Брандън Сандърсън
Заклеващия (47)

35
Пръв в небето

„Смяташ се за толкова умен, но аз не гледам с погледа на някои от дребнавите сановници и няма да бъда заблуден от един фалшив нос и малко мръсотия по бузите.“

Някой блъсна нара на Сигзил и го събуди тъкмо посред един сън. Той се прозина, а в същия момент звънецът за закуска на Скалата издрънча в съседната стая.

Беше сънувал на азишки. Беше си у дома и учеше за изпитите за държавна служба. Ако ги преминеше успешно, щяха да го приемат в истинско училище и да има шанс да стане чиновник, подчинен на някой важен човек. Само че в този сън той установи с паника, че е забравил как да чете.

След толкова много години далеч от родината, майчиният му език му се беше сторил странен. Прозина се отново и седна на нара, облегнал гръб на каменната стена. Спалните на казармата бяха три, сравнително малки, с общо помещение в центъра.

Всички останали бяха започнали да се блъскат в безредица към масата за закуска. На Скалата му се наложи да им се разкрещи — за пореден път — да се постегнат малко. Бяха прекарали вече месеци в Мост Четири, а все още не им беше ясно как да си чакат реда организирано. Не биха издържали и един ден в Азир, където цивилизованото редене на опашки беше не просто обичайна практика, а повод за национална гордост.

Сигзил положи глава на стената, потънал в спомени. Той беше първият от семейството, който имаше истински шанс да вземе изпита. Каква наивна мечта. Всички в Азир обичаха да говорят за това как дори човек, роден в нищета, може да се превърне в Главен с достатъчно усилия, но синът на един трудовак просто имаше толкова малко свободно време, през което да може да учи.

Той поклати глава, после стана и се изми с леген вода, който си беше донесъл предишната вечер. Накрая се среса и огледа отражението си в едно полирано парче стомана. Косата му беше вече прекалено дълга; ситните черни къдрици започваха да стърчат във всички посоки.

Извади една сфера, която да му свети, докато се бръснеше — беше успял да си намери собствен бръснач. Скоро след като започна, обаче, се поряза. Вдиша рязко през зъби заради болката, а в следващия миг сферата му угасна. Какво…

Кожата му засия и от нея започна да се вдига прозрачен дим. А, ясно. Каладин се беше върнал.

Е, това щеше да разреши толкова много проблеми. Той извади нова сфера и положи усилия да не изяде и нея, докато се бръснеше. След като приключи, притисна ръка към челото си. Някога там бе имало робско клеймо. Светлината на Бурята го беше излекувала, макар че татуировката му на Мост Четири си беше останала непокътната.

Изправи се и си облече униформата. В синьото на дом Колин, спретната и безупречно чиста. Пъхна новото тефтерче с подвързия от свинска кожа в джоба си, след което излезе в общото помещение — и се закова на място, когато Лопен се люшна с главата надолу току пред физиономията му. Сигзил почти се блъсна в хердазиеца, който беше залепнал за подметките на обувките си за проклетия таван, Бурята да го вземе.

— Здрасти — поздрави го Лопен, стиснал купа каша наобратно. Е, всъщност беше както трябва, но спрямо него беше наобратно. Опита се да изяде една хапка, но кашата падна от лъжицата му и плесна на пода.

— Лопен, какви ги вършиш?

— Упражнявам се. Трябва да им покажа колко ме бива, хууч. Същото е като с жените — само дето тук се изисква да се самозалепиш за тавана и да се научиш да не разсипваш храна върху главите на хора, дето са ти симпатични.

— Мръдни от пътя, Лопен.

— О, трябва да ме помолиш, както си му е редът. Вече не съм еднорък! Не можеш да ме командориш току-така. Я кажи, знаеш ли как можеш да накараш един двурък хердазиец да направи, каквото искаш?

— Ако знаех, в момента нямаше да водя този разговор.

— Ами като му вземеш и двете копия. Много ясно.

Лопен се ухили, а застаналият на няколко крачки по-назад Рок се изсмя с едно високо „Ха!“.

