваш, че ще е лесно, защото трябва да научи само алетски, не веденски или хердазийски.

— Предоставям ти възможност, Ишна. Или приемаш, или се съгласяваш да ме оставиш на мира оттук нататък.

Ишна въздъхна.

— Добре. Ще видим. Само не ме обвинявай, ако свинете не се научат да приказват.