Брандън Сандърсън
Заклеващия (36)

27
Да се преструваш

„Ще изповядам своята ерес. Няма да се отрека от онова, което казах — независимо колко настояват ардентите.“

Из Заклеващия, предговор

Звуците от спор между политици достигнаха до ушите на Шалан, докато скицираше. Седеше на една каменна пейка в дъното на просторната заседателна зала близо до върха на кулата. Беше си донесла възглавница, на която да седне, а Шарка си хъмкаше нещо доволно на малкия пиедестал до нея.

Седеше, вдигнала крака във въздуха, опряла скицника на бедрата си и прехвърлила обутите си с чорапи крака през облегалката на мястото отпред. Не беше най-елегантната възможна поза; ако я беше видяла, Сиятелната щеше да потъне в земята от срам. В предната част на аудиторията стоеше Далинар, вгледан в сияйната карта, която двамата с Шалан бяха създали с обединени сили. Беше поканил и Таравангян, Върховните принцове, съпругите им и главните им писари. Елокар беше дошъл с Калами, която напоследък беше започнала да изпълнява ролята на негов главен писар.

Ренарин беше застанал до баща си, облякъл униформата си на Мост Четири, и изглеждаше сякаш се чувства някак неловко — тоест, както винаги. Адолин се беше настанил наблизо, скръстил ръце и от време на време прошепваше по някоя шега на някой от мостовите от Мост Четири.

Сиятелната трябваше да бъде тук и да участва в тази дискусия, от която зависеше бъдещето на целия свят. Вместо това, Шалан седеше тук и рисуваше. Светлината в тази зала беше просто толкова хубава — благодарение на широките стъклени прозорци. Беше й дотегнало да се чувства като хваната в капан в тъмните коридори на ниските етажи и вечно да има усещането, че някой я следи.

Довърши рисунката си и я обърна към Шарка, хванала скицата с обвитата си в ръкав лява ръка. Той се надигна от мястото си, за да я разгледа по-добре: изобразяваше пролуката, в която се спотайваше безформената фигура с изцъклени, нечовешки очи.

— Хмммм — изтананика Шарка. — Да, така беше.

— Трябва да е някакъв вид духче, нали?

— Имам чувството, че би трябвало да зная — отговори той. — Това е… нещо от преди много отдавна. Много, много отдавна…

Шалан потрепери.

— Защо е тук?

— Не мога да кажа — отвърна Шарка. — То не е нещо наше. Негово е.

— Древно духче на Зло. Чудесно — отбеляза Шалан, прелисти страницата и я прегъна през върха на скицника, за да започне нова рисунка.

Останалите продължаваха да разговарят за обединението — Тайлена и Азир се споменаваха най-често като най-важните държави, които трябваше да привлекат на своя страна сега, след като Ири бяха заявили пределно ясно, че са се присъединили към врага.

— Сиятелна Калами — тъкмо казваше Далинар. — Последният доклад. В него се споменаваше, че голям контингент от врага се е събрал в Марат, нали така?

— Да, Сиятелен господарю — отвърна писарката от писалището, зад което седеше. — В Южен Марат. Вие изказахте предположение, че малобройното население в района е станало причина Пустоносните да изберат това място за сборен пункт.

— Ириалците се възползваха от възможността да ударят на изток, тъй като винаги са искали да го направят — каза Далинар. — Ще завоюват Рира и Бабатарнам. Междувременно, областите като Триакс, например — в южната част на централен Рошар, — постепенно потъват в неизвестност.

Сиятелната Калами кимна и Шалан потупа устни с молива си. Това обстоятелство налагаше определени изводи. Как беше възможно цял град да бъде в неизвестност? В днешни дни, в големите градове — и особено пристанищните такива — имаше стотици работещи далекосъобщители. Всеки светлоок или търговец, който искаше да следи промените в цените или да поддържа контакт с по-отдалечените си територии, разполагаше с такъв.

