Брандън Сандърсън
Заклеващия (52)

39
Бележки

„Нищо добро не може да излезе от това две Вълшебни оръжия да попаднат на едно и също място. Постигнато бе споразумение, че няма да се месим взаимно в делата си, и ме разочарова обстоятелството, че толкова малко от Вълшебните оръжия са спазили това споразумение.“

— Шалан ще води бележки — каза Ясна.

Шалан вдигна очи от скицника си. Беше се облегнала на облицованата с плочки стена, седнала на пода, облечена в синята си хава, и бе имала намерението да прекара събранието в рисуване на скици.

Беше изминала над седмица от възстановяването й и срещата й с Ясна при скъпоценната колона. Чувстваше се все по-добре и по-добре, и същевременно все по-малко и по-малко като себе си. Колко сюрреалистично преживяване беше да следва пак Ясна из кулата, сякаш не се беше случило нищо.

Далинар беше свикал събрание на Сияйните си рицари днес и Ясна беше предложила то да се състои в подземните помещения на кулата, тъй като бяха много добре охранявани. Силно се безпокоеше да не ги следят.

Купчините прах бяха почистени от пода на библиотеката; учените на Навани бяха записали внимателно всичко, което можаха да разберат и от най-малкото останало парченце книга. Празнотата сякаш подчертаваше липсата на информацията, която се бяха надявали да намерят.

В момента всички се бяха обърнали към нея.

— Бележки ли? — попита тя. Почти не си беше давала труд да следи разговора. — Може да повикаме Сиятелната Тешав…

Дотук групата беше малка — Тоягата, Навани и основните Повелители на стихиите: Ясна, Ренарин, Шалан и Каладин Благословения от Бурята, летящият мостови. Адолин и Елокар бяха заминали да посетят Веденар и да направят оглед и преценка на военните сили на Таравангян. Клетвената порта беше задействана от Малата.

— Няма нужда да викаме други писари — каза Ясна. — Обучението ти включваше и упражнения по стенопис, Шалан. Да видим доколко добре си ги усвоила. Внимавай да записваш подробно и точно. Ще трябва да докладваме на брат ми всички решения, които вземем днес.

С изключение на Шалан и Каладин, който стоеше прав, облегнат на стената, всички се бяха настанили на столове. Каладин надвисваше над останалите като буреносен облак. Той беше убил Хеларан, брат й. Чувствата й по въпроса напираха към повърхността, но Шалан ги потисна и ги натика дълбоко в съзнанието си. Вината за това не беше на Каладин. Той просто беше защитавал своя Сиятелен господар.

Тя се изправи. Чувстваше се като смъмрено дете. Тежестта на втренчените им погледи я накара да се приближи към тях, да седне до Ясна, да отвори скицника и да хване молива, готова да записва.

— И така — заговори Каладин. — Според виденията, Всемогъщия не само е мъртъв, но и е обрекъл десетима души на вечни мъчения. Наричаме ги Вестителите, и те не само са нарушили клетвите си, но и вероятно са полудели. Един от тях попадна при нас — сигурно най-обезумелия от всички, — но го изгубихме по време на безредиците, докато се опитвахме да доведем хората до Уритиру. Накратко казано — всеки, който би могъл да ни окаже помощ, е или луд, или мъртъв, или клетвоотстъпник, или някакво съчетание от трите.

Скръсти ръце и добави:

— Естествено.

Ясна хвърли поглед на Шалан. Тя въздъхна и записа сбито казаното. Макар че то вече беше достатъчно сбито.

— Какво ще предприемем сега, след като разбрахме всичко това? — попита Ренарин и се наведе напред, стиснал ръце в скута си.

— Трябва да спрем нападенията на Пустоносните — каза Ясна. — Не можем да допуснем да завладеят твърде обширни територии.

— Паршите не са ни врагове — каза Каладин тихо.

Шалан му хвърли бърз поглед. В тази тъмна, чуплива коса и това мрачно изражение наистина имаше нещо. Винаги сериозен, винаги строг — и така напрегнат. Сякаш му се налагаше да сдържа чувствата си с усилие на волята.

— Разбира се, че са ни врагове — отвърна Ясна. — Искат и вече са започнали да покоряват света. Независимо от докладите ти, които сочат, че не са така опасни, колкото се безпокояхме, те продължават да бъдат неимоверно опасни.

— Просто искат да живеят по-добре — каза Каладин.

