Брандън Сандърсън
Заклеващия (38)

29
Без отстъпление

„Затова седнете и прочетете — или чуйте — какво има да ви каже онзи, който е прекосил границата между световете.“

Из Заклеващия, предговор

Воал кръстосваше Тържището, спуснала периферията на шапката ниско над очите си и пъхнала ръце в джобовете си. Явно никой освен нея не можеше да чуе звяра.

Благодарение на редовните пратки припаси, които започнаха да пристигат от Я Кевед заради крал Таравангян, пазарът процъфтяваше. За щастие, след като намериха трети Сияен рицар, способен да задейства Клетвената порта, се нуждаеха от Шалан по-рядко.

Сферите, които отново бяха грейнали, и няколкото бури, които сочеха, че нещата ще продължат по същия начин, бяха вдъхнали кураж в сърцата на хората. Пазарът беше оживен, сделките се сключваха бързо. От буретата, върху които се виждаше кралският печат на Я Кевед, течеше изобилие от пиво.

Някъде сред всичко това се спотайваше хищник, който само Воал можеше да чуе. Чуваше съществото в мълчанието между изблиците на смях. Звукът на тунел, чийто край изчезва в мрака. Полъхът на нечий дъх в тила ти посред тъмна стая. Как можеха да се смеят, докато онази бездна ги наблюдаваше?

Последните четири дни бяха силно разочароващи. Далинар беше увеличил патрулите до почти абсурдно ниво, но онези войници не гледаха, както трябва. Прекалено много се набиваха на очи, прекалено много пречеха. Воал беше пратила своите хора да наблюдават пазара с по-конкретни наставления.

Дотук не бяха успели да открият нищо. Войниците бяха уморени — както и самата Шалан, която се изтощаваше от дългите нощи, прекарани като Воал. За щастие, нямаше нищо особено полезно, с което да се занимава иначе. Обучението с меча с Адолин — или по-скоро заиграванията и флиртуването, вместо полезни упражнения, — и по някое заседание с Далинар от време на време, където тя нямаше какво да добави, освен една блещукаща карта.

Но Воал… Воал беше тръгнала на лов за ловеца. Далинар действаше като войник: повече патрули, стриктни правила. Беше наредил на писарите си да потърсят прецеденти на духчета, нападали хора, в историческите записки.

Имаше нужда от повече от мъгляви обяснения и абстрактни идеи — но те бяха самото сърце на изкуството. Ако нещата можеха да бъдат обяснени идеално, то хората изобщо не биха се нуждаели от него. Това беше разликата между една маса и изящната дърворезба. Масата можеше да бъде обяснена: нейното предназначение, форма и природа. Дърворезбата обаче трябваше да бъде видяна и преживяна.

Шмугна се в една от палатките-таверни. Не беше ли по-натоварено сега, отколкото през останалите нощи? Да. Патрулите на Далинар правеха хората по-нервни. Караха ги да избягват по-тъмните, подозрителни кръчми и да предпочитат онези с почтени клиенти и добро осветление.

Газ и Червения бяха застанали до една купчина сандъци с по питие в ръка. Носеха обикновени панталони и ризи, вместо обичайните си униформи. Воал се надяваше да не са се напили твърде много все още. Приближи се към тях и облегна скръстените си ръце на сандъка.

— Още няма нищо — промърмори Газ. — Същото, както през останалите нощи.

— Не че се оплакваме — добави Червения и отпи голяма глътка от питието си. — Тая задача ми е точно по сърце.

— Ще се случи тази вечер — каза Воал. — Усещам го във въздуха.

— Каза го и снощи, Воал — напомни й Газ.

Три вечери по-рано, една приятелска игра на карти се беше превърнала във физическа разпра и един от играчите беше ударил друг по главата с бутилка. В повечето случаи, това не би било фатално — но ударът беше попаднал точно на уязвимо място и беше убил горкия човек. Извършителят — един от войниците на Рутар — беше обесен на следващия ден на централния площад на пазара.

Колкото и злощастно да беше това събитие, тя беше очаквала именно това. Посятото зрънце. Акт на насилие; удар, нанесен на човек от друг човек. Веднага мобилизира екипа си и ги разпрати по таверните около мястото, където се беше случило сбиването. „Отваряйте си очите“, беше им наредила. „Някой ще бъде нападнат с бутилка, точно по същия начин. Оглеждайте се за мъж, който прилича на жертвата, и го наблюдавайте.“

Шалан беше нарисувала няколко скици на убития — нисък мъж с дълги, увиснали мустаци. Воал им ги беше раздала; мъжете я приемаха просто за поредния член на екипа.

А сега… чакаха.

— Нападението ще се случи — настоя Воал. — Кого следите?

Червения посочи двамата мъже в палатката, които имаха мустаци и бяха горе-долу толкова високи, колкото жертвата. Воал кимна и пусна няколко евтини сфери на масата.

— Вземете си и нещо за ядене, вместо само да се наливате.

— Ясно, ясно — каза Червения, а Газ стисна сферите. — Но ми кажи, хубавице, няма ли да останеш малко по-дълго с нас?

— Повечето мъже, които се опитват да ме свалят, свършват с един-два пръста по-малко, Червения.

— Ще ми останат предостатъчно, за да си изкараш добре с мен, обещавам.

Тя го погледна и се разкикоти.

— Доста добър отговор, всъщност.