Далекосъобщителите в Колинар се бяха включили веднага, щом бурите се бяха завърнали — а после спряха един по един. В последните доклади се твърдеше, че около града се събират войски. А после… нищо. Явно врагът бе намерил някакъв начин да открие всеки от далекосъобщителите.

Поне най-после бяха получили вести от Каладин. Този път — един-единствен глиф, с който ги съветваше да бъдат търпеливи. Не беше успял да отиде в град, където да има кой да напише съобщението му, но искаше да знаят, че е добре. Освен ако някой друг не беше фалшифицирал глифа, за да ги заблуди.

— Врагът се опитва да завземе Клетвените порти — заключи Далинар. — Всичките им маневри, като изключим струпването им в Марат, сочат към този извод. Инстинктът ми говори, че войската им планира контраатака на Азир — или дори да иде до Я Кевед и да се опита да го нападне.

— Имам доверие на преценката на Далинар — подкрепи го Върховният принц Аладар. — Щом той вярва, че това е най-вероятният бъдещ развой на събитията, трябва да се вслушаме в него.

— Ха — възкликна Върховният принц Рутар. Лукавият мъж се беше облегнал на отсрещната стена и едва слушаше какво се говори. — Кого го вълнува твоето мнение, Аладар? Забележително е, че изобщо още виждаш, като се има предвид къде си си заврял главата в последно време.

Аладар се завъртя и стрелна ръка настрани, готов да привика Вълшебния си меч. Далинар го спря — както Рутар със сигурност знаеше, че ще направи. Шалан поклати глава и се вдълбочи още повече в скицата. Няколко духчета на сътворението се носеха над скицника й — едното имаше формата на мъничка обувка, а другото — на молив като този, който използваше.

В момента нахвърляше щрихите на рисунка на Върховния принц Садеас, нарисувана без определен Спомен. Никога не бе имала намерението да прибавя него към колекцията си. Завърши скицата набързо и прелисти на онази на Сиятелния господар Перел — онзи, когото бяха открили мъртъв в един от коридорите на Уритиру. Опита се да възпроизведе лицето му без раните.

После прелисти пак ту на едната, ту на другата рисунка. „Приличат си, наистина“, реши тя. „Подобни месести лица. Подобно телосложение.“ На следващите две страници имаше рисунки на двамата рогоядци. Те също изглеждаха доста подобни. А двете убити жени? Защо си беше признал онзи мъж, че е удушил съпругата си, а после се беше заклел, че не е убил другата жертва? Една стигаше да бъдеш екзекутиран.

„Това духче имитира престъпленията“, помисли си Шалан. „Убива или ранява по същия начин, по който са се случили нападенията отпреди няколко дни. Нещо като… подражател?“

Шарка привлече вниманието й, като затананика тихо. Шалан вдигна глава и забеляза към нея да се приближава човек: жена на средна възраст с къса черна коса, подстригана почти до голо. Носеше дълга пола, риза с копчета и жилетка. Облекло като на тайленски търговец.

— Какво рисувате, Ваше Сиятелство? — попита я жената на веденски.

Да чуе родния си език така неочаквано бе странно, затова на Шалан й отне секунда да проумее смисъла на думите.

— Хора — отвърна тя и затвори скицника си. — Обичам да рисувам портрети. Вие дойдохте с Таравангян. Неговата Повелителка на стихиите.

— Малата — представи се жената. — Но не съм негова. Обърнах се към него, защото ми беше удобен — Искра предложи да се насочим към Уритиру, след като беше възроден.

Тя огледа обширната аудитория. Шалан не можеше да открие духчето й наоколо.

— Смятате ли, че наистина сме били достатъчно да напълним тази зала? — попита Малата.

— Десет ордена — отговори Шалан, — със стотици членове в повечето от тях. Да, предполагам, че сме били — всъщност се съмнявам, че е било възможно да се съберат всички от ордените.

— А сега сме четирима — отбеляза жената нехайно и изгледа Ренарин, който стоеше сковано до баща си и се потеше под погледите на присъстващите, които от време на време се обръщаха към него.

