Брандън Сандърсън
Заклеващия (40)

31
Да заповядаш на бурята

„Ако това не успее да направи вас по-малко глупави, то нека поне ви даде надежда.“

Из Заклеващия, предговор

Когато беше млад, Каладин бе мечтал как ще влезе във войската и ще напусне тихия, провинциален Огнекамък. Всеки знаеше, че войниците пътуват много и имат възможността да посетят какви ли не места.

И наистина беше станало така. Беше посетил десетки голи хълмове, обрасли с трева полета и еднакви един с друг военни лагери. Колкото до истински забележителности, обаче… е, далеч не толкова.

Както беше доказал и походът му с паршите, град Револар се намираше само на няколко седмици път пеша от Огнекамък. Той никога не беше ходил там. Бурята да го отнесе, та той изобщо не беше живял в голям град досега — освен ако не се брояха военните лагери.

Подозираше, че повечето от тях не са заобиколени от армии парши — както беше този.

Револар беше построен в една удобна кухина от подветрената страна на група хълмове — идеално място за малък град. Само че този далеч не беше „малък“. Беше се разпрострял и изпълнил пространството между хълмовете, както и по-нагоре по подветрените им склонове — само върховете бяха останали напълно голи.

Очакваше от такъв огромен град да бъде по-добре организиран. Беше си представял спретнати редици къщи, като в добре подреден военен лагер. Вместо това, сградите приличаха на шубраци, избуяли в някоя скална цепнатина из Пустите равнини. Улиците се пресичаха във всички посоки. Тук-таме бяха пръснати хаотични пазарчета.

Каладин последва групичката парши, докато навлизаха навътре по широк, извит път, изравнен със загладен слой крем. Преминаваха покрай хиляди и хиляди парши, които вече лагеруваха тук, и сякаш с всеки час пристигаха още.

Неговата група, обаче, беше единствената, която носеше копия с каменни върхове, чували изсушени бисквити и сандали от свинска кожа. Бяха привързали широките си ризи с колани и носеха каменни ножове, брадви и подпалки в промазани с восък калъфи, изработени с помощта на свещите, срещу които беше изтъргувал част от припасите им. Дори беше започнал да ги учи как да използват прашки.

Сигурно не биваше да им показва тези неща. Това, обаче, не му попречи да се чувства горд, докато вървеше с тях през града.

Оживените улици бяха претъпкани с народ. Откъде се бяха появили всички тези парши? Тук трябваше да има поне четиридесет-петдесет хиляди. Знаеше, че повечето хора не им обръщат внимание… е, и той беше правил същото. Но някъде дълбоко в себе си беше останал с представата, че те не са чак толкова много. Всеки светлоок от висок ранг притежаваше по няколко. Както и много от собствениците на търговски фургони. Е, и дори по-малко заможните семейства от големите и даже по-малките градове. Имаше и работници по кейовете, миньори, носачи на вода, строителите, които използваха за по-мащабните проекти…

— Невероятно е — обади се Сах, който вървеше до Каладин, понесъл дъщеря си на рамене, за да може да вижда по-добре.

Момиченцето държеше няколко от дървените му карти и ги притискаше към себе си така, както друго дете би прегръщало любимата си плюшена играчка.

— Невероятно ли? — попита Каладин.

— Наш собствен град, Кал — отвърна Сах шепнешком. — Дори когато бях роб и едва бях способен да мисля, пак мечтаех. Опитвах се да си представя какво би било да си имам собствен дом, собствен живот. Ето го.

Паршите явно се бяха нанесли в къщите по тукашните улици. И пазарите ли управляваха? Това повдигаше един труден, обезпокоителен въпрос: къде бяха всички човеци? Групата на Кен навлезе по-навътре в града, все още водена от невидимото духче. Каладин забеляза няколко признака, че е имало безредици — счупени прозорци и врати, чиито резета вече не работеха. Някои от тях трябва да бяха причинени от Вечната буря, но минаха и покрай няколко, които явно бяха разбити на парчета с брадви.

Знаци за плячкосване. А пред тях се виждаше вътрешна стена. Хубава линия на защита, точно в средата на града. Вероятно оттук беше минавала първоначалната му граница — такава, каквато е била определена от някой оптимистичен архитект.