— Благодаря! — отвърна той и вдигна халбата си. — Та…

— Не, благодаря. Извинявай.

Той въздъхна, но вдигна халбата още малко, преди да отпие от нея.

— Откъде изобщо се взе ти? — попита я Газ и я огледа с едно око.

— Може да се каже, че Шалан ме повлече със себе си — като лодка, след която плуват клечки и листа и какви ли не боклуци.

— Така прави — съгласи се Червения. — Мислиш си, че с теб е свършено. На последната си сфера си, нали разбираш? А в следващия момент се оказваш част от почетната стража на един Сияен рицар, и всички ти се възхищават.

Газ изръмжа в знак на съгласие.

— Именно, именно…

— Продължавайте да наблюдавате хората — заръча им Воал. — Знаете какво да правите, ако се случи нещо.

Двамата кимнаха. Единият щеше да отиде на уреченото място, за да повика останалите, а другият — да проследи нападателя. Знаеха, че в човека, когото преследват, сигурно ще има нещо необичайно, но тя не им беше казала всичко.

Воал се върна на уреченото място — до един подиум в средата на пазара, близо до извора. Върху него явно беше имало някакво официално здание, но сега беше останала само два метра високата основа и стълбите от четирите й страни, които водеха до горе. Служителите на Аладар я бяха избрали за главен щаб на дейността си по следенето за обществения ред.

Воал оглеждаше тълпите и си играеше с ножа от колана си разсеяно. Обичаше да наблюдава хората. Това беше черта, която споделяше с Шалан. Беше приятно да знае, че двете са различни, но и че имат общи неща.

Всъщност, Воал не беше самотник по душа. Нуждаеше се от хората. Да, от време на време ги мамеше, но не беше крадец. Обичаше да опитва нови преживявания. Чувстваше се най-добре сред претъпкания пазар — гледаше, мислеше, забавляваше се.

Виж, Сиятелната… На Сиятелната й беше все едно за хората. Те бяха средство, но и досадна пречка. Как можеха да действат така често против собствените си интереси? Светът би бил по-добро място, ако просто правеха онова, което Сиятелната им казваше. Или ако не това, то поне ако я оставеха на мира.

Воал подхвърли ножа нагоре и го хвана. Онова, което Сиятелната и Воал споделяха, беше способността да действат експедитивно. Обичаха нещата да се вършат бързо и правилно, както трябва. И не търпяха глупости от околните — макар че Воал можеше да им се надсмива, а Сиятелната просто не им обръщаше внимание.

Откъм пазара се разнесоха писъци.

„Най-сетне“, помисли си Воал, улови ножа и се завъртя. Застана нащрек, нетърпелива да действа, и почерпи малко Светлина на Бурята от торбичката си. Къде беше?

Вата се появи от тълпата на бегом, като изблъска един минувач от пътя си. Воал се втурна към него.

— Докладвай! — настоя рязко.

— Не беше така, както ти каза — отвърна той. — Следвай ме.

Двамата хукнаха обратно в посоката, от която той беше дошъл.

— Не беше с бутилка в главата — каза Вата. — Моята палатка беше до една от сградите. Каменните, около пазара, нали ги знаеш?

— И? — настоя тя.

Вата посочи, когато приближиха. Човек нямаше как да не забележи високата постройка до палатката, където Воал беше изпратила него и Глурв. От една издатина близо до върха й висеше труп, обесен за шията.

Обесен. „Бурята да го отнесе дано. Проклетото нещо не е имитирало нападението с бутилката… Имитирало е последвалата екзекуция!“

Вата посочи пак нагоре.

— Убиецът пусна човека оттук и го остави да се гърчи. След това скочи долу. От такава височина, Воал. Как…

— Къде е? — прекъсна го рязко тя.

— Глурв е по петите му — отвърна Вата и й показа посоката.

Двамата побягнаха натам, като си проправяха път през тълпата с лакти. Най-после забелязаха Глурв в далечината, застанал на ръба на кладенеца, да им маха с ръка. Беше нисък и набит, а лицето му вечно изглеждаше подуто, сякаш се опитваше да излезе от собствената си кожа.

— Мъж, целият в черно — каза той. — Побягна право към източните тунели!

И посочи към един от тунелите, към който минувачите надничаха разтревожено, сякаш някой се беше промушил покрай тях и беше изчезнал вътре на бегом.

Воал се стрелна натам. Вата успя да се задържи до нея по-дълго от Глурв, но благодарение на Светлината на Бурята, тя поддържаше скорост, с която никой обикновен човек не можеше да се мери. Нахлу в коридора и попита хората дали са видели някакъв мъж да минава оттам. Две жени й посочиха накъде беше отишъл.

Воал хукна нататък. Сърцето й биеше като чук, Светлината бушуваше в нея. Ако не успееше да го настигне, щеше да й се наложи да чака да пострадат още двама души — ако изобщо се случеше отново. Съществото можеше да се скрие — вече беше забелязало, че го следят.

Тя продължаваше да се носи по коридора, все по-далеч от гъсто обитаваните райони на кулата. Попита последните минувачи за мъжа, без да спира, и те й посочиха едно от разклоненията в тунелите.

Вече започваше да се отчайва, когато стигна до едно кръстовище, където коридорът се пресичаше с друг. Огледа се на едната страна, после — на другата. Засия ярко, за да освети възможно най-надалеч, но не видя нищо.

Въздъхна и се облегна тежко на стената.

