Брандън Сандърсън
Заклеващия (37)

28
Друга възможност

„И най-накрая, ще призная собствената си човечност. Някои ме нарекоха «чудовище», и не отричам това тяхно твърдение. Аз съм чудовището, в което се боя, че всички можем да се превърнем.“

Из Заклеващия, предговор

— „Взехме решението“ — зачете Тешав, — „да запечатаме тази Клетвена порта, докато не сме в състояние да я разрушим. Разбираме, че това не са действията, които вие очаквахте да предприемем, Далинар Колин. Знайте, че Главния на Азир питае към вас дълбоко уважение и очаква с нетърпение взаимните облаги, до които биха довели бъдещите търговски сделки и споразумения между народите ни. Вълшебният портал в центъра на града ни, обаче, представлява прекалено голяма опасност. На по-нататъшните молби да го отворим няма да бъде обръщано внимание, затова настояваме да приемете решението ни на суверени. Приятен ден, Далинар Колин. Нека Йезир ви благослови и напътства.“

Далинар удари с юмрук по дланта си, изправен в средата на тясната каменна стая. Тешав и помощникът й се бяха настанили на подиума за писане и мястото до него, а Навани крачеше напред-назад от отсрещната страна. Крал Таравангян седеше на стол до стената, сгърбен напред и стиснал ръце с угрижено изражение.

Това беше, значи. Азир отпадаше.

Навани го докосна по ръката.

— Съжалявам.

— Остава ни Тайлена — каза Далинар. — Тешав, провери дали кралица Фен е съгласна да разговаряме днес.

— Да, Сиятелен господарю.

Бе успял да спечели Я Кевед и Карбрант благодарение на Таравангян, а Нови Натанан отговаряше обещаващо. Ако привлечеше на своя страна и Тайлена, Далинар можеше поне да изгради обединена воринска коалиция, в която да влязат всички източни държави. Това може би щеше да убеди и западните народи да се присъединят към него в крайна сметка.

Ако изобщо бяха оцелели дотогава.

Далинар се заразхожда наоколо напрегнато, докато Тешав се свързваше с Тайлена. Предпочиташе по-малките стаи, като тази; обширните зали му напомняха колко огромно е това място. В малките помещения като това, човек можеше да се преструва, че се намира в някой уютен бункер.

Естествено, дори малките стаи напомняха, че Уритиру не беше обикновено място. Ивиците на скалните пластове, подобни на разперено ветрило. Или дупките, които често се срещаха високо горе — точно там, където стените се срещаха с таваните. Шахтата в тази стая непрекъснато му напомняше на доклада, който беше получил от Шалан. Дали отвътре не ги наблюдаваше нещо? Възможно ли беше убийствата в кулата действително да бяха дело на духче?

Това почти го накара да поиска да напуснат кулата. Но къде щяха да отидат? Как можеха да изоставят Клетвените порти? Засега беше заповядал патрулите да се учетворят и беше наредил на учените на Навани да търсят възможно обяснение. Поне докато не успееше да измисли някакво решение.

Докато Тешав пишеше на кралица Фен, Далинар пристъпи към стената, внезапно разтревожен от дупката. Намираше се точно под тавана — прекалено високо, че да може да я достигне, дори ако се изправеше на стол. Вместо това, той всмука Светлина на Бурята. Войниците му бяха споменали, че използват едри камъни, за да се катерят по високите стени, затова Далинар взе един дървен стол и покри гърба му със сияйна Светлина с дланта на лявата си ръка.

Когато го притисна към стената, гърбът на стола остана залепнал за нея. Далинар изръмжа и колебливо се покатери на седалката, която висеше във въздуха горе-долу на височината на масата.

— Далинар? — обърна се към него Навани.

— Така или иначе имаме време — каза той, изправи се внимателно на стола, после скочи, стисна ръба на дупката и се изтегли нагоре, за да погледне вътре.