Тук Каладин най-после откри следи от битките, които беше очаквал по време на първото си пътуване до Алеткар. Портите, които водеха към вътрешността на града, лежаха на земята, изпочупени на парчета. Къщичката за караула беше изгорена, а от някои дървени греди, покрай които минаваха, още стърчаха стрели. Това беше покорен град.

Но къде бяха преместили хората? За затворнически лагер ли трябваше да се оглежда, или за огромна клада с изгорени кокали? От мисълта за това му прилоша.

— Какво всъщност става тук? — попита, докато вървяха по един път през централната част на града. — Това ли искате, Сах? Да покорите кралството? Да изличите човечеството?

— Бурята да ме отнесе, ако знам — отвърна Сах. — Но не мога отново да се превърна в роб, Кал. Няма да им позволя да отвлекат Вай и да й отнемат свободата. Ти би ли ги защитил след онова, което ти сториха?

— Те са моят народ.

— Това не е извинение. Ако някой от „твоя народ“ убие някого другиго, няма ли да го хвърлите в затвора? Какво би било справедливото наказание за това, че поробиха цялата ми раса?

Сил прелетя покрай тях. Личицето й надзърташе от блещукащо облаче мъгла. Тя срещна погледа на Кал, стрелна се към перваза на един прозорец и кацна там, като прие формата на малко камъче.

— Аз… — започна Каладин. — Не зная, Сах. Но война, която цели да избие едната страна до крак, не може да бъде правилният отговор.

— Можеш да се биеш редом с нас, Кал. Не е задължително двете страни да бъдат човеците и паршите. Може да бъде по-благородно — потисканите срещу потисниците.

Докато подминаваха мястото, където се беше настанила Сил, Каладин прокара ръка по стената и тя изпърха нагоре по плата на палтото му, както се бяха упражнявали. Усещаше я като лек бриз, който мина нагоре по ръкава, после — по яката, и накрая се зарови в косата му. Вече бяха установили, че дългите му къдрици я прикриват достатъчно добре.

— Тук има много от онези жълто-бели духчета, Каладин — прошепна тя. — Летят насам-натам из въздуха, танцуват из сградите.

— Някакви човеци? — попита Каладин шепнешком.

— На изток — отговори Сил. — Натъпкани в една казарма и няколко стари къщи, в които са държали паршите. Останалите са в големи хамбари, където ги надзирават пазачи. Каладин… днес ще има още една буря.

— Кога?

— Скоро, може би? Още не ме бива много да познавам. Съмнявам се, че някой друг я очаква. Всичко е объркано; старите таблици няма да съответстват на действителността. Хората трябва да направят нови.

Каладин изсъска бавно през зъби.

Паршите, с които вървеше, тъкмо приближаваха голяма група други парши. Ако се съдеше по дългите редици, в които бяха подредени, това представляваше нещо като опашка за проверка и допускане на новодошлите в града. И наистина, стотината парши от групата на Кен се насочиха към една от редиците и зачакаха.

Един парш в цяла броня — като на паршенд — закрачи бавно по продължението на опашката, хванал дъска за писане в ръка. Сил се шмугна още по-дълбоко в косата на Каладин, когато паршендът се приближи към него и останалите парши от групата.

— От кой град, работен лагер или войска идвате вие? — попита той със странна интонация, която напомни на Каладин на речта на паршендите, които беше слушал в Пустите равнини. В гласа на някои от останалите парши в групата на Кен също се долавяха подобни нотки, но далеч не толкова отчетливи.

Паршът-писар си отбеляза списъка градове, които му изброи Кен, след което обърна внимание на копията им.

— Потрудили сте се. Ще ви препоръчам за специалното обучение. Изпратете пленника си в хамбарите; аз ще запиша как точно изглежда, за да можете да го вземете да ви върши някаква работа, щом се настаните.

— Той… — започна Кен, като погледна Каладин. — Той не ни е пленник.

Призна го с явна неохота, но добави:

— Той беше един от робите на човеците, също като нас. Иска да се присъедини към борбата на наша страна.

Паршът вдигна глава и се втренчи в празното пространство.

