Брандън Сандърсън
Заклеващия (49)

37
Последният път, в който маршируваме

„Не бива да се тревожиш за Райсе. Случилото се с Аона и Скаи е жалко, наистина, но те постъпиха глупаво — нарушиха условията на съглашението ни от самото начало.“

Нумухукамакиаки’айалунамор бе научен, че първото правило на войната беше да опознаеш врага. Човек би предположил, че уроците като този вече не намират особено приложение в живота му. За негово щастие, обаче, за сготвянето на хубава яхния се изискваха същите умения като за воденето на успешно сражение.

Лунамор — наричан от приятелите си Скалата поради факта, че дебелите им, равнински езици не бяха способни на нормална реч, — разбърка котела с огромната дървена лъжица, дълга колкото меч. В огъня под него горяха черупки от скални пъпки, а сред димните кълба се стрелкаше едно игриво вятърно духче, което непрекъснато издухваше пушека към него, накъдето и да се обърнеше.

Беше застанал до котела на едно от платата в Пустите равнини — красиви светлини, падащи звезди, — и с изненада се усети, че мястото му е липсвало. Кой да си помисли, че би се привързал към тези голи, обветрени полета? Родният му дом беше място на крайностите: дебел лед, сух сняг, непоносима жега и благословена влага.

Тук всичко беше така… умерено — а в Пустите равнини беше още по-лошо, отколкото в останалите райони. В Я Кевед беше открил обрасли с лози долини. Алеткар беше покрит с полета скални пъпки, които се простираха безкрайно като мехурчетата на повърхността на бълбукащ котел. А после бяха дошли Пустите равнини. Безбрежни, голи плата, по които не растеше почти нищо. Колкото и странно да беше, те му бяха допаднали страшно много.

Лунамор си тананикаше тихичко, докато разбъркваше яхнията с двете си ръце, за да не загори. Когато пушекът не му влизаше в очите — този проклет, всепомитащ вятър беше прекалено мощен и вееше ту на едната, ту на другата страна, — усещаше аромата на Пустите равнини. Аромат на… открито. Аромат на високо небе и напечени от слънцето камъни, но подправен с леката миризма на живот, която лъхаше от процепите в скалата. Като щипка сол. Влажна и богата смесица от живи растения и гнило.

В тези процепи Лунамор беше успял да открие себе си след дългото време, през което беше изгубен. Обновен живот с обновена цел.

И яхния.

Лунамор опита творението си — като използваше чиста лъжица, разбира се, защото не беше варварин като някои от останалите готвачи по тези земи. Дългокорените имаха да се варят още, преди да може да добави месото. Истинско месо — от раци, чиито черупки беше чистил цяла нощ. Не биваше да се вари твърде дълго, иначе ставаше жилаво.

Най-добрите мостови от Мост Четири се бяха подредили на платото и слушаха Каладин. Лунамор беше подредил къта си за готвене така, че да е с гръб към Нарак — града в центъра на Пустите равнини. Едно от близките плата се озаряваше от променлива светлина, докато Ренарин Колин задействаше Клетвената порта. Лунамор се опитваше да не се разсейва от това. Искаше да остане, обърнат на запад. Към старите военни лагери.

„Не остава още дълго“, помисли си той. „Но не мисли за това. Яхнията има нужда от още стрит лим.“

— Тренирах мнозина от вас в пропастите — каза Каладин.

Редиците на Мост Четири бяха попълнени с нови хора, дошли от други мостови отряди — и дори неколцина, които сам Далинар им беше препоръчал. Групичката, която се състоеше от шест съгледвачки, беше изненадваща, но кой беше Лунамор да съди решенията на висшестоящите?

— Можах да ви науча на бой с копие — продължи Каладин, — защото самият аз бях обучен в това. Онова, с което ще се занимаваме днес, е различно. Едва-едва разбирам как успях да овладея Светлината на Бурята. Ще ни се наложи да се учим заедно.

— Всичко е наред, ганчо — обади се Лопен. — Колко трудно би могло да бъде да се научиш да летиш? Небесните змиорки го правят непрекъснато, а те са грозни и глупави. Повечето мостови тук са само едното от тези две неща.

Капитанът спря да се разхожда насам-натам пред строя и застана пред Лопен. Днес явно беше в добро настроение — обстоятелство, за което Лунамор си приписваше заслугата. Закуската на Каладин беше негово дело, все пак.

— Първата стъпка ще бъде да изговорим Идеала — продължи капитанът. — Подозирам, че неколцина от вас вече са го направили. Но колкото до останалите — ако искате да бъдете оръженосци на някой Бягащ по вятъра, ще трябва да положите тази клетва.

Те започнаха да крещят думите с цяло гърло. Всички вече ги бяха научили. Лунамор прошепна Идеала.

„Животът преди смъртта. Силата преди слабостта. Пътят преди целта.“

Каладин подаде на Лопен торбичка, пълна със скъпоценни камъни.

— Истинското изпитание и доказателство за вашата служба ще бъде да се научите да засмуквате Светлина на Бурята. Някои от вас вече умеят да го правят…

Лопен веднага започна да излъчва Светлина.

— … и те ще помогнат на останалите да го усвоят. Лопен, ти поемаш Първи, Втори и Трети отряд. Сигзил, ти ще отговаряш за Четвърти, Пети и Шести. Пеет — не мисли, че не съм забелязал, че и ти светиш. Ти ще се погрижиш за всички останали мостови. А ти, Тефт, събери съгледвачите и…

Каладин се огледа и добави:

— Къде е Тефт?

Чак сега ли беше забелязал? Лунамор беше дълбоко привързан към капитана си, но трябваше да признае, че понякога е склонен да се разсейва. Може да беше от дългото време, прекарано сред облаците.

— Тефт не се върна в казармата снощи, сър — откликна вместо него Лейтен с явно неудобство.

— Добре тогава. Аз ще помогна на съгледвачите. Лопен, Сигзил, Пеет — обяснете на поверените ви отряди как да поемат Светлина на Бурята. Искам до залез-слънце всички на това плато да светят така, сякаш са глътнали фенер.

Разделиха се на групи, явно нетърпеливи да започнат. От камъните започнаха да се издигат прозрачни червени ленти, които сякаш се вееха на някакъв невидим вятър, свързани със скалите от едната си страна. Духчета на очакването. Лунамор ги поздрави със знака на уважението — докосна с длан рамото си, а после и челото. Това бяха низши божества, но все пак бяха свещени. Виждаше истинските им форми отвъд подобните на ленти очертания — бледи сенки на по-големи създания в долната им част.