— Хмммм — обади се Шарка от палтото й. — Тук е.

— Къде? — попита Шалан.

— От дясната страна. Сенките не са както трябва. Очертанията им не пасват.

Воал пристъпи напред и една фигура се откъсна от сенките и побягна. Беше катраненочерна, но същевременно отразяваше светлината й, сякаш беше течност или полиран камък. Очертанията й бяха някак нередни. Не съвсем човешки.

Воал се спусна след нея, сляпа за опасността. Това създание можеше да я нарани — но загадката й се струваше по-страшна. Имаше нужда да разбули тези тайни.

Шалан зави рязко зад един ъгъл и се втурна по следващия тунел. Успя да проследи отчупилото се парче сянка, но не и да се приближи достатъчно, че да го хване.

Преследването я отведе по-навътре из дебрите на приземния етаж — райони, които почти не бяха изследвани и където тунелите ставаха все по-объркващи. Въздухът миришеше на старо. На прах и камъни, недокосвани от векове. Скалните пластове танцуваха по стените. Тя бягаше така бързо, че й се струваше, че се преплитат от двете й страни като нишки на тъкачен стан.

Нещото падна на четири крака. Светлината на Шалан лъщеше по кожата му. То продължи да бяга отчаяно, докато не стигна до следващия завой в коридора и не се просмука през една дупка в стената, малко над половин метър широка, близо до пода.

Сиятелната падна на колене и успя да зърне създанието, което тъкмо се измъкваше от другата страна на дупката. „Не и този номер“, помисли си тя и се изправи.

— Шарка! — призова тя и протегна ръка настрани.

Нахвърли се на стената с Вълшебния меч. Парчета скала западаха едно след друго с трясък. Многоцветните пластове обагряха отломките и им придаваха някак печална, счупена красота.

Изпълнена със Светлина, тя блъсна рамо във вече порутената стена и най-после нахлу в тясната стаичка от другата страна.

По-голямата част от пода беше заета от отвора на широка яма. Около нея имаше кръгли стълби без перила, а дъното се губеше в тъмнината. Сиятелната спусна Меча си. Дупка. Също като рисунката й на спираловидния мрак — една сякаш бездънна бездна.

Освободи Вълшебния меч и падна на колене.

— Шалан? — повика я Шарка и се издигна от земята близо до мястото, където Мечът беше изчезнал.

— Трябва да се спуснем долу.

— Сега?

Тя кимна.

— Но първо… първо иди да намериш Адолин. Кажи му да доведе войници.

Шарка изтананика.

— Няма да слезеш сама, нали?

— Не. Обещавам. Ще намериш ли пак пътя дотук?

Шарка изхъмка утвърдително и се стрелна по пода, сякаш вълнички набраздиха повърхността на скалата. Колкото и любопитно да беше, на стената до мястото, където я беше пробила, личаха петна от ръжда и останки от панти, които подсказваха, че тази стая е имала таен вход.

Шалан удържа на думата си. Чувстваше се привлечена от мрака, но не беше глупава. Е — почти никак. Зачака, хипнотизирана от ямата, докато от коридора зад нея не се зачуха гласове. „Той не бива да ме вижда в дрехите на Воал!“, помисли си тя и се отърси от вцепенението. Колко време беше прекарала на колене до дупката?

Свали шапката на Воал и дългото й бяло палто, след което ги скри сред отломките от стената. Светлината на Бурята я обхвана и очерта над панталоните й хава, ръкав на дясната й ръка и прилепнала риза с копчета.

Шалан. Отново беше Шалан — невинната, жизнерадостна Шалан. Бързорека и винаги готова с шега, дори когато никой не искаше да я чуе. Усърдна, но донякъде прекалено нетърпелива. Можеше да бъде такъв човек.

„Това си ти“, изкрещя глас в нея, докато се превръщаше в Шалан. „Това си истинската ти. Не си ли? Защо трябва да рисуваш това лице над друго?“

Тя се обърна, когато в стаята влезе нисък, жилав мъж в синя униформа, с коса, посивяла около слепоочията. Как му беше името? През последните няколко седмици беше прекарала известно време около Мост Четири, но още не познаваше войниците особено добре.

Следващ влезе Адолин, облечен във Вълшебната си броня в колинско синьо, с вдигнато забрало и Вълшебен меч, опрян на рамото. Ако се съдеше по звуците, които долитаха от коридора — и хердазийските лица, които надничаха вътре, — бе довел със себе си не само войниците, но и целия Мост Четири.

Включително и Ренарин, който нахлу след брат си, облечен в сиво-синя Вълшебна броня. Изглеждаше далеч по-малко крехък в пълно бойно снаряжение, макар и лицето му да не приличаше на такова на войник — въпреки че си беше свалил очилата.

Шарка се приближи до нея и се опита да се плъзне нагоре по илюзорната й рокля, но после спря, отдръпна се и затананика доволно при вида на лъжата.

— Открих го! — обяви гордо. — Открих Адолин!

— Виждам — отвърна Шалан.

— Дойде при мен, докато бях в залата за тренировки, и се развика, че си открила убиеца — каза Адолин. — Каза, цитирам: „Ако не дойдеш, тя ще направи нещо глупаво без теб, и ти няма да можеш да видиш.“

— Глупостта — изтананика Шарка — е много интересно нещо.