— Ийшли говори за теб — прошепна Сах на Каладин. — Звучи впечатлена.

— Е — каза писарят, — не е нечувано, но трябва да получите позволение от един от Слетите, преди да можете да го обявите за свободен.

— Един от кои? — попита Каладин.

Паршът с дъсчицата за писане направи жест вляво. Каладин пристъпи встрани от опашката заедно с неколцина от останалите и видя кого му сочи — една висока жена-парша с дълга коса. По бузите й се виждаше черупка, която следваше скулите й назад и нагоре и изчезваше сред косата й. Кожата на ръцете й беше цялата осеяна с малки шипчета и очертания на ръбове, сякаш имаше черупка и под нея. Очите й светеха в червено.

Дъхът на Каладин спря за миг. Мъжете от Мост Четири му бяха описвали тези същества — странните паршенди, с които се бяха сражавали по време на битката за центъра на Пустите равнини. Това бяха съществата, които бяха призовали Вечната буря.

Жената беше вперила поглед право в него. В червените й очи имаше нещо тягостно, притеснително.

Каладин дочу гръмотевица в далечината. Мнозина от паршите около него се обърнаха по посока на звука и започнаха да мърморят помежду си. Бурята им даваше нова възможност.

„Време е да си вървя.“

Високото, опасно същество с червените очи — Слятата, както я бяха нарекли, — се запъти към групата на Кен. Каладин не знаеше дали е познала, че е Сияен рицар, но нямаше намерение да я чака да дойде. Вече имаше готов план; старите му инстинкти на роб вече му бяха посочили най-лесния начин да се измъкне.

Беше окачен на колана на Кен.

Каладин засмука от Светлината на Бурята, направо от торбичката. Целият засия, изпълнен със силата й, след което грабна торбичката — щеше да има нужда от скъпоценните камъни, — дръпна я и скъса кожената връв, на която беше окачена.

— Намери подслон за хората си — обърна се към изненаданата Кен. — Наближава буря. Благодаря ти за добрината. Независимо какво ти кажат, знай това: аз не искам да ви бъда враг.

Слятата започна да крещи нещо, ядосана. Каладин срещна разочарования поглед на Сах, после се стрелна нагоре във въздуха.

Свобода.

По кожата му пробягаха тръпки на щастие. Отче на Бурята, колко му беше липсвало това. Вятърът, откритото небе над него, дори свиването на стомаха, когато гравитацията го освободи от хватката си. Сил се завъртя около него като панделка от светлина и го обви в светещи спирали. Около главата му се появиха духчета на радостта.

Сил прие формата си на човек, само и само за да може да изгледа свирепо малките, сияйни сфери.

— Мой е — каза, като бутна една от тях настрани.

Когато се издигна на около сто и петдесет метра от земята, Каладин намали Оттласкването наполовина, за да забави скоростта си, и остана да се носи във въздуха. Червенооката парша под него го сочеше и крещеше, макар че той не я чуваше. Бурята да го вземе. Надяваше се да не е навлякъл проблеми на Сах и останалите.

Оттук се откриваше чудесна гледка на града — виждаха се улиците, пълни с парши, които се бяха насочили към сградите, за да се подслонят. Още групи се стичаха в града от всички посоки. Дори след като беше прекарал с тях толкова дълго време, първото му чувство беше на безпокойство. Толкова много парши на едно място? Изглеждаше неестествено.

Сега това впечатление го притесняваше по начин, по който никога не би го притеснило преди.

Загледа се в буреносния фронт, който вече можеше да различи в далечината. Имаше още време, преди да стигне дотук.

Щеше да му се наложи да лети над бурята, за да не го повлекат ветровете й. Но после какво?

— Уритиру е там някъде, на запад — каза Каладин. — Можеш ли да ни насочиш натам?

— А как да го направя?

— Вече си била там.

— Ти — също.

— Ти си природна стихия, Сил — каза Каладин. — Усещаш бурите. Нямаш ли някакво… чувство за ориентация?

— Ти си онзи, които произлиза от този свят — каза тя, като скръсти ръце, увисна във въздуха до него и перна друго духче на радостта, за да го прогони. — Освен това, аз съм не толкова природна стихия, колкото една от суровите сили на сътворението, превърната от общото въображение на човечеството в олицетворение на един от идеалите им.