Лунамор възложи на Дабид задачата да продължи да разбърква. Младият мостови не проговори — не беше обелил дума от момента, когато Лунамор беше помогнал на Каладин да го изведе от бойното поле. Но можеше да разбърква, както и да сипва вода от кожения мех. Беше се превърнал в нещо като неофициален талисман на екипа, тъй като беше първият мостови, когото Каладин беше спасил. Когато останалите го подминаваха, го поздравяваха с лек жест.

Днес на смяна в кухнята беше и Хуио — както се случваше все по-често напоследък. Хуио предпочиташе тези задължения, а останалите ги отбягваха. Набитият, як хердазиец си тананикаше тихичко, докато разбъркваше шикито — кафеникаво рогоядско питие, което Лунамор беше изстудил през нощта в метални кофи на платото пред Уритиру.

Изведнъж стисна шепа лазбо от едно бурканче и я посипа над течността.

— Какво правиш, откачен човек такъв! — нададе вик Лунамор и изтрополи до него. — Лазбо? В питие? Пудрата е люта, дивак такъв!

Хуио отвърна нещо на хердазийски.

— Ха! — възкликна Лунамор. — Не ви говоря смахнатия език. Лопен! Ела тук да говориш с братовчед си! Съсипва питиетата!

Лопен, обаче, беше зает да сочи оживено към небето и да обяснява как е успял да се залепи за тавана наскоро.

Лунамор изръмжа и се извърна пак към Хуио, който протегна към него лъжица капеща течност.

— Празноглав равнинец такъв — каза Лунамор и отпи глътка. — Ще развалиш…

В името на всички божества от морето и скалите. Ама че вкусно беше. Подправката придаваше на изстуденото питие точно толкова острота, колкото трябваше, и съчетаваше вкуса си с останалите по напълно неочакван — но някак си извънредно подходящ — начин.

Хуио се усмихна и каза с привичния си тежък акцент:

— Мост Четири!

— Късметлия си — каза Лунамор, като протегна показалец към него. — Няма да те убия днес.

Отпи още една глътка, махна с лъжицата и допълни:

— Иди да го добавиш и към останали съдове с шики.

А сега — къде се беше загубил Хобер? Дългурестият мъж с дупка между предните зъби не може да се беше отдалечил твърде много. Това беше едно от предимствата на помощник-готвачите, които не можеха да вървят — обикновено си оставаха там, където човек ги заведеше.

— Гледайте ме внимателно сега! — тъкмо казваше Лопен на своята групичка, а от устата му се вдигаха облачета Светлина. — Добре. Ето. Аз, единственият и неповторим Лопен, ей-сега ще полетя. Аплодисментите са добре дошли по всяко време.

Той подскочи, след което се стовари обратно на платото.

— Лопен! — извика Каладин. — Назначих те да помагаш на останалите, не да се фукаш!

— Извинявай, гон! — отвърна Лопен и потрепери, притиснал лице към камъните на земята, без да става.

— Ти… да не се залепи за земята току-що? — попита Каладин.

— Част от плана е, гон! — извика му Лопен. — Ако ще се превръщам в нежно облаче, понесло се в небето, първо ще трябва да уверя земята, че не се готвя да я напусна завинаги. Точно като несигурна любовница и тя се нуждае от утеха и уверения, че ще се завърна след драматичното си и царствено въздигане в небето.

— Ти не си цар, Лопен — намеси се Дрей. — Вече говорихме по въпроса.

— Разбира се, че не съм. Аз съм бивш цар. А ти явно си един от онея глупавите, които споменах преди малко.

Лунамор изпръхтя, развеселен, заобиколи импровизираната си кухничка и отиде при Хобер, за когото току-що си беше спомнил, че бели грудки до ръба на платото. Изведнъж забави крачка. Защо беше коленичил Каладин пред столчето на Хобер, протегнал към него… скъпоценен камък?

„Ахааа“, помисли си Лунамор.

— Трябваше да вдишам, за да го засмуча — обясняваше Каладин тихо. — Правех го несъзнателно от седмици, може би дори месеци, преди Тефт да ми обясни истината.

— Сър — отвърна Хобер, — не зная дали… тоест, сър — аз не съм Сияен рицар. Никога не ме е бивало толкова с копието. Едва мога да се нарека и сносен готвач.

„Сносен“ беше доста силно казано. Но беше сериозен и винаги готов да помогне, затова Скалата беше доволен, че може да разчита на него. Освен това, Хобер имаше нужда от работа, която да може да върши седнал. Един месец по-рано, Убиеца в Бяло се беше развилнял през военния лагер, докато търсеше крал Елокар, когото трябваше да убие, и беше нападнал и него. Оттогава краката му не можеха да се движат.

Каладин пъхна скъпоценния камък в пръстите на мъжа.

— Само се опитай — каза той меко. — Дали ще станеш Сияен рицар не зависи дотолкова от уменията или силата ти, колкото от сърцето ти. А твоето е по-добро, отколкото на всички останали.

На много от хората, които не го познаваха, капитанът изглеждаше суров и плашещ. Вечно буреносното изражение на лицето му и излъчващата се от него сила можеха да накарат всекиго да се свие от страх, когато се насочеха към него. Но у него се криеше и изумителна нежност. Каладин стисна Хобер за рамото и сякаш почти се просълзи.

Понякога изглеждаше, че всички бури в Рошар няма да са достатъчни да пречупят Каладин Благословения от Бурята. А после някой от хората му биваше ранен и човек виждаше как твърдата му фасада се пропуква.

Каладин се запъти обратно към съгледвачите, на които помагаше, и Скалата изтича да го настигне. Поклони се на малкото божество, което се беше настанило на рамото на капитана, после попита:

— Мислиш ли, че Хобер ще се справи, Каладин?

— Сигурен съм, че ще се справи. Сигурен съм, че всички мостови от Мост Четири ще могат да се справят — а може би и някои от останалите.

— Ха! — възкликна Лунамор. — Да види човек усмивка на твоето лице, Каладин Благословения от Бурята, е като да открие изгубена сфера в супата си. Изненадващо, да, но и много хубаво. Ела, има едно питие, което трябва да опиташ.

— Трябва да се връщам при…

— Ела, ела! Това наистина трябва да опиташ! — настоя Лунамор, заведе го при голямото гърне шики и му наля една чаша.

Каладин я изсърба бързо.

— Ха! Наистина доста го бива, Скала!

— Рецепта не е моя — каза Лунамор. — Хуио го направи така. Сега ще трябва или да го повиша, или да го блъсна от ръба на платото.

— В какъв да го повишиш? — попита Каладин, докато си наливаше втора чаша.

— В празноглав равнинец — отвърна Лунамор, — втора степен.

— Май си твърде привързан към тази дума, Скала.

Все още залепеният за земята Лопен беше започнал да й говори.

