Брандън Сандърсън
Заклеващия (5)

1
Разединени и сломени

„Сигурен съм, че някои ще се почувстват застрашени от написаното тук. Някои може би ще се почувстват освободени. Повечето ще преценят, че щеше да бъде по-добре то изобщо да не съществуваше.“

Из Заклеващия, предговор

Далинар Колин се появи във видението, застанал до спомена за мъртвото божество.

Изминали бяха шест дни, откакто войските му бяха пристигнали пред Уритиру — свещената, древна кула на Сияйните рицари. Бяха избегнали новата, унищожителна буря, като потърсиха прикритие през един древен портал. Свикваха с новия си дом, скрит в планините.

И все пак, Далинар се чувстваше така, сякаш не знае нищо. Не разбираше силата, срещу която се бореше, камо ли пък как би могъл да я победи. Едва му беше понятна бурята и ролята, която беше изиграла за завръщането на Пустоносните, древните врагове на човечеството.

И така, той последва виденията и дойде с намерението да изтръгне тайните на божеството — наречено Чест, или Всемогъщия, — което ги беше скрило тук. Това точно видение бе първото, което някога се бе явявало на Далинар. Започваше с него, изправен до образа на божеството в човешка форма. Двамата стояха на върха на стръмна скала, от която се откриваше гледка към Колинар: домът на Далинар, главното седалище на правителството. Във видението му градът бе разрушен от някаква незнайна сила.

Всемогъщия заговори, но Далинар не му обърна внимание. Той се беше превърнал в Сияен рицар, като се бе обвързал със самия Отец на Бурята — душата на бурята, най-могъщия дух на Рошар, — и беше установил, че вече може да привиква тези видения, когато пожелае. Вече беше чувал този монолог три пъти, и го беше повторил дума по дума пред Навани, за да го запише.

Този път Далинар се приближи към ръба на скалата и коленичи, за да огледа по-добре развалините на Колинар. Усещаше въздуха сух, прашен и топъл. Присви очи и се опита да различи някой детайл в хаоса от разрушени сгради, който би могъл да му подскаже нещо. Дори вятърните остриета — някога величествени, гладки скални формации, които откриваха безброй пластове различни скали, — бяха разбити на парчета.

Всемогъщия продължи с речта си. Виденията бяха като дневник — съвкупност от ярки послания и образи, които богът бе оставил след себе си. Далинар оценяваше помощта му, но точно сега се нуждаеше от подробности.

Огледа небето и забеляза леки вълнички във въздуха, които сякаш се вдигаха от някой нажежен камък в далечината. Трептене с размери на сграда.

— Отче на Бурята — заговори Далинар. — Ще ме заведеш ли долу, при развалините?

— Не ти е отредено да слизаш там. Това не е част от видението.

— Нека забравим какво ми е отредено за момент — настоя Далинар. — Ще го направиш ли? Ще ме пренесеш ли при развалините?

Отеца на Бурята изтътна, сякаш изръмжа под нос. Беше странно същество — някак свързано с мъртвия бог, но не съвсем същото нещо като самия Всемогъщ. Днес поне не говореше с гласа, който караше кокалите на Далинар да тракат.

За частица от секундата, Далинар се озова другаде. Вече не стоеше на върха на скалата, а долу, на полето пред разрушения град.

— Благодаря ти — каза той и закрачи през краткото разстояние, което го делеше от развалините.

Бяха изминали едва шест дни, откакто бяха открили Уритиру. Шест дни от пробуждането на паршендите, които се сдобиха с необичайни сили и очи, които светеха в червено. Шест дни от появата на новата буря — Вечната Буря, стихия от тъмни буреносни облаци и червени светкавици.

Някои от предводителите от армиите му смятаха, че всичко вече е приключило — че бурята е представлявала един изолиран катаклизъм. Но Далинар знаеше, че не е така. Вечната Буря щеше да се завърне скоро и да удари Шиновар, далеч на запад. След това щеше да премине през целия свят.