Беше около метър широка и тридесет сантиметра висока. Струваше му се безкрайна, и от дълбините й се усещаше лек бриз. Наистина ли дочуваше… стържене? Миг по-късно зърна норка да се стрелва през тунела от една сенчеста дупка, понесла мъртъв плъх в муцуната си. Дребната, издължена животинка трепна с нос към него, след което избяга с плячката си.

— През тях наистина става въздушно течение — отбеляза Навани, когато Далинар скочи от стола. — Но методът, по който това се случва, още ни озадачава. Някакъв засега неоткрит от нас фабриал, може би?

Далинар погледна пак нагоре към шахтата. Километри и километри от още по-малки тунели прорязваха стените и таваните на вече обърканата система от коридори и помещения. А някъде из тях се криеше нещото, което Шалан беше нарисувала…

— Тя отговори, Сиятелен господарю! — обади се Тешав.

— Отлично — каза Далинар. — Ваше Величество, не ни остава много време. Бих искал да…

— Тя продължава да пише — прекъсна го Тешав. — Извинете ме, Сиятелен господарю. Казва, че… ъ-ъ…

— Просто го прочети, Тешав — подкани я Далинар. — Вече съм свикнал с Фен.

— „Проклятие, човече. Ще ме оставиш ли на мира най-после? Не съм спала както трябва от седмици. Вечната буря ни удари за втори път; едва успяваме да опазим града от пълното разрушение.“

— Разбирам, Ваше Величество — продиктува Далинар. — И с готовност бих ви изпратил помощта, която обещах. Моля ви да сключим споразумение. Достатъчно дълго вече отбягвате молбите ми.

Столът най-после падна от стената и изтрака шумно на пода. Далинар се подготви за още един рунд словесна схватка, половинчати обещания и завоалирани послания. Фен ставаше все по-студена и формална с течение на кореспонденцията им.

Далекосъобщителят започна да пише, но спря почти веднага. Тешав го погледна с мрачно изражение и прочете на глас:

— „Не.“

— Ваше Величество — отвърна Далинар. — Това не е подходящ момент да упорствате да се борите сама! Моля ви. Умолявам ви. Послушайте ме!

— „Вече би трябвало да сте се убедили“ — гласеше отговорът, — „че този съюз никога няма да се осъществи. Колин… Откровено казано, изумяваш ме. Умелият ти език и учтивостта ти биха накарали човек да реши, че наистина смяташ, че това ще се получи. Но със сигурност разбираш истината. Един монарх трябва да е или глупав, или отчаян, за да пусне алетска войска в самия център на столицата си. Проявявала съм се като първото от време на време, и действително започвам да се приближавам към второто, но… Бурята да го тръшне, Колин. Не. Няма да бъда онази, която най-накрая да ви даде възможността да завземете Тайлена. А в изключително малко вероятния случай, че говориш искрено — съжалявам.“

Посланието звучеше наистина окончателно. Далинар се приближи към Тешав и се вгледа в непроницаемите завъртулки на страницата, които някак си образуваха писмото на жените.

— Имаш ли още някакви идеи? — попита той Навани, която въздъхна и се настани на стола до Тешав.

— Не. Фен е твърдоглава, Далинар.

Далинар хвърли поглед към Таравангян. Дори той беше предположил, че истинската му цел е завоеванието на нови територии. И кой не би сметнал същото, като се имаше предвид историята му?

„Може би щеше да е друго, ако можех да разговарям с тях лично“, помисли си той. Но без Клетвените порти, това беше на практика невъзможно.

— Благодари й за отделеното време — каза Далинар. — И й кажи, че предложението ми продължава да важи.

Тешав започна да пише, а Навани погледна към Далинар, забелязала онова, което писарката не беше — напрежението в гласа му.

— Добре съм — излъга той. — Трябва ми само малко време да обмисля нещата.

Излезе от стаичката, преди тя да успее да възрази, а стражниците отвън поеха след него. Имаше нужда от чист въздух; откритото небе винаги му се струваше така примамливо. Но краката му не го отведоха в тази посока. Вместо това откри, че навлиза все по-навътре из коридорите.

А сега какво?

Също както винаги, хората не му обръщаха внимание, освен ако не държеше меч в ръка. Бурята да го вземе — сякаш искаха да подходи с лошо.