— Склонна съм да повярвам, че подбудите на обикновените парши могат да бъдат така прости — каза Ясна. — Но водачите им? Те се стремят към нашето изтребление.

— Съгласна съм — подкрепи я Навани. — Съществуването им е породено от извратена жажда за унищожение на човечеството.

— Паршите са ключът — заговори пак Ясна, като прелисти записките в скута си. — Откритията ти сочат, че всички те могат да се свързват с обикновени духчета — това е естествена част от жизнения им цикъл. Онези, които наричаме „Пустоносните“, са по-скоро съчетания от парши и някакъв враждебно настроен дух или духче.

— Слетите — каза Далинар.

— Отлично — каза Каладин. — Хубаво. Нека се бием с тях, тогава. Защо е необходимо простолюдието също да става жертва на войната?

— Може би ще е добре да посетиш видението на чичо ми и да видиш с очите си как изглеждат последиците от прекалената милозливост — каза Ясна. — Ако се изправиш лице в лице с Опустошението, може би ще видиш нещата от по-различна гледна точка.

— Виждал съм достатъчно битки, Сиятелна. Аз съм войник. Работата е там, че Идеалите са разширили мирогледа ми. Не мога да остана сляп за обикновените хора сред враговете ни. Те не са чудовища.

Далинар вдигна ръка, за да спре Ясна, която тъкмо се готвеше да отговори.

— Загрижеността ти прави чест, капитане — каза той. — А и докладите за откритията ти бяха забележително навременни. Наистина ли смяташ, че има как да направим такъв компромис?

— Не… не съм сигурен, сър. Дори обикновените парши са дълбоко разярени заради онова, което е било сторено с тях.

— Не мога да си позволя да отстъпя от битките — каза Далинар. — Всичко, което казваш, е вярно — но не е ново. Никога не съм влизал в сражения, в които невинни глупци и от двете страни на фронта — хора, които дори не са искали да бъдат там, — да не са понесли по-голямата част от болката на войната.

— Може би това е причина по-скоро да преосмислиш предишните битки, вместо да ги използваш като оправдание за бъдещите.

Шалан затаи дъх. Това не бяха думи, които хората си позволяваха пред Тоягата.

— Как ми се иска да беше така просто, капитане — отвърна Далинар и въздъхна високо. Шалан си помисли, че лицето му изглежда някак… изстрадало. — Ще кажа следното: ако можем да сме сигурни в едно, то това ще е моралното ни право да защитим родината си. Не искам от вас да започвате лекомислена война, но искам да ни помогнете да се защитим. Алеткар е обсаден. Обсадителите може и да са невинни, но са управлявани от зли създания.

Каладин кимна бавно.

— Кралят ме помоли да задействам Клетвената порта. Съгласих се да му помогна.

— Обещавам, че след като осигурим безопасността на родните ни земи, ще направя нещо, което дори не обмислях, преди да прочета докладите ти — каза Далинар. — Ще се опитам да водя преговори; ще проверя дали няма някакъв начин да се измъкнем от това положение, без да се стига до сражение между войските ни.

— Преговори ли? — намеси се Ясна. — Чичо, тези създания са хитри, древни и разгневени. Прекарали са хилядолетия в измъчване на Вестителите, само и само да се завърнат и да се опитат да ни унищожат.

— Ще видим — каза Далинар. — За съжаление, не успях да се свържа с никого в града посредством виденията. Отеца на Бурята казва, че Колинар се е оказал „тъмно петно“ за него.

Навани кимна.

— И за нещастие, това съвпада с отказа на далекосъобщителите в града да приемат или предават съобщения. Докладът на капитан Каладин потвърждава истинността на последните вести, които получихме оттам: врагът се готви за нападение на столицата. Няма как да разберем какво ще бъде положението, когато пристигнат подкрепленията, които ще изпратим. Може да се наложи да проникнете във вече превзет град, капитане.

— Моля се да не стане така — прошепна Ренарин, свел очи. — Това би означавало, че толкова много души са загинали в битка срещу онези кошмари на градските стени…

— Нуждаем се от повече сведения — каза Ясна. — Капитан Каладин, колко души можете да вземете със себе си в Алеткар?

— Смятам да летя пред буреносния фронт — отвърна Каладин. — Както когато се върнах в Уритиру. Доста неудобен начин за пътуване, но може би ще успея да се издигна над ветровете. Още не съм опитвал. Така или иначе — мисля, че ще мога да взема със себе си ограничена група хора.