И тя му се ухили.

— Това пък откъде го измисли?

— Не знам. Може да съм го чула някъде. А може и просто да съм умна.

— Значи ще трябва да се насочим към Пустите равнини — отсъди Каладин. — Можем да идем в някой от по-големите градове в южен Алеткар, да обменим скъпоценни камъни и с малко късмет да съберем достатъчно, за да стигнем до военните лагери.

След като взе решението, върза торбичката за колана си, хвърли поглед надолу и направи последен опит да определи с колко войници разполагаха паршите и какви укрепления имаха. Беше му странно да не се тревожи за бурята, но щом тя започнеше, той просто щеше да се издигне над нея.

От тук горе можеше да види огромните изкопи, които прорязваха скалите и събираха потоците дъждовна вода след бурите. Макар че повечето парши бяха избягали в къщите, някои още бяха на открито, извили вратове нагоре и втренчени в него. Усещаше разочарованието им, задето ги е предал, по позите — макар дори да не можеше да познае дали са членове на групата на Кен, или не.

— Какво? — попита Сил и кацна на рамото му.

— Не мога да не чувствам някакво родство с тях, Сил.

— Те превзеха града. Те са Пустоносни.

— Не, те са хора. И са ядосани — и с основание.

Силен повей на вятъра го подхвана и го понесе леко встрани.

— Познавам това усещане — продължи той. — То гори в теб, прокрадва се все по-навътре и по-навътре в ума ти, докато не забравиш всичко друго, освен несправедливостта, която са ти причинили. Такива бяха чувствата ми към Елокар. Понякога дори купищата разумни доводи звучат безсмислено пред това всепоглъщащо желание да получиш онова, което ти се полага.

— Ти промени мнението си за Елокар, Каладин. Прозря кое е правилно.

— Наистина ли го направих? Дали усетих кое е правилно, или просто поддадох и най-после склоних да видя нещата така, както ти искаше?

— Убийството на Елокар наистина беше нещо лошо.

— Ами паршите от Пустите равнини, които убих? Това не беше ли лошо?

— Защитаваше Далинар.

— Който беше нападнал родината им.

— Защото убиха брат му.

— Което е действие, за което е напълно възможно да е било провокирано от начина, по който крал Гавилар и хората му са се отнасяли към паршите — каза Каладин и се обърна към Сил, която седеше на рамото му, подвила един крак под себе си. — Така че каква е разликата, Сил? Каква разлика има между това Далинар да нападне паршите и това те да завоюват онзи град?

— Не зная — отговори тя тихо.

— И защо да е било по-лошо от моя страна да позволя Елокар да бъде убит заради извършените от него неправди, отколкото да убия със собствените си ръце онези парши на Пустите равнини?

— Едното е лошо. Просто усещам, че е лошо. Всъщност го усещам и за двете, струва ми се.

— Само че едното едва не разруши връзката ни, а другото — не. За обвързването не е важно кое е лошо и кое — добро, нали, Сил? За нея е важно кое ти възприемаш като лошо или добро.

— Онова, което ние възприемаме — поправи го тя. — А също така и клетвите. Ти се закле да защитаваш Елокар. Не можеш да твърдиш, че преди да предадеш Елокар не усещаше — дълбоко в себе си, — че онова, което се готвиш да направиш, е лошо.

— Добре. Но нещата все пак опират до възприятия — отговори Каладин и се остави на вятъра да го носи. В стомаха му сякаш се беше отворила яма. — Бурята да го вземе, надявах се… Надявах се ти да можеш да ми кажеш, да ми разкриеш някакво безусловно добро. Поне веднъж ми се иска моралният ми кодекс да не съдържаше списък с изключения в края си.

Тя кимна замислено.

— Очаквах да възразиш — каза Каладин. — Ти си… нещо като въплъщение на човешките разбирания за чест, нали така? Не би ли трябвало поне да мислиш, че имаш отговор за всичко?

— Сигурно — отговори тя. — А може би, ако има отговори, аз трябва да съм онази, която иска да ги открие.

