Брандън Сандърсън
Заклеващия (46)

34
Отпор

„Забелязах пристигането му незабавно — също както забелязах множеството пъти, в които се натрапи неканен в моите земи.“

— Моментът настъпи — каза Отеца на Бурята.

Всичко около Далинар притъмня и той пръв навлезе в пространството между този свят и виденията. Място, където небето беше черно, а земята — безкрайна и от бели като кости скали. Силуети от дим се процеждаха през камъните долу и се издигаха около него, а после се разсейваха. Обикновени неща. Стол, ваза, скална пъпка. Понякога — хора.

— Тя е вече моя — изтътна гласът на Отеца и разтърси вечните, необятни скали. — Кралицата на Тайлена. Моята буря сега покосява нейния град.

— Добре — отговори Далинар. — Моля те, позволи й да види това.

Фен трябваше да стане свидетел на видението, в което Сияйните рицари се спускат от небето, дошли да спасят едно малко селце от странната, чудовищна сила. Далинар искаше тя сама да види Сияйните рицари такива, каквито някога са били — доблестни защитници.

— Къде да я отведа? — попита Отеца на Бурята.

— На същото място, където отведе мен първия път — каза Далинар. — В онзи дом. При семейството.

— А ти?

— Аз ще гледам, а после ще разговарям с нея.

— Ти трябва да бъдеш част от събитията — настоя Отеца на Бурята с почти инатлив тон. — Трябва да изпълняваш нечия роля. Така трябва да бъде.

— Добре. Ти избери. Но, ако е възможно, позволи на Фен да ме вижда като мен самия, както и на мен — да виждам нея.

Далинар докосна меча, който носеше закачен за колана си, и добави:

— И ще ми позволиш ли да го задържа? Предпочитам този път да не се бия с ръжен вместо оръжие.

Отеца изръмжа от досада, но не възрази. Безкрайното бяло поле избледня и изчезна.

— Какво беше онова място? — попита Далинар.

— То не е място.

— Но всичко останало във виденията е съществувало действително — каза Далинар. — Защо тогава…

— То не е място — прекъсна го Отеца на Бурята безапелационно.

Далинар замълча и се остави да бъде погълнат от видението.

— Аз си го представих — заговори Отеца на Бурята с по-мек глас, сякаш признаваше нещо срамно. — Всички неща си имат душа. Вазата, стола, стената. И когато една ваза се счупи, тя наистина умира в Сферата на материалното, но душата й продължава да си спомня какво е била още известно време. Затова всички неща умират по два пъти. Окончателната смърт настъпва в мига, когато останалите забравят, че нещото е било ваза и започнат да го виждат само като парчета. Тогава си представям как вазата изчезва, как формата й се разтваря в нищото.

Далинар никога не беше чувал такива философски размишления от Отеца на Бурята преди. Нямаше понятие, че е възможно едно духче — дори то да е могъщо и свързано с бурите — да има такова въображение.

В следващия миг видя, че вече лети през въздуха.

Размаха ръце и нададе вик на ужас. Виолетовата светлина на първата луна се разливаше по равнините далеч под него. Стомахът му сякаш подскочи, а дрехите заплющяха на вятъра. Продължи да крещи, докато не осъзна, че всъщност не се приближава към земята.

Не падаше, а летеше. Вятърът брулеше темето, не лицето му. И наистина, вече виждаше, че цялото му тяло сияе — от него се излъчваше Светлина на Бурята. Но не се чувстваше така, сякаш наистина я съдържа в себе си — нямаше го бушуването във вените, импулсът да действа.

Заслони лице от вятъра и погледна напред. Пред него летеше един Сияен рицар, облечен в разкошна, светеща синя броня, чийто блясък беше най-ярък по ръбовете и във вдлъбнатините. Беше се обърнал назад и го гледаше — по всяка вероятност, защото беше чул виковете му.

Далинар махна с ръка, за да даде знак, че е добре. Мъжът в бронята кимна и се обърна отново напред.