Обикаля из тунелите цял час, без да стигне доникъде. Накрая Лин, вестоноската, го откри. Съобщи му задъхано, че от Мост Четири го молят да иде при тях, но не са уточнили защо.

Далинар я последва. Мисълта за скицата на Шалан продължаваше да му тежи. Дали не бяха открили още един труп? И наистина, Лин го поведе към онзи район, където бяха намерили Садеас.

Лошото предчувствие на Далинар се засили. Лин го отведе до един балкон, където го посрещнаха войниците Лейтен и Пеет.

— Кой е този път? — попита ги той.

— Кой… — смръщи вежди Лейтен. — А! Не, сър, не е нищо такова. Друго е. Насам.

Поведе го по стълбите надолу към широкото поле пред първия етаж на кулата, където чакаха още трима войника, застанали до широките каменни саксии, най-вероятно предназначени за кореноплодни.

— Забелязахме го случайно — каза Лейтен, докато вървяха между саксиите. Едрият войник беше приветлив и непринуден и говореше с Далинар, Върховния принц, като с някой от приятелите си в таверната. — Патрулираме по-често, както заповядахте, и следим за нещо необичайно, и… Ами, Пеет забеляза нещо необичайно.

Посочи нагоре към стената и добави:

— Ето. Виждате ли тази линия?

Далинар присви очи и различи тънка пукнатина, която минаваше през скалата. Какво би могло да среже камъка така? Изглеждаше почти като…

Сведе поглед към най-близките до тях саксии. А там, от каменния под между две от тях, стърчеше дръжката на меч.

Вълшебен меч.

Човек лесно можеше да я пропусне. Мечът беше потънал чак до скалата долу. Далинар коленичи, извади една кърпичка от джоба си и хвана дръжката с нея.

Макар че не беше докоснал оръжието пряко, дочу един много далечен стон — като вик, замрял в нечие гърло. Събра сили, изтръгна го от скалата и го постави върху празната саксия.

Върхът на сребристия Меч беше извит почти като рибарска кукичка. Острието беше още по-широко от това на повечето Вълшебни мечове, а повърхността му в близост до дръжката беше набраздена от вълнички. Позна го; позна го мигновено. Беше го използвал в продължение на десетилетия — откакто спечели битката в Дълбините преди всичките онези години.

Заклеващия.

Вдигна поглед нагоре.

— Убиецът трябва да го е пуснал през онзи прозорец. Одрал е скалата с върха си, докато е падал, и се е забил тук.

— И ние така предположихме, Сиятелен господарю — каза Пеет.

Далинар сведе очи към Меча. Неговия Меч.

„Не. Далеч не мой.“

Подготви се за писъците, които щяха да последват, преди да го хване. Писъците на мъртвите духчета. Не бяха като острите крясъци на болка, които чуваше, когато докоснеше друго Вълшебно острие; приличаха повече на тихи хленчове. Стоновете на човек, притиснат в ъгъла, напълно победен и изправен пред ужасяваща участ, но прекалено изтощен, за да продължи да вика.

Далинар стисна зъби и понесе Острието — познатата му тежест — с тъпия край, облегнат на рамо. Влезе обратно в кулата през друг вход, последван от стражниците, съгледвачката и петима войници.

— Обеща да не използваш мъртви Остриета — прогърмя гласът на Отеца на Бурята в главата му.

— Успокой се — прошепна Далинар. — Няма да се свързвам с него.

Отеца на Бурята изтътна ниско, заплашително.

— Този не пищи така високо, както останалите. Защо?

— Спомня си клетвата ти — отвърна Отеца. — Спомня си деня, в който си го спечелил, а още по-добре — деня, в който си се отказал от него. Мрази те — но по-малко, отколкото мрази останалите.

Далинар подмина неколцина от фермерите на Хатам, които доскоро полагаха безплодни опити да отгледат полипи на лавис. Привлече не един поглед; дори в тази кула, пълна с войници, Върховни принцове и Сияйни рицари, беше необичайна гледка някой да носи Вълшебно острие открито.

