Брандън Сандърсън
Заклеващия (43)

I-2
Елиста

Манастирът Йокаша обикновено беше много тихо място. Сгушен сред горите на западните склонове на Рогоядските планини, манастирът усещаше бурите, които минаваха през този район, само по дъжда. Проливен дъжд, да — но нищо от ужасяващия погром, който застигаше повечето от останалите места по света.

Елиста си напомняше каква късметлийка е при всяка нова буря. Някои арденти бяха прекарали половината си живот в борба да бъдат изпратени в Йокаша. Далеч от политическите интриги, бурите и останалите неприятности. В Йокаша, човек имаше възможността просто да мисли.

Обикновено.

— Виждаш ли тези числа изобщо? Очите ти установяват ли някаква връзка с мозъка?

— Още е рано да преценим. Три случая не стигат!

— Два факта са достатъчни за съвпадение, три — за поредица. Вечната буря се движи с равномерна скорост — за разлика от бурята.

— Невъзможно е да го твърдиш със сигурност! Един от въпросните ти прехвалени „факти“ е от първото преминаване на бурята, което беше извънредно явление.

Елиста затвори книгата с плясък и я напъха в торбата си. Изскочи от къта си за четене и се вторачи ядно в двамата арденти с шапки на старши учени, които спореха в коридора отвън. Дотолкова бяха заети да се надвикват, че дори не забелязаха втренчения й поглед, макар че вложи в него всичко от себе си.

Тя изскочи бързешком от библиотеката и закрачи по дълъг коридор без стени, открит към природата наоколо. Мирни горички. Тихо поточе. Влажен въздух и обрасли с мъх лиани, които пукаха и се протягаха, докато се разпростираха за вечерта. Е, да, една обширна горичка ето там действително беше изкоренена от новата буря. Но това не беше причина всички да изпадат в такава паника! Нека се тревожи останалата част от света. Тук, в самия център на Светилището на Проникновението, тя трябваше да има възможността да се посвети изцяло на науката.

Остави нещата на бюрото за четене близо до един отворен прозорец. Влагата не се отразяваше добре на книгите, но слабите бури вървяха ръка за ръка с плодородието. Просто трябваше да го приемат. Надяваше се новите фабриали, с които ще може да се извлича водата от въздуха, да…

— … казвам, че ще трябва да се преместим! — отекна друг глас по коридора. — Вижте, бурята ще опустоши тези гори. Не след дълго склонът ще оголее съвсем, а тя ще се разбушува с пълната си сила.

— Новата буря няма силен фактор на вятъра, Бетам. Няма да изкорени дърветата. Разгледа ли изчисленията ми?

— Вече ги опровергах.

— Но…

Елиста потри слепоочия. Държеше косата си обръсната до голо, като останалите арденти. Родителите й още обичаха да се шегуват, че е станала ардент, просто защото не й се занимаваше да се грижи за нея. Опита се да си сложи тапи за уши, но продължаваше да дочува спора, затова пак събра нещата си.

Ниската сграда, може би? Пое по дългото стълбище отвън и слезе по склона на залесена от двете страни пътека. Преди да дойде в манастира, тя хранеше илюзии за това как би изглеждал животът й сред учените. Никакви дребнави разпри. Никакви интриги. Откри, че всъщност не е така — но, общо взето, хората я оставяха на мира. Затова все пак беше извадила късмет, че е тук. Повтори си го отново, докато влизаше в долната сграда.

Тя на практика се беше превърнала в зоологическа градина. Десетки хора събираха информация от далекосъобщителите, вдигаха шум и бърбореха оживено за този или онзи Върховен принц или крал. Спря на прага, обходи сцената с поглед за момент, след което се завъртя на пета и се запъти обратно с бързи крачки.

А сега какво? Заизкачва се по стълбището, но забави ход. „Може би това ще е единственият път към спокойствието…“, каза си, като погледна към гората.

После закрачи нататък, като се опитваше да не мисли за мръсотията, кремлингите и факта, че нещо може да покапе по главата й. Не искаше да се отдалечава твърде много — кой знае какво можеше да има навътре? Избра един пън, по който нямаше твърде много мъх, и се настани сред носещите се из въздуха духчета на живота с книгата си в скута.