„Той е Бягащ по вятъра“, осъзна Далинар. „Заел съм мястото на неговата спътница, другия Сияен рицар“. Вече ги беше наблюдавал по време на видението — летяха към селото, за да го спасят. Далинар не се движеше със собствени сили — Бягащият по вятъра беше Оттласнал жената-рицар в небето така, както Сет беше направил със самия Далинар по време на Битката при Нарак.

Бе му трудно да приеме, че не се носи към земята, и натрапчивото чувство, че стомахът му пропада, продължаваше да го тормози. Опита се да се съсредоточи в друго. Носеше непозната кафява униформа — макар че, както забеляза със задоволство, Отеца на Бурята бе удовлетворил молбата му и му беше оставил меча. Но защо не носеше Вълшебна броня? Жената от видението носеше Броня, която сияеше в кехлибарен цвят. Дали Отеца на Бурята не беше променил това, за да й е по-лесно на Фен да го познае?

Далинар още не знаеше защо Броните на Сияйните рицари светеха, а съвременните Вълшебни брони — не. Дали древните Брони не бяха някак „живи“ — така, както бяха живи и Сияйните мечове?

Може би Рицарят пред него щеше да му каже. Но трябваше да внимава как пита. Останалите го виждаха като Сияйния рицар, чието място беше заел, и ако им задаваше необичайни въпроси, щеше само да ги обърка и надали щяха да му отговорят.

— Колко още остава? — попита той.

Вятърът отнесе гласа му и му се наложи да повтори въпроса по-високо, за да привлече вниманието на другаря си.

— Не много — извика мъжът с глас, в който се долавяше леко ехо заради шлема, чиито очертания — особено в ъглите и около пролуката за очите — сияеха в синьо като на бронята.

— Мисля, че на бронята ми й има нещо! — изкрещя му Далинар. — Не мога да си махна шлема!

Другият Рицар накара собствения си шлем да изчезне. Далинар мерна облаче Светлина на Бурята, което бързо се разнесе — или може би просто мъгла.

Мъжът имаше тъмна кожа и къдрава черна коса. Очите му сияеха в синьо.

— Да си махнеш шлема ли? — извика. — Ти още не си в Броня; трябваше да я освободиш, за да мога да те Оттласна.

„Аха“, помисли си Далинар, а на глас каза:

— Говорех за по-рано. Не изчезна, когато поисках.

— Значи трябва да говориш с Харкайлайн или с духчето си — отвърна Бягащият по вятъра и се намръщи. — Ще е проблем ли това за задачата ни?

— Не зная — извика Далинар. — Но ме разсея. Напомни ми пак откъде знаем къде да идем и с каква информация разполагаме за съществата, с които ще се бием?

Трепна, като усети колко тромаво прозвучаха въпросите му.

— Просто бъди готова да ме подкрепиш срещу Среднощната същност и да приложиш Изцеление върху ранените, ако има такива.

— Но…

— Ще ти е трудно да се добереш до полезни отговори, Сине на Чест — намеси се Отеца на Бурята. — Те нямат души или умове. Те са само възстановки на хора, сътворени по волята на Чест, и нямат спомени като истински такива.

— Трябва да мога да разбера все нещо — промърмори Далинар тихо.

— Били са създадени с цел да предадат само точно определени идеи. Ако ги разпитваш още, само ще разкриеш колко тънка е фасадата им.

Тези думи го накараха да си припомни фалшивия град, който беше посетил по време на първото си видение — разрушения Колинар, който беше повече сценичен декор, отколкото действително място. Но трябва да имаше все нещо ново, което да може научи — неща, които Чест може би не беше включил във виденията умишлено, но все пак бяха станали част от тях по случайност.

„Трябва да доведа Навани и Ясна“, каза си. „Да ги оставя да проучат обстановката.“

Последния път, когато беше в това видение, Далинар бе заел мястото на мъж на име Хеб: съпруг и баща, който бе защитил семейството си само с помощта на ръжена от камината. Спомняше си отчаяната битка със звяра с мазна, катраненочерна кожа. Бе се сражавал, бе кървял, бе агонизирал. Беше прекарал сякаш цяла вечност в опити — в крайна сметка безуспешни — да защити жена си и дъщеря си.