Никой не вярваше на предупрежденията му. Монарсите от страните като Азир и Тайлена признаваха, че от изток се е появила необикновена буря, но не смятаха, че тя ще се повтори.

Не можеха дори да предположат колко унищожително ще бъде завръщането й. Когато се появи за пръв път, тя се сблъска с бурята и създаде уникално по рода си бедствие. Надяваше се, че няма да е толкова страшна, когато е само тя — но все пак си оставаше буря, която духа в грешна посока. И щеше да разбуди прислужниците-паршенди по целия свят и да ги превърне в Пустоносни.

— Какво очакваш да научиш? — попита Отеца на Бурята, когато Далинар пристъпи в пределите на града. — Това видение беше създадено, за да те отведе до ръба на скалата, където да разговаряш с Чест. Останалото е просто фон, като в картина.

— Чест е вложил тези развалини — каза Далинар, като направи жест към порутените стени пред него. — Фон или не, неговите познания за света и нашия враг със сигурност са повлияли на формата, която е придал на видението си.

Изкачи се по купчината отломки, в които се бе превърнала стената на града. Някога Колинар беше… Проклятие, Колинар все още беше великолепен град, с който можеха да се мерят малко в целия свят. Вместо да се крие в сянката на някоя скала или в някоя потулена бездна, Колинар издигаше огромните си стени високо към небето като защита срещу ветровете на бурите. Той се опълчваше на ветровете, вместо да се прекланя пред тях.

В това видение нещо все пак бе успяло да го унищожи. Далинар заобиколи висока купчина парчетии и се огледа наоколо. Опита се да си представи какво е било да се заселиш тук преди толкова много хиляди години. Отдавна, когато още не бе имало стени. Хората, които бяха основали града, трябва да са били едно наистина упорито, кораво племе.

Забеляза драскотини и улеи по камъните от срутените стени — като прорези, оставени от ноктите на някой хищник по плътта на жертвата му. Вятърните остриета бяха строшени и отблизо можеше да различи белези от нокти и по едно от тях.

— Виждал съм създания, способни да направят такова нещо — каза, клекнал до един от камъните, и прокара пръсти по грубата бразда в гранитната повърхност. — Във виденията си съзрях каменно чудовище, което се освободи от пленилия го камък. Няма трупове, но това сигурно е понеже Всемогъщия не е населил града от видението си. Искал е просто да бъде символ на предстоящото унищожение. Не е смятал, че Колинар ще рухне пред Вечната Буря, а пред Пустоносните.

— Да — отговори Отеца на Бурята. — Бурята ще бъде катастрофа, но тя няма да може дори да се сравнява с мащаба на онова, което ще последва. Можеш да потърсиш убежище от бурите, Сине на Чест. За враговете ни не се отнася същото.

Сега, когато монарсите на Рошар бяха отказали да се вслушат в предупрежденията на Далинар за приближаването на Вечната Буря, какво повече можеше да направи той? Ако се съдеше по онова, което му бяха казали, истинският Колинар бе обхванат от бунтове, а кралицата бе потънала в мълчание. Армиите на Далинар едва се бяха спасили след първия си сблъсък с Пустоносните, и дори много от собствените му Върховни принцове не се бяха присъединили към битката.

Задаваше се война. Когато пробуди Опустошението, врагът бе възпламенил отново хилядолетната вражда на древни създания с неразгадаеми подбуди и незнайни сили. Трябваше да се появят Вестителите, които да ги поведат в атака срещу Пустоносните. Сияйните рицари трябваше вече да бъдат на местата си, обучени и подготвени, готови да се изправят лице в лице с врага. Трябваше да могат да се осланят на напътствията на Всемогъщия.

Вместо това, Далинар разполагаше едва с шепа нови Сияйни, а от Вестителите нямаше и следа. Освен всичко това, Всемогъщия — сам Бог — бе мъртъв.

И все пак, от него се очакваше някак си да спаси света.