Лопен зашава с пръсти към Сигзил, сякаш да го подразни. Ноктите му блещукаха — тъмнокафяви и твърди като кристал, като у всички хердазийци. Остатък от древна черупка.

Татуировката на неговата глава също продължаваше да се вижда. Макар че само неколцина от Мост Четири се бяха научили да използват Светлина на Бурята, всеки от тях беше запазил татуировките си. Единственото изключение беше Каладин; неговата беше избледняла и изчезнала, щом беше поел Светлина за пръв път, а белезите му бяха отказали да се излекуват.

— Да ми запомниш тоя лаф, хууч — заяви Лопен.

На Сигзил вече му беше ясно, че така и няма да му обясни какво означава думата „хууч“, или пък защо я използва само по негов адрес.

— Определено ще ми трябват много, много нови шеги — продължи Лопен. — И ръкави. Два пъти повече, отколкото досега — като изключим жилетките, разбира се. В техния случай, броят си остава същият.

— Как изобщо успя да се качиш дотам, че да си залепиш ходилата за… Не, не отговаряй. Всъщност изобщо не искам да знам — каза Сигзил, наведе се и го подмина.

Мъжете продължаваха да се боричкат за храната, да се смеят и да крещят. Цареше пълен хаос. Сигзил нададе силен вик, за да привлече вниманието им:

— Не забравяйте! Капитанът нареди да сме в изряден ред и готови за проверка до втория звънец!

Гласът му едва се чу. Къде беше Тефт? Той някак си успяваше да ги накара да го слушат, когато даваше заповеди. Сигзил поклати глава и си проправи път към вратата. Като за собствения му народ, ръстът му беше обичаен — но беше взел, че се беше преселил при алетите, които бяха на практика великани. Затова тук беше с десетина сантиметра по-нисък от повечето мъже.

Измъкна се в коридора отвън. Мостовите отряди обитаваха няколкото просторни казарми на първия етаж на кулата. Зачислените към Мост Четири развиваха своите сили като Сияйни рицари, но имаше и стотици други, които бяха обикновена пехота. Може би Тефт беше отишъл да нагледа останалите; бяха му възложили отговорността да ги обучава. Сигзил се надяваше, че не е другото.

Каладин беше настанен в свой собствен, макар и малък комплекс стаички в края на коридора. Сигзил се запъти нататък, като преглеждаше записките, които беше надраскал в тефтерчето си. Беше използвал алетски глифи, както беше прието да се прави тук, макар че така и не беше усвоил истинската система на писмеността им. Бурята да го отнесе, толкова отдавна беше заминал от дома, че сънят сигурно беше верен. Може би вече щеше да му е трудно да пропише пак на азишки.

Какво ли щеше да бъде, ако не се беше провалил и не се беше показал като такова разочарование? Ако беше взел успешно изпитите, вместо да си навлече такива неприятности и в крайна сметка да му се наложи да го спаси мъжът, който се беше превърнал в негов господар?

„Първо — списъкът с проблемите“, реши той, когато стигна пред вратата на Каладин, и почука.

— Влез! — чу се гласът на капитана отвътре.

Сигзил го завари да прави сутрешните си лицеви опори на каменния под. Синьото му палто беше преметнато на един стол.

— Сър — поздрави Сигзил.

— Здрасти, Сиг — отвърна Каладин с изръмжаване, без да прекъсва серията лицеви опори. — Мъжете будни и в готовност ли са?

— Будни са, сър — потвърди Сигзил. — Но като си тръгвах, май тъкмо се готвеха да започнат бой с храна, а и само половината бяха по униформи.

— Ще се подготвят — каза Каладин. — Искаше да говориш с мен за нещо ли?

Сигзил се настани на стола до палтото на Каладин и отвори тефтера си.

— Много неща, сър. Не на последно място — факта, че трябва да си намерите истински писар, а не… каквото и да се явявам аз.

— Ти си мой чиновник.