— Няма да се нуждаеш от много — каза Далинар. — Само ти и неколцина от най-добрите ти оръженосци. Бих изпратил и Адолин да ви придружи, за да разполагате с още един Мечоносец, за всеки случай. Шестима, може би? Ти, трима от мъжете ти, кралят и Адолин. Промъкнете се отвъд вражеските редици, влезте в двореца и задействайте Клетвената порта.

— Извинете, ако прекрачвам границата — каза Каладин, — но самият Елокар е излишният тук. Защо не изпратите само мен и Адолин? Кралят сигурно ще ни забави.

— Кралят трябва да го направи по лични причини. Има ли вероятност помежду ви да възникне проблем?

— Ще постъпя, както е правилно, сър — независимо от чувствата си. А и… може би вече съм ги превъзмогнал, така или иначе.

— Това е твърде малко — промърмори Ясна.

Шалан се сепна и я погледна.

— Твърде малко?

— Не е достатъчно амбициозно — повтори Ясна, този път с по-твърд глас. — Според обяснението на Отеца на Бурята, Слетите са безсмъртни. Нищо не може да спре възраждането им сега, когато Вестителите са се провалили в задачата си. Това е истинският ни проблем. Врагът ни разполага с почти безкраен запас от тела на парши, които могат да бъдат използвани за прераждания, и ако се съди по онова, което опитът на добрия капитан потвърждава, тези Слети имат достъп до някакъв вид Повеляване на стихиите. Как можем да се борим с това?

Шалан вдигна очи от скицника и хвърли поглед на останалите присъстващи в помещението. Ренарин все още се беше навел напред, стиснал ръце и втренчен в пода. Навани и Далинар тъкмо се споглеждаха. Каладин остана облегнат на стената, скръстил ръце, но се размърда от неудобство.

— Е — каза най-после Далинар. — Ще трябва да напредваме с целите една по една. Първо — Колинар.

— Извини ме, чичо — обади се Ясна. — Макар че съм съгласна с първата стъпка, сега не е подходящ момент да се съсредоточаваме само в непосредственото бъдеще. Ако искаме да избегнем едно ново Опустошение, което да срине цялото човешко общество, ще трябва да се ориентираме по миналото и да изготвим план.

— Права е — прошепна Ренарин. — Изправени сме срещу враг, който е погубил самия Всемогъщ. Ще се борим с кошмари, които са в състояние да пречупят човешката душа и да я накарат да загуби разсъдъка си. Не можем да мислим на дребно.

Прокара ръце през косата си, прошарена с доста по-малко руси кичури от тази на брат му, и добави:

— В името на Всемогъщия. Трябва да мислим мащабно — но можем ли да се справим с всичко, без самите ние да обезумеем?

Далинар си пое дъх дълбоко.

— Ясна, имаш ли предложение откъде да започнем с въпросния план?

— Да. Отговорът е очевиден. Трябва да открием Вестителите.

Каладин кимна в знак на съгласие.

— А след това — продължи Ясна, — трябва да ги убием.

— Какво? — възкликна Каладин. — Жено, да не си полудяла?

— Отеца на Бурята го обясни пределно ясно — отвърна Ясна невъзмутимо. — Вестителите са сключили съглашение. Когато загинели, душите им отивали в Преизподнята и пленявали там духовете на Пустоносните, за да им попречат да се върнат.

— Да. След което те ги измъчвали, докато не се пречупят.

— Отеца каза, че съглашението им е отслабнало, но не е казвал, че е напълно разрушено — каза Ясна. — Предлагам да проверим дали поне един от тях не е готов да се върне в Преизподнята. Може би още са в състояние да попречат на душите на врага да се възродят. Или това, или ще трябва да избием паршите до последния, за да няма в чие тяло да се вселят те.

Тя срещна очите на Каладин и допълни:

— Съпоставено с такава чудовищна жестокост, смятам смъртта на един или повече Вестители за малка жертва.

— Бурята да го отнесе, макар! — изправи се Каладин в цял ръст. — Няма ли никакво съчувствие у теб?

— Има предостатъчно, мостови. За щастие, обаче, аз го съчетавам с логика. Може би и ти трябва да се сдобиеш с малко такава за в бъдеще.

— Слушай какво, Сиятелна — започна Каладин. — Аз…

— Достатъчно, капитане — прекъсна го Далинар и хвърли поглед на Ясна.