Такъв интимен спомен. Макар и да беше фалшив, той го беше изживял. Всъщност, когато зърна градчето на хоризонта, скътано зад високия скален хребет, усети как в душата му напират чувства. Иронията беше жестока — имаше такива ярки спомени за това място и тези хора, докато спомените му за Иви си оставаха все така мъгляви и объркани.

Бягащият по вятъра го накара да се забави, като го хвана за ръката. Двамата спряха и останаха да се реят във въздуха, над каменистите равнини точно пред града.

— Ето там — каза Бягащият по вятъра и посочи към полето, където се тълпяха странни, черни създания.

Бяха горе-долу с размерите на брадвохрътки, с мазна кожа, която лъщеше на лунната светлина. Вървяха на шест крака, но не приличаха на нормални животни. Имаха дълги, тънки крака, като на раци, но телата им изглеждаха месести, а главите — змиевидни и без видими черти, като се изключат устите като цепки, пълни с черни зъби.

Шалан се беше изправила срещу създателя на тези същества дълбоко под Уритиру. Оттогава Далинар спеше малко по-неспокойно заради съзнанието, че една от Несътворените е била скрита в недрата на кулата. Дали и останалите осем не се спотайваха някъде наблизо?

— Аз ще сляза пръв — каза Бягащият по вятъра, — и ще им привлека вниманието. Ти тръгвай към града, за да помогнеш на хората там.

Мъжът притисна длан към Далинар и добави:

— Ще се спуснеш след около трийсет секунди.

После шлемът му се появи отново и той се стрелна надолу към чудовищата. Далинар си спомни предишния път, когато наблюдаваше спускането му по време на видението — приличаше на падаща звезда, дошла да спаси него и семейството му.

— Как? — прошепна той на Отеца на Бурята. — Как да облека бронята?

— Изговори Словата.

— Кои слова?

— Сам ще разбереш — или няма.

Отлично.

Далинар не забелязваше долу Тафа или Сеели — жените от семейството, което се беше опитал да защити. В предишната версия на видението бяха тук, но не беше сигурен как ще се развие то сега.

Бурята да го тръшне. Не беше обмислил идеята си особено добре, нали? Във въображението си се виждаше как отива при кралица Фен и й помага, като я брани от опасностите. Вместо това си беше загубил времето да лети дотук.

Глупаво от негова страна. Трябваше да се научи да говори по-конкретно на Отеца.

Започна да се спуска надолу с контролирано, бавно падане. Имаше някаква представа как действаше Повеляването на стихиите на Бягащите по вятъра, но все пак беше впечатлен. В мига, в който се приземи, чувството на лекота го напусна и облачетата Светлина на Бурята, които се издигаха от кожата му, изчезнаха. Това го направи по-незабележима и трудна мишена от другия Сияен рицар, който сияеше като син маяк в тъмнината, докато замахваше с Вълшебния си меч и се сражаваше със Среднощната същност.

Далинар се промъкваше по улиците на града. Обикновеният меч, който носеше, му изглеждаше невероятно крехък в сравнение с Вълшебния — но поне не беше ръжен. Някои от създанията плъзнаха по главната улица, но Далинар се скри зад една едра скала, докато не отминаха.

Лесно намери точната къща, зад която имаше малък хамбар, прислонен точно до каменната стена, до която се намираше градът. Промъкна се към него и установи, че едната стена на хамбара е била пробита. Спомняше си как се криеше вътре със Сеели и как побягнаха, когато едно чудовище ги нападна.

Хамбарът беше празен, затова той се запъти към къщата, която беше построена доста по-внимателно и качествено — от хубаво дърво и по-обширна, макар че в нея явно живееше само едно семейство. Беше необичайно като за такова просторно жилище, нали? В градовете като този пространството беше изключително ценен ресурс.