— Петима — поправи я Шалан. — Някъде извън града има един летящ мостови — а и това сме само хората, които сме се събрали тук. Със сигурност трябва да има и други като теб, които още търсят начин да се свържат с нас.

— Ако желаят — каза Малата. — Не е задължително нещата да са устроени така. Защо да бъдат? Не се наредиха много добре за Сияйните рицари последния път, нали?

— Може и така да е — призна Шалан. — Но сега не е моментът да си правим опити. Опустошението започна отново. Не смятам, че е толкова лошо да се уповаваме на миналото, за да оцелеем след него.

— Любопитно е, че единственото доказателство за цялата тази работа с „Опустошението“ са думите на няколко самомнителни алети, а, сестро?

Шалан примигна от изненада заради нехайния начин, по който бяха казани тези думи — и придружени от намигване. Малата й се усмихна и се запъти небрежно към предната част на залата.

— Е — прошепна Шалан, — тя със сигурност ще ме изнерви.

— Хммм — проточи Шарка. — Ще стане по-лошо, когато започне да унищожава.

— Да унищожава?

— Прахоносна е — каза Шарка. — Духчетата като нейното… хмммм… те обичат да чупят нещата около себе си. Искат да видят какво има вътре.

— Очарователно — отбеляза Шалан и запрелиства рисунките си.

Онова нещо в процепа между стаите. Мъртвите мъже. Това беше достатъчно информация, че да я представи пред Далинар и Адолин и възнамеряваше да го направи днес, след като вече беше приключила със скиците.

А после?

„Трябва да го хвана“, каза си. „Да наблюдавам пазара. Рано или късно ще се появи следващата жертва. А няколко дни по-късно, онова нещо ще се опита да повтори престъплението.“

Може би беше добра идея да тръгне да патрулира из неизследваните части от кулата? Да го търси, вместо да го чака да нападне?

Тъмните коридори. Всеки тунел, подобен на невъзможна черта в рисунка…

Помещението беше притихнало. Шалан се отърси от размисъла, в който беше потънала, и вдигна глава да види какво се случва. Иалаи Садеас току-що се беше появила на един паланкин. Придружаваше я позната фигура: Меридас Амарам беше висок мъж със светлокафяви очи, квадратно лице и набито, крепко тяло. Освен това беше и убиец, крадец и предател. Бяха го заловили, докато се опитваше да открадне един Вълшебен меч — доказателство, че твърденията на капитан Каладин по негов адрес бяха верни.

Шалан стисна зъби, но откри, че гневът й се е… охладил. Не беше изчезнал. Не, нямаше да прости на този човек, че беше убил Хеларан. Но неудобната истина беше, че не знаеше нито как, нито защо брат й е станал негова жертва. Почти дочуваше гласа на Ясна да й шепне: „Не съди прибързано, щом не знаеш достатъчно.“

Адолин се изправи и пристъпи към Амарам, като навлезе в самия център на илюзорната карта, наруши повърхността й и изпрати малки вълнички от сияйна Светлина на Бурята към краищата й. Втренчи се в Амарам кръвнишки, но Далинар положи длан на рамото му предупредително.

— Сиятелна Садеас — заговори Далинар. — Радвам се, че склонихте да се присъедините към събранието ни. Мъдростта ви ще ни е от полза, докато обсъждаме тактиките.

— Не съм дошла заради плановете ви, Далинар — отвърна Иалаи. — Дойдох, защото ми беше удобно място, където да мога да говоря с всички ви. Аз и съветниците ми достигнахме до заключението, че наследникът, моят племенник, е твърде млад. Не бива да оставяме дом Садеас без надежден водач точно сега, затова взех решение.

— Иалаи — каза Далинар, като пристъпи до сина си насред илюзията. — Нека първо го обмислим заедно. Моля те. Имам една идея, която, макар и нетрадиционна, може да…

— Традициите са наш съюзник, Далинар — прекъсна го Иалаи. — Мисля, че така и не успя да го проумееш напълно. Върховният маршал Амарам е най-заслужилият и почитан генерал от нашия дом. Войниците ни го уважават, а името му е известно по целия свят. Обявявам го за регент и наследник на престола на дома. По своите правомощия и във всяко едно отношение, той вече е Върховен принц Садеас. Моля, кралят да ратифицира това решение.