— Недостатъчно компетентен такъв. Тук има цял батальон войници, а лейтенантите са само трима. Официални писари изобщо няма. Ако мога да говоря направо, сър, мостовите отряди са в пълна безредица. Финансовите ни отчети са в плачевно състояние, заявките за консумативи и припаси се трупат с такава скорост, че Лейтен вече не може да им насмогне, а има и проблеми, които могат да бъдат разрешени само от лице на ръководна длъжност.

Каладин изсумтя.

— Забавната част на това да ръководиш армия.

— Именно.

— Това беше сарказъм, Сиг — уточни Каладин, изправи се и обърса чело с една кърпа. — Добре тогава. Давай.

— Да започнем с нещо лесно — каза Сигзил. — Пеет вече е официално сгоден с приятелката си.

— Така ли? Чудесно. Тя може да ти помогне с писарските задължения.

— Може би. Доколкото си спомням, вие се бяхте заел с официалните заявки за жилища за настаняване на мостови със семейства?

— Да. Това беше, преди да започне цялата тази работа с дъждовния сезон и пътуването в Пустите равнини, както и… Трябва да проверя докъде са стигнали писарите на Далинар по този въпрос, нали?

— Освен ако не очаквате новобрачните двойки да спят на някой от наровете в казармените поделения, бих казал, че да — отговори Сигзил и отгърна на следващата страница в тефтера си. — Мисля, че и Бисиг е на път да се венчае.

— Нима? Толкова е тих. Никога не мога да позная какво си мисли с онзи негов непроницателен поглед.

— Да не говорим за Пунио, за когото наскоро узнах, че вече е женен. Съпругата му му носи храна от време на време.

— Мислех, че това е сестра му!

— Предполагам, че се е опитвал да се впише в обстановката по-незабележимо — каза Сигзил. — Разваленият му алетски вече му създава достатъчно затруднения. А колкото до случая с Дрей…

— Какъв случай?

— Ами, виждате ли, той излиза с един мъж…

Каладин се изкикоти и наметна палтото си.

— За това вече знаех. Чак сега ли забеляза?

Сигзил кимна.

— Още ли е с Дрю? От кабинета на началника на снабдяването?

— Да, сър — сведе поглед Сигзил. — И… работата е там, че…

— Да?

— Сър, Дрей не е попълнил съответните формуляри — каза Сигзил. — Щом иска да ухажва друг мъж, трябва да подаде молба за социално преориентиране, нали?

Каладин подбели очи. Значи в Алеткар определено нямаше формуляри за това. Сигзил не се изненада — алетите не бяха въвели необходимата документация почти на нито едно равнище.

— Как тогава да получи разрешително за социално преориентиране?

— Не му е необходимо — намръщи се Каладин. — Наистина ли ти се струва толкова съществен проблем, Сиг? Може би…

— Сър, не става дума за това конкретно положение. Работата е там, че в момента сред Мост Четири се срещат представители на четири отделни религии.

— Четири ли?

— Хобер следва повелите на Страстите, сър. Четири са — дори ако не броим Тефт, чийто случай не мога да проумея. А сега се появиха и тези слухове как Сиятелният господар Далинар твърдял, че Всемогъщия бил мъртъв, и… Ами, чувствам се отговорен, сър.

— За Далинар ли? — сключи вежди Каладин, объркан.

— Не, не.

Сигзил си пое дъх дълбоко. Трябва да имаше някакъв начин да го обясни. Какво би направил неговият господар?

— Нали знаете — започна той, като се вкопчи в хрумналата му идея, — как Мишим, третата луна, е смятана от всички за най-умната и лукава от всички луни.

— Добре… И каква връзка има това с въпроса?

— Защото такава е историята — обясни Сигзил. — Тихо сега. Ъ-ъ, тоест… Изслушайте ме, сър, моля ви. Има три луни, а третата е най-хитра от всички. И не иска да остане на небето, сър. Иска да избяга. И така, една вечер излъгала кралицата на натанците — това е било преди много време, така че те още са съществували. Е, те още се срещат от време на време, но тогава били много повече, това искам да кажа. Та луната я измамила, и я предумала да заеме мястото й за известно време. И затова кожата на натанците е вече синя. Разбира ли се какво искам да кажа?

