Брандън Сандърсън
Заклеващия (44)

I-3
Ритъма на изгубените

Венли затананика в ритъма на копнежа, докато слизаше надолу в пропастта. Тази вълшебна нова форма, буреформата, вдъхваше в ръцете й такава сила, че висеше на десетки метри височина, но ни най-малко не се боеше, че може да падне. Хитиновата черупка, която покриваше кожата й, беше далеч по-тънка и фина от тази на старата бойна форма, но в същото време — почти толкова здрава. По време на призоваването на Вечната буря, един от войниците-човеци я беше ударил точно по лицето. Копието му беше порязало бузата и горната част на носа й, но маската на бронята беше отблъснала оръжието.

Продължи да се спуска по каменната стена, следвана от Демид, някогашния й партньор, и група от верните й приятели. Наум се настрои на ритъма на повелята — подобен, но по-мощен от този на възхищението. Всеки в групата можеше да чуе ритъма — такт, съчетан с по някой друг тон, — но тя вече не чуваше по-старите, обичайните. Само тези нови, по-силни ритми.

Пролуката под нея се разшири — дъждовната вода на бурите беше издълбала по-просторна кухина тук. Тя достигна дъното, а останалите се спуснаха след нея — приземиха се един по един с глухи тупвания. Улим се плъзна надолу по каменната стена; духчето обикновено приемаше формата на светкавица, която се движеше по повърхността на предметите.

На дъното се превърна от светкавица в човешка форма с особени очи. Настани се на купчинка откършени клони и скръсти ръце. Косата му се развяваше от невидим вятър. Венли не беше сигурна защо едно духче, изпратено от самия Зло, би наподобявало човек.

— Някъде тук — посочи Улим. — Разпръснете се и търсете.

Венли стисна зъби и затананика ритъма на яростта. Усети прилив на сили в ръцете си.

— Защо да продължавам да следвам заповедите ти, духче? Ти би трябвало да се подчиняваш на мен.

Духчето не й обърна внимание, което разпали яростта й още повече. Демид, обаче, положи длан на рамото й и стисна леко, запял в ритъма на удовлетворението.

— Ела, да потърсим заедно тук.

Тя укроти ритъма на яростта и се присъедини към Демид в търсенето на юг, като си запроправя път през отломките. Натрупаният крем беше изравнил дъното на пропастта, но бурята беше навяла вътре много боклуци.

Тя се настрои на ритъма на копнежа — бърз, рязък.

— Аз би трябвало да водя, Демид. Не онова духче.

— Именно ти водиш.

— Защо тогава не ни казват нищо? Боговете ни се завърнаха, а едва сме ги виждали. Жертвахме толкова много за тези си форми и за да Създадем великата, истинска буря. Изгубихме… колцина?

Понякога се замисляше за това — в странни моменти, когато новите ритми сякаш отшумяваха за известно време. Всичките й усилия, тайните срещи с Улим, напътствията, с които помогна на своите повереници да намерят буреформа — всичко това беше в името на спасението на народа й, нали? И все пак, от десетките хиляди слушатели, които се бореха да призоват бурята, оставаше само малка част.

Демид и тя някога бяха учени. Но дори учените се бяха отправили на бой. Опипа раната на лицето си.

— В саможертвата ни имаше смисъл — каза й Демид в ритъма на насмешката. — Да, загубихме мнозина, но човеците целяха да ни изтребят. Така поне някои от нас успяха да оцелеят и вече разполагаме с огромна власт!

Беше прав. И тя трябваше да признае, че винаги бе желала да разполага с някаква форма на власт. А сега я беше постигнала — беше уловила духче в бурята в самата себе си. Не беше от същия вид като Улим, разбира се — за смяната на форми се използваха по-низши духчета. От време на време усещаше дълбоко в себе си пулсирането на онова, с което се беше обвързала.

Във всеки случай, тази трансформация й беше донесла огромна мощ. Благоденствието на народа й от самото начало беше второстепенна цел за нея; сега вече беше късно за пристъпи на гузна съвест.