— Може ли да бъде спасен? — прошепна Далинар, след като навлязоха навътре и се заизкачваха по едно стълбище. — Има ли начин да се спаси духчето, което е създало това Острие?

— Не ми е известно да има — отвърна Отеца на Бурята. — Мъртво е — също като човекът, който наруши клетвата си, за да го убие.

Отново Загубените Сияйни рицари и Измяната — онзи съдбовен ден, в който Рицарите бяха нарушили клетвите си, бяха изоставили Вълшебните си оръжия и си бяха тръгнали. Далинар беше станал свидетел на всичко това в едно от своите видения, макар че още нямаше представа каква е била причината.

Защо? Какво ги беше накарало да постъпят така крайно?

В края на краищата стигна до частта на кулата, която принадлежеше на Садеас, и макар че войниците в зелено и бяло проверяваха кой влизаше, той знаеше, че няма да посмеят да спрат Върховен принц — особено Далинар. Видя как вестоносците хукват пред него, за да съобщят за пристигането му. Той тръгна след тях, за да е сигурен, че се движи в правилната посока. Така беше; тя явно беше в покоите си. Далинар спря пред хубавата дървена врата и прояви любезността да почука.

Един от вестоносците, който беше последвал, отвори вратата, все още задъхан. Сиятелната Садеас седеше на трона, поставен в средата на помещението. Амарам се беше изправил от едната й страна.

— Далинар — поздрави го Иалаи и му кимна като кралица на поданик.

Далинар свали Вълшебния меч от рамото си и го остави внимателно на пода. Не се получи така драматично, както ако го беше забил в камъка, но сега, когато можеше да чуе писъците на Острието, искаше да се отнася към него с необходимото уважение.

Обърна се и понечи да си тръгне.

— Сиятелен господарю? — повика го Иалаи, като се изправи. — В замяна на какво ни давате това?

— Не е размяна — отговори Далинар, като пак се обърна към нея. — По право ви принадлежи. Стражниците ми са го открили днес; убиецът го е хвърлил през един от прозорците.

Тя присви очи, вгледана в него.

— Не го убих аз, Иалаи — добави Далинар уморено.

— Разбирам това. Не ти е останала дързост да направиш нещо такова.

Без да обръща внимание на хапливата й забележка, Далинар се обърна към Амарам. Високият, изискан мъж отвърна на погледа му.

— Ще се погрижа някой ден да получиш онова, което ти се полага, Амарам — каза му Далинар. — След като всичко това приключи.

— Както вече казах, признавам правото ти на това.

— Иска ми се да можех да се доверя на думите ти.

— Не отричам онова, което бях принуден да сторя, Сиятелен господарю — каза Амарам, като пристъпи напред. — Появата на Пустоносните само доказва, че бях прав. Нуждаем се от войници, които умеят да си служат с Вълшебни оръжия. Историите за тъмнооки, заслужили Остриета, са много увлекателни, но наистина ли смятате, че разполагаме с време, което да губим в приказки, вместо да се заемем с належащата действителност?

— Ти уби беззащитни хора — процеди Далинар през зъби. — Хора, които бяха спасили живота ти.

Амарам се наведе и вдигна Заклеващия.

— Ами стотиците, ако не и хиляди, които загинаха по време на вашите битки?

Те впиха очи един в друг.

— Уважението ми към вас е дълбоко, Сиятелен господарю — заговори пак Амарам. — Животът ви е осеян с велики постижения и сте го прекарал в борба в името на благоденствието на Алеткар. Но вие — и ви уверявам, че наистина отправям тази забележка с уважение, — сте лицемер. Заел сте сегашното си място благодарение на безскрупулната си решимост да извършите без колебание всичко, което се изисква за целта. Именно заради тази диря от трупове след себе си можете да си позволите лукса да проповядвате някакъв фантасмагоричен, мъгляв морал. Е, това може и да успокоява съвестта ви по отношение на миналото, но моралът не е нещо, което да можете да захвърлите преди битка, а после отново да прегърнете, щом приключите с кръвопролитията.