И двамата замлъкнаха. Ясна не обели и дума повече. Шалан никога не я беше виждала да се отнася към друг с уважението, с което се отнасяше към Далинар.

— Ясна — продължи Далинар. — Дори ако съглашението на Вестителите все още важи, не можем да сме сигурни, че биха останали в Преизподнята — нито пък как точно могат да бъдат пленени там Пустоносните. Въпреки това, обаче, търсенето им ми изглежда отлична първа крачка; трябва да знаят много неща, които биха ни били от голяма полза. Оставям на теб, Ясна, да изготвиш план как да ги открием.

— Ами… ами Несътворените? — попита Ренарин. — Ще има и други като съществото, което намерихме там долу.

— Навани вече ги проучва — отговори Далинар.

— Трябва да предприемем и повече, чичо — каза Ясна. — Трябва да наблюдаваме какво правят Пустоносните. Единствената ни надежда е да удържим такава пълна победа над армиите им, че дори водачите им да се прераждат непрекъснато, пак да не им достигат бойци да ни надвият.

— За защитата на Алеткар — започна Каладин — не е задължително необходимо да изтребим паршите напълно и…

— Ако желаеш, капитане — сопна се Ясна, — мога да ти донеса едно одеялце от норка, което да гушкаш, докато възрастните изготвят план. Никой от нас не иска да говори за това, но това не го прави по-малко неизбежно.

— Много бих ти бил благодарен — отвърна Каладин. — За благодарност, аз пък ще ти донеса змиорки, с които да се гушкаш. Ще се чувстваш като у дома си.

Колкото и странно да беше, Ясна се усмихна.

— Нека те попитам следното, капитане: смяташ ли, че би било разумно да пренебрегнем действията на войските на Пустоносните?

— Вероятно не — призна той.

— А смяташ ли, че ще си в състояние да обучиш твоите оръженосци да летят високо, за да ни послужат като съгледвачи? Щом не можем да разчитаме на далекосъобщителите, ще ни е необходим друг начин да следим ходовете на врага. С удоволствие бих се гушкала с небесни змиорки, ако хората ти прекарат известно време, като ги имитират.

Каладин се обърна към Далинар, който кимна.

— Отлично — каза Ясна. — Чичо, твоят съюз на монарсите е отлична идея. Трябва да изолираме врага и да се уверим, че няма да може да проникне из цял Рошар. Ако…

Тя се поколеба и гласът й заглъхна. Шалан спря за момент и се загледа в драскулките, които си рисуваше разсеяно. Всъщност не изглеждаха като драскулки. Представляваха… почти завършена скица на лицето на Каладин, с изпълнения му със страст поглед и решителното изражение. Шалан забеляза, че в горната част на страницата се е появило духче на съзиданието, с формата на малко скъпоценно камъче. Изчерви се и го пропъди с ръка.

— Може би ни е време за кратка почивка, чичо — каза Ясна, като хвърли поглед на скицника на Шалан.

— Щом искате — отговори той. — Бих пийнал нещо.

Групата се раздели и Далинар и Навани се отдалечиха, като си шепнеха, за да идат да говорят със стражите и прислугата в главния коридор. Шалан ги проследи с поглед, изпълнена с копнеж, но усети как Ясна се приближава до нея.

— Нека поговорим — подкани я тя, като кимна към далечния край на продълговатата, правоъгълна стая.

Шалан въздъхна, затвори скицника и последва Сиятелната до отсрещния ъгъл, при облицованото с цветни плочки място на стената. Тук бяха далеч от сферите, които бяха донесли за събранието, затова светлината беше по-слаба.

— Може ли? — протегна Ясна ръка към скицника на Шалан.

Шалан й го връчи.

— Умел портрет на младия капитан — отбеляза Ясна. — Виждам и… три реда бележки, ето тук, нали така? След като изрично ти наредих да водиш протокол.

— Трябваше да пратим да повикат писар.

— Имахме писар. Воденето на записки не е маловажна задача, Шалан. Това е работа, с която можеш да ни бъдеш полезна.

— Щом не е маловажна задача — каза Шалан, — можеше да я изпълните и самата вие.

Ясна затвори скицника и впери в Шалан спокоен, продължителен поглед. От онзи вид, който я караше да се поти от неудобство.

— Спомням си — каза Ясна — една нервна, отчаяна млада жена. Която гореше от желание да спечели благосклонността ми.

Шалан не каза нищо.