Продължи да тананика в ритъма на копнежа. Демид се усмихна и пак я хвана за рамото. Някога двамата имаха връзка — по време на дните, прекарани в любовна форма. Онези лекомислени, мимолетни страсти не приличаха на чувствата, които изпитваха в момента, нито бяха нещо, за което който и да било слушател с всичкия си би пожелал да разбере. Но спомените за тях все пак ги свързваха.

Проправиха си път през парчетиите, като подминаха и няколко пресни човешки трупа, смачкани в една пукнатина в скалата. Беше й приятно да ги види. Да си спомни, че въпреки понесените загуби, народът й беше погубил мнозина.

— Венли! — повика я Демид. — Виж!

Той се прехвърли бързешком през дънера, който се беше откъртил от един голям дървен мост и беше заседнал в скалния процеп. Тя го последва, удовлетворена от силата си. Сигурно завинаги щеше да запомни Демид като дългурестия учен, който беше преди промяната, но се съмняваше, че някой от двама им би се завърнал към предишния си живот доброволно. Властта просто беше прекалено опияняваща.

Когато прехвърли дънера, видя какво беше забелязал Демид — фигура, свита до стената на цепнатината, навела глава, все още покрита с шлем. Един Вълшебен меч, чиято форма напомняше на замръзнали пламъци, се издигаше от земята до нея, забит в скалите.

— Ешонаи! Най-после! — възкликна Венли, скочи от дънера и се приземи до Демид.

Ешонаи изглеждаше изтощена. Всъщност дори не помръдваше.

— Ешонаи? — повика я Венли и коленичи до сестра си. — Добре ли си? Ешонаи?

Тя хвана облечената във Вълшебна броня жена и я разтърси леко за рамото.

Главата на Ешонаи се отпусна назад безжизнено.

Венли усети, че изстива. Демид вдигна забралото на шлема бавно и разкри чифт мъртви очи, които ги гледаха невиждащо от посивялото лице.

„Ешонаи… не…“

— А — обади се гласът на Улим. — Отлично.

Духчето се плъзна към тях по стената на процепа като назъбена светкавица.

— Демид, подай ми ръка.

Демид послушно вдигна ръка с дланта нагоре и Улим се стрелна от стената към нея. После прие човешката си форма и се изправи отгоре й.

— Хмм. Бронята изглежда напълно изцедена. Счупена на гърба, както виждам. Е, твърдят, че ще се оправи сама — дори ако е била отделена от господаря си от толкова дълго насам.

— Бронята… — прошепна тихо вцепенената Венли. — Искал си Бронята.

— Е, и Вълшебния меч, разбира се. Защо иначе ще издирваме така усилено труп? Ти… О, ти мислеше, че тя е жива ли?

— Когато каза, че трябва да открием сестра ми — отвърна Венли, — си помислих, че…

— Да, явно се е удавила във водата, придошла заради бурята — отбеляза Улим и издаде звук, подобен на цъкане с език. — Забила е Меча в скалата и се е хванала за него, за да не я отнесе, но не е могла да диша.

Венли запя в ритъма на изгубените.

Това беше един от старите, по-низши ритми. Не беше успявала да ги намери, откакто се преобрази, и нямаше представа как е успяла да открие този. Натежалата от скръб мелодия й се струваше далечна.

— Ешонаи…? — прошепна и побутна трупа отново.

Демид си пое дъх рязко, стъписан. Да се докосват телата на мъртвите беше табу. В старите песни се възпяваха дните, когато човеците разчленявали труповете на слушачите в търсене на скъпоценни камъни. Мъртвите трябваше да бъдат оставяни в покой; така беше редно.

Венли се втренчи в мъртвите очи на Ешонаи. „Ти беше гласът на разума“, помисли си. „Ти беше онази, която спореше с мен. Ти… ти трябваше да се погрижиш да остана здраво стъпила на земята. Какво ще правя без теб?“

— Е, да сваляме Бронята, приятели — подкани Улим.

— Дръж се уважително! — озъби му се Венли.

— Към какво? За добро беше, че умря.

— За добро? — повтори Венли. — За добро?