— Трябва да посетиш алетския съд някой път — посъветва го Адолин и пристъпи по-близо до ямата. — И така…

— Проследихме съществото, което напада хората — обясни Шалан. — Уби един човек на пазара, после избяга тук.

— Съществото ли? — обади се един от войниците. — Не е било човек?

— Духче е — прошепна Шалан. — Но не като останалите, които съм виждала. Умее да имитира хора за известно време, но в крайна сметка се превръща в нещо друго. Строшено лице, размазани форми…

— Звучи като онова момиче, с което спиш напоследък, Скар — отбеляза един от войниците.

— Ха-ха — отвърна сухо Скар. — Да вземем да те метнем в тая яма и да те оставим да провериш къде е дъното, а, Ет?

— Та това духче — намеси се Лопен, като се приближи към дупката, — със сигурност ли то е убило Върховния принц Садеас?

Шалан се поколеба. Не — беше убило Перел като имитация на убийството на Садеас, но самото то беше извършено от някого другиго. Тя хвърли поглед към Адолин, който трябва да си беше помислил същото, ако се съдеше по сериозното му изражение.

Духчето беше по-сериозна заплаха — то беше извършило няколко убийства. И все пак й беше неудобно да признае, че разследването им не ги беше довело и на стъпка по-близо до това да открият убиеца на Върховния принц.

— Трябва да сме минавали оттук поне десет пъти — обади се един от войниците иззад гърба й.

Шалан се сепна; гласът беше женски. И наистина, тя беше взела един от съгледвачите на Далинар — ниската жена с дълга коса — за друг войник, макар че униформата й беше различна. Тъкмо оглеждаше дупката, която Шалан беше пробила в стената.

— Не си ли спомняш как завихме точно по онзи извит тунел отвън, Тефт?

Тефт кимна и потри брадата си.

— Права си, Лин. Но защо ще им е да крият такава стая?

— Там долу има нещо — прошепна Ренарин и се наведе над ямата. — Нещо… древно. Усети го, нали? — попита, като се обърна към Шалан. После добави: — Това място е странно; цялата кула е странна. Ти също си го забелязала, нали?

— Хлапе — обади се Тефт, — щом става дума за странности, ти си спецът. Ще се доверим на твоята преценка.

Шалан погледна загрижено към Ренарин, когато чу обидата, но той само се ухили. Един от другите войници го потупа по гърба, независимо от Бронята, а Лопен и Скалата се запрепираха кой измежду тях е всъщност най-странен. Шалан осъзна с изненада, че Мост Четири е приел Ренарин като свой. Може и да беше светлоокият син на Върховен принц и да носеше Вълшебна броня, но тук беше просто поредният войник.

— И така — обади се един от мъжете, красив и мускулест, макар и с ръце, които сякаш бяха прекалено дълги за тялото му, — предполагам, че скоро ще се спуснем в ужасяващата крипта на мрака?

— Да — отговори Шалан.

Ако не се лъжеше, името му беше Дрей.

— Просто чудесно — откликна той. — Заповеди, Тефт?

— Това зависи от Сиятелния господар Адолин.

— Доведох най-способните мъже, които намерих — обърна се Адолин към Шалан. — Но ми се струва, че ще е по-добре да вземем цяла армия. Сигурна ли си, че искаш да го направим веднага?

— Да — отвърна Шалан. — Трябва, Адолин. Пък и… не мисля, че армията би могла да помогне особено.

— Добре тогава. Тефт, следи ни гърба и си дръж очите отворени. Не ми се иска някой да ни изненада. Лин, искам точни карти — спри ни, ако стигнем твърде далеч извън пределите на рисунката ти. Искам да знам точно откъде можем да се оттеглим по всяко време. Караме бавно, мъже. И бъдете готови за внимателно, стегнато отстъпление, ако дам заповед.

Последва преподреждане на войниците, след което групата най-сетне пое надолу по стълбата, един по един, с Шалан и Адолин в средата. Стъпалата стърчаха направо от стената, но бяха достатъчно широки, за да могат да се разминат двама души, та нямаше възможност да паднат. Шалан се опита да не се докосва до останалите, за да не наруши илюзията, че носи рокля.

Звуците от стъпките им заглъхваха в ямата. Скоро останаха сами в безвремието на търпеливата тъма. Светлината от фенерите със сфери, които войниците носеха, не стигаше до толкова ниско в ямата. Мястото напомняше на Шалан на мавзолея, издълбан в хълма до имението й, където предците на семейство Давар бяха Превърнати в скулптури.

Тялото на баща й не беше сред тях. Липсваха им средствата да платят на Превръщател — пък и им се искаше да се преструват, че той е още жив. Шалан и братята й бяха кремирали тялото, по обичая на тъмнооките.

Болка…

— Трябва да ви напомня, Ваше Сиятелство — заговори Тефт, който вървеше пред нея, — че не бива да очаквате нищо… забележително от моите хора. Някои от нас погълнаха малко светлина и за известно време се перчихме наоколо, сякаш бяхме Благословени от Бурята. Но това приключи със заминаването на Каладин.

— Ама пак ще се върне! — обади се Лопен иззад нея. — Когато Каладин се върне, пак ще засияем, както трябва.

— Тихо, Лопен — сгълча го Тефт. — Говори по-тихо. Така или иначе, Ваше Сиятелство, мъжете ще направят всичко по силите си, но трябва да знаете какво може да се очаква от тях — и какво не може.