Все още дочуваше пререканията на ардентите, но вече — далечно. Отвори книгата си, решена най-после да свърши някаква работа днес.

Вема се извърна и избегна пламенния жест на Сиятелния господар Стерлинг, като притисна лява ръка към гръдта си и сведе поглед от красивите му къдрици. Низките страсти, на които той й предлагаше да се отдаде, бяха недостатъчни да я удовлетворят задълго, тъй като неговите ухажвания — някога така приятен за нея начин да прекара часовете на почивка, — сега сякаш излагаха на показ неговата прекомерна дързост и най-големите слабости в характера му.

— Какво? — възкликна Елиста, докато четеше. — Не, глупаво момиче такова! Та той най-после засвидетелства чувствата си към теб. Не смей да го отблъскваш сега!

Нима вече можеше да приеме с лекота да осъществи желанията, които някога бяха господствали над душата й напълно? Не биваше ли да предпочете по-разумния избор — да последва настоятелните съвети на волевия си чичо? Сиятелният господар Вадам притежаваше земи, отдадени му от Върховния принц, и разполагаше със средства, които далеч надхвърляха скромния поминък на един прост офицер — независимо колко почитан беше той или с какви достойнства бе надарила природата неговия характер и черти.

Елиста си пое дъх рязко от изненада.

— Сиятелният господар Вадам? Продажница такава! Нима забрави, че той хвърли баща ти в плен?

— Вема — настоя Сиятелният господар Стерлинг, — струва ми се, че съм допуснал голяма грешка в преценката на вашите желания. Повярвайте, че съм обхванат от дълбок срам пред собствената си наивност.

— Ще замина възможно най-скоро към Пустите равнини, за да не ви измъчвам повече със своето присъствие.

Той се поклони с изискаността на истински джентълмен, елегантно и почтително. Това бе жест, който дори един крал не би могъл да изиска от поданика си, и в него Вема зърна истинската същност на Сиятелния господар Стерлинг и неговите чувства към нея — прости, но страстни и уважителни в проявите си. Това говореше много за постъпката му преди миг, която сега изведнъж й се стори като пролука в иначе сигурна броня, мимолетна уязвимост, а не проява на низка сласт.

Когато той вдигна резето на вратата, готов да напусне живота й завинаги, Вема усети прилив на безбрежен копнеж и срам, преплетени един в друг като нишки на стана, който тъчеше великолепния гоблен на нейното желание.

— Почакайте! — извика тя. — Мили ми Стерлинг, почакайте. Трябва да ви кажа нещо.

— И още как! — каза Елиста, наведе се още по-близо до книгата и прелисти страницата.

Благопристойността вече й се струваше като безсмислена суета, потънала надълбоко в морето на нуждата й да почувства докосването на Стерлинг. Тя се втурна към него и притисна обвитата си в ръкав длан към неговото рамо, а после я вдигна, за да погали мъжествената му челюст.

Тук, в гората, беше толкова топло. Направо горещо. Елиста притисна длан към устните си и продължи да чете с разширени очи, тръпнейки от вълнение.

Ако само можеше отново да намери пролуката в здравата му броня и да открие същата тази рана в себе си — да я притисне към неговата и да му даде да проникне в самата й душа. Ако само…

— Елиста? — чу се глас.

— Ай! — скочи тя на крака, като захлопна книгата, и се обърна по посока на звука. — Ъ-ъ… О! Ардент Юрв.

Младият ардент-силн беше висок, кльощав, и често пъти — досадно шумен. Освен когато се промъкваше към съмишлениците си в гората, както изглеждаше.

— Какво изучаваш? — попита я той.

— Важен научен труд — отвърна тя, след което седна върху книгата. — Нищо, което да те засяга. Какво искаш?

— Ъ-ъ… — проточи той, като сведе поглед към торбата й. — Ти беше последната, която взе да чете превода на „Песента на зората“ на Бендтел, нали? Старата версия? Исках само да проверя докъде си стигнала с него.

„Песента на зората“. Вярно. Работеха върху нея, преди да пристигне бурята и всички да се разсеят по нея. Старата Навани Колин, в Алеткар, някак си беше успяла да я разчете. Историята й за виденията беше пълна измислица — домът Колин беше известен с потайната си и манипулативна политика, — но ключът й беше верен и им позволяваше бавно да превеждат старите текстове.

Елиста се разрови из торбата. Извади три древни ръкописа и едно снопче листа — работата, която беше успяла да свърши досега.

За нейна досада, Юрв се настани на земята до пъна, на който беше седнала, и взе листовете. После подложи чантата, която носеше, на коленете си, и се зачете.

— Невероятно — обади се след малко. — Напреднала си повече от мен.

— Всички останали са твърде заети да се тревожат за оная буря.

— Е, тя заплашва да унищожи цялата човешка цивилизация, все пак.

— Преувеличават. Толкова много се впечатляват от всеки по-силен ветрец.

Той прелисти страниците й.

— Каква е тази част тук? Защо им е било толкова важно да отбележат къде са намерили всеки от текстовете? Фиксин е стигнал до заключението, че томовете на „Песента на зората“ са се разпространили от един източник — местата, където са били открити в крайна сметка, не ни говорят нищо полезно.

— Фиксин е бил слабохарактерен подмазвач, не учен — отвърна Елиста. — Виж, има очевидни доказателства, че някога е съществувала единна писменост, която се е използвала из цял Рошар. Открих следи за това в Макабакам, Села Талес, Алетела… Не диаспора от текстове, а истински доказателства, че всички те са писали в „Песента на зората“.

— Смяташ ли, че са говорели на един и същ език?

— Много малко вероятно е.

— Ами „Реликви и монументи“ на Ясна Колин?

— Там не се твърди, че всички са говорели на един език — само, че са го написали. Глупаво би било да предполагаме, че цели десетки народи са използвали един и същи език в продължение на стотици години. Има повече логика в теорията, че е съществувал общоприет писмен език — езикът на учените. Точно както в момента могат да се намерят много пояснителни текстове, написани на алетски.

— А… — проточи той. — А после е дошло Опустошението…

Елиста кимна и му показа една страница по-нататък в записките й.

— Този междинен, необичаен език е от времето, когато хората са започнали да използват писмото на „Песента на зората“, за да транскрибират собствения си език фонетично. Не се е получило особено добре — обясни тя и прелисти още две страници. — Тук открихме една от най-ранните прояви на прото-тайло-воринските глифни ключове, а тук — една по-нова тайленска форма. Винаги сме се питали какво се е случило с „Песента на зората“. Как са могли хората да забравят да четат собствения си език? Е, сега май вече е ясно. Когато това се е случило, езикът вече е бил мъртъв от хилядолетия. Не са говорели на него, при това — от цели поколения.

— Гениално — каза Юрв. Като за силн, не беше толкова лош. — Аз преведох, каквото можах, но не успях да се справя с „Фрагмента на Ковад“. Ако откритията ти са верни, може би причината е в това, че „Ковад“ не е част от същинската „Песента на зората“, а фонетична транскрипция на друг древен език…

Той хвърли поглед настрани, после наклони глава. Да не би да я зяпаше в…

А, не. Гледаше книгата — на която тя продължаваше да седи.

— „Отговорност и добродетели“ — изсумтя той одобрително. — Хубава книга.

— Ти си я чел?

— Алетските романи са ми слабост — отвърна той разсеяно, докато продължаваше да прелиства записките й. — Но тя трябваше да избере Вадам. Стерлинг беше ласкател и просяк.

— Стерлинг е благороден и почтен офицер! — присви тя очи. — А ти просто се опитваш да ме подразниш, ардент Юрв.

— Може би — отговори той и разгърна листовете на една диаграма, която беше начертала, за да класифицира различните видове граматики, които се срещаха в „Песента на зората“. — Имам копие от продължението.

— Има продължение?

— За сестра й.

— Онази невзрачната?

— Привлича вниманието на кралския двор и й се налага да избере между един мъжествен морски офицер, един банкер от Тайлена и кралския Шут.

— Момент. В следващата книга има трима различни мъже?

— Продълженията винаги трябва да са още по-мащабни — отговори той и й върна купчината листове. — Ще ти я дам назаем.

— А, така ли ще направиш? И какво ще ми коства този великодушен жест, Сиятелен господарю Юрв?

— Вашата помощ с превода на една особено сложна част от „Песента на зората“. Един мой възложител ми постави строг краен срок за предаването му.