— Виждам — продължи Ясна, — че независимостта ти е допаднала. Онова, което си постигнала тук, е забележително, Шалан. Явно дори си спечелила доверието на чичо ми — нелека задача.

— Значи можем да считаме чиракуването ми като ваша помощничка за приключено, а? — попита Шалан. — Все пак аз съм вече завършен Сияен рицар.

— Сияйна, да — каза Ясна. — Но завършена? Къде е бронята и оръжието ти?

— Ъ-ъ… Оръжие ли?

Ясна въздъхна тихо и отвори пак скицника.

— Шалан — започна тя с необичайно… утешителен тон. — Впечатлена съм. Наистина съм впечатлена. Но нещата, които чувам за теб напоследък, ме безпокоят. Станала си част от семейството ми и се отнасяш с уважение към годежа си с Адолин. А ето, че сега очите ти шарят към други — както доказва и тази скица.

— Аз…

— Пропускаш събрания, свиквани от Далинар — продължи Ясна с кротък, но неумолим глас. — А когато все пак отидеш, седиш в дъното на помещението и едва следиш разговора. Далинар ми съобщи и че поне половината пъти си намираш някакво оправдание да си тръгнеш по-рано. Разследването ти е разкрило присъствието на Несътворената в кулата, а после си успяла да я отпъдиш на практика сама. Но така и не си обяснила как си я открила при положение, че войниците на Далинар не са могли.

Ясна срещна погледа на Шалан и допълни:

— Винаги си крила неща от мен. Някои от тези тайни бяха много вредни. И ми е трудно да повярвам, че нямаш и други.

Шалан прехапа устна, но кимна.

— Това беше подкана да ми споделиш какво става — настоя Ясна.

Шалан кимна отново. Тя не работеше с Призрачната кръв. Онова беше Воал. А нямаше нужда Ясна да разбира за Воал. Не биваше да разбира за нея.

— Добре тогава — въздъхна Ясна. — Чиракуването ти не е приключило и няма да бъде, преди да се уверя, че отговаряш на минималните изисквания за един истински учен — като например да стенографираш по време на важните заседания. Превръщането ти в Сияен рицар е друг въпрос. Не зная дали ще бъда в състояние да те напътствам; всеки орден се отличава с различен подход. Но също както един младеж няма да бъде освободен от уроците по география, само защото е усвоил изкуството да борави с меча, така и аз няма да те освободя от задълженията ти към мен, просто защото си открила силите си на Сияйна.

Ясна върна скицника на Шалан и се запъти към пръстена от столове. Настани се до Ренарин и го побутна леко, за да привлече вниманието му. Той вдигна поглед за пръв път, откакто събранието беше започнало, кимна и каза нещо, което Шалан не успя да долови.

— Хммммм — обади се Шарка. — Тя е мъдра.

— Това е може би най-вбесяващото й качество — каза Шалан. — Бурята да го вземе, макар. Кара ме да се чувствам като дете.

— Хммм.

— Най-лошото е, че сигурно е права — продължи Шалан. — Около нея наистина се държа по-детински. Сякаш част от мен иска да я остави да се погрижи за всичко. А аз мразя, мразя, просто мразя тази страна от характера си.

— Има ли някакво решение?

— Не зная.

— Може би… да започнеш да се държиш като възрастен?

Шалан скри лице в шепи, простена тихо и разтърка очи с пръсти. На практика си го беше изпросила, нали?

— Хайде — подкани тя Шарка, — да идем да чуем втората част от събранието. Колкото и да ми се иска да си измисля някакво извинение да се омета оттам.

— Хммм — проточи Шарка. — Има нещо в тази стая…

— Какво? — попита Шалан.

— Нещо… — повтори Шарка с привичния си жужащ глас. — Тя има спомени, Шалан.

Спомени. В Морето на сенките ли имаше предвид? Беше избягвала да пътува дотам — поне за това беше послушала Ясна.

Приближи се към стола си и след кратък размисъл плъзна към Ясна кратка бележка: „Шарка твърди, че тази стая има спомени. Струва ли си да бъде проверено в Морето на сенките?“

Ясна погледна бележката и написа в отговор: „Опитът ми сочи, че не бива да подминаваме коментарите на духчетата си. Разпитай го какво има предвид; аз ще проуча това място. Благодаря за идеята.“

Заседанието продължи отново, вече като дискусия относно определени кралства в Рошар. Ясна настояваше да привлекат на своя страна шиновете. В Пустите равнини се намираха най-източните Клетвени порти, а те вече бяха владения на алетите. Ако откриеха как да получат достъп до най-западната Порта, можеха да пропътуват цялата ширина на Рошар — от мястото, където се зараждаха бурите, до мястото, където се зараждаха Вечните бури, — само за секунда.