Шалан не беше разчитала те да притежават сили като на Сияйни рицари — вече знаеше за ограниченията им. Трябваха й само войници. След известно време, Лопен метна парченце диамант в ямата, с което си спечели гневен поглед от Адолин.

— Може да се спотайва долу и да ни чака — изсъска принцът. — Не му давай предупреждение, че пристигаме.

Войникът посърна, но кимна. Сферата отскочи от дъното — изглеждаше дребна като главичка на карфица, но поне се виждаше, и Шалан си отдъхна, като видя, че спускането им все пак ще има край. Беше започнала да си представя една безкрайна спирала — като на стария Дилид, един от десетимата глупака. Той бил побягнал нагоре по един хълм към Селенията на покоя, но пясъкът започнал да се плъзга под краката му — и така, той продължил да бяга вечно, без да напредне и на сантиметър.

Неколцина войника изпуснаха доловими въздишки на облекчение, когато най-после достигнаха дъното на шахтата. Кръглият под беше осеян с купчинки трески, разпилени покрай ръба му, и покрит с духчета на разложението. Покрай стълбите явно бе имало парапет, който обаче се беше разпаднал на парчета с времето.

На дъното на ямата имаше само един изход — голяма каменна арка, по-богато украсена от останалите в кулата. Почти всичко горе беше издълбано от една и съща скала — сякаш цялата кула беше направена наведнъж. Арката, обаче, беше построена от отделни камъни, а стените на тунела, който започваше след нея, бяха облицовани с ярка мозайка.

Когато влязоха в залата отвъд тунела, Шалан възкликна, вдигнала един диамантен броам във въздуха. Разкошни, изкусни картини на Вестителите, образувани от хиляди парченца мозайка, украсяваха тавана. Всеки портрет имаше отделна кръгла рамка от камъчета.

Картините по стените бяха по-загадъчни. Една самотна фигура, която се носеше над земята на фона на голям син диск, протегнала ръце, сякаш искаше да го прегърне. Изображения на Всемогъщия в традиционната му форма — облак от енергия и светлина. Жена с формата на дърво, протегнала ръце към небето, където те се превръщаха в клони. Кой би предположил, че ще открият езически символи в дома на Сияйните рицари?

Другите стенописи представляваха форми, които й напомняха на Шарка, вятърни духчета… десет вида духчета. По един за всеки орден?

Адолин изпрати няколко войника като авангард, който да огледа помещението. Те се завърнаха скоро.

— Има метални врати, Сиятелен господарю — съобщи Лин. — По една от всяка страна на залата.

Шалан откъсна с усилие очи от стенописите и се присъедини към останалите от групата. Стигнаха пред големите стоманени врати и спряха, макар че самият коридор продължаваше напред. По заповед на Шалан, войниците се опитаха да ги отворят, но не успяха.

— Заключено е — обяви Дрей, като избърса чело.

Адолин пристъпи напред с Меча в ръка.

— Аз имам ключ.

— Адолин… — каза Шалан. — Това са артефакти от дълбока древност. Важни и ценни.

— Няма да им навредя много — обеща той.

— Но…

— Нали преследваме убиец? — напомни той. — Някой, който е вероятно да се скрие в заключена стая, да кажем?

Тя въздъхна, кимна и махна на останалите да се дръпнат назад. Прибра лявата си ръка, с която го беше докоснала, под мишницата на другата. Беше така странно да усеща, че носи ръкавица, а същевременно да вижда ръката си, облечена в ръкав. Наистина ли щеше да бъде толкова лошо, ако оставеше Адолин да разбере за съществуването на Воал?

Част от нея изпадна в паника при тази мисъл, затова тя бързо я отхвърли.

Адолин мушна острието през пролуката на вратата, точно над мястото, където трябваше да се пада ключалката или резето, и замахна надолу. Тефт натисна вратата, и този път успя да я отвори с високо стържене на пантите.

Войниците се втурнаха вътре първи, стиснали копията в ръце. Независимо от предупрежденията на Тефт, че не биваше да очаква кой знае какво от тях, те действаха с готовност, дори когато нямаха заповед — и то въпреки факта, че в групата имаше двама души с Вълшебна броня.

Адолин нахлу вътре след войниците, за да се увери, че е безопасно. Ренарин, обаче, явно не внимаваше особено. Вървеше на няколко стъпки зад тях още от главния коридор насам, а сега стоеше неподвижно, втренчен в дълбините на сумрака със сфера в едната си облечена в ръкавица ръка и Вълшебен меч — в другата.

Шалан се изравни колебливо с него. Иззад тях нахлу студен повей, сякаш нещо всмукваше вятъра навътре. Мистерията се спотайваше някъде нататък, в някак си запленяващия мрак. Вече я усещаше по-ясно. Не точно зло, а по-скоро нередност. Като гледката на ръка, увиснала под неестествен ъгъл от китката заради счупена кост.

— Какво има? — прошепна Ренарин. — Глис е уплашена и не иска да говори.

— Шарка не знае — отвърна Шалан. — Нарича го „древно“. Казва, че е на врага.

Ренарин кимна.

— Струва ми се, че баща ти не може да го почувства — добави Шалан. — Защо тогава ние можем?

— Не… не съм сигурен. Може би…

— Шалан? — повика я Адолин, като надзърна от стаята, вдигнал забралото на шлема си. — Трябва да видиш нещо.