Някои от разбиранията му, обаче, явно не пасваха на тази епоха. В Алеткар, една такава дървена къща би била символ на богатство. Тук, обаче, по-голямата част от постройките бяха от дърво.

Далинар се шмугна вътре, все по-разтревожен. Действителното тяло на Фен нямаше да пострада от случилото се по време на видението, но тя все пак щеше да усети болката — така че дори нараняванията й да не бяха истински, гневът й към него определено щеше да бъде. Можеше да провали напълно шансовете си да я склони да го послуша.

„Тя вече отказва да го направи“, напомни си той. Навани беше съгласна — нямаше как видението да влоши нещата повече.

Бръкна в джоба на униформата си и със задоволство установи, че в нея има няколко скъпоценни камъка. Сияйният рицар трябваше да разполага със Светлина на Бурята. Извади един малък диамант, колкото камъче, и разгледа помещението на бялата му светлина. Масата беше преобърната, столовете — пръснати наоколо. Вратата зееше отворена и от време на време проскърцваше тихо на вятъра.

Нямаше следа от кралица Фен, но тялото на Тафа лежеше по очи до камината. Носеше кафява рокля, вече разкъсана на парцали. Далинар въздъхна, прибра меча си, коленичи и нежно докосна гърба й на едно от малкото места, на които не се забелязваха дълбоки рани от ноктите на чудовището.

„Не е истинско“, напомни си, „не и сега. Тази жена е живяла и умряла преди хиляди години.“

И все пак го болеше да я гледа. Стана, запъти се към отворената врата и пристъпи навън в нощта. Ревове и писъци огласяха града.

Закрачи бързо по улицата. Не, не просто бързо — нетърпеливо. Гледката на трупа на Тафа го беше накарала да почувства нещо ново. Той не беше объркан мъж, хванат в капана на някакъв кошмар, както се беше опасявал, когато за пръв път беше тук. Защо да се промъква скришом? Тези видения принадлежаха именно на него. Нямаше защо да се страхува от тях.

Едно от съществата изскочи от сенките Далинар засмука Светлина на Бурята в същия миг, в който то скочи и го ухапа по крака. Усети да го пронизва болка, но не й обърна внимание, и раната му веднага се излекува. Погледна надолу, когато създанието го нападна пак, отново безуспешно. Чудовището отстъпи няколко крачки назад и той усети объркване в движенията му. Не така трябваше да се държи плячката.

— Не ядете труповете — каза му Далинар. — Убивате за удоволствие, нали? Често се замислям колко са различни духчетата и хората, но това е наша обща черта. И двете страни са способни на убийство.

Нечистото създание отново се хвърли към него, и Далинар го стисна и с двете си ръце. Тялото му беше някак еластично на допир — като винен мех, пълен до пръсване. Обля гърчещото се чудовище в Светлина на Бурята, завъртя се и го запрати към стената на близката сграда. То се блъсна в нея с гърба напред и остана да виси, залепнало на няколко педи над земята, и да размахва крака отчаяно.

Далинар продължи нататък. Когато наближи следващите две същества, които му се нахвърлиха, просто се вряза в тях и остави зад себе си разчленените им трупове, от които се вдигаше черен пушек.

„Каква е тази светлина?“, помисли си, загледан в пламъка, който се появи някъде напред и започна да се разраства. Ярък, оранжев, обхванал целия край на улицата.

Не си спомняше преди да е имало пожар. Дали не горяха някои от къщите? Далинар продължи напред и видя, че това е клада, около която трептяха множество огнени духчета. Беше направена от мебели и обградена от десетки хора, стиснали метли и груби тояги — както мъже, така и жени, въоръжени с каквото бяха могли да намерят. Забеляза дори един-два ръжена.

Ако се съдеше по броя на духчетата на страха, които ги заобикаляха, жителите на града бяха ужасени. И все пак бяха успели да се строят в някакво подобие на боен фронт — децата бяха в средата, по-близо до огъня, — и продължаваха отчаяната си борба със среднощните зверове. Един силует до огъня даваше заповеди, качен на сандък. В гласа на Фен не се долавяше акцент; за Далинар, обаче, виковете й звучаха на идеален алетски, макар че — както беше свойствено за тези видения — всички присъстващи всъщност мислеха и говореха на древен, отдавна забравен език.