Каладин примигна.

— Нямам никаква представа какво имаш предвид.

— Ами, хм… Явно става дума за измислица. Това не е истинската причина, поради която натанците имат синя кожа. И, хм…

— Това трябваше да обясни нещо ли?

— Така правеше господарят ми — каза Сигзил, забил поглед в краката си. — Разказваше ни по някоя история всеки път, когато се объркахме или когато някой му се ядосаше. И, ами… това променяше нещата. Някак си.

Той вдигна очи към лицето на началника си.

— Предполагам — започна Каладин бавно, — че се чувстваш донякъде… като луна, може би…

— Не, не точно.

Тук ставаше дума за отговорност, но той наистина не го беше обяснил, както трябва. Бурята да го тръшне макар. Господарят Хойд го беше удостоил с титлата Странопевец, а ето, че не можеше да разкаже дори една елементарна история като хората.

Каладин го потупа по рамото.

— Няма проблем, Сиг.

— Сър. Никой не дава на мостовите насоки. Вие им дадохте цел — причина да се стараят да бъдат добри хора. Те действително са добри хора. Но в някои отношения може да се каже, че ни беше по-лесно, докато бяхме още роби. Какво ще направим, ако не всички демонстрират способността да използват Светлината на Бурята? Какво ще бъде нашето място във войската? Сиятелният господар Колин ни освободи от длъжност като стражници, защото искаше да се упражняваме и обучаваме да бъдем Сияйни рицари. Но какво всъщност представляват Сияйните рицари?

— Ще трябва да го разберем.

— А ако на мъжете им трябва напътствие? Някой, който да следи да спазват морала? Някой трябва да говори с тях, когато вършат нещо нередно, но ардентите не ни обръщат никакво внимание, тъй като ни свързват с думите и постъпките на Сиятелния господар Далинар.

— Смяташ, че ти можеш да бъдеш онзи, който да ги напътства? — попита Каладин.

— Все някой трябва да го прави, сър.

Каладин му махна да го последва навън, в коридора. Заедно се запътиха към казармата на Мост Четири. Сигзил беше вдигнал високо една сфера, за да виждат къде вървят.

— Нямам нищо против, ако искаш да бъдеш нещо като ардент за нашето поделение — каза Каладин. — Останалите мостови те харесват, Сиг, и високо ценят мнението ти. Но трябва да се опиташ да разбереш какво искат да постигнат и да уважаваш целите им, вместо да преценяваш вместо тях какво според теб би трябвало да искат от живота.

— Но, сър, някои неща просто са нередни. Знаете какво прави Тефт — а и Хуио, който ходи при проститутките.

— Това не е забранено. Бурята да го отнесе — имал съм сержанти, които го препоръчваха като средство за постигане на душевен баланс преди битка.

— Не е редно, сър. Това е имитация на клетвата, без същинско поемане на отговорност. Всяка религия е на това мнение — с изключение на тази на решийците, предполагам. Но те се открояват като езичници дори сред езичниците.

— Господарят ти ли те научи да съдиш хората така строго?

Сигзил се закова на място.

— Извинявай, Сиг — каза Каладин.

— Не. Той казваше същото за мен. Постоянно, сър.

— Давам ти позволение да говориш насаме с Хуио и да му изложиш притесненията си — каза Каладин. — Няма да ти забранявам да изразяваш моралната си позиция — напротив, поощрявам го. Просто не представяй собствените си вярвания като общочовешки кодекс. Представяй ги като твои и ги защитавай убедително. Тогава може би ще те послушат.

Сигзил кимна и побърза да го настигне. За да не издаде колко сконфузен се чувстваше все още — най-вече заради провала с историята, която не беше успял да разкаже добре, — се зарови пак в тефтера си.