Камъните под краката му затрепериха; видението завършваше с пропадането на земята изпод него. Това бе моментът, в който Всемогъщия завършваше речта си на върха на скалата.

Една последна унищожителна вълна помете всичко като буря — метафора, създадена от Всемогъщия да олицетворява тъмнината и разрухата, които заплашваха човечеството.

— Нашите легенди разказват, че ти си победил. Но истината е, че загубихме. И продължаваме да губим… — изтътна Отеца на Бурята. — Време е да вървим.

— Не — възпротиви се Далинар и се изправи на върха на купчината отломки. — Остави ме.

— Но…

— Остави ме да го почувствам!

Опустошителната вълна го застигна и се стовари в него, а Далинар изкрещя, несломим. Не се беше преклонил пред бурята; нямаше да се преклони и пред това. Посрещна вълната, обърнат с лице към нея, и сред мощния вихър, който сякаш разцепи земята на две, зърна нещо.

Златиста светлина — ярка, но ужасяваща. Пред нея бе застанала тъмна фигура, облечена в черна Вълшебна броня. Фигурата имаше девет сенки, всяка от които се точеше в различна посока, а очите й сияеха в наситен червен цвят.

Далинар погледна право в тези очи и усети как го побиват студени тръпки. Макар около него да бушуваше неконтролируемата стихия, която сееше унищожение и изпаряваше камъните, тези очи го плашеха повече. Видя в тях нещо ужасяващо познато.

Това бе опасност, която надхвърляше стократно дори тази на бурите.

Това бе шампионът на врага. И идваше.

Обедини ги. Бързо.

Видението изчезна изведнъж, Далинар си пое рязко дъх. Отново се озова седнал до Навани в тихата стая с каменни стени в кулата-град Уритиру. Вече нямаше нужда да го завързват по време на виденията му; бе придобил достатъчно контрол върху себе си, че да спре да извършва движенията и в действителност.

Пое си дълбоко дъх. По челото му се стичаха капки пот, сърцето му биеше лудешки. Навани каза нещо, но в момента не можеше да я чуе. Струваше му се далечна в сравнение с шума, който още бучеше в ушите му.

— Каква беше тази светлина, която видях? — прошепна той.

— Не видях никаква светлина — отговори Отеца на Бурята.

— Бе ярка, златиста, но ужасяваща — прошепна Далинар. — Окъпа всичко в горещи лъчи.

— Одий — изтътна Отеца. — Врага ни.

Божеството, което бе убило Всемогъщия. Силата, която стоеше зад Опустошенията.

— Девет сенки — прошепна Далинар и потрепери.

— Девет сенки? Несътворените. Неговите слуги. Древни духове.

Бурята да го отнесе, дано. Далинар бе чувал за тях само от легендите. Жестоки духове, които покваряваха умовете на хората.

И все пак, онези очи не го оставяха на мира. Колкото и да беше плашеща мисълта за Несътворените, той се боеше най-много от силуета с червените очи. Шампиона на Одий.

Далинар примигна и се обърна към Навани — жената, която обичаше, — която го бе хванала за ръката с лице, разкривено от тревога. В това странно място и в този още по-странен момент, тя бе нещо истинско. Нещо, за което да се хване. Красива със зряла, пищна красота, в много отношения досущ картина на съвършената воринска жена: сочни устни, светловиолетови очи, посребряваща черна коса, сплетена на съвършени плитки, извивки, подчертани от леката й копринена хава. Никой не би могъл да обвини Навани, че е мършава или незабележима.

— Далинар? — заговори тя. — Далинар, какво стана? Добре ли си?

— Добре… — той си пое дълбоко дъх и започна отново. — Добре съм, Навани. И знам какво трябва да направим.

Бръчката между веждите й се задълбочи.

— Какво?

— Трябва да обединя света срещу врага ни по-бързо, отколкото той ще смогне да го разруши.