— Не се тревожи, любима моя. У Лопен се крие достатъчно мощ, че да има какво да раздава от себе си както на земните, така и на небесните селения! Той трябва да се понесе в облаците, защото ако остане твърде дълго на земята, неговото величие ще стане прекалено силно за нея и ще я накара да се разтресе и пропука.

Лунамор се обърна към Каладин.

— Да, често я използвам. Но само защото е така приложима към сегашното ни обкръжение.

Каладин се ухили и отпи от шикито, загледан в мостовите. Застаналият по-нататък на платото Дрей изведнъж вдигна дългите си ръце и нададе вик: „Ха!“. Целият сияеше от Светлина на Бурята. Скоро го последва и Бисиг. Това щеше да излекува ръката му — той също беше ранен от Убиеца в Бяло.

— Ще се получи, Скала — каза Каладин. — Мостовите са толкова близо до тази сила от месеци насам. И когато я овладеят, ще могат да се лекуват. Няма да ми се налага да се безпокоя кого от вас ще загубя, когато започвам сраженията.

— Каладин — отвърна Лунамор тихо. — Това, с което сме се заели… То все пак е война. Някои мостови ще умрат.

— Мост Четири ще може да се защити с новите си умения.

— Ами врагът? Няма ли и той да притежава умения? — Лунамор пристъпи по-близо до капитана. — Никак не ми се ще да помрачавам настроението на Каладин Благословения от Бурята, когато е оптимистично настроен, но никой не може да бъде в пълна безопасност. Такава е тъжната истина, приятелю.

— Може би — призна Каладин, а лицето му придоби някак далечно изражение. — Твоят народ позволява само на по-малките синове да ходят на война, нали така?

— Само туаналикина, четвърти или следващ син, може да бъде пожертван в името на войната. Първият, вторият и третият син са твърде ценни.

— Четвърти или следващ. Тоест — почти никой.

— Ха! Нямаш представа от размерите на обикновеното рогоядско семейство.

— И все пак, това трябва да означава, че по-малко мъже умират в битка.

— Върховете са по-различни от другите места — каза Лунамор и се усмихна на Силфрена, която се издигна от рамото на капитана и отиде да си играе сред повеите на вятъра, който духаше над платото. — И не само защото там има точно толкова въздух, колкото е необходим на мозъка, за да работи правилно. Да се нападне друг връх е скъпо и трудоемко, изисква се много подготовка и време. Повече време говорим за това, отколкото всъщност го правим.

— Звучи хубаво.

— Някой ден ще ми дойдеш на гости! — каза Лунамор. — Ти и останалите от Мост Четири. Вече сте ми като семейство.

— Земя — настояваше Лопен, — аз пак ще продължа да те обичам! Никой не ме привлича така, както ти. Дори да те напусна, ще се върна веднага!

Каладин хвърли поглед на Лунамор.

— Може би когато го отведем някъде по-далеч от вредния въздух — предположи Лунамор, — този ще стане не толкова…

— Лопен?

— Макар че, като се замисля, би било жалко.

Каладин се засмя и подаде на Лунамор чашата си. После се наведе към него.

— Какво се случи с брат ти, Скала?

— Доколкото знам, и двамата ми братя са добре.

— А третият? Онзи, който почина и те направи трети, вместо четвърти син — и готвач, вместо войник? Не отричай, че е така.

— Тъжна история — отвърна Лунамор. — А днес не е ден за тъжни истории. Днес е ден за смях, яхния и летене. Тези неща.

А ако имаха късмет… може би нещо даже още по-велико.

Каладин го потупа по рамото и каза:

— Ако имаш нужда да поговориш с някого някой път, насреща съм.

— Радвам се. Но мисля, че днес иска да говори някой друг — отговори Лунамор и кимна към фигурата, която тъкмо прекосяваше моста към платото. Носеше спретната синя униформа и тънка сребърна корона на главата. — Кралят е нетърпелив да говори с вас. Ха! Пита ни няколко пъти дали знаем кога ще се върнеш. Сякаш сме секретари, които могат да му запишат час в графика на нашия славен летящ предводител.

— Да — съгласи се Каладин. — Дойде да ме види онзи ден.

Подготви се за срещата, като стисна зъби, и се запъти да посрещне краля, който тъкмо беше стъпил на платото, следван от група стражници от Мост Единадесети.

Лунамор се захвана да приготвя супата, като се премести по-близо до тях, тъй като беше любопитен да чуе за какво става въпрос.

— Бягащия по вятъра — кимна Елокар на Каладин. — Ти явно беше прав — твоите мъже са си възвърнали силите. Кога ще бъдат готови?

— Вече са в състояние да се сражават, Ваше Величество. Но докато овладеят силите си… Честно казано, не мога да бъда сигурен колко ще отнеме.

Лунамор опита супата и я разбърка, обърнат с гръб към краля, но продължи да слуша.

— Обмисли ли молбата ми? — попита Елокар. — Ще ме заведеш ли до Колинар с летене, за да си възвърнем града?

— Ще направя така, както заповяда командирът ми.

— Не — възрази Елокар. — Аз те моля лично. Ще дойдеш ли? Ще ми помогнеш ли да отвоювам родната ни земя?

— Да — отвърна Каладин тихо. — Дай ми малко време, поне няколко седмици, за да обуча мостовите си. Предпочитам да взема с нас няколко оръженосеца — и ако имаме късмет, може би вече ще имам напълно обучен Сияен рицар, когото да оставя тук за в случай, че нещо стане с мен. Но така или иначе… Да, Елокар. Ще отида с теб в Алеткар.

— Добре. Разполагаме с известно време, тъй като чичо иска да се опита да се свърже с хората в Колинар с помощта на виденията си. Двадесет дни, може би? Толкова ще ти стигне ли?

— Ще се наложи, Ваше Величество.

Лунамор хвърли поглед на краля, който скръсти ръце, загледан в Бягащите по вятъра — бъдещите и настоящите. Явно беше дошъл не само, за да разговаря с Каладин, но и за да види как върви обучението. Каладин се върна при съгледвачите, следван по петите от летящото си божество, така че Лунамор занесе на краля питие. После се поколеба, застанал до моста, по който Елокар беше дошъл на платото.

Старият им мост вече изпълняваше функцията да помага на хората по платата около Нарак да се придвижват помежду им по-лесно. Постоянните мостове още се ремонтираха. Скалата потупа дървената греда. Бяха го смятали за загубен, но един от спасителните отряди го беше открил в една скална цепнатина наблизо. Далинар се беше съгласил да го изтеглят горе по молба на Тефт.

Като се имаше предвид какво го беше сполетяло, старият Мост Четири беше в добра форма. От яко дърво беше направен, без съмнение. Лунамор погледна отвъд моста и се разтревожи от гледката, която представляваше съседното плато — или по-точно казано развалините, останали от него. Беше останала само основата, само десетина метра висока и порутена. Рлаин беше споменал, че е представлявало обикновено плато, преди Вечната буря и бурята да се срещнат по време на Битката при Нарак.