Буреносният фронт вече се виждаше ясно: огромна стена от вода и дребни отломки, тикана напред от ветровете на напиращата буря. Каладин се беше оставил течението да го отнесе встрани от града, затова сега се Оттласна на изток, докато не се понесоха над хълмовете, които заслоняваха града от ветровете. Оттук видя нещо, което не беше забелязал преди: кошари, пълни с огромни тълпи хора.

Ветровете, които духаха от изток, ставаха все по-силни. Паршите, които охраняваха кошарите, обаче, продължаваха да стоят на местата си, сякаш никой не им беше дал заповед да потърсят подслон. Първите приглушени тътнежи на бурята бяха далечни; беше вероятно да не ги бяха доловили. Скоро щяха да ги чуят, но тогава може би щеше да бъде вече твърде късно.

— О! — възкликна Сил. — Каладин, онези хора!

Каладин изруга, след което отпусна Оттласването, което го поддържаше във въздуха, и започна да пада. Стовари се на земята и вдигна облаче Светлина на Бурята, което се разшири под формата на пръстен около него.

— Буря! — извика към паршите, които охраняваха кошарите. — Иде буря! Отведете хората на безопасно място!

Те го изгледаха смаяно. Логична реакция. Каладин призова Меча си, проправи си път през паршите и скочи върху ниската каменна ограда на кошарата, която явно беше предназначена за свине.

Вдигна високо Вълшебния меч. Жителите на града се стекоха към стената. Откъм тълпата се зачуха викове „Мечоносец“.

— Иде буря! — изкрещя той отново, но гласът му се загуби в глъчката от викове. Не се съмняваше, че Пустоносните ще успеят да се справят с група разбунтували се хора.

Засмука още малко Светлина на Бурята и се издигна във въздуха. Това ги накара да притихнат и дори да отстъпят назад.

— Къде се приютихте по време на предишната буря? — настоя той на висок глас.

Неколцина от хората най-отпред посочиха към големите бункери наблизо, явно предназначени да подслоняват добитъка, паршите и дори пътниците, докато траеха бурите. Възможно ли беше да поберат населението на цял един град? Ако се сместеха достатъчно нагъсто — може би.

— Тръгвайте! — подкани ги Каладин. — Бурята ще пристигне скоро.

— Каладин — обади се гласът на Сил в главата му. — Зад теб.

Той се обърна и видя стражите-парши да се приближават към стената, на която беше застанал, с копия в ръце. Скочи долу в същия момент, когато хората от града най-после се окопитиха и започнаха да се катерят и да прехвърлят загражденията, високи едва до кръста и покрити с гладък, втвърден крем.

Каладин направи една крачка към паршите, замахна с Меча си и отсече върховете на копията от дръжките им. Паршите, чиито умения с оръжията бяха съвсем малко по-добри от тези на групата, с която беше дошъл, отстъпиха назад, объркани.

— Искате да се биете с мен ли? — попита ги Каладин.

Един от паршите поклати глава.

— Тогава се погрижете тези хора да не се изпотъпчат едни други в бързината да стигнат до безопасния подслон — заръча им той, като посочи към бункера. — И не позволявайте на някой от останалите стражи да ги нападне. Това не е бунт. Не чувате ли гръмотевиците, не усещате ли как се усилва вятърът?

Полетя и стъпи отново върху оградата, след което започна да маха с ръка на хората да продължават да излизат и да им дава заповеди на висок глас. В крайна сметка, паршите-пазачи решиха, че предпочитат да рискуват да последват нарежданията на един Мечоносец пред това да се сражават с него. Не след дълго вече цяла група от тях подбутваха човеците към бункерите — макар и по-грубо, отколкото Каладин би желал.

Той скочи до един от стражите — жена, чието копие беше срязал на две.

— Как се справихте с предишната буря?

— Общо взето, оставихме човеците да се оправят сами — призна тя. — Бяхме твърде заети да бягаме да търсим подслон.

Значи и Пустоносните не бяха очаквали бурята. Каладин трепна и се опита да не мисли колко хора трябва да беше взел в жертва буреносният фронт.