Не обсъждаха тактиките твърде подробно; това беше мъжко изкуство, и Далинар щеше да повери на Върховните принцове и генералите си задачата да обсъдят бойните планове. Шалан, обаче, забеляза тактическите термини, които Ясна използваше от време на време.

Когато опреше до такива неща, Шалан трудно разбираше за какво говори. В някои отношения, Ясна изглеждаше стъписващо мъжествена. Изучаваше, които науки решеше, и говореше за тактически ходове със същата лекота, с която говореше за поезия. Можеше да бъде агресивна, дори жестока — Шалан беше станала свидетел как тя буквално екзекутира крадците, които се бяха опитали да я ограбят. Колкото до останалото… е, по-добре беше да не се спекулира относно неща, които бяха без значение, но все пак се носеха слухове. Ясна беше отхвърлила всеки от ухажорите, които бяха поискали ръката й — включително неколцина изключително привлекателни и влиятелни мъже. Хората започваха да се чудят. Дали просто не я интересуваха?

Ако някой чуеше всичко това, щеше да придобие представа за Ясна като за човек без капка женственост. Но тя носеше изискан грим, и то — добре нанесен, като полагаше тъмни сенки на очите си и ги съчетаваше с яркочервено червило. Държеше лявата си ръка покрита и обичаше да носи косата си сплетена на сложни, изящни прически от плитки. Писмените й произведения и умът й я превръщаха в същински епитом на воринската женственост.

В сравнение с Ясна, Шалан се чувстваше бледа и напълно лишена от извивки. Какво ли би било да бъде така уверена? Така красива и едновременно с това така сдържана? Ясна Колин със сигурност имаше по-малко проблеми в живота, отколкото Шалан. Ако не друго, то поне със сигурност си създаваше по-малко такива.

В този момент Шалан осъзна, че е изпуснала поне петнайсет минути от събранието и пак е пренебрегнала задълженията си към воденето на протокола. Изчерви се силно, сви се на стола и даде всичко от себе си да остане съсредоточена до края на заседанието. Накрая предаде листа стенографирани обсъждания на Ясна.

Тя го прегледа и вдигна едната си съвършено оформена вежда, като забеляза думите по средата — там, където Шалан се беше разсеяла. „Далинар каза нещо тук“, гласяха те. „Беше много важно и полезно, затова съм сигурна, че си го спомняте и без да освежавам паметта ви.“

Шалан се усмихна извинително и сви рамене.

— Препиши го в обикновен стил — подаде й Ясна листа. — После изпрати по едно копие на майка ми и на главния писар на брат ми.

Шалан изтълкува думите й като знак, че е свободна да си върви, и побърза да напусне стаята. Чувстваше се като ученик, чийто урок най-после е приключил, и това я разгневи. В същото време я изпълваше желание да изтича и незабавно да изпълни заръката на Ясна, да възвърне вярата й в себе си — нещо, което я ядосваше още повече.

Изтича нагоре по стълбището към подземните помещения, като засмукваше Светлина на Бурята, за да не се уморява. Различните страни на характера й сякаш се сблъскаха една с друга в ожесточена битка. Спомняше си месеците, прекарани под зоркия поглед на Ясна, когато я обучаваше да се превърне в прост писар — така, както баща й беше искал.

Спомняше си дните си в Карбрант, когато се беше чувствала така неуверена, така плаха. Не можеше да се върне към това си аз. Нямаше да се върне. Но какво щеше да прави, тогава?

Когато най-после стигна до покоите си, Шарка тананикаше оживено. Тя захвърли скицника и чантата си и изрови палтото и шапката на Воал. Тя щеше да се сети какво трябва да се направи.

От вътрешната страна на палтото, обаче, забеляза забоден лист хартия. Замръзна и огледа помещението, обзета от внезапна тревога. Откачи листчето колебливо и го разгъна.

Началото на посланието гласеше:

Справи се със задачата, която ти възложихме. Откри Несътворената и не само научи нещо повече за нея, но и успя да я прогониш. Ето я наградата, която ти обещахме.

В това писмо е описана истината за мъртвия ти брат, Нан Хеларан, чирак в ордена на Разбиващите небето на Сияйните рицари.