„Как е успяла да ги организира така бързо?“, запита се Далинар, втренчен в погълнатите от битката хора, сякаш го бяха хипнотизирали. Някои от тях падаха на земята окървавени, с крясъци от болка, но други притискаха чудовищата и разпаряха гърбовете им — понякога само с помощта на кухненски ножове, — за да ги накарат да се спихнат.

Далинар остана в периферията на бойното поле, докато една внушителна фигура, светнала в синьо, не се спусна надолу към кладата. Бягащият по вятъра се справи с останалите чудовища с лекота, и накрая се вторачи ядно в Далинар.

— Защо стоиш така? Защо не им помогна?

— Аз…

— Ще си поговорим за това, щом се върнем! — извика мъжът и посочи един от ранените. — Иди и помогни на жертвите!

Далинар тръгна нататък, но се приближи към Фен, вместо към някой от ранените. Неколцина от жителите на града се бяха сгушили плътно един до друг и ридаеха, макар че други ликуваха от щастие, задето са оцелели, и размахваха импровизираните си оръжия с радостни викове. Беше виждал подобни сцени след сражения и преди. Натрупалото се напрежение се освобождаваше по различни начини.

Усети как челото му се изпотява от жегата, която лъхаше откъм кладата. Във въздуха се кълбеше дим, който му напомняше за мястото, където беше, преди да навлезе в това видение. Открай време обичаше топлината на огнището с истински пламъци и танците на огнените духчета, така нетърпеливи да изгорят и да умрат.

Фен беше с повече от педя по-ниска от Далинар, с овално лице, жълти очи и бели тайленски вежди, които беше накъдрила и оставила да се спускат от двете страни на скулите си. Не сплиташе сивата си коса така, както правеха алетските жени, а я беше оставила да пада свободно и да покрива раменете й. Видението я беше облякло в проста риза и панталони — дрехите на мъжа, чието място беше заела, — но тя все пак беше намерила отнякъде и ръкавица за лявата си ръка.

— А сега се появява и самата Тояга? — обади се тя. — Преизподнята да го вземе, ама че странен сън.

— Не точно сън, Фен — каза Далинар, обърна се и погледна към Сияйния рицар, който тъкмо се беше втурнал срещу няколко Среднощни чудовища, приближили се по една от улиците. — Не знам дали ще имаме време да ти обясня.

— Мога да го забавя — каза един от жителите на града с гласа на Отеца на Бурята.

— Да, моля те — каза Далинар.

Всичко спря. Или… поне забави ход значително. Пламъците на кладата се преливаха лениво, а хората пълзяха неимоверно бавно.

Промяната не се отрази само на Далинар и на Фен. Той седна на един сандък до онзи, на който се беше изправила кралицата, и тя колебливо се настани до него.

— Много странен сън.

— И аз предположих, че сънувам по време на първото видение — каза Далинар. — Но когато продължиха да се случват, бях принуден да приема факта, че никой сън не може да бъде толкова кристално ясен или логичен. Не бихме могли да водим този разговор по време на сън.

— Всеки сън досега ми се е струвал естествен и истински, докато го сънувам.

— Значи ще усетиш разликата, когато се събудиш. Мога да ти покажа още много такива видения, Фен. Бяха ни оставени от… едно създание, което иска да ни помогне да оцелеем след Опустошенията — каза Далинар, преценил, че сега не беше моментът да навлиза в подробностите на еретичните си вярвания. — Ако едно видение не е достатъчно да те убеди, бих те разбрал. Аз съм толкова твърдоглав, че не им се доверих в продължение на месеци.

— Всички ли са толкова… зареждащи?

Далинар се усмихна.

— Това е най-силното от всички — поне според мен — отвърна той и я погледна. — Ти се справи по-добре от мен. Аз се тревожех само за Тафа и дъщеря й, но пак се оставих чудовищата да ни обградят.