— Положете повече усилия — обърна се той към жената. — Тези хора вече са ваши повереници. Вие сте завоювали града, завзели сте всичко, което искате. Ако имате някакви претенции за морално превъзходство, то трябва да се отнасяте към пленниците си по-добре, отколкото те са се отнасяли към вас.

— Виж какво — започна паршата, — кой изобщо си ти? И защо…

Нещо голямо се стовари на земята до Каладин и го запрати заднишком към стената на кошарата със силно изхрущяване. Нещото имаше ръце — човекоподобна фигура, която се пресегна към гърлото му и се опита да го удуши. Той го изрита назад. Погледът на съществото проблесна в червено.

От червеноокия парш се издигаше тъмновиолетово сияние — като тъмна Светлина на Бурята. Каладин изруга и се Оттласна във въздуха.

Създанието го последва.

Наблизо се издигна още едно, което остави след себе си бледовиолетова диря. Летеше със същата лекота като Каладин. Тези двамата изглеждаха по-различни от онова, което беше видял по-рано — с по-слабо телосложение и по-дълга коса. Каладин чу вика на Сил в ума си — звук, в който се смесваха болка и изненада. Предполагаше, че някой е повикал създанията, след като го е видял да се издига в небето.

Няколко вятърни духчета се стрелнаха покрай Каладин и започнаха да танцуват игриво около него. Небето притъмня. Буреносният фронт напредваше към тях. Червенооките паршенди го подгониха нагоре.

Затова Каладин се Оттласна право към бурята.

Беше проработило срещу Убиеца в Бяло. Бурята беше опасна, но беше и нещо като съюзник. Двете същества го последваха, но го задминаха и им се наложи да се Оттласнат обратно със странно движение, сякаш се залюляха нагоре-надолу. Напомняха му за времето, когато тепърва започваше да овладява силите си.

Каладин стисна зъби, вкопчи пръсти още по-силно във Вълшебния меч, заобиколен от четири-пет вятърни духчета, и се вряза в буреносния фронт. Погълна го неравна тъмнина; тъмнина, често прорязвана от светкавици и нарушавана от фантомна, приглушена светлина. Ветровете бушуваха и се сблъскваха като вражески армии, така хаотични, че отнасяха Каладин ту към едната, ту към другата. Наложи му се да впрегне всичките си умения в Оттласването, само за да успее да се насочи в правилната посока.

Погледна през рамо и видя как двамата червенооки парши нахлуват в тъмата след него. Странното сияние, което излъчваха, беше по-мътно от неговото и някак си оставяше впечатлението за отрицателна светлина. Тъмнина, която ги следваше неотклонно.

Вятърът веднага ги подхвана и ги отклони насред полет. Каладин се усмихна, но в следващия миг едва не го отнесе огромна канара, понесена от урагана. Спаси се по чист късмет; ако скалата беше минала едва на една педя встрани, щеше да откъсне ръката му.

Каладин се Оттласна нагоре и се понесе към горната граница на бурята.

— Отче на Бурята — изкрещя той. — Вятърни духове!

Никакъв отговор.

— Отклонете се от този път! — извика той към бушуващия ураган. — Долу има хора! Отче на Бурята. Трябва да се вслушаш в думите ми!

Всичко притихна.

Каладин се озова в онова странно пространство, където беше видял Отеца на Бурята предишния път — пространство, което сякаш се намираше извън действителността. Земята се виждаше далеч под него, сумрачна, лъснала от дъжда, но гола и неплодородна. Каладин се носеше във въздуха. Не се Оттласна; просто въздухът под него се беше превърнал в стабилна опора.

— КОЙ СИ ТИ, ЧЕ ДА ЗАПОВЯДВАШ НА БУРЯТА, СИНЕ НА ЧЕСТ?

Отеца на Бурята представляваше лице, ширнало се през цялото небе, огромно като изгрев. Каладин вдигна Меча високо над главата си.

— Познавам те такъв, какъвто в действителност си, Отче на Бурята — духче, като Сил.

— АЗ СЪМ СПОМЕНЪТ НА ЕДИН БОГ — ЧАСТИЦАТА ОТ НЕГО, КОЯТО СЕ Е СЪХРАНИЛА. ДУШАТА НА БУРЯТА И УМЪТ НА ВЕЧНОСТТА.

