Брандън Сандърсън
Заклеващия (39)

30
Майката на лъжите

„Чуйте думите на един глупак.“

Из Заклеващия, предговор

Шалан бе открита пред създанието. Напълно гола, със свалена кожа, с разкъсана в душата пролука. То можеше да влезе.

Но то също беше открито пред нея.

Тя почувства обърканото му увлечение по човечеството. То си спомняше хората — вродено разбиране, подобно на все още малка норка, която по рождение усеща, че трябва да се бои от небесната змиорка. Това духче не беше изцяло осъзнато, не разбираше съвсем какво се случва. Беше изтъкано от инстинкти и чуждоземно любопитство, привлечено от насилието и болката като лешояд към миризмата на кръв.

Шалан позна Ре-Шефир в същия момент, в който създанието позна нея. Духчето докосна и побутна връзката на Шалан с Шарка, сякаш търсеше начин да я разкъса и да заеме мястото му. Шарка се вкопчи в Шалан, а тя — към него, сякаш животът й зависеше от това.

— Тя се страхува от нас — изжужа гласът на Шарка направо в главата й. — Защо се страхува от нас?

В ума на Шалан изплува образ: тя и Шарка, приел своята човекоподобна форма, прегърнати плътно и свити под ударите на духчето. Този образ беше единственото, което виждаше в момента, защото залата — и всичко в нея — беше потънало в мрак.

Това нещо беше древно. Създадено много отдавна от тресчица от душата на нещо още по-ужасяващо, на Ре-Шефир бе заповядано да всява хаос и да поражда кошмари, които да объркват и унищожават хората. С течение на времето интересът й към онези, които убиваше, бавно беше започнал да нараства.

Създанията й се бяха превърнали в имитации на нещата, които виждаше по света, но лишени от обич и привързаност. Като оживели камъни, готови да бъдат убити или да убият, без това да им причини мъка или да им достави удоволствие. Не изпитваха други чувства освен дълбоко, трескаво любопитство, и мимолетно влечение към насилието.

„В името на Всемогъщия… то е като духче-шампион. Само че в него има нещо толкова, толкова погрешно“, помисли си тя.

Шарка изхленчи, сгушен до Шалан, приел образа на мъж с тежка роба и непрекъснато преливащи се черти вместо глава. Тя се опита да го предпази от непрекъснатите удари.

„Бий се така… сякаш няма… път за отстъпление.“

Шалан се вгледа в дълбините на вихрещата се бездна, в тъмната, бушуваща душа на Ре-Шефир — Среднощната Майка. После изръмжа и нападна.

Не нападна като прилежното, наивно момиче, обучено от сдържаното воринско общество. Нападна като полудялото дете, което току-що е убило майка си. Като притиснатата в ъгъла жена, която беше пронизала Тин в гърдите. Даде воля на онази част от себе си, която мразеше факта, че всички я смятат за така мила, така симпатична. Частта от нея, която мразеше да я описват като „забавна“ или „умна“.

Тя почерпи от Светлината на Бурята в себе си и си проправи път още по-навътре в същността на Ре-Шефир. Не можеше да познае дали това се случва наистина — дали физическото й тяло действително навлиза по-навътре в катраненото създание, — или всичко това е видение, което изобразява друго място. Някъде далеч от това помещение в кулата; далеч дори от Морето на сенките.

Съществото потрепери и Шалан най-после видя причината за страха му. Някой го беше хващал в капан. Според собствените му разбирания се беше случило наскоро — макар че Шалан остана с впечатлението, че всъщност са изминали цели векове.

Ре-Шефир беше ужасена, че това може да стане отново. Пленничеството е било неочаквано, а тя го е смятала за невъзможно дотогава. И е било дело на Светлотъкач като Шалан, който беше разбрал това създание.

Плашеше се от нея така, както една брадвохрътка би се уплашила от човек с глас, подобен на гласа на жестокия й господар.

Шалан остана притисната към врага, но изведнъж я изпълни мисълта, че това нещо също ще я опознае напълно, ще разбере всяка една от тайните й.

На мястото на свирепия й устрем се появи колебание; решимостта й започна да отслабва.

Затова излъга. Настоя, че не се бои. Беше непоколебима. От самото начало. И така щеше да си остане до самия край.

Ре-Шефир се пречупи. Нададе остър, скърцащ писък, чиито вибрации Шалан усети с тялото си. Писък, който носеше спомена за пленничеството и се боеше от нещо по-лошо.

Шалан падна назад в залата, където се водеше битката. Адолин я прихвана в желязна хватка, като падна на едно коляно със силно изхрущяване на Бронята в каменния под. Тя чу как ехото от писъка заглъхва. Не замря. Бягаше, отстъпваше, решено да се отдалечи колкото може повече от нея.

Когато се насили да отвори очи, видя, че в помещението не е останала тъмнина. Труповете на среднощните създания бяха изчезнали. Ренарин побърза да коленичи до един войник, когото бяха ранили, свали ръкавицата си и остави лечебната Светлина на Бурята да се просмуче в тялото на мъжа.

Адолин помогна на Шалан да седне и тя прибра голата си лява ръка под мишницата на другата. Бурята да го вземе… някак беше успяла да съхрани илюзията на хавата.

Дори след всичко това не искаше Адолин да разбира за Воал. Не можеше да го допусне.

— Къде? — попита тя, изтощена. — Къде отиде?

Адолин посочи към отсрещната страна на стаята, където започваше тунел, който водеше по-навътре в дълбините на планината.

— Избяга натам, като подвижен пушек.

— Та… да го подгоним ли? — попита Ет, като си проправи път внимателно към тунела. Светлината на фенера му разкри стълбище, изсечено в камъка. — Слиза доста надолу.

Шалан усещаше някаква промяна. Кулата беше… различна.

— Не тръгвайте след него — нареди, като си спомни ужаса от сблъсъка си със Среднощната майка. Бе повече от щастлива да остави съществото да избяга. — Можем да пратим стражници, които да охраняват тази зала, но не мисля, че ще се върне.

— Да — обади се Тефт, като се облегна на копието и обърса потта от лицето си. — Идеята за стражниците ми се струва много, много добра.

Шалан се намръщи, като чу тона му, проследи погледа му и видя предмета, който Ре-Шефир беше скрила с тялото си. Колоната точно в средата на помещението.

Беше инкрустирана с хиляди обработени скъпоценни камъни, по-голямата част от които бяха по-едри от юмрука на Шалан. Взети заедно, те представляваха съкровище, по-ценно от повечето кралства.