— Това повдига следващ въпрос, сър. Мост Четири вече наброява само двадесет и осем души след жертвите, които взе първата Вечна буря. Може би е време да наберем нови хора.

— Нови хора ли? — наклони глава Каладин въпросително.

— Ами, ако изгубим още мостови…

— Няма — прекъсна го Каладин, който винаги мислеше за това.

— … но дори ако това не се случи, сме доста по-малко от тридесет и петима или четиридесетима — подходящата бройка за мостови отряд. Може би няма да има нужда да сме точно толкова, но едно активно поделение винаги трябва да следи за свежа кръв. Ами ако някой друг в армията демонстрира заложби да бъде Бягащ по вятъра? Или, още по-важно — ами ако хората ни започнат да дават клетви и да се обвързват с духчета сами? Ще разпуснем ли Мост Четири, за да позволим на всеки да бъде Сияен рицар сам за себе си?

Мисълта да разпусне Мост Четири причини на Каладин почти толкова болка, колкото мисълта да загуби войници по време на сражение. Двамата повървяха в мълчание за известно време. Явно всъщност не отиваха в казармата на Мост Четири — Каладин беше направил по-остър завой и се беше насочил по-навътре към центъра на кулата. Подминаха един фургон за вода, теглен от трудоваците от кладенците към жилищата на военните офицери. Обикновено това се смяташе за работа като за парши.

— Поне трябва да издадем обявление, че търсим нови попълнения — каза Каладин най-накрая. — Макар че не мога да си представя как ще успея да намаля тълпите обнадеждени доброволци до някакво разумно число.

— Ще се опитам да разработя подходящи стратегии, сър — каза Сигзил. — А мога ли да попитам накъде сме…

Гласът му заглъхна, когато забеляза Лин да бърза по коридора към тях. Носеше парченце диамант, с което си светеше, и беше облякла униформата си на дом Колин и прибрала дългата си алетска коса на опашка.

Спря, когато забеляза Каладин, и отдаде чест стегнато.

— Точно този, когото търсех. Началникът на снабдяването Вевидар изпраща вест, че „необичайната ви молба е била изпълнена“, сър.

— Отлично — отвърна Каладин, подмина я и продължи по коридора.

Сигзил я стрелна с поглед, когато тя закрачи редом с тях, и Лин сви рамене. Не знаеше каква е била необичайната молба — само, че е била изпълнена.

Каладин изгледа жената, докато вървяха.

— Ти си онази, която помага на мостовите ми, нали така? Лин, ако не се лъжа?

— Да, сър!

— Всъщност ми се струва, че даже си намираш извинения, за да носиш повече съобщения до Мост Четири.

— Ъ-ъ, да, сър.

— Не те е страх от „Загубените Сияйни рицари“, значи?

— Откровено казано, сър, след онова, което видях на бойното поле, бих предпочела да бъда на ваша страна, вместо да заложа на противоположната.

Каладин кимна замислено, без да спира да върви.

— Лин — каза той най-после, — би ли искала да се присъединиш към Бягащите по вятъра?

Жената замръзна на място, а челюстта й увисна.

— Сър? — отдаде чест тя. — Сър, би било чудесно! Бурята да го отнесе, дано!

— Отлично — каза Каладин и се обърна към Сигзил. — Би ли й обяснил как да действа със счетоводните книги и сметките, Сиг?

Ръката на Лин, която отново беше отдала чест, се отпусна надолу.

— Счетоводни книги? Сметки?

— Мостовите ще се нуждаят и от някого, който да пише писма до близките им — добави Каладин. — Добра идея би било и да запишем историята на Мост Четири. Хората ще любопитстват, а един писмен документ би ме избавил от необходимостта да им я разказвам отново и отново.

— О — разбра Лин. — Ще бъда писар.

— Разбира се — отговори Каладин, обърна се през рамо и я погледна, смръщил вежди. — Ти си жена, нали така?