— Аз я оставих да умре — каза Фен тихо. — Избягах с детето и оставих онова нещо да я убие. Може да се каже направо, че я използвах за примамка.

Тя отвърна на погледа на Далинар. В очите й се четеше терзание.

— Каква е целта ти, Колин? Намекна, че можеш да контролираш тези видения. Защо ме изпрати тук?

— Откровено казано, просто исках да поговорим.

— Изпрати ми писмо тогава, Бурята да го вземе.

— На четири очи, Фен — каза Далинар и кимна към заобикалящите ги жители на града. — Това е твоя заслуга. Ти организира града, ти ги накара да се обърнат срещу врага. Забележително е! Нима очакваш просто да приема, че ще обърнеш гръб на света в подобен миг на отчаяние?

— Не ставай глупав. Моето кралство страда. Грижа се за нуждите на народа си; на никого не съм обърнала гръб.

Далинар я изгледа, стиснал устни сурово, но не каза нищо.

— Хубаво де — сопна се тя. — Хубаво, Колин. Наистина ли искаш да говорим направо? Отговори ми на следния въпрос, тогава: сериозно ли очакваш да повярвам, че проклетите Сияйни рицари са се завърнали, а Всемогъщия е избрал теб — един тиранин и убиец — за техен водач?

Вместо отговор, Далинар се изправи и засмука Светлина на Бурята. Кожата му засия от прозрачната мъгла, която се издигаше от нея и се разнасяше на вятъра.

— Ако искаш доказателства, мога да те убедя. Колкото и невероятно да изглежда, Сияйните рицари действително се завърнаха.

— А втората част? Да, дойде нова буря, а с нея сигурно и нови форми на сила. Добре. Онова, което не приемам, е твърдението, че ти, Далинар Колин, си бил посочен от самия Всемогъщ да ни ръководиш.

— Той ми нареди да ни обединя.

— Заповед от самия Бог — съвсем същото оправдание, което Йерокрацията използва, за да узурпира правителствената власт. Ами Садеес, Слънцетворящия? Той също твърдеше, че следва Божиите заповеди.

Тя се изправи и започна да се разхожда между хората наоколо, които продължаваха да стоят по местата си и се движеха с едва забележима скорост. После се обърна и махна с ръка към Далинар.

— А ето те сега и теб — казваш същите неща по същия начин. Не съвсем като заплаха, но толкова настоятелно. Нека обединим сили! Ако не го направим, светът е обречен.

Далинар усети, че търпението му се изчерпва. Стисна зъби и се насили да остане спокоен, после се изправи.

— Ваше Величество, държите се неразумно.

— Така ли? О, нека го обмисля пак, тогава. Всичко, което трябва да направя, е да позволя на самата проклета Тояга да пристигне в града ми и да поеме управлението на войските ми!

— А ти какво предпочиташ да направя, Фен? — попита я той. — Да си стоя и да гледам как светът се руши около мен?

Избухването му я накара да наклони глава и да го изгледа продължително.

— Може би си права и аз наистина съм тиранин! Може би да допуснеш моята армия в града си би означавало огромен риск за теб. Но може би нямаш друг избор! Може би всички добри властници са мъртви и единственото, с което разполагаш, съм аз! Колкото и да плюеш срещу бурята, няма да го промениш, Фен. Или ще рискуваш евентуално да бъдете покорени от алетите, или със сигурност ще бъдете погубени от Пустоносните!

Колкото и странно да беше, Фен замълча, скръсти ръце и вдигна лявата към брадичката си, загледана внимателно в него. Не изглеждаше ни най-малко впечатлена от ядните му викове.

Далинар заобиколи един нисък мъж, който тъкмо обръщаше глава към мястото, където двамата седяха, но така мудно, сякаш беше потопен в катран.

— Фен — продължи Далинар. — Ти не ме харесваш. Хубаво. Казваш ми направо в очите, че да ми се довериш ти изглежда по-лошо от самото Опустошение.