— Тогава тези твои душа, ум и спомени ще ти помогнат да откриеш у себе си съпричастност към хората долу.

— АМИ СТОТИЦИТЕ ХИЛЯДИ, КОИТО ВЕЧЕ ЗАГИНАХА СРЕД ТЕЗИ ВЕТРОВЕ? ТРЯБВАШЕ ЛИ ДА ПРОЯВЯ СЪПРИЧАСТНОСТ И КЪМ ТЯХ?

— Да.

— А ВЪЛНИТЕ, КОИТО ПОГЛЪЩАТ, ПЛАМЪЦИТЕ, КОИТО ИЗПЕПЕЛЯВАТ? ДА СПРАТ ЛИ БИ ИСКАЛ?

— Говоря само за теб, и само днес. Моля те.

Изтътна гръмотевица. И Отеца на Бурята сякаш наистина обмисли молбата му.

— ТОВА НЕ Е НЕЩО, КОЕТО МОГА ДА СТОРЯ, СИНЕ НА ЧЕСТ. АКО ВЯТЪРЪТ СПРЕ ДА ДУХА, ВЕЧЕ НЯМА ДА Е ВЯТЪР. ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕ В НИЩО.

— Но…

Каладин се спусна отново в сърцето на урагана. Стори му се, че не е изминало никакво време. Гмурна се през ветровете и изскърца със зъби от раздразнение. Вятърните духчета го последваха. Вече се бяха събрали над двайсет — весели, игриви панделки светлина.

Подмина един от паршите със светещите очи. Слетите? Това понятие отнасяше ли се за всички, чиито очи светеха?

— Отеца на Бурята наистина би могъл да бъде и по-отзивчив, Сил. Не твърдеше ли, че ти е баща?

— Сложно е — отвърна гласът й в главата му. — Но той е много твърдоглав. Съжалявам.

— Безсърдечен е — каза Каладин.

— Той е бурята, Каладин. Такъв е, какъвто са си го представяли хората от хилядолетия насам.

— Би могъл да направи избор.

— Може би. Може би — не. Мисля, че това, което правиш, е като да молиш огъня да спре да бъде така горещ.

Каладин се понесе над земята долу и бързо приближи хълмовете около Револар. Беше се надявал да види, че всички са в безопасност, но това, разбира се, беше доста крехка надежда. Хората се бяха пръснали из кошарите и около бункерите. Вратите на един от тях още бяха отворени, а неколцина мъже се опитваха да съберат последните хора отвън и да им помогнат да влязат.

Голяма част от тях бяха прекалено далеч. Бяха се свили на земята, вкопчени в оградите или в някоя по-висока скала. Каладин едва успяваше да ги различи на светлината от проблясващите светкавиците — ужасени купчинки, изоставени сами сред бурята.

Беше усетил тези ветрове. Беше се озовал, вързан за стената на една сграда, безпомощен пред тях.

— Каладин… — обади се Сил в ума му, докато той се спускаше.

Бурята пулсираше в него. Докато стоеше насред вихъра, Светлината в торбичката му непрекъснато се обновяваше. Тя го пазеше жив, беше спасила живота му повече от десет отделни пъти. Същата сила, която се беше опитала да го убие, се беше превърнала в негов защитник.

Приземи се и освободи Вълшебния си меч, после се спусна към силуета на един млад баща, вкопчен в сина си. Вдигна ги на крака, като ги прегърна стабилно, и се опита да побегне с тях към подслона. Една друга фигура наблизо — не можеше да я различи ясно — поддаде под внезапния тласък на вятъра и изчезна сред тъмнината.

— Каладин, не можеш да спасиш всички тях.

Той изкрещя и грабна следващия човек. Стисна жената здраво и тръгна с нея. Двамата се препъваха през виелицата, докато не стигнаха до групичка хора, плътно притиснати един към друг — двайсетина или може би повече, — в сянката на стената около кошарите.

Каладин дръпна тримата, на които помагаше — бащата, детето и жената — към останалите.

— Не можете да останете тук! — изкрещя на всички. — Заедно. Трябва да вървите заедно — насам!