— Мислех, че ме питате… Във виденията на Върховния принц е имало и Сияйни рицари, които са били жени, а и такава е Нейно Сиятелство Шалан, та си помислих… — заговори тя, изчервена. — Сър, не станах съгледвачка, защото обичам да си седя и да пиша финансови отчети. Ако предложението ви е за работа от такъв характер, предпочитам да пропусна.

Раменете й се превиха и тя заби поглед в земята. Колкото и да беше странно, Сигзил се улови, че му се иска да удари един на капитана си. Не силно, разбира се. Просто един деликатен юмрук, колкото да го събуди. Не можеше да си спомни да се е чувствал така от онази първа сутрин, когато Каладин го изтръгна от съня, докато бяха в армията на Садеас.

— Разбирам — каза Каладин. — Е… Ще проведем входен изпит за желаещите да се присъединят към самия орден. Ще наредя да ти изпратят покана. Ако искаш.

— Входен изпит ли? За място в същинския орден? Не за писар? Разбира се, че искам!

— Говори с началника си, тогава — каза Каладин. — Още не съм решил какъв ще бъде изпитът, но ще трябва да го издържиш, ако искаш да те приемем. Така или иначе, ще се нуждаеш от разрешително, за да се преместиш в друг батальон.

— Да, сър! — отвърна тя отривисто и изчезна нанякъде.

Каладин я проследи с поглед, после изсумтя тихо.

Без дори да се замисли какво казва, Сигзил промърмори:

— Господарят ви ли ви научи да бъдете така несъобразителен?

Каладин го изгледа изпод вежди.

— Имам предложение, сър — продължи Сигзил. — Опитайте се да разберете какво искат да постигнат хората и уважавайте целите им, вместо да преценявате вместо тях какво според вас би трябвало да искат от…

— Млъквай, Сиг.

— Да, сър. Извинявам се, сър.

Продължиха напред. Каладин прочисти гърло.

— Не е необходимо да се държиш така официално в мое присъствие, между другото.

— Зная, сър. Но вие вече сте светлоок, а и Мечоносец, тъй че… е, така ми изглежда редно.

Изражението на Каладин се вкорави, но той не възрази. Истината беше, че Сигзил от самото начало се чувстваше… неловко, когато се опитваше да се държи с него като с всеки друг мостови. На някои от останалите им се получаваше — на Тефт и Рок, както и на Лопен, по неговия си начин. Но Сигзил се чувстваше по-удобно, когато условията на взаимоотношенията им бяха зададени ясно и точно: Каладин беше капитанът, а Сигзил — неговият чиновник.

Моаш беше по-близък с Каладин от всички останали преди, но вече не беше част от Мост Четири. Капитанът не беше обяснил къде е отишъл — каза само, че е „пожелал да напусне редиците ни“. Всеки път, когато се споменеше името му, ставаше някак скован и прекратяваше разговора.

— Да е останало нещо друго в списъка? — попита, докато подминаваха един от патрулите в коридора. Войниците отдадоха чест безупречно.

Сигзил прегледа записките си и отговори:

— Отчетите, необходимостта от писари… Моралната насока… Набирането на нови хора… А, и още не сме определили точното си положение в армията — нали вече не сме телохранители.

— Още сме телохранители — поправи го Каладин. — Просто охраняваме всекиго, който се нуждае от това. С тази буря ще си имаме по-сериозни проблеми.

Беше дошла отново, за трети път — и това доказа, че се случва дори по-редовно от бурите. Горе-долу веднъж на всеки девет дни. Тук се намираха достатъчно високо, за да им се струва просто като любопитна гледка — но градовете по целия свят страдаха все повече и повече и изпадаха във все по-окаяно положение с всяка нова буря.

— Разбирам това, сър — отговори Сигзил. — Но все пак трябва да обърнем внимание и на официалните процедури. Нека ви попитам следното: ние, в качеството си на Сияйни рицари, все още ли се считаме за алетска военна организация?

— Не — отговори Каладин. — Тази война е по-мащабна от Алеткар. Ние се бием от името на целия свят.