И му кимна учтиво, сякаш не го беше пробол право в стомаха с думите си.

Далинар се завъртя и загърби Амарам, който продължаваше да държи Заклеващия. Закрачи по коридорите така бързо, че на стражниците му им се налагаше да подтичват, за да го настигнат. Най-накрая стигна до покоите си.

— Оставете ме сам — заповяда на стражата и войниците си.

Те се поколебаха. Бурята да ги тръшне. Далинар се обърна, готов да избухне, но си наложи да се успокои.

— Нямам намерения да обикалям из кулата сам. Ще спазвам собствените си закони. Вървете.

Те неохотно си отидоха, като оставиха вратата му без охрана. Далинар влезе във външната дневна, където беше наредил да оставят по-голямата част от мебелите. Нагревателният фабриал на Навани сияеше меко в единия ъгъл, до малко килимче, върху което бяха подредени няколко стола. Най-после разполагаха с достатъчно Светлина на Бурята, за да го включат.

Примамен от топлината, Далинар се приближи към фабриала. Изненада се, когато завари Таравангян да седи на един от столовете, загледан в дълбините на блестящия рубин, който разпръсваше топлина в стаята. Е, нали все пак го беше поканил да използва дневната, когато пожелаеше.

Далинар, който искаше да остане сам, се замисли дали да не излезе. Не беше сигурен, че Таравангян го е забелязал. Но топлината беше така уютна. В кулата имаше малко огнища, и дори на завет от вятъра, на човек винаги му беше студено.

Настани се на един от другите столове и въздъхна дълбоко. Таравангян не каза нищо, благословен да беше. Седяха заедно пред не-огъня, втренчени в сияйния скъпоценен камък.

Бурята да го вземе, дано, как се беше провалил днес. Съюз нямаше да има. Не можеше да укроти дори алетските Върховни принцове.

— Не е съвсем като да седнеш пред огнището, а? — обади се най-накрая Таравангян с мек глас.

— Не е — съгласи се Далинар. — Липсва ми пукането на цепениците, танца на огнените духчета.

— Но и това си има своя чар. Лек, почти неуловим. Вижда се как Светлината на Бурята се движи вътре.

— Една само наша, малка буря — каза Далинар. — Хваната, овладяна и впрегната на работа.

Таравангян се усмихна. Очите му бяха озарени от Светлината на рубина.

— Далинар Колин… имаш ли нещо против да те попитам нещо? Как разбираш кое е правилно?

— Доста възвишен въпрос, Ваше Величество.

— Наричай ме „Таравангян“, моля те.

Далинар кимна.

— Отрекъл си се от Всевишния — продължи Таравангян.

— Аз…

— Не, не. Не съм на път да те обявя за еретик. Това не ме вълнува, Далинар. Самият аз съм поставял под въпрос съществуването на божествата.

— Струва ми се, че Бог трябва да съществува — каза Далинар тихо. — Умът и душата ми се бунтуват срещу мисълта да не е така.

— Не е ли наш дълг като крале да си задаваме въпроси, пред които душите и умовете на останалите хора треперят?

— Може би — отговори Далинар.

Вгледа се в Таравангян. Кралят изглеждаше така дълбоко умислен.

„Да, в него наистина е останала част от стария Таравангян“, каза си Далинар. „Останалите го прецениха грешно. Може да е бавен, но това не означава, че не мисли изобщо.“

— Усещал съм топлина, която идва от някъде отвъд — заговори Далинар. — Светлина, която почти съзира. Ако Бог съществува, то той не е Всемогъщия — онзи, който се нарече Чест. Той беше създание. С голяма мощ, но все пак само създание.

— Откъде тогава знаеш кое е правилно? По какво се водиш?

Далинар се наведе напред. Стори му се, че мерна нещо по-голямо сред мъждукащата светлина на рубина. Нещо, което се движеше като риба в аквариум.

Продължи да го облива топлина. Светлина.