Шалан затаи дъх. Крал Елокар вдигна поглед от мястото, където седеше — поне привидно — дълбоко замислен.

— Законно ли е това? — попита той.

— Да — отвърна Навани, скръстила ръце.

— Далинар — каза Амарам, като пристъпи няколко стъпала по-надолу към останалите в дъното на залата.

Шалан усети как по гърба й пробяга тръпка, когато чу гласа му. Изисканата дикция, съвършеното лице, безупречната униформа… Този мъж беше онова, в което се стремеше да се превърне всеки войник.

„Не съм аз единствената, която умее да се преструва убедително“, помисли си.

— Надявам се, че скорошните ни… разногласия няма да попречат на сътрудничеството ни в името на Алеткар — продължи Амарам. — Разговарях с Нейно Сиятелство Иалаи и ми се струва, че я убедих, че дребните ни крамоли са второстепенни в сравнение с добруването на Рошар.

— Добруването — повтори Далинар. — Смяташ, че можеш да говориш за добро?

— Всичко, което сторих досега, беше в името на общото добро, Далинар — настоя Амарам с нотки на умора в гласа. — Всичко. Моля те. Зная, че възнамеряваш да вземеш законови мерки против мен. Ще се изправя пред съда, но нека отложим това до някой момент, след като Рошар е вече спасен.

Далинар изгледа Амарам в продължение на един дълъг, напрегнат момент. Накрая се обърна към племенника си и му кимна рязко.

— Тронът признава вашето назначение на регент, Ваше Сиятелство — обърна се Елокар към Иалаи. — Майка ми ще издаде официална наредба с печат в присъствието на свидетели.

— Вече е готово — отвърна Иалаи.

Далинар срещна погледа на Амарам от отсрещната страна на сияйната карта.

— Върховен принце — каза му той най-накрая.

— Върховен принце — отвърна Амарам и склони глава.

— Копеле — каза Адолин.

Далинар трепна видимо, после посочи към изхода.

— Може би ти, синко, се нуждаеш от известно време насаме, за да се успокоиш.

— Да. Хубаво — отвърна Адолин, дръпна рамо изпод дланта на Далинар и се отправи към вратата с тежки стъпки.

Шалан се замисли само за миг, след това грабна обувките и скицника си и забърза след него. Настигна го в коридора отвън, близо до мястото, където бяха паркирали паланкините на жените, и го хвана за ръката.

— Ей — каза тя тихо.

Той се обърна към нея и изражението му омекна.

— Искаш ли да поговорим по въпроса? — попита го Шалан. — Изглеждаш му още по-ядосан от преди.

— Не — промърмори Адолин. — Просто се подразних. Най-после се отървахме от Садеас, а сега този заема неговото място?

Поклати глава и продължи:

— Когато бях малък, му се възхищавах. Когато пораснах, започнах да се съмнявам в него, но мисля, че на част от мен продължаваше да й се иска той да бъде такъв, какъвто твърдяха. Мъж, който стои над неща като дребнавостта и политиката. Истински войник.

Шалан не беше особено сигурна дали е съгласна с идеята за „истински войник“ като за човек, когото не го е грижа за политика. Не би ли трябвало да осъзнава важността на причините, поради които води сраженията си?

Но войниците не говореха така. Те имаха някакъв идеал, който не й беше напълно понятен, нещо като култ към подчинението — към това да нехаеш за всичко извън бойното поле и предизвикателствата, пред които се изправяш на него.

Качиха се в асансьора, Адолин извади един скъпоценен камък — малък диамант без сфера — и го постави в празното място на парапета. От камъка започна да се отцежда Светлина на Бурята, балконът се разтресе и бавно започна да се снишава. Щяха да спрат платформата на долния етаж, като извадят камъка от мястото му. Един обикновен лост, който можеше да се натиска надолу или нагоре, определяше посоката.