Катаклизмът, породен от срещата на двете бури, беше изравнил цели плата със земята. Макар че Вечната буря се беше завърнала няколко пъти, двете бури не се бяха срещали никога повече на населено място. Лунамор потупа стария мост, поклати глава и се запъти обратно към импровизираната си кухня.

Вероятно можеше да провеждат обученията и в Уритиру, но никой от мостовите не се беше оплакал, задето дойдоха тук. Пустите плата бяха много по-хубаво място от самотната равнина пред кулата. Това място беше също толкова голо, но си беше тяхно.

Не бяха поставили под въпрос и решението на Лунамор да донесе котлите, тенджерите и продуктите, за да приготви обяд. Не беше особено практично, наистина, но удоволствието от топлата храна щеше да компенсира за това — а и го имаше неписаното правило. Макар че Лунамор, Дабид и Хобер не участваха в обученията и тренировките за битките, те все пак бяха част от Мост Четири. Те отиваха навсякъде, където отиваха и останалите.

Накара Хуио да добави месото в яхнията, като му даде и строга заповед да пита, преди да променя нещо в състава на подправките. Дабид продължаваше да разбърква невъзмутимо. Изглеждаше доволен — макар че при него беше трудно да се познае. Лунамор изми ръцете си в една тенджера с вода и се залови с хляба.

Готвенето наистина беше като сражение. Трябваше да познаваш врага — макар че „врагът“ в случая бяха другарите му. Появяваха се за всяко ядене, като очакваха нещо абсолютно великолепно, и на Лунамор му се налагаше да се доказва отново и отново. Водеше битки с хляба и супите, като засищаше глада и пълнеше стомасите.

Докато работеше, заровил ръце дълбоко в тестото, сякаш чуваше тананикането на майка си. Внимателните й напътствия. Каладин не беше прав; Лунамор не се беше превърнал в готвач. От самото начало си беше такъв — още откакто беше в състояние да се изправи на крака, да стъпи върху столчето така, че да стига кухненската маса, и да пъхне пръсти в лепкавото тесто. Да, някога се беше обучавал в боравенето с лък. Но мостовите трябваше да ядат, а стражниците нуатома изпълняваха по няколко задължения всеки — дори онези, които бяха от знатно потекло или бяха надарени с по-голям талант от останалите.

Затвори очи, без да спира да меси, и затананика песента на майка си в ритъм, който почти, едва, съвсем слабо можеше да чуе.

Малко по-късно дочу тихи стъпки да прекосяват моста зад него. Принц Ренарин застана до котела, приключил със задължението да помогне на хората да пристигнат през Клетвената порта. Над една трета от Мост Четири вече се беше научила да засмуква Светлина на Бурята, но никой от новодошлите още не беше усвоил умението да борави с Портата — независимо от наставленията на Каладин.

Ренарин ги наблюдаваше, поруменял и задъхан. Явно беше тичал дотук, след като беше приключил със задачата си, но сега изглеждаше разколебан. Елокар се беше настанил до няколко по-едри скали да гледа обученията, и Ренарин пристъпи до него, сякаш и той трябваше само да стои отстрани и да наблюдава.

— Ей! — повика го Лунамор. — Ренарин!

Младежът подскочи. Носеше синята униформа на Мост Четири, макар че неговата изглеждаше някак… по-спретната от тези на останалите.

— Имам нужда от малко помощ с хляба — каза Лунамор.

Лицето на Ренарин мигновено се озари от усмивка. Всичко, което това момче искаше, беше да се отнасят с него като с един от тях. Е, това беше нагласа, която му правеше чест. Лунамор с удоволствие би накарал и Върховния принц да меси тесто, ако му се удадеше тази възможност. На Далинар щеше да му се отрази добре да се позанимава малко с печене на хляб.

Ренарин изми ръцете си, седна на пода срещу Лунамор и започна да следва примера му. Лунамор откъсна парче тесто, голямо колкото дланта му, сплеска го и го удари в един от големите камъни, които беше сложил да се затоплят до огъня. Тестото залепна за него. Там щеше да се пече, докато не го отлепяха.

Лунамор реши да не кара Ренарин да говори насила. На някои хора се отразяваше добре да ги подбутнеш, да ги накараш да се разприказват. Други трябваше да бъдат оставени да се открият тогава, когато се почувстват готови. Разликата беше същата като при яхниите, които трябваше да свариш на силен огън, и онези, които трябваше да оставиш да къкрят.

„Но къде е неговото божество?“, помисли си Лунамор. Той виждаше всички духчета. Принц Ренарин се беше свързал с едно, но Скалата така и не беше успял да го забележи. Поклони се, докато Ренарин не го гледаше — за всеки случай, — и направи жест в знак на уважение към невидимото божество.

— Мост Четири се справя добре — отбеляза най-после Ренарин. — Скоро всички ще пият Светлина на Бурята.

— Най-вероятно — отвърна Лунамор. — Ха! Но ще мине още доста време, преди да успеят да ти насмогнат. Истинозрящ! Хубаво звание. Повече хора трябва да гледат истината, вместо лъжите.

Ренарин се изчерви.

— Това… това май означава, че вече не мога да бъда част от Мост Четири, нали така?

— Защо не?

— Аз принадлежа към друг орден Сияйни рицари — отвърна Ренарин, свел поглед, дооформи идеално кръглото си парче тесто и го остави внимателно на един камък.

— Притежаваш силата да лекуваш.

— Стихиите на Изцелението и Озарението. Не съм сигурен как се прави второто, обаче. Шалан ми го обясни седем пъти, но не мога да създам и най-нищожната илюзия. Нещо не е наред.

— И все пак — не е ли достатъчно, макар и засега, че можеш да лекуваш? Ще бъде от голяма полза за Мост Четири!

— Не мога да остана в Мост Четири.

— Нищо подобно. Мост Четири не се състои само от Бягащи по вятъра.

— От какво, тогава?

— От нас — отвърна Лунамор. — От мен, от тях, от теб.

Той кимна към Дабид и продължи:

— Онзи, например, никога повече няма да хване копие в ръка. Няма и да лети — но все пак е част от Мост Четири. На мен ми е забранено да летя, но съм част от Мост Четири. А ти — ти може и да имаш засукана титла и различни сили… — Тук Лунамор се наведе към Ренарин. — Но аз познавам Мост Четири, и ти, Ренарин Колин, си част от Мост Четири.

Ренарин се усмихна широко.

— Но, Скала — не се ли тревожиш понякога, че не си човекът, за когото всички те смятат?

— Всички ме смятат за гласовит, досаден хулиган! — възкликна Лунамор. — Да бъда нещо различно от това не би било така лошо.

Ренарин се засмя.

— Наистина ли се виждаш по този начин? — попита го Лунамор.

— Може би — отвърна Ренарин, като завърши следващата идеално кръгла питка. — През повечето време не знам какво изобщо представлявам, Скала, но аз явно съм единственият, с когото е така. Откакто се научих да вървя, всички само повтарят: „Вижте го колко е умен. Трябва да стане ардент.“

Лунамор изсумтя. Понякога на човек му беше ясно, че е по-добре да не казва нищо — дори обикновено да е гласовит и досаден.

— Всички смятат, че е толкова очевидно. Справям се добре със смятането, нали така? Да — значи трябва да се присъединя към ардентите. Никой, разбира се, не твърди, че съм по-малко мъж от брат си, и никой не изтъква, че би било наистина добре за продължението на рода ни да забутаме болнавия, странен по-малък брат в някой хубав, далечен манастир.

— И успяваш да го кажеш, почти без да звучиш озлобен! — отбеляза Лунамор. — Ха! За тази цел трябва да са се изисквали дълги тренировки.

— Цял живот.

— Кажи ми — попита го Лунамор, — защо искаш да бъдеш мъж, който се сражава, Ренарин Колин?

— Защото това иска баща ми — отвърна Ренарин незабавно. — Може и да не го осъзнава, но е вярно, Скала.

Лунамор изсумтя отново.

— Това може и да е неоснователна причина, но все пак е някаква причина, и уважавам това. Но кажи ми — защо не искаш да станеш ардент или бурегадател?

— Защото всички приемат, че със сигурност ще бъда такъв! — отговори Ренарин, като плесна хляба на нагорещения камък. — Ако наистина го направя, значи се поддавам на натиска им.

Той се огледа за нещо, с което да се занимае, и готвачът му подметна още едно голямо парче тесто.

— Мисля — заговори Лунамор след това, — че твоят проблем не е такъв, какъвто твърдиш. Твърдиш, че не си такъв, за какъвто те смятат всички. Но може би всъщност се тревожиш, че действително си такъв.

— Болнав слабак.

— Не — възрази Лунамор и се наведе към него. — Можеш да бъдеш себе си, без това да означава нещо лошо. Можеш да признаеш, че действаш и мислиш по-различно от брат си, но и да се научиш да не виждаш това като недостатък. Просто Ренарин Колин си е такъв.

Ренарин започна да меси тестото яростно.

— Хубаво е — продължи Лунамор, — че се учиш да се биеш. Полезно е човек да усвои повече различни умения. Но е хубаво и да се възползва от онова, с което боговете са го надарили. Хората по моите родни места не винаги имат тази възможност. Това е привилегия!

— Сигурно е така. Глис казва, че… Е, сложно е. Бих могъл да говоря с ардентите, но се колебая да направя нещо, което би ме откроило от останалите мостови, Скала. И без това вече съм най-странният от всички.

— Така ли било?

— Не го отричай, Скала. Лопен е… Е, Лопен си е Лопен. Ти пък си… ъ-ъ, ти. Но аз пак си оставам най-странният. Винаги съм бил такъв.

Лунамор нагласи поредното парче тесто на камъните, после посочи към мястото, където Рлаин — паршендът, когото преди наричаха Шен, — седеше на една канара до групата мостови и ги наблюдаваше безмълвно, докато останалите се смееха на Ет, който беше залепил един едър камък за дланта си, без да иска. Беше в бойна форма, по-висок и по-силен от преди — но човеците явно напълно бяха забравили за присъствието му.

— О — възкликна Ренарин. — Не знам дали той се брои.

— Това е нещо, което всички винаги му казват. Отново и отново, и отново.

Ренарин остана загледан в празното пространство дълго след това, докато Лунамор продължаваше да се занимава с хляба. Най-после се изправи, изтупа униформата си, прекоси каменното плато и се настани до Рлаин. Не каза нищо и явно беше нервен, тъй като непрекъснато шаваше, но паршът сякаш все пак беше благодарен за компанията.

Лунамор се усмихна и довърши останалите питки хляб. После стана и наля шикито в дървени чаши. Отпи от една от тях, поклати глава и хвърли поглед на Хуио, който тъкмо събираше готовите питки от камъните, на които се бяха опекли. Хердазиецът сияеше слабо — явно вече се беше научил да засмуква Светлина на Бурята.

Смахнат долноземец. Лунамор вдигна ръка и Хуио му метна една питка. Лунамор отхапа парче, задъвка топлия хляб, замислен, и накрая каза:

— Още малко сол в следващата партида?

Хердазиецът продължи да събира питките, без да отговори.

— Не съм ли прав?

Хуио сви рамене.

— Прибави още сол към тестото, което започнах да бъркам — нареди Лунамор. — И изтрий това самодоволно изражение от физиономията си. Като нищо ще те хвърля от ръба на платото.

Хуио се усмихна и продължи да работи.

Мостовите скоро ги наобиколиха, за да си вземат по нещо за пиене. Тупаха Лунамор по гърба, широко ухилени, и му обясняваха, че бил гений. Но, разбира се, никой не се сети, че той вече се беше опитал да им сервира шики веднъж. Почти всичкото си беше останало в котела, тъй като те бяха предпочели бирата.

През онзи ден не бяха плувнали в пот, заврели от жегата и раздразнени. Трябваше да познаваш врага. С малко помощ от точното питие, за тях той беше като бог. Ха! Бог на разхладителните напитки и приятелските съвети. Всеки готвач, който поне малко си отбираше от работата, се научаваше да говори с хората, защото готвенето беше изкуство — а изкуството е субективно. Някой би могъл да се влюби в някоя скулптура от лед, а друг — да я провъзгласи за скучна. Същото беше с ястията и питиетата. Да не те харесват останалите не означаваше, че с теб нещо не е наред — нито при храната, нито при хората.

Лунамор се заговори с Лейтен, който още не се беше възстановил напълно от срещата с тъмното божество под Уритиру. Мощно божество — и много отмъстително. Из Върховете се носеха легенди за тези създания; пра-пра-прадядото на Лунамор беше видял едно от тях някога, докато беше пътувал през третото разделение. Увлекателна и важна история, която Лунамор не сподели с останалите днес.

Успокои Лейтен, изрази съчувствието си. Набитият, мъжествен оръжейник имаше глас, който понякога можеше да се мери дори с неговия. Ха! Чуваше се през две плата — нещо, което допадаше на Лунамор. Каква полза от тихичкия гласец? Нали предназначението на един глас беше да бъде чут?

Лейтен отиде да продължи с упражненията, но някои от другите се чувстваха доста несигурни. Белязания беше най-добрият копиеносец от всички — особено сега, след като Моаш си беше отишъл, — но беше разтревожен от факта, че още не беше успял да засмуче Светлина на Бурята. Лунамор го помоли да му покаже какво е научил, и — след малко напътствия — дори самият Лунамор успя да засмуче мъничко. За своя радост и изненада.

Белязания си тръгна с бодра крачка. Някой друг на негово място може би щеше да се почувства още по-зле, но Белязания беше учител по душа. Ниският мъж продължаваше да се надява, че някой ден Лунамор ще предпочете да се сражава. Той беше единственият мостови, който открито критикуваше пацифизма му.

След като мъжете вече бяха обилно напоени, Лунамор се усети, че се вглежда в хоризонта в търсене на някакво движение по платата. Е, по-добре да се съсредоточи в готвенето. Яхнията се беше получила чудесно — той беше особено горд с факта, че беше успял да докара рачешкото месо точно както трябва. Една огромна част от храната, с която се хранеха в кулата, се състоеше от Превърнато зърно или месо, а нито едното от двете неща не беше особено апетитно. Питките безквасен хляб също се бяха опекли добре, а той беше успял да забърка и доста добър сос снощи. Сега оставаше само да…

Лунамор едва не падна в собствения си котел, когато видя кой се е събрал на платото отляво. Божества! Силни божества, като Силфрена. Сияеха в бледосиньо и се бяха скупчили около една висока жена-духче с дълга коса, която се развяваше зад нея. Беше приела формата и размерите на човек и носеше изящна, дълга рокля. Останалите се носеха и въртяха из въздуха привидно безцелно, но явно гледаха да са по-близо до упражняващите се мостови.

— Ума’ами тукума мафах’лики… — сепна се Лунамор и бързо направи жеста на уважение, а после, за по-сигурно, коленичи и се поклони. Никога не беше виждал толкова много на едно място. Дори случайните срещи с някой афах’лики във Върховете не го бяха разтърсвали така силно.

Какъв дар ли би бил най-подходящ? Не можеше да посрещне такава гледка само с поклони. Но хляб и яхния? Мафах’лики нямаше да искат такива неща.

— Ти — обади се един женствен глас до него — си така пленително благоговеен, че си почти забавен.

Лунамор се обърна и видя Силфрена, приела формата си на миниатюрно момиче, приседнала на ръба на котела му и скръстила крака над ръба. Той направи знака на уважението отново и попита:

— Те ли са твоето семейство? Онази жена, която ги води — тя ли е твоята нуатома, али’и’камура?

— Може би, донякъде… в известен смисъл — отвърна тя, като наклони глава. — Едва-едва си спомням някакъв глас… нейния глас, на Фендорана, който ме гълчи. Толкова много неприятности си навлякох, задето тръгнах да търся Каладин. А ето ги тук сега! Отказват да ми проговорят. Смятат, че ако го направят, аз ще реша, че си признават грешката.

Тя се наклони към него, широко ухилена, и добави:

— А те страшно много мразят да грешат.

Лунамор кимна сериозно.

— Вече не си така кафяв, както преди — отбеляза Силфрена.

— Да, тенът избледнява — отвърна Лунамор. — Твърде много време, прекарано на закрито, мафах’лики.

— Човеците могат да си менят цветовете?

— Някои — повече от останалите — обясни Лунамор и вдигна длан във въздуха. — Някои хора от останалите върхове са по-бледи, като Шин, но кожата на обитателите на моя връх винаги е била по-бронзова.

— Изглеждаш така, сякаш някой те е прал прекалено дълго — заяви Силфрена. — Сякаш са хванали някоя четка и направо са ти изтрили кожата! И затова ти е такава червена косата — защото направо са те разранили!

— Мъдри думи — отговори Лунамор, макар още да не беше сигурен защо точно смята така. Трябваше да ги обмисли.

Зарови ръка из джоба си и потърси сферите, които носеше — които далеч не бяха много. И все пак, той внимателно постави всяка в отделна купичка и се запъти към групата духчета. Трябва да бяха над двадесет! Кали’калин’да!

Останалите мостови, разбира се, не можеха да ги видят. Не знаеше какво си мислят Хуио и Хобер, докато го гледат как прекосява платото бавно и почтително, а после се покланя и подрежда купичките със сферите вместо дарове. Когато вдигна глава, видя, че али’и’камура — най-значимото от събралите се тук божества — го изучава внимателно. Тя положи ръка върху една от купичките и засмука Светлината на Бурята от сферата. После си отиде — превърна се в панделка от светлина и се стрелна нанякъде.

Другите останаха на платото — компания от най-различни облачета, панделки, човешки форми, листа на растения и други природни явления. Носеха се насам-натам из въздуха над главите на мостовите и ги гледаха как се упражняват.

Силфрена прелетя над платото и спря до главата на Лунамор.

— Наблюдават ни — прошепна той. — Това наистина ще се случи. Няма да сме просто мостови, нито пък просто оръженосци, а Сияйни рицари — така, както искаше Каладин.

— Ще видим — отвърна тя и въздъхна тихичко, преди и тя да приеме формата на ивичка светлина и да изчезне.

Лунамор остави купичките за в случай, че някое от останалите духчета също решеше да приеме подаръка му. Върна се обратно в импровизираната кухня и натрупа питките безквасен една върху друга, след което нареди на Хобер да разпредели чиниите. Хобер, обаче, не реагира на молбата му. Високият мъж продължаваше да си седи на ниското столче, наведен напред, стиснал здраво юмрук, от който се процеждаше светлината на скъпоценния камък вътре. Чашите, които се беше заловил да мие, си стояха пренебрегнати до него.

Устните му се движеха — явно шепнеше нещо, — и се беше втренчил в светещия си юмрук така, както някой би се вглеждал в пламъците на заобиколения от сняг огън през особено мразовита нощ. Отчаяние, решимост, молитви.

„Давай, Хобер“, насърчи го мислено Лунамор и пристъпи напред. „Изпий я. Вземи я за себе си. Тя ти принадлежи.“

Усети някаква нова енергия във въздуха. Миг на съсредоточение. Няколко вятърни духчета се обърнаха към Хобер, и на Лунамор му се стори, че за секунда всичко останало изчезва. Хобер и светещият му юмрук останаха сами сред мрака. Мъжът продължаваше да се взира втренчено в този извор на сила, без дори да мигва. Този извор на изкупление.

Сиянието, обгърнало юмрука на Хобер, изчезна.

— Ха! — нададе вик Лунамор. — ХА!

Хобер подскочи от изненада. Челюстта му увисна и той зяпна вече тъмния скъпоценен камък. После вдигна ръка и се ококори срещу светещия дим, който се издигаше от нея.