Напрегнал усилия срещу виещия вятър и дъжда, чийто тежки капки се врязваха в тях като остриетата на ножове, успя да накара хората да закрачат през каменистата земя, преплели ръце. Успяха да напреднат доста, преди една канара да се стовари на земята наблизо и да накара мнозина да залегнат, изпаднали в паника. Вятърът се усили още повече и отлепи неколцина от земята; успяха да се задържат сред групата само благодарение на ръцете на останалите.

Каладин примигна, за да прогони сълзите, които се смесваха с дъжда. Нададе гърлен рев. Поредната светкавица, която освети пейзажа, разкри пред погледа им как част от стената се срутва и отнася тялото на един мъж в бурята.

— Каладин — каза Сил. — Съжалявам.

— Не е достатъчно да съжаляваш! — изкрещя той.

Вкопчен с едната си ръка в едно дете, той обърна лице към свирепите ветрове на бурята. Защо трябваше да разрушава? Този ураган ги правеше такива, каквито бяха. Трябваше ли и да ги унищожава? Погълнат от мъката и чувството, че е бил предаден, Каладин се изпълни със Светлина на Бурята и тласна длан напред, сякаш се опитваше да отблъсне назад самата виелица.

Стотина вятърни духчета се завъртяха като сияйни спираловидни ленти и се увиха около ръката му. Сияеха ярко, изпълнени със Светлина на Бурята, после избухнаха като ослепителна градушка около Каладин и пропъдиха ветровете от него.

Каладин продължи да стои изправен, протегнал ръка към бурята, и я отклони. Както камъкът сред бързите потоци на някоя река прегражда пътя на водата, така и той успя да отвори зад себе си малък джоб от покой сред вихъра.

Ветровете беснееха насреща му, но той остана начело на формацията от вятърни духчета, които се разгръщаха от двете му страни като криле и отблъскваха вихъра. Успя да обърне глава, докато бурята брулеше лицето му. Хората се бяха скупчили зад него, подгизнали и объркани, сред малкото късче покой.

— Вървете! — изкрещя им. — Вървете!

Те се отърсиха от вцепенението и младият баща отново хвана момченцето, вкопчено в ръката на Каладин. Каладин отстъпи назад, без да спира да поддържа преградата. Водеше само част от хората, но му се налагаше да впрегне всички сили, за да успее да удържи бурята.

Ветровете сякаш се гневяха на дързостта му. Стигаше само една скала, за да сложи край на всичко.

Един силует със светещи в червено очи се приземи на полето пред него. Приближи се към тях, но хората най-после бяха успели да се доберат до бункера. Каладин въздъхна, освободи ветровете и духчетата зад него се разпръснаха. Остави се на бурята да го подхване и да го завлече настрани, напълно изтощен. Набра височина с едно Оттласване, за да не се блъсне в някоя от постройките в града.

— Уха — възкликна Сил в ума му. — Какво направи току-що? С бурята?

— Не достатъчно — прошепна Каладин.

— Никога няма да успееш да направиш толкова, че да останеш удовлетворен, Каладин. Но това все пак беше прекрасно.

След броени мигове вече беше напуснал Револар. Обърна се и се превърна в поредната отломка, понесена от ветровете. Слетите го подгониха, но изостанаха и изчезнаха от поглед. Каладин и Сил се изтръгнаха от вихрушката и напреднаха пред буреносния фронт. Прелитаха над градове, равнини, планини — Светлината на Бурята, с която разполагаха, никога не намаляваше, защото източникът зад тях я обновяваше непрекъснато.

Летяха така цял час, преди течението на ветровете да ги побутне на юг.

— Тръгни натам — каза Сил, приела формата на панделка от светлина.

— Защо?

— Просто послушай съвета на въплъщението на природната мощ, бива ли? Мисля, че Отеца иска да се извини — по неговия си начин.

Каладин изръмжа, но се остави на течението да го насочи в определена посока. Носи се така цели часове пред грохота на бурята, докато най-после се приземи — наполовина по собствена воля и наполовина заради напиращите ветрове. Бурята го подмина и го остави насред просторно, открито каменно плато.

Платото пред града-крепост Уритиру.