Тя продължи да се взира в него замислено. Какво ставаше? Какво толкова беше казал?

— Фен — опита той отново. — Аз…

— Къде беше тази страст досега? — попита тя. — Защо не говореше така, когато обменяхме писма?

— Аз… Фен, държах се дипломатично.

Тя изсумтя.

— Чувствах се така, сякаш говоря с някакъв комитет. И без това в повечето случаи, когато се кореспондира по далекосъобщител, се оказва именно така.

— Е, и?

— Е, и на фона на това е приятно от време на време да чуеш малко искрено крещене — отвърна тя и обходи с поглед хората, които ги заобикаляха. — А това е забележително странно и притеснително. Може ли да идем някъде другаде?

Далинар се усети, че кима — главно, за да си спечели малко време да помисли. Кралицата явно смяташе гнева му за… нещо хубаво? Махна с ръка към една пролука между хората и Фен го последва. Двамата се отдалечиха от кладата.

— Фен — заговори Далинар, — каза, че си свикнала да говориш с комитет всеки път, когато пишеш по далекосъобщителя. Какво лошо има в това? Защо би предпочела да ти крещя?

— Не искам да ми крещиш, Колин — възрази тя. — Но Бурята да го вземе, човече — не знаеш ли какво се говори за теб през последните месеци?

— Не.

— Ти си най-обсъжданата тема в информационните мрежи на далекосъобщителите! Далинар Колин, Тоягата, е полудял! Твърди, че е убил Всемогъщия! Един ден отказва да се сражава, а на следващия поема с войските си на някакъв безумен поход към Пустите равнини. И казва, че щял да пороби Пустоносните!

— Изобщо не съм казвал…

— Никой не очаква всичко в докладите да е чиста истина, Далинар, но аз получих информация от извънредно надежден източник, че наистина си полудял. Да възродиш Сияйните рицари? Всички тези бълнувания за Опустошението? На практика си узурпирал трона на Алеткар, остава ти само да придобиеш официалната титла — но си отказал да се биеш с останалите Върховни принцове и вместо това си поел с армиите си през дъждовния сезон. А после си започнал да разправяш на всички, че идва нова буря. Това беше достатъчно да ме убеди, че действително си си загубил ума.

— Но после дойде бурята — отбеляза Далинар.

— Но после дойде бурята.

Двамата поеха по тихата улица, осветени от пламъците на огъня, който удължаваше сенките им. Между две от сградите вдясно от тях се процеждаше синя светлина — Сияйният рицар, който се биеше срещу чудовищата с безкрайно забавени движения.

Ясна сигурно щеше да извлече някаква полезна информация, ако можеше да види тези постройки, старинния им архитектурен стил. Тези хора и непознатото им облекло. Бе очаквал всичко в миналото да бъде по-грубовато изработено от сега, но не се беше оказал прав. Вратите, къщите, дрехите. Всичко беше направено както трябва, само че… му липсваше нещо, което не можеше да определи.

— Вечната буря е доказала, че не съм полудял? — попита Далинар.

— Доказа, че наистина става нещо.

Далинар се закова на място.

— Ти смяташ, че аз съм техен съюзник! Смяташ, че това обяснява поведението ми и факта, че знаех какво ще се случи предварително. Че се държа като ненормален, защото съм влязъл в контакт с Пустоносните!

— Всичко, което знаех — отвърна Фен, — беше, че гласът от другата страна на далекосъобщителя не звучеше така, както очаквах да звучи Далинар Колин. Посланията бяха прекалено учтиви и прекалено спокойни, че да им имам доверие.

— А сега? — попита Далинар.

— Сега… Ще обмисля предложението ти. Може ли да остана до края? Искам да видя какво ще се случи с момиченцето.

Далинар проследи погледа й и забеляза за пръв път малката Сеели, която седеше с още няколко деца, скупчени около огъня. Погледът й изглеждаше празен. Можеше да си представи какъв ужас бе изпитала, когато Фен беше избягала, а Тафа, майка й, е била разкъсана на парчета пред очите й.