Трябваше да намери начин да накара останалите монарси на света да го послушат. Трябваше да ги подготви за новата буря и за Пустоносните. Ако не това, трябваше поне да им помогне да оцелеят след тях.

Но ако успееше, нямаше да му се наложи да се изправи срещу Опустошението сам. Положението не се свеждаше до една нация, изправена срещу Пустоносните. Кралствата на целия свят трябваше да се присъединят към него и трябваше да открие Сияйните рицари сред поданиците им.

Да ги обедини.

— Далинар — каза тя, — намирам това за достойна цел… но, Бурите да го отнесат, какво ще стане с нас? Планините са същинска пустош — с какво ще изхранваме армиите си?

— Превръщателите…

— … рано или късно ще останат без скъпоценни камъни — довърши Навани вместо него. — А и те могат да създават само неща от първа необходимост. Далинар, умираме от студ, разединени и сломени сме. Военното ни командване е в хаос и…

— Успокой се, Навани — каза Далинар, изправи се и й помогна да стане. — Зная това. И все пак трябва да се бием.

Тя го прегърна. Той я притисна към себе си и усети топлината й, уханието на парфюма й. Предпочиташе миризмите, в които се долавяха по-малко цветя от онези, които използваха повечето жени — в този се преплитаха нотки на подправки, които му напомняха на аромата на току-що отсечено дърво.

— Ще се справим — каза й. — Моето упорство. Твоята проницателност. Заедно ще успеем да убедим останалите кралства да се присъединят към нас. Когато бурята се завърне, ще видят, че предупрежденията ни са били верни, и ще се обединим срещу врага. Ще използваме Клетвените порти^[1], за да придвижваме войски по-бързо и да ги изпращаме да си помагат едни на други.

Клетвените порти. Десет портала — древни фабриали, които водеха към Уритиру. Когато Сияен рицар задействаше някое от тези устройства, хората, застанали на платформата под него, се пренасяха в Уритиру — на друго подобно устройство тук, при кулата.

В момента бяха задействали само един чифт Клетвени порти — онези, които пренасяха хората между Уритиру и Пустите равнини. На теория можеха да задействат още девет — но, за съжаление, изследванията им показваха, че механизмът в тях трябва да бъде отключен и от двете страни, за да проработят.

Ако искаше да отиде във Веденар, Тайлен, Азимир или някое от останалите места, първо трябваше да изпратят някой от Сияйните си в съответния град, за да отключи устройството.

— Добре — каза тя. — Ще го направим. Ще намерим начин да ги накараме да ни изслушат, независимо от факта, че упорито са запушили уши. Направо се чудя как успяват, при положение, че вече са си наврели главите там, където слънце не огрява.

Той се усмихна и изведнъж осъзна колко глупаво е било от негова страна да я идеализира преди малко. Навани Колин не бе някакъв кротък, съвършен идеал — тя бе люта буря, приела образа на жена, поела неотклонно по пътя си с устрема на скала, която се търкаля по ръба на урва. И не проявяваше никакво търпение към глупостите.

Обичаше я най-много именно заради това. Задето бе искрена и пряма в едно общество, което се гордееше със способността си да пази много тайни. Още откакто бяха млади, тя непрекъснато разбиваше както преградите, които се опитваха да поставят пред нея, така и множество сърца. Понякога мисълта, че и тя го обича, му се струваше не по-малко невероятна от някое от неговите видения.

На вратата на стаята му се почука и Навани каза на човека да влезе. Една от съгледвачките на Далинар надзърна вътре. Той се обърна и се намръщи, като забеляза нервната й стойка и учестеното дишане.

— Какво? — попита я настоятелно.

— Сър — каза пребледнялата жена, като му отдаде чест. — Стана… злополука. Откриха труп в един от коридорите.

Далинар почувства нещо да се натрупва във въздуха — като електричество, преди да удари светкавица.

— Кой е?

— Върховният принц Торол Садеас, сър — отговори жената. — Бил е убит.