— Момчета? — повиши той глас. — Момчета, момчета!

Лунамор отстъпи назад, а мостовите започнаха да пристигат на бегом.

— Дайте му от вашите скъпоценни камъни! — извика Каладин. — Ще му трябват много! Натрупайте ги на купчина!

Мостовите побързаха да изсипят пред Хобер изумрудите си и той се захвана да извлича от тях все повече и повече Светлина. След малко, обаче, сиянието внезапно помръкна.

— Пак ги усещам! — провикна се Хобер. — Усещам си палците на краката!

Протегна боязливо ръце, за да му помогнат. Дрей го прихвана от едната страна, а Пеет — от другата, и Хобер се изправи от столчето и застана на крака. Ухили се с широката си, кривозъба усмивка, и едва не падна на едната страна — краката му явно още не бяха достатъчно силни. Дрей и Пеет му помогнаха да запази равновесие, но той ги бутна назад, за да се опита да се задържи сам.

Миг по-късно, мостовите се скупчиха още по-близо около Хобер и избухнаха във въодушевени викове. Около групичката се завъртяха множество духчета на радостта, като вихрушка от сини листа. Лопен си проправи път през множеството и направи знака за поздрав на Мост Четири.

Този жест сякаш придобиваше особено специално значение, когато идваше от него. Две ръце. Един от първите пъти, когато Лопен беше в състояние да направи този поздрав. Хобер му отвърна със същото, ухилен като момченце след първото си точно попадение в мишената с лъка.

Каладин, на чието рамо беше приседнала Силфрена, се приближи до Лунамор.

— Наистина ще се получи, Скала. Това ще бъде тяхната защита.

Лунамор кимна, след което по навик хвърли поглед на хоризонта на запад, както правеше от началото на деня. Този път забеляза нещо.

Приличаше на стълб дим.

* * *

Каладин полетя нататък, за да провери какво се случва. Лунамор и останалите го последваха през платата, понесли подвижния мост.

Лунамор поддържаше предната част на моста, в средата. Миришеше на спомени. Дървото, боята, с която беше лакирано, за да не се мокри. Звуците на няколко десетки мъже, които ръмжат и дишат тежко в тясното пространство. Плющенето на подметките по камъка на платото. Смесицата от изтощение и ужас. Нападенията. Стрелите във въздуха. Умиращите войници.

Лунамор знаеше какво може да го сполети, когато избра да слезе от Върховете с Кеф’ха. Никой нуатома от Върховете не беше успявал да си спечели Вълшебен меч или Броня от алетите или ведените, с които се сражаваха. И все пак, Кеф’ха беше преценил, че целта си заслужава риска. В най-лошия случай, той щеше да загине, а членовете на семейството му щяха да станат слуги на някой богат равнинец.

Не бяха очаквали жестокостта на Торол Садеас, който беше убил Кеф’ха, без да го предизвика на честен дуел, погубил близките му, които бяха посмели да се противопоставят, а накрая — заграбил цялото му имущество.

Лунамор изрева и се втурна напред, а кожата му засия от силата на Светлината на Бурята, която носеше в торбичката си и в сферите, които беше събрал, преди да тръгне. Струваше му се, че носи моста съвсем сам и влачи останалите след себе си.

Белязания поде войнишка песен и останалите скоро се присъединиха. Вече бяха в състояние да носят моста на дълги разстояния, без да се затруднят, но този ден постигнаха несравнимо повече от всеки път досега. Тичаха с пълна сила през цялото време, изпълнени със Светлина на Бурята, а Лунамор крещеше заповедите така, както преди правеха Каладин и Тефт. Когато достигнеха някоя скална цепнатина, на практика хвърляха моста до отвъдната страна. Когато го поемаха пак оттам, им се струваше лек като стрък тръстика.

Струваше им се, че току-що са тръгнали, когато наближиха източника на пушека: един окаян керван с фургони, който бавно прекосяваше равнините. Лунамор прехвърли моста над процепа в скалите, като го изтласка с цялата си тежест, и препусна напред по него. Останалите го последваха. Дабид и Лопен започнаха да откачат щитовете и копията от двете страни на моста, за които бяха прикрепени, и да ги подхвърлят бързо към всеки от минаващите мостови. Подредиха се на взводове, и онези, които обикновено следваха Тефт, се строиха зад Лунамор, макар че той, естествено, не беше приел копието, което Лопен се беше опитал да му подаде.

Много от фургоните превозваха дърва от горите около военните лагери, макар че някои бяха натоварени и с мебели. Далинар Колин често споменаваше, че иска отново да засели този военен лагер, но двамата Върховни принца, които бяха останали там, постепенно завземаха земите — бавно и тихо като змиорки. Засега беше по-добра идея да събират, каквото могат, и да го носят в Уритиру.

Фургонът беше използвал големите мостове на колела на Далинар, за да прекоси скалните цепнатини. Лунамор мина покрай един такъв, който сега лежеше, счупен, на едната си страна. Три от по-големите фургона за дърва до него бяха запалени и насищаха въздуха със задушлив дим.

Каладин се носеше във въздуха, стиснал в ръка сияйното си Вълшебно копие. Лунамор присви очи срещу пушека, вгледа се в посоката, в която се беше обърнал той, и успя да различи няколко фигури, които се отдалечаваха с летене.

— Нападение на Пустоносни — промърмори Дрей. — Трябваше да се досетим, че ще започнат да плячкосват фургоните ни.

Лунамор не го беше грижа за това в момента. Проправи си път през изнурените пазачи на кервана и уплашените търговци, някои от които се бяха скрили под фургоните. Навсякъде бяха пръснати трупове; Пустоносните бяха убили десетки хора. Лунамор огледа хаоса, разтреперан. Онзи труп с червена коса ли беше? Не, това беше кръвта, която се беше просмукала в забрадката на жената. А онова…

Едно от телата не беше човешко — кожата му беше на петна. От гърба му стърчеше снежнобяла стрела с гъши пера в края. Ункалашка стрела.

Лунамор погледна надясно, където някой беше натрупал мебели на купчина — почти като укрепление. Над ръба надничаше глава — набита жена с кръгло лице и сплетена на плитка тъмночервена коса. Тя се изправи в цял ръст и вдигна лъка си срещу Лунамор. Иззад мебелите се показаха още лица — двама младежа, момче и момиче, и двамата на около шестнайсет години. От другата страна се виждаха още деца, по-малки. Общо шест.

Лунамор се втурна към тях, без да може да сдържи сълзите, които се стичаха по бузите му, и се покатери по импровизираната барикада.

Семейството му най-после беше пристигнало в Пустите равнини.

* * *

— Това е Песен — представи Лунамор непознатата и я притегли в прегръдка, преметнал едната си ръка около раменете й. — Най-прекрасната жена във Върховете. Ха! Като деца обичахме да строим снежни крепости, и нейната винаги се получаваше най-хубава. Трябваше да се досетя, че ще я открия в замък — макар и построен от стари столове!

— Снежни крепости ли? — обади се Лопен. — Че как се правят крепости от сняг? Чувал съм доста за онова нещо — прилича на лед, нали така?

— Празноглав равнинец — поклати глава Лунамор, насочи вниманието си към близнаците и положи длани на рамената им. — Момчето се казва Дар, момичето — Връв. Ха! Когато тръгнах, Дар беше нисичък като Белязания. А сега е почти колкото мен!

Едва успя да потисне болката в гласа си. Беше изминала почти цяла година. Толкова дълго. Първоначалните му намерения бяха да ги доведе възможно най-скоро, но всичко се беше объркало. Садеас, мостовите отряди…

— Следващият син е Скала — но не „Скала“ като мен. Той е… ъ-ъ… Скала младши. Третият ми син е Звезда. Втората ми дъщеря се казва Кума’тики — кръстена е на един вид мида, която нямате тук. Последната ми дъщеря също се казва Песен, но друг вид. Красива песен.

Той коленичи до момиченцето, усмихнат. Детето, което беше само на четири години, се извърна срамежливо от него. Не си спомняше баща си. Сърцето му беше разбито.

Песен — Туака’ли’на’калми’нор — положи длан на гърба му. Застаналият наблизо Каладин тъкмо представяше мостовите от Мост Четири, но само Дар и Връв бяха учили равнински езици, а и Връв говореше само веденски. Дар успя да ги поздрави на сносен алетски.

Малката Песен се скри зад краката на майка си. Лунамор примигна, за да пропъди сълзите, но те не бяха породени само от тъга. Семейството му най-после беше тук. С първата надница, която беше успял да спести, беше платил за послание по далекосъобщител до станцията във Върховете. Но тя беше на една седмица път от дома му — а пътешествието оттам надолу по склоновете и през Алеткар отнемаше цели месеци.

Керванът най-после започваше да придобива някакъв ред. На Лунамор най-сетне се удаде възможността да представи семейството си, тъй като Мост Четири беше прекарал последния половин час в усилия да помогне на ранените. После пристигнаха Ренарин, Адолин и два нови взвода — и въпреки всички притеснения на Ренарин, че може да се окаже безполезен, той успя да спаси не един живот.

Туака потърка Лунамор по гърба и коленичи до него, като придърпа дъщеря им към себе си с едната си ръка, а Лунамор — с другата.

— Дълъг път беше — каза тя на ункалашки, — и най-труден в самия край — тогава, когато от небето се спуснаха онези същества.

— Трябваше да дойда във военния лагер — каза Лунамор. — Да ви придружа дотук.

— Вече сме тук — успокои го тя. — Лунамор, какво се случи? Съобщението ти беше така кратко. Кеф’ха е мъртъв, но какво е станало с теб? Защо не получихме вест така дълго?

Той оброни глава. Как можеше да го обясни? Случилото се с мостовите. Раните, които се бяха отворили в душата му. Как можеше да обясни, че мъжът, когото тя смяташе за така силен, е пожелал смъртта? Че се е държал като страхливец, че се е предал в самия край?

— И какво стана с Тифи и Синаку’а? — добави тя.

— Мъртви са — прошепна той. — Опитаха се да окажат съпротива.

Тя вдигна ръка към устните си. Носеше ръкавица на лявата си ръка в знак на уважение към глупавите ворински обичаи.

— Значи ти…

— Сега съм готвач — каза Лунамор с твърд глас.

— Но…

— Готвач съм, Туака — прекъсна я Лунамор и я прегърна още веднъж. — Ела. Да заведем децата на по-безопасно място. Ще идем в кулата и там ще ти хареса — почти като във Върховете е. Ще ти разкажа какво се случи. Но понякога ще е болезнено.

— Добре. Лунамор, и аз имам да ти разказвам. Върховете, домът ни… нещо там не е наред. Никак не е наред.

Той се отдръпна назад и я погледна в очите. Тук щяха да започнат да я наричат „тъмноока“, но той съзираше безкрайна дълбочина, красота и светлина в тези кафяво-зелени очи.

— Ще ти обясня, когато сме в безопасност — обеща тя и вдигна най-малката си дъщеря на ръце. — Мъдро постъпи, като ни каза да побързаме насам. Както винаги.

— Не, любов моя — прошепна той. — Аз съм глупак. Бих обвинил въздуха, но и аз бях глупак. Глупак бях, задето изобщо позволих на Кеф’ха да тръгне на такава обречена мисия.

Съпругата му поведе децата по моста. Той се загледа след нея, доволен, че отново е чул ункалашки — един истински, хубав език. Доволен, че никой от останалите мостови не го владее. Защото ако го владееха, можеше да дочуят лъжите, които беше изрекъл.

Каладин пристъпи до него и го потупа по рамото.

— Ще прехвърля моите жилищни помещения на твоето семейство, Скала. Забавих се твърде много с осигуряването на семейни квартири за мостовите. Ще ми се върне тъпкано. Ще уредя въпроса, а дотогава ще се преместя в казарменото поделение с останалите мъже.

Лунамор отвори уста да възрази, но после размисли. Понякога най-благородното нещо, което можеше да направи човек, беше да приеме такъв жест, без да възразява.

— Благодаря — каза. — За жилище. И за останало, капитане.

— Иди при семейството си, Скала. Освободен си от задължения за днес. Имаме достатъчно Светлина на Бурята.

Лунамор положи пръсти на гладкото дърво.

— Не — отговори. — За мен ще е чест да го нося за последен път — за семейството ми.

— За последен път?

— Отправяме се към небе, Благословени от Бурята — каза Лунамор. — Няма да говорим повече. Това е край.

Обърна се през рамо и огледа притихналите войници от Мост Четири, които сякаш разбираха, че думите му са верни.

— Ха! Не унивайте така. Оставих ви страхотна яхния на платото пред града. Хобер надали ще успее да я съсипе, преди да се върнем. Хайде! Вдигнете мост. Този последен път ще маршируваме не към смърт, а към сити стомаси и хубави песни!

Независимо от ведрите му думи, мъжете вдигнаха моста със сериозни изражения, внимателно и с уважение. Вече не бяха роби. Отче на Бурята, та те носеха цели съкровища в джобовете си! Камъните сияеха ослепително, а скоро засия и кожата им.

Каладин зае мястото си начело на мостовите. Заедно понесоха моста за последен път — благоговейно, сякаш крепяха ковчега на мъртъв крал, когото отвеждаха в гробницата за вечен покой.