Брандън Сандърсън
Заклеващия (48)

36
Герой

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ ГОДИНИ ПО-РАНО

Далинар изруга, когато от огнището лъхна едро кълбо пушек. Натисна лоста с цялото си тегло и успя да го помръдне и да отвори димния канал на комина. Закашля се, дръпна се назад и размаха длан пред лицето си, за да отпъди дима.

— Ще трябва да го сменим — обади се Иви от дивана, където бродираше.

— Да — отвърна Далинар и тупна шумно на пода пред огъня.

— Поне се зае веднага. Днес няма да има нужда да търкаме стените, а животът ще е бял като слънцето нощем!

Изразите от родния език на Иви не винаги звучаха добре на алетски. Топлината на пламъците беше добре дошла, тъй като дрехите на Далинар бяха още влажни от дъжда. Опита се да игнорира нестихващото барабанене на пороя на дъждовния сезон и се загледа в двете огнени духчета, които танцуваха по една от цепениците. Формите им му се струваха бегло човешки, макар и непрекъснато да се променяха. Проследи едното с поглед, докато то скачаше към другото.

Чу как Иви става от дивана и реши, че сигурно пак отива в клозета. Вместо това, обаче, тя се настани до него, хвана го под ръка и въздъхна доволно.

— Трябва да е много неудобно — каза Далинар.

— Самият ти също седиш тук.

— Не съм аз онзи, който е…

Той погледна към корема й, който вече беше започнал да се закръгля. Иви се усмихна.

— Не съм толкова крехка, че да се счупя, като падна на пода, любими — каза тя и стисна ръката му по-силно. — Виж ги само. Така весело си играят!

— Сякаш се бият — каза Далинар. — Почти виждам мъничките остриета в ръцете им.

— Всичко ли ти изглежда като сражение?

Той сви рамене. Тя облегна глава на ръката му.

— Не можеш ли просто да му се насладиш, Далинар?

— На кое?

— На живота си. Положи такива усилия и преживя толкова много, за да създадеш това кралство. Не можеш ли просто да бъдеш доволен сега, след като победи?

Той се изправи, издърпа ръката си от нейната и отиде да си налее вино.

— Не мисли, че не забелязвам как се държиш — продължи Иви. — Как наостряш уши всеки път, когато кралят спомене и за най-маловажния конфликт отвъд границите ни. Как караш писарите да ти четат истории за велики битки. Как все говориш за следващия дуел, в който ще участваш.

— Няма да мога да го правя още дълго — промърмори Далинар и отпи от чашата. — Гавилар казва, че е глупаво да се излагам на опасност, защото все някой ще се опита да използва дуелите, за да се добере до него. Трябва да намеря шампион.

Той се втренчи във виното. Никога не беше смятал дуелите за нещо кой знае какво. Бяха прекалено фалшиви, прекалено стерилни. Но поне бяха все нещо.

— Сякаш си мъртъв — каза Иви.

Далинар извърна поглед към нея.

— Сякаш живееш, само когато се биеш — добави. — Когато можеш да убиваш. Като мрака в старите приказки. Можеш да живееш, само когато отнемаш чужд живот.

Светлата й коса и бледата, златиста кожа я караха да блести като скъпоценен камък. Беше добросърдечна, обичлива жена, която заслужаваше по-добро отношение от неговото. Насили се да се върне и да седне пак до нея.

— Аз все пак мисля, че си играят — каза тя.

— Винаги съм се питал — дали самите те са направени от пламъци? Изглеждат, сякаш са, но тогава от какво са направени духчетата на чувствата? Духчетата на гнева, например, от гняв ли са направени?

Иви кимна разсеяно.

— Ами духчетата на славата? — попита Далинар. — Те от слава ли са направени? Какво изобщо е славата? Могат ли да се появят духчета на славата около някой, който е заблуден, или може би много пиян — някой, който само си мисли, че е постигнал нещо велико, докато останалите му се присмиват?

— Загадка — отвърна Иви, — изпратена от Шиши.

— Но не се ли чудиш понякога?

— Каква полза да се чудя? — каза Иви. — В крайна сметка, всички ще разберем, когато се завърнем при Единствения. Няма смисъл да тормозим ума си с неща, които не можем да разберем.

Далинар присви очи, загледан в огнените духчета. Едното наистина носеше меч. Миниатюрно Вълшебно острие.

— Затова се терзаеш така често, съпруже — заговори пак Иви. — Не е полезно да се опитваш да смелиш камък, още влажен от мъха.

— Аз… какво?

— Не бива да се измъчваш с такива неестествени въпроси. Кой изобщо те е навел на тези размисли?

Той сви рамене, но си спомни за по-миналата вечер, която беше прекарал заедно с Гавилар и Навани под един брезентов навес с по чаша вино в ръка. Навани им обясняваше така дълго и увлечено за изследванията си на духчетата, а Гавилар само сумтеше от време на време и си записваше някакви глифи в полетата на няколко карти. Тя говореше с такава жар и такъв ентусиазъм, а Гавилар не й обръщаше никакво внимание.

— Наслади се на момента — каза му Иви. — Затвори очи и се замисли за всичко, с което те е дарил Единствения. Потърси покоя на забвението и се потопи в радостта на собствените си усещания.

Той затвори очи, както го беше посъветвала, и се опита просто да се наслади на момента с нея.

— Могат ли хората да се променят наистина, Иви? Както се променят духчетата?

— Всички сме различни аспекти на Единствения.

— Можеш ли тогава да се превърнеш от един аспект в друг?