Спуснаха се под горния етаж и Адолин застана до парапета, за да огледа централната шахта с големия прозорец от едната й страна. Започваха да я наричат „атриума“ — макар че представляваше атриум, висок десетки етажи.

— На Каладин няма да му хареса — отбеляза Адолин. — Амарам да е Върховен принц? Двамата с него прекарахме седмици в затвора заради нещата, които онзи човек направи.

— Мисля, че Амарам е убил брат ми.

Адолин се обърна рязко и се втренчи в нея.

— Какво?

— Амарам има Вълшебен меч — обясни Шалан. — Виждала съм го преди в ръцете на брат ми, Хеларан. Беше по-възрастен от мен и напусна Я Кевед преди години. Доколкото успях да разбера, в някакъв момент се е състояло сражение между него и Амарам, който в крайна сметка го е убил и е взел Вълшебния му меч.

— Шалан… Онзи Меч. Нали знаеш откъде го е получил Амарам?

— На бойното поле?

— От Каладин — поправи я Адолин и вдигна ръка към челото си. — Мостовият твърди, че е спасил живота на Амарам, като е убил притежателя на Вълшебния меч. След което Амарам избил хората на Каладин и заграбил оръжието за себе си. Това е всъщност причината двамата да се мразят.

Шалан усети как я стяга гърлото.

— О.

„Потисни го. Не мисли за това“, заповяда си.

— Шалан — пристъпи към нея Адолин. — Защо би се опитал брат ти да убие Амарам? Да не би да е знаел, че Сиятелният господар е бил покварен? Бурята да го вземе! Каладин не е подозирал нищо за това. Горкият мостови. Щеше да е по-добре за всички, ако просто беше оставил Амарам да умре.

„Не се замисляй какво означава това. Избий си го от главата.“

— Да — отвърна тя. — Хм.

— Но откъде е знаел брат ти? — попита Адолин, който беше започнал да крачи напред-назад. — Споменавал ли ти е нещо?

— Не разговаряхме много — каза Шалан. Чувстваше се като вцепенена. — Напусна дома, когато бях малка. Не го познавах добре.

Трябваше да отклони темата от това, каквото ще да става. Защото това все още беше нещо, което можеше да си наложи да погребе дълбоко в себе си. Не искаше да мисли за Каладин и Хеларан…

Пътуването с асансьора до ниските нива на кулата премина в дълго мълчание. Адолин искаше да иде пак при жребеца на баща си, но на Шалан не й се стоеше да го чака сред миризмата на конска тор. Слезе на втория етаж и се запъти към стаята си.

Тайни. „Има и по-важни неща на света“, казал беше Хеларан на баща им. „По-важни дори от теб и твоите престъпления.“

Мраизе знаеше нещо за това. Отказваше да й разкрие загадките просто така — също както някой възрастен би използвал обещанието за бонбони, за да накара някое дете да го послуша. Но всичко, което искаше от нея, беше да проучи нередностите в Уритиру. Това беше нещо хубаво, нали? Тя така или иначе щеше да го направи.

Шалан следваше извитите коридори по маршрута, по който работниците на Себариал бяха окачили фенери за куки на стените. Заключени и пълни само с евтини диамантени сфери, те не си струваха усилията да бъдат разбити и ограбени — но пък и светлината им беше доста мътна.

Трябваше да остане в аудиторията горе; в нейно отсъствие картата сигурно се беше разпаднала. Това я караше да се чувства виновна. Дали имаше начин да се научи да прави илюзии, които да траят и след като тя си тръгне? Щяха да имат нужда от Светлина на Бурята, която да ги захранва…

Във всеки случай, тя трябваше да напусне заседанието. Тайните, които този град таеше в себе си, бяха прекалено интригуващи, че да ги пренебрегва повече. Спря насред коридора, извади скицника си и разгърна страниците, загледана в лицата на мъртвите мъже.

Докато прелистваше разсеяно, попадна на една скица, