Брандън Сандърсън
Заклеващия (42)

I-1
Пуули

Пуули, пазачът на фара, се опитваше да не покаже пред всички колко е въодушевен от новата буря.

Беше много тъжно. Много тъжно. Каза го на Сакин, докато тя ридаеше. Тя се беше считала за голяма късметлийка и наистина благословена, когато се беше събрала с новия си съпруг. Беше се нанесла в хубавата каменна колиба на мъжа, разположена на едно от най-подходящите за градини места — зад високите скали от северната страна на града.

Пуули събираше дървените отломки, които странната буря беше разпиляла на изток, и ги трупаше в малката си каручка. После я задърпа нататък с две ръце, като остави Сакин да ридае за съпруга си. Това беше вече третият й — отново скоропостижно починал. Наистина тъжно.

И все пак беше въодушевен от бурята.

Продължи с каручката покрай следващите порутени домове — тук, където би трябвало да са в пълна безопасност заради заслона на скалите. Дядото на Пуули можеше да си спомни времето, когато те все още не бяха там. Сам Келек беше разкъсал земята посред една буря и беше превърнал това поле в отлично място за домове. Къде щяха да строят богаташите къщите си сега?

А в града наистина имаше богаташи — независимо от твърденията на пътниците, които плаваха по океана. Те акостираха понякога на малкото пристанище до ронливите скали от източната страна на Рошар и се приютяваха от бурите в пещерата под урвата.

Пуули мина с количката си покрай пещерата. Видя как една чужденка — с дълги вежди и тъмнобежова кожа, вместо синя, както си му беше редът — се суети около разрушения си кораб. Силните вълни го бяха отнесли в пещерата, а после го беше ударила светкавица, и той се беше забил в камъните. Сега се виждаше само мачтата му.

Наистина тъжно, заяви Пуули. Но пък похвали мачтата пред капитана. Много беше хубава.

Вдигна няколко дървени отломки, които вълните бяха изтласкали на брега, и ги хвърли в каручката. Беше разрушила много кораби, но Пуули все пак се радваше на новата буря. Тайно се радваше.

Дали не беше дошъл най-после моментът, за който го предупреждаваше дядо му? Моментът, когато всичко щеше да се промени, а хората от тайния остров на Произхода най-после щяха да дойдат, за да си върнат Натанан?

Дори да не беше така, новата буря му донесе толкова много дърва. Парчета скални пъпки, клони от дървета. Събираше всичко усърдно, натрупа висока камара на количката си, а после я подкара посред скупчените на групички рибари, които се опитваха да измислят как да оцелеят в свят, в който бурите вече идваха и от двете посоки. Те не проспиваха дъждовния сезон, както правеха мързеливите фермери. Работеха през цялото време, защото тогава нямаше ветрове. Често им се налагаше да изгребват дъждовната вода от лодката, но нямаше ветрове. До този момент.

Същинска трагедия, каза Пуули на Ау-Иам, докато му помагаше да разчисти парчетиите от хамбара си. Много от дъските се озоваха на купчината в каручката на Пуули.

Същинска трагедия, съгласи се той с Хема-Дак, чиито деца се съгласи да наглежда, докато тя изтича да занесе супа на сестра си, която лежеше болна от треска.

Същинска трагедия, каза на братята Дръмър, докато им помагаше да изтеглят едно разпокъсано корабно платно от вълните и да го прострат на камъните да изсъхне.

Накрая Пуули приключи обиколката си и подкара малката количка нагоре по дългия, пълен със завои път към Безстрашие. Така наричаше той фара. Никой друг не използваше това име — за тях сградата си беше просто „фар“.

Когато стигна до върха, принесе плод в дар на Келек — Вестителят, който обитаваше бурята. После затегли каруцата към стаята на приземния етаж. Безстрашие не беше висок фар. Пуули беше виждал на картини високите, модерни фарове, които се издигаха по продължението на Протока на дълговеждите. Фарове за богаташи, които се возеха на кораби, които не ловяха риба. Безстрашие имаше само два етажа и беше нисък и широк като бункер. Но построените от камъни стени бяха устойчиви и бяха измазани с крем от външната страна, за да не протекат.

Продължаваше да стои на мястото си от сто години насам, Келек не беше пожелал да го събори. Отеца на Бурята знаеше колко е важен. Пуули понесе наръч мокри от бурята клони към върха на фара, където ги подреди около огъня — оставен да мъждука слабо за през деня, — за да изсъхнат. Изтупа ръце, после пристъпи към ръба на фара. Нощем огледалата отразяваха светлината през тази пролука.

Обходи с поглед скалите на изток. Членовете на семейството му сякаш наподобяваха фара — ниски и набити, но силни. И издръжливи.

„Ще дойдат със Светлина на Бурята в джобовете“, беше казал дядо му. „Ще дойдат да унищожават, но ти все пак трябва да ги следиш. Защото ще дойдат от Произхода. Моряци, изгубени в един безкраен океан. Поддържай огъня нощем, Пуули. Нека гори ярко до момента, в който дойдат.

Ще пристигнат, когато нощта е най-тъмна.“

Това трябва да беше сега — тази нова буря. Най-тъмната нощ. Трагедия.

И знак.