— Разбира се — отговори Иви. — Твоята доктрина не разказва ли същото? За преобразяването на един човек чрез Превръщане от пропаднал и жалък във велик?

— Не зная дали се получава.

— Тогава се обърни с молба към Единствения — каза тя.

— С молитва ли? Чрез ардентите?

— Не, глупчо. Ти самият.

— Лично? — попита Далинар. — В някой храм или нещо подобно?

— Ако искаш да се срещнеш лице в лице с Единствения, трябва да идеш в Долината — отвърна тя. — Там можеш да разговаряш с него или с аватара му, и да бъдеш удостоен с…

— Старата Магия — изсъска Далинар и отвори очи. — Нощната пазителка. Иви, не говори такива неща.

Бурята да го вземе, езическите й корени се показваха в най-неочакваните моменти. В един момент говореше в пълно съответствие с воринските доктрини, а после го изненадваше с нещо такова.

За щастие, тя не заговори за това повече. Вместо това затвори очи и затананика тихо. След известно време на външната врата се почука.

Хатан, прислужникът му, щеше да отвори вместо тях. И наистина, Далинар скоро чу гласа му отвън, последван от слабо почукване на вратата на стаята.

— Брат ви, Сиятелен господарю — съобщи Хатан отвън, без да отваря вратата.

Далинар скочи на крака, отвори вратата и подмина ниския прислужник. Иви го последва бавно, като прокарваше едната си ръка по стената, докато вървеше — една от характерните й привички. Двамата минаха покрай отворените прозорци, от които се разкриваше гледката на подгизналия Колинар и блещукащата светлина на фенерите, на която се виждаха силуетите на хората тук-там по улиците.

Гавилар го чакаше в хола, облечен в един от онези модерни костюми с колосано сако и копчета от двете страни на гърдите. Тъмните му къдрици падаха до раменете и отиваха на добре поддържаната му брада.

Далинар мразеше да си пуска брада; непрекъснато се закачаше в забралото на шлема. Но не можеше да отрече колко отиваше на Гавилар. Когато го погледнеше, така изискан и поддържан, човек не виждаше някой главорез от затънтената провинция — нецивилизован военен диктатор, който си беше проправил път до трона с насилствено заграбване на властта. Не — този мъж беше крал.

Гавилар потупа по дланта си със снопче листове.

— Какво става? — попита Далинар.

— Раталас — отвърна Гавилар и бутна листовете към Иви, която тъкмо беше влязла.

— Пак! — възкликна Далинар.

Бяха изминали години, откакто беше посетил Дълбините за последно — гигантската скална цепнатина, където беше спечелил Вълшебния си меч.

— Държат да им върнеш Меча — каза Гавилар. — Твърдят, че наследникът на Таналан се е завърнал, и че Мечът му се полага по право, защото не си го спечелил в честна битка.

Далинар усети как изстива.

— Виж, аз зная, че това е пълна лъжа — продължи Гавилар, — защото след битката при Раталас преди всички онези години ти твърдеше, че си се погрижил за наследника. Наистина е така, нали, Далинар?

Спомняше си онзи ден. Спомняше си как хвърли сянка на онзи праг, как Вълнението пулсираше в него. Спомняше си хлипащото дете, стиснало Вълшебния меч. Бащата, чиито окървавен труп лежеше в дъното на стаята. Онзи тих, умоляващ глас.

Вълнението бе изчезнало за миг.

— Той беше просто дете, Гавилар — каза Далинар с дрезгав глас.

— Преизподнята да го вземе! — възкликна Гавилар. — Той е наследник на стария режим. Това беше… Бурята да го вземе, това беше преди цяло десетилетие. Вече е достатъчно възрастен да представлява истинска заплаха! Целият град е обхванат от бунтове, целият район. Ако не действаме веднага, можем да загубим целия район.

Далинар се ухили. Приливът на щастие го изуми и той бързо прикри усмивката си. Но със сигурност… със сигурност щеше да се наложи някой да отиде да се разправи с размирниците.

Обърна се и видя Иви. Беше очаквал да се възмути при споменаването на още войни, но тя сияеше, загледана в него. Пристъпи по-близо и го хвана за ръката.

— Пощадил си детето.

— Той… едва успяваше да вдигне Вълшебния меч. Оставих го при майка му и й казах да го скрие някъде.

— О, Далинар — каза тя и го притегли към себе си.

Той усети прилив на гордост. Което беше нелепо, разбира се. Беше застрашил кралството — как щяха да реагират хората, ако разберяха, че самата Тояга се е предала пред угризенията на съвестта си? Щяха да му се подиграят.

Но в този момент не го беше грижа за това. Стига да можеше да бъде герой в очите на тази жена.

— Е, предполагам, че този бунт можеше да се очаква — каза Гавилар, загледан през прозореца. — Изминаха години от официалното обединение; естествено е народите да започнат да правят опити да отвоюват независимостта си.

Вдигна ръка към Далинар, обърна се и продължи:

— Зная какво искаш, братко, но ще трябва да те разочаровам. Няма да изпратя войски там.

— Но…

— Мога да реша този проблем по политически път. Не можем да разчитаме на грубата сила като единствен метод, с който да поддържаме целостта на владенията си — иначе Елокар ще трябва да прекара живота в усилия да потуши пожарите, които ще продължат да бушуват, след като умра. Трябва да накараме хората да видят Алеткар като обединено кралство, а не като отделни области, които непрекъснато търсят сгоден случай да поведат война едни срещу други.

— Добра идея — отговори Далинар.

Това нямаше да се случи — не и без меча, който да им остави дълбок спомен за това. Но сега, за пръв път, нямаше нищо против да не напомня на околните за този факт.