Сеели изведнъж обърна глава и изгледа безизразно жената, клекнала до нея, която тъкмо й предлагаше малко вода. Отеца на Бурята пак беше задвижил видението с нормална скорост.

Далинар отстъпи назад и остави Фен да се смеси отново с тълпата, за да може да изживее видението до край. Докато стоеше, скръстил ръце и загледан в нея, забеляза някакво блещукане във въздуха до себе си.

— Ще трябва да изпратим още видения — обърна се Далинар към Отеца. — Колкото повече хора научат истината, която Всемогъщия ни е завещал, толкова по-добре за нас. Само по един човек на буря ли можеш да водиш тук, или има някакъв начин да ускорим нещата? И можеш ли да водиш по двама души едновременно, но в различни видения?

Отеца на Бурята изръмжа с дълбокия си глас.

— Не обичам да ми заповядват.

— А би ли предпочел алтернативата? Да позволим на Зло да победи? Докъде ще оставиш да те докара гордостта, Отче на Бурята?

— Това не е гордост — отвърна Отеца на Бурята някак твърдоглаво. — Аз не съм човек. Аз не се боя и не отстъпвам. Правя онова, което ми повелява природата ми, а да й се опълчвам означава болка.

Сияйният рицар довърши последните среднощни създания, приближи се към събралата се тълпа жители и погледна към Фен.

— Потеклото ти е скромно, но талантът ти да водиш е впечатляващ. Рядко съм срещал хора — били те дори крале или пълководци, — които да организират отбрана така умело, както ти го направи тук.

Фен наклони глава.

— Явно нямаш какво да ми кажеш — продължи Рицарят. — Добре. Но ако решиш, че искаш да се превърнеш в истински пълководец, ела в Уритиру.

Далинар се обърна към Отеца на Бурята.

— Това е почти същото, което каза на мен последния път.

— Виденията са създадени така, че някои елементи от тях остават непроменени във всички случаи — отговори Отеца. — Не съм посветен напълно в замисъла на Чест, но зная, че той искаше да влезеш в допир със Сияйните рицари и да знаеш, че хората могат да се присъединяват към тях.

— Нуждаем се от всички, които са готови да дадат отпор — каза Рицарят на Фен. — За всекиго, който има желание да се бори, Алетела е най-подходящото място за обучение. Можем да усъвършенстваме уменията ти, да ти помогнем. Ако имаш душа на воин, но ти липсва насока, тази страст може да те унищожи. Присъедини се към нас.

Сияйният рицар се отдалечи, а Фен трепна от изненада, когато Сеели се изправи от мястото си и й заговори. Гласът на момиченцето беше прекалено тих, за да го чуе Далинар, но можеше да се досети какво се случва. В края на всяко видение, самият Всемогъщ говореше чрез образа на някой от хората и споделяше от своята мъдрост — нещо, което в началото Далинар беше взел за разговор, в който и той може да вземе участие.

Фен изглеждаше обезпокоена от това, което чуваше. И с основание. Далинар си спомняше думите.

„Това е много важно“, беше казал Всемогъщия. „Не позволявай на дрязгите да обсебят вниманието ти. Бъди силен. Следвай повелите на Честта, и Честта ще ти помага.“

Само че Чест беше мъртъв.

Накрая Фен се обърна към Далинар и впери в него преценяващ поглед.

— Все още ти няма доверие — каза Отеца на Бурята.

— Пита се дали не съм създал това видение, подпомогнат от силата на Пустоносните. Вече не ме смята за луд, но продължава да се пита дали не съм се присъединил към врага.

— Значи пак се провали.

— Не — възрази Далинар. — Тази вечер, тя ме изслуша. И мисля, че в крайна сметка ще поеме риска да дойде в Уритиру.

Отеца на Бурята изсумтя гръмовно, сякаш объркан.

— Защо?

— Защото вече знам как да разговарям с нея — отговори Далинар. — Тя не иска любезности или дипломатични клишета. Иска да бъда себе си. Уверен съм, че ще мога да се справя със задачата.