— „На шейсетия ден“ — прошепна Далинар, — „минах през един град, чието име не ще разкрия. Макар още да не бях напуснал земите, над които властвах, бях достатъчно далеч от дома, за да не ме разпознае никой. Дори онези, които виждаха лицето ми всеки ден — на печата, поставен върху официалните документи, които засвидетелстваха властта им, — нямаше да съзрат в този скромен странник своя крал.“

Таравангян го погледна объркано.

— Цитат е — обясни Далинар. — Някога, много отдавна, един крал предприел пътуване. Крайната му цел бил именно този град. Уритиру.

— А… — възкликна Таравангян. — „Пътят на кралете“, нали? Адротагия ми е споменавала тази книга.

— Да — каза Далинар. — „В този град открих мъже, превърнати в демони. Беше се случило убийство. Един пазител на дивеча, комуто било поверено да се грижи за животните на господаря на тези земи, бил нападнат. Останал жив само колкото да прошепне, че трима от останалите пазители били извършили ужасното престъпление. Когато пристигнах, разпитваха мъжете, задаваха въпроси. Видите ли, господарят на тези земи имал още четирима пазители на дивеча. Трима от тях носели отговорност за злодеянието, и вероятно нямало даже да бъдат заподозрени, ако били сварили да го довършат. Всеки от четиримата настоятелно твърдял, че именно той нямал нищо общо с нападението. И колкото и да ги разпитвали, не успели да узнаят истината.“

Далинар млъкна.

— Какво станало после? — попита Таравангян.

— Отначало не споменава — отговори Далинар. — Само повдига същия въпрос отново и отново на различни места в книгата. Трима от тези мъже били опасни престъпници, виновни за предумишленото убийство на колегата си. Единият бил невинен. Как следва да постъпи човек?

— Да обеси и четиримата — прошепна Таравангян.

Далинар се обърна към него, изненадан да чуе такава жестока забележка от него. Но кралят изглеждаше опечален, далеч не жесток.

— Работата на господаря на тези земи е да предотврати по-нататъшни убийства — продължи той. — Съмнявам се, че онова, което се разказва в книгата, се е случило наистина. Прекалено простичка, нагласена метафора е. Истинският живот е далеч по-объркан. Но ако приемем, че действително е станало така, и е нямало абсолютно никакъв начин да се разбере кои са били виновни… си длъжен да обесиш и четиримата. Не е ли така?

— Ами невинния мъж?

— Един невинен ще бъде убит, но трима убийци ще бъдат спрени. Не е ли това най-удачното решение и най-сигурният начин да защитиш народа си? — каза Таравангян и потри чело. — Отче на Бурята. Звуча като безумец, нали? Но не е ли вид лудост да бъдеш натоварен с отговорността за подобни решения?

„Лицемер“, дочу Далинар обвинителния глас на Амарам.

Той и Гавилар не си бяха давали труда да измислят захаросани извинения, когато поемаха на война. Постъпваха като мъже: сражаваха се и побеждаваха. Едва по-късно Гавилар беше започнал да търси оправдания за действията им.

— Защо да не пуснат всички? — попита Далинар. — Ако не можеш да докажеш кой е виновен — ако няма как да бъдеш сигурен, — според мен трябва да ги пуснеш.

— Да… един невинен от четирима е твърде много за теб. В това също има логика.

— Не, колкото и да било невинни са твърде много.

— Така казваш — отвърна Таравангян. — Много хора твърдят същото, но невинни хора все пак стават жертва на нашите закони — всички съдии имат недостатъци, както ни е известно. Рано или късно се стига до екзекуция на човек, който не е заслужил наказанието си. Това е бремето, което обществото трябва да носи в замяна на сигурността и реда.

— Ненавиждам това — каза Далинар тихо.

— Да… Аз също. Но тук не става въпрос за моралност, нали? Тук става въпрос за граници. Колко виновни трябва да бъдат наказани, за да приемеш една невинна жертва за приемлива цена? Хиляда? Десет хиляди? Стотина? Като се замисли за това човек, всички сметки са безсмислени — с изключение на една: повече добро ли е било направено, отколкото лошо? Ако е така, то законът си е свършил работата. И затова… трябва да обеся и четиримата — обясни Таравангян и направи кратка пауза. — И бих ридал всяка нощ, задето съм го направил.