Отломките в това помещение изглеждаха по-стари от онези, които бяха заварили в кулата. Ръждясали болтове и пластинки метал висяха от парчета счупено дърво. Виждаха се редици и купчини разложени книги, сред които се различаваха само по някое крехко парче от корица или гръбче.

Библиотека. Най-после бяха открили книгите, за които Ясна беше мечтала.

Бяха съсипани.

Шалан обикаляше бавно стаята с натежало сърце и побутваше купчинките прах и дървени отломки с палците на краката си, като разпръсваше духчетата на разложението. Откри няколко тома, които бяха запазили формата си, но те се разпаднаха под пръстите й. Коленичи между две купчини паднали книги. Чувстваше се сломена. Всички тези знания… изгубени и мъртви.

— Съжалявам — каза застаналият наблизо Адолин неловко.

— Кажи на войниците да не пипат нищо. Може би… може би има някакъв начин Навани и учените й да ги възстановят.

— Искаш ли да претърсим и другата стая? — попита Адолин.

Тя кимна и той се отдалечи с потракване на бронята. Малко по-късно чу скърцане на панти, когато Адолин насили вратата да се отвори.

Изведнъж почувства дълбоко изтощение. Ако тези книги бяха загубени, значи почти нямаше вероятност да намерят такива, които да са се съхранили по-добре.

„Напред“, каза си, стана и изтупа колене, което само й напомни, че роклята й не е истинска. „Така или иначе, ти не дойде тук за тази тайна.“

Излезе в главния коридор, онзи със стенописите. Адолин и войниците изследваха стаята от другата страна, но един бърз поглед беше достатъчен, за да види Шалан, че тя е като огледален образ на онази, от която бяха излезли, и единственото й съдържание бяха купчините полуразложени вехтории.

— Ъ-ъ… момчета? — обади се Лин, съгледвачката. — Принц Адолин? Ваше Сиятелство?

Шалан обърна гръб на стаята. Ренарин беше отишъл по-нататък по коридора. Съгледвачката беше понечила да тръгне след него, но беше спряла посред път. Сферата на Ренарин осветяваше нещо в далечината. Някаква едра маса, която отразяваше светлината като катран.

— Не биваше да идваме тук — каза Ренарин. — Не можем да победим това. Отче на Бурята… Отче на Бурята…

Той заекна и отстъпи назад несигурно. Войниците притичаха в коридора и застанаха пред Шалан, между нея и Ренарин. Тефт излая заповед и те се строиха от едната страна на главния коридор до другата: редица от мъже, хванали копията ниско, с втора редица зад тях, вдигнала копията по-високо.

Адолин изскочи от втората библиотека и зяпна от изненада при вида на бавно променящата се форма в далечината. Жива тъмнина.

Мракът се просмука надолу по коридора. Не беше бърз, но в начина, по който покриваше всичко, течеше нагоре по стените и се разпростираше по тавана, се усещаше някаква неизбежност. По-малки форми се откъсваха от масата на земята и се превръщаха във фигури, сякаш направени от морска пяна. Същества, които имаха по два крака, и на чиито глави скоро изплуваха лица, а на телата им — дрехи.

— Тя е тук — прошепна Ренарин. — Една от Несътворените. Ре-Шефир… Среднощната майка.

— Бягай, Шалан! — изкрещя Адолин. — Мъже, напред по коридора!

А след това — естествено, — се впусна в атака начело на останалите.

„Силуетите… те изглеждат като нас“, помисли си Шалан, докато отстъпваше назад зад редицата войници. Едно от среднощните създания приличаше на Тефт, а друго беше копие на Лопен. Два по-едри силуета сякаш носеха Вълшебни брони. Само че бяха направени от лъскав катран, а чертите им бяха разплути, несъвършени.

Устите се отвориха и тя видя как вътре поникват мънички зъби.

— Оттеглете се внимателно, както принцът нареди! — извика Тефт. — Не се оставяйте да ви обградят! Поддържайте строя! Ренарин!

Ренарин продължаваше да стой пред всички останали, протегнал напред Вълшебния си меч: дълъг и тънък, с вълнообразни шарки по метала на острието. Адолин се изравни с него, стисна го за ръката и се опита да го издърпа назад.

Ренарин не му позволи. Продължи да стои, сякаш омагьосан от редицата бавно оформящи се чудовища.

— Ренарин! Мирно! — изкрещя Тефт. — Обратно в строя!

Младежът вдигна рязко глава, когато чу гласа му, и хукна презглава да изпълни заповедта на сержанта, сякаш не беше братовчед на краля. Адолин отстъпи назад заедно с него, и двамата заеха местата си в строя. После се оттеглиха заедно с войниците в главната зала.

Шалан продължи да върви назад, като оставаше на около пет метра от войниците. Изведнъж врагът се спусна към тях с неочаквана бързина. Шалан нададе вик, а неколцина мъже изругаха и обърнаха копията си, когато основната маса от тъмнина се понесе по стените на коридора и покри прекрасните стенописи.

Среднощните силуети приближиха още повече и се нахвърлиха върху войниците. Последва отчаян, безреден като взрив сблъсък; войниците устояха на местата си, нанасяйки удари на създанията, които изведнъж започнаха да се появяват от тъмнината по стените отляво и отдясно. Когато ги улучеха, създанията започваха да изпускат тъмен дим — мрак, който се издигаше от тях със съскане и се разнасяше във въздуха.

„Като пушек“, помисли си Шалан.

Катранът се стече от стените и заобиколи войниците, които сформираха кръг, за да не може да ги нападне в гръб. Адолин и Ренарин се биеха отпред, замахваха с Вълшебните мечове и отсичаха парче след парче от димящите фигури.

Шалан се озова отделена от войниците. Мастиленочерната тъмнина се стелеше между тях. Не виждаше свое копие сред фигурите.

Среднощните лица бяха пълни с остри зъби. Макар че замахваха с копията си, го правеха твърде тромаво. От време на време попадаха в целта и успяваха да ранят някой войник, който отстъпваше в средата на строя, а там Лин или Лопен го превързваха набързо. Ренарин също застана в центъра и започна да сияе със Светлина на Бурята, за да излекува ранените.

Шалан наблюдаваше всичко това, обзета от някакво подобно на транс вцепенение.

— Аз… те познавам — прошепна тя на тъмнината, когато осъзна, че това наистина е така. — Знам какво правиш.

Мъжете ръмжаха и удряха. Адолин удари съществото с широк замах, а Вълшебният му меч остави дири черен пушек от раните му. Раздробяваше на парчета десетки от създанията, но на тяхно място се появяваха нови, все познати силуети. Далинар. Тешав. Върховни принцове и съгледвачи, войници и писари.

— Опитваш се да ни подражаваш — каза Шалан. — Но не успяваш. Ти си духче. Не можеш да разбереш напълно.

Тя пристъпи към обградените войници.

— Шалан! — изкрещя Адолин и разполови три от фигурите пред себе си с ръмжене. — Бягай! Спасявай се!

Тя не му обърна внимание и вместо това се приближи още повече към тъмнината. Пред нея, в най-близката точка от пръстена, стоеше Дрей, който прободе една фигура право през главата и я накара да залитне назад. Шалан я стисна за раменете и я обърна към себе си. Беше Навани, само че в лицето й зееше дупка, от която със съскане се вдигаше тъмен дим. Дори ако оставеше това настрана, чертите й бяха някак не както трябва — носът беше твърде голям, едното око беше по-високо от другото.

Съществото се свлече на пода и се загърчи, докато спихваше като празен винен мех.

Шалан закрачи решително право към черните фигури. Те се разбягаха настрани от пътя й. У Шалан растеше ясното и ужасяващо впечатление, че тези неща бяха способни да пометат войниците, ако поискаха — да ги залеят като кошмарен, катранен прилив. Но Среднощната Майка искаше да се учи; искаше да може да се бие с копия.

Ако това наистина беше така, обаче, тя започваше да губи търпение. Новите форми, които образуваше, бяха все по-разкривени, звероподобни, с множество остри зъби, които едва се събираха в устите им.

— Имитацията ти е жалка — прошепна Шалан. — Ето. Дай да ти покажа как става.

Тя засмука Светлина на Бурята и засия като маяк. Създанията се разпищяха и се отдръпнаха от нея. Докато заобикаляше строя разтревожени войници и настъпваше към чернотата, която се разливаше от лявата им страна, от нея започнаха да се издигат фигури — форми, които растяха от Светлината. Хората от наскоро възстановената й колекция.

Палона. Войниците от различните коридори на кулата. Група Превръщатели, покрай които беше минала преди два дни. Мъже и жени от пазарите. Върховни принцове и писари. Мъжът, който се опита да флиртува с нея в таверната. Рогоядецът, когото беше намушкала в ръката. Войници. Обущари. Съгледвачи. Перачки. Дори неколцина крале.

Сияйна, ослепителна войска.

Нейните създания се разпръснаха и обградиха обкръжените войници като стражници. Тази нова, изтъкана от Светлина войска отблъсна вражеските чудовища и накара катрана да се отдръпне назад по стените на хола, докато пътят за отстъпление не остана открит.

Войниците си отдъхнаха. Шалан дочу мърморенето на Ренарин, който тъкмо доизлекуваше последните неколцина ранени. Войската й от светещи закрилници се приближи от двете й страни и образува заедно с нея преграда между тъмнината и мъжете.

Създанията отново се оформиха от катраненочерния мрак пред нея — по-свирепи, като чудовища. Безформени същества с усти като неравни цепки и множество зъби.

— Как го правиш? — попита Адолин с глас, приглушен от шлема. — Защо се уплашиха?

— Опитвал ли се е някога някой да те заплаши с нож, без да знае кой си?

— Да. Аз просто привиках Вълшебния си меч.

— Е, нещо такова е — обясни Шалан и пристъпи напред, а Адолин я последва.

Ренарин призова Вълшебния си меч и ги настигна с няколко бързи стъпки.

Тъмнината се отдръпна назад и разкри стаята, с която завършваше коридорът. Докато Шалан се приближаваше към нея, Светлината на Бурята озари подобното на купа помещение. В средата й се издигаше черната маса, която пулсираше и бавно се преливаше. Стигаше чак до тавана, на около шест метра от пода.

Среднощните зверове се опитаха да настъпят срещу Светлината й. Вече не изглеждаха така уплашени.

— Трябва да изберем — обърна се Шалан към Адолин и Ренарин. — Отстъпление или нападение?

— Ти как смяташ?

— Не зная. Това същество… наблюдава ме от известно време насам. Заради нея се промени начинът, по който виждам кулата. Имам чувството, че я разбирам — има някаква връзка помежду ни, която не мога да обясня. Това не може да е хубаво, нали? Можем ли изобщо да се доверим на моята преценка?