— Добре. Какъв е командният ред, тогава? На крал Елокар ли се подчиняваме? Все още ли сме негови поданици? И какъв е общественият ни дан или нан? Вие сте Мечоносец от свитата на Далинар, нали така? Кой изплаща заплатите на Мост Четири? Ами на останалите мостови отряди? В случай, че някой оспори правата на Далинар над владенията му в Алеткар, може ли той да заповяда на вас — и на Мост Четири — да се бием на негова страна, както повеляват стандартните взаимоотношения между васала и неговия сюзерен? А ако не, можем ли да продължаваме да очакваме заплащане от него?

— Проклятие — възкликна Каладин.

— Съжалявам, сър. Това…

— Не, въпросите ти са добри, Сиг. Радвам се, че мога да разчитам на теб да задаваш такива — каза Каладин и го потупа по рамото, като спря точно пред кабинета на началника на снабдяването. — Понякога се чудя дали не прахосваме заложбите ти, като те държим в Мост Четири. Трябвало е да станеш учен.

— Е, този вятър ме подмина още преди години, сър. Не…

Сигзил си пое дълбоко дъх и започна пак:

— Не ме приеха след изпита за правителствен чиновник в Азир. Не се показах достатъчно добър.

— Значи е бил глупав изпит — отговори Каладин. — А Азир е загубил много, защото си е провалил шансовете да се възползва от таланта ти.

Сигзил се усмихна.

— Радвам се, че стана така — каза, и колкото и да беше странно, наистина го мислеше. От плещите му сякаш падна някакъв неназован товар. — Откровено казано, мнението ми съвпада с това на Лин. Не искам да се гърбя над някой финансов отчет, докато останалите от Мост Четири се издигат в полет. Искам да бъда пръв в небето.

— Мисля, че ще трябва да се справиш с конкуренцията на Лопен за тази чест — изкикоти се Каладин. — Хайде.

Той пристъпи в кабинета на началника на снабдяването, където група стражници веднага му направиха път да мине напред. Зад тезгяха седеше едър войник с навити ръкави, който тъкмо ровичкаше из множество кутии и сандъци и си мърмореше нещо. Една набита жена — вероятно съпругата му — изучаваше внимателно формулярите за заявка на припаси. Като ги видя, сръга мъжа и посочи към Каладин.

— Най-после! — каза началникът. — Омръзна ми тези да ми се пречкат, да привличат вниманието на околните и да ме карат да се потя като шпионин с твърде много духчета.

Проправи си път към два големи черни чувала в ъгъла, които — доколкото Сигзил можеше да прецени — не привличаха ничие внимание. Началникът ги вдигна, хвърли поглед на писаря, който провери пак няколко формуляра, и накрая кимна и ги даде на Каладин, за да им удари капитанския печат. След като приключиха с документацията, мъжът подаде единия чувал на Каладин, а другия — на Сигзил.

От чувалите, които бяха изненадващо тежки, се разнасяше дрънчене. Сигзил развърза онзи, който му бяха подали, и погледна вътре.

Обля го ярка зелена светлина, ослепителна като слънце. Изумруди. От едрите, без сфери, и вероятно добити от скъпоценните сърца на пропастни чудовища, уловени в Пустите равнини. Миг по-късно Сигзил осъзна, че стражниците, които се тълпяха в помещението, не бяха дошли да вземат нещо. Бяха ги изпратили да пазят това съкровище.

— Кралският изумруден резерв — обясни началникът. — Държан в запас за в случай, че се наложи спешно да се купуват припаси, и презареден благодарение на тазсутрешната буря. Понятие си нямам как сте успели да убедите Върховния принц да ви го даде.

— Само го взимаме назаем — обясни Каладин. — Ще го върнем преди залез-слънце. Но ви предупреждавам, че някои от камъните ще са вече тъмни. Утре пак ще трябва да ги вземем. И вдругиден…

— С такова богатство бих могъл да си купя княжество — изръмжа мъжът. — За какво, в името на Келек, ще ги използвате?

Сигзил вече се беше досетил. Ухили се широко.

— Ще се упражняваме да бъдем Сияйни рицари.