Проклятие. Далинар отново преосмисли преценката си за Таравангян. Кралят говореше тихо, но не бавно. Просто беше човек, който обичаше да обмисля нещата дълго, преди да се ангажира с отговор.

— Накрая Нохадон казва, че господарят на земите взел умерено решение — каза Далинар. — Пратил и четиримата в затвора. Макар че наказанието трябвало да бъде смърт, той смесил в едно вината и невинността и решил, че средноаритметичната вина на четиримата заслужава само затвор.

— Не е искал да се обвързва с твърдо решение — отбеляза Таравангян. — Не е търсел справедливост, а успокоение на собствената съвест.

— И все пак онова, което е направил, е било вариант.

— Кралят казва ли какво би направил той? — попита Таравангян. — Онзи, който е написал книгата?

— Пише, че единственото правилно решение би било да се оставиш Всемогъщия да те води и да съдиш всекиго поотделно, като вземеш предвид обстоятелствата.

— Значи и той не е искал да се обвързва с решение — каза Таравангян. — Очаквах повече.

— Книгата му е била посветена на пътешествието му — отговори Далинар. — И на въпросите му. Мисля, че на този така и не е успял да си отговори. Иска ми се да беше.

Седяха до не-огъня още известно време, преди Таравангян да стане и да положи длан на рамото на Далинар.

— Разбирам — каза той тихо и излезе.

— Добър човек беше — чу Далинар гласът на Отеца на Бурята.

— Нохадон ли?

— Да.

Далинар се изправи от стола, раздвижи скованите си крайници и прекоси покоите си. Не спря в спалнята, макар че вече ставаше късно, а вместо това излезе на балкона. Искаше да погледа облаците.

— Таравангян греши — заговори пак Отеца на Бурята. — Ти не си лицемер, Сине на Чест.

— Такъв съм — възрази Далинар тихо. — Но понякога лицемерът е просто човек, който тепърва се променя.

Отеца на Бурята изтътна. Идеята за промяна не му допадаше.

„Да обявя ли война на останалите кралства“, запита се Далинар, „и да се помъча да спася света? Или да остана тук и да се преструвам, че мога да се справя с всичко това сам?“

— Можеш ли да ми покажеш и друго видение на Нохадон? — попита Далинар Отеца на Бурята с надежда.

— Показах ти всички, които бяха предназначени за твоите очи — отвърна Отеца. — Не мога да ти покажа повече.

— Тогава искам да видя отново онова, в което се запознах с Нохадон — каза Далинар. — Но нека първо да ида да повикам Навани. Искам да запише какво ще й разкажа.

— Не искаш ли да покажа видението и на нея? — попита Отеца. — Така ще може да го опише сама.

Далинар замръзна.

— Можеш да показваш виденията и на други?

— Беше ми дадено следното нареждане: да избера кой би имал най-голяма полза от тях. — Отеца направи кратка пауза и продължи неохотно: — Да избера Връзкотвореца.

Не, не му харесваше мисълта, че е обвързан, но това беше част от заповедта, която му бяха дали.

На Далинар дори не му беше хрумвало такова нещо.

Отеца на Бурята можеше да показва виденията и на други.

— На всекиго? — настоя да се увери той. — Можеш да ги показваш на всекиго?

— По време на буря мога да го направя с всекиго — отговори Отеца. — Но за теб това не е задължително, затова можеш да се присъединиш към видението, в което съм поставил друг, дори да се намираш далеч.

Бурята да го тръшне, дано! Далинар избухна в смях.

— Какво направих? — попита Отеца на Бурята.

— Току-що реши проблема ми!

— Проблема от „Пътят на кралете“ ли?

— Не, по-голям проблем. Искаше ми се да има начин да се срещна с останалите монарси на четири очи — ухили се Далинар. — Струва ми се, че по време на следващата буря кралица Фен от Тайлена ще преживее нещо наистина забележително.