Изправи се, обърна се с лице към духчето, изправено на дланта на Демид, и продължи:

— Това е сестра ми. Един от най-великите воини на моя народ. Вдъхновение и мъченик.

Улим поклати глава театрално, сякаш му беше неприятно — или скучно — да я слуша как го порицава. Как смееше! Та той беше само духче. Трябваше да бъде неин слуга.

— Твоята сестра не се преобрази, както трябва. Опита се да устои на трансформацията, така че в крайна сметка все щяхме да я загубим. Така и не се посвети на каузата ни.

Венли запя в ритъма на яростта, високо, подчертано:

— Забранявам ти да говориш такива неща. Ти си духче! Ти трябва да се подчиняваш.

— Така й правя.

— Изпълнявай заповедите ми, тогава!

— Твоите ли? — засмя се Улим. — Дете мое, от колко време водиш своята мъничка война с човеците? Три години, четири?

— От пет години, духче — намеси се Демид. — Пет дълги, кървави години.

— Е, искаш ли да познаеш колко дълго сме воювали ние? — попита Улим. — Хайде. Пробвай да познаеш. Чакам.

Венли потрепери от гняв.

— Няма значение…

— Напротив, има — прекъсна я Улим, а червеният му силует сякаш се наелектризира. — Знаеш ли как да предвождаш войски, Венли? Истински войски? Да разполагаш армии по фронт, дълъг стотици километри? Имаш ли спомени и опит от цели епохи?

Тя се втренчи в него яростно.

— Нашите предводители — продължи Улим, — знаят много добре какво правят. На тях се подчинявам. Но аз съм онзи, който избяга — аз съм духчето на спасението. Не съм длъжен да те слушам.

— Аз ще стана кралица — изпя Венли в ритъма на упорството.

— Ако оцелееш? Може би. Но сестра ти? Тя и останалите изпратиха онзи наемен убиец да погуби краля специално, за да ни попречат да се върнем. Твоите хора са предатели — макар и собствените ти усилия да ти правят чест, Венли. Ако се покажеш разумна, ще бъдеш възнаградена и повече, отколкото досега. Но така или иначе — свали Бронята от сестра си, избърши сълзите и се подготви да се изкатериш обратно горе. Тези равнини гъмжат от хора, които вонят на Чест. Трябва да се махнем оттук и да видим какво искат да направим твоите предци.

— Нашите предци ли? — попита Демид. — Какво общо имат мъртвите с това?

— Всичко — отвърна Улим, — като се има предвид, че те командват парада. Бронята. Веднага.

Той се стрелна обратно към стената като мъничка светкавица и се отдалечи.

Венли затананика мелодията на присмеха зад гърба му, а после — в разрез с всички табута — помогна на Демид да свали Вълшебната броня. Улим се върна при останалите и им заповяда да им помогнат да я пренесат до горе.

Започнаха да се изкачват обратно, като оставиха Венли да носи Вълшебния меч. Тя го извади от камъка, но после се поколеба, загледана в трупа на сестра си, който лежеше до Меча, само по подплатени долни дрехи.

Венли усети някакво чувство да се пробужда в нея. Отново успя да дочуе ритъма на изгубените, макар и далечно. Печален, бавен, с подчертани, отчетливи тонове.

— Аз… — започна тя. — Най-после няма да има нужда да те слушам повече как ме наричаш „наивница“. Няма защо да се тревожа, че ще ми се пречкаш. Мога да правя, каквото си поискам.

Това я ужасяваше.

Обърна се, готова да тръгне, но забеляза нещо и спря. Какво беше онова малко духче, което току-що беше изпълзяло изпод трупа на Ешонаи? Приличаше й на кълбо от бели пламъци; от него сякаш се излъчваха мънички пръстени светлина, а когато се движеше, оставяше след себе си ярка следа. Като комета.

— Какво си ти? — попита тя раздразнено. — Къш!

После се отдалечи, като остави трупа на сестра си на дъното на скалната пукнатина, гол и самотен. Храна за някое пропастно чудовище — или пък за бурята.