Адолин вдигна забралото на шлема си и й се усмихна. Отче на Бурята, тази усмивка.

— Върховният маршал Халад все повтаряше, че за да победиш някого, първо трябва да го разбереш. Това се превърна в едно от основните правила, които следваме в битките.

— А… какво е казал за отстъплението?

— „Планирайте всяка битка така, сякаш със сигурност ще ви се наложи да преминете в отстъпление, но се бийте така, сякаш път за отстъпление няма.“

По-голямата част от черната маса в залата се развълнува и по катранената повърхност се появиха лица — притиснати към нея, сякаш се опитваха да избягат отвътре. Под огромното духче имаше нещо. Да, беше се увило около един стълб, който се издигаше от пода до тавана на кръглото помещение.

Стенописите, изящните произведения на изкуството, изгубената съкровищница от информация… Това място беше важно.

Шалан притисна длани една към друга пред гърдите си и Вълшебният меч се появи в ръцете й. Тя го стисна с потните си пръсти и зае бойната позиция, на която я беше научил Адолин.

Когато хвана Меча, мигом я проряза болка. Не писъците на мъртво духче, а болка отвътре. Болката на един Идеал, в който се беше заклела, но който още не беше преодоляла.

— Войници — нададе вик Адолин. — Готови ли сте да опитате отново?

— Ще издържим по-дълго от теб, друже! Независимо от лъскавата ти броня.

Адолин се ухили и спусна забралото със силно изтракване.

— Очакваме заповеди, Ваше Сиятелство.

Тя прати илюзиите си напред, но този път мракът не се отдръпна от тях. Тъмните фигури ги нападнаха и откриха, че не са истински. Десетки от среднощните създания препречваха пътя напред.

— Проправете ми пътека до нещото в средата — нареди тя, като се опита да вложи в гласа си повече увереност, отколкото всъщност изпитваше. — Трябва да се доближа достатъчно, че да мога да я докосна.

— Ренарин, ще ми пазиш ли гърба? — попита Адолин.

Ренарин кимна.

Адолин си пое дълбоко дъх и нахлу в стаята, като мина право през една илюзия с образа на баща му. Замахна към първото среднощно създание и го покоси, после започна да нанася светкавични, френетични удари във всички посоки.

Мост Четири изкрещя и се втурна след него. Всички заедно разчистиха пътя пред Шалан, като посякоха мрачните създания между нея и стълба.

Тя мина покрай войниците — бяха оформили стреловиден строй, по четирима от двете й страни. Пред тях, Адолин напираше към стълба, а Ренарин се биеше зад него и пазеше да не го обградят. На свой ред, войниците пристъпваха все по-навътре и по-навътре от двете страни, за да предпазят него.

У чудовищата вече не се забелязваха никакви човешки черти. Удариха Адолин — истински нокти и зъби простъргаха по бронята му. Други се бяха вкопчили в него и се опитваха да го повалят под тежестта си или да открият някакви пролуки в бронята му.

„Знаят как да се бият срещу мъже като него“, помисли си Шалан, все още стиснала Вълшебния си меч с една ръка. „Защо тогава се боят от мен?“

Шалан преплете лъчи Светлина и пред Ренарин се появи образът на Сиятелната. Създанията го нападнаха и оставиха Ренарин на мира за момент, но за съжаление, по-голямата част от илюзиите й се бяха разпаднали на облачета Светлина на Бурята, тъй като среднощните същества ги нарушаваха с ударите си отново и отново. С повече упражнения би могла да се научи да ги поддържа по-дълго.

Вместо това, създаде версии на самата себе си. Млада и стара, уверена и уплашена. Десет различни Шалани. Стъписа се, когато забеляза, че няколко от тях са базирани на скици, които беше загубила — автопортрети, които беше нарисувала с помощта на огледало заради настояването на Дандос Помазания, че това е жизненоважно за обучението на младия художник.

Някои от версиите й се отдръпнаха назад боязливо; други започнаха да се бият. За миг Шалан загуби контрол над себе си и позволи и на Воал да се появи сред тях. Тя беше тези жени, тези момичета, всяко едно от тях. А нито едно от тях не беше нея. Бяха просто неща, които използваше. Които управляваше. Илюзии.

— Шалан! — извика Адолин с напрегнат глас, докато Ренарин отблъсваше едно катранено същество от него с усилие. — Каквото и да смяташ да направиш, направи го сега!

Тя беше пристъпила пред стълба, до който войниците й бяха помогнали да се добере, точно до Адолин. Откъсна очи от детето Шалан, което тъкмо танцуваше сред среднощните създания. Най-голямата част от течния мрак, който покриваше колоната в средата на залата, бълбукаше и оформяше лица, които се разтягаха по повърхността с усти, отворени като за писък, а после отново потъваха под нея като хора, които се давеха в катран.

— Шалан! — изкрещя пак Адолин.

Тази пулсираща маса — така ужасна, но така запленяваща.

Образът на ямата. Неравните, усукани линии на тунелите. Кулата, която не можеше да бъде видяна напълно. Заради това беше дошла.

Шалан закрачи напред, протегнала една ръка пред себе си, и остави илюзорния ръкав, който я покриваше, да изчезне. Свали ръкавицата си, пристъпи точно пред живата тъмнина, изпълнена с безгласни писъци.

И притисна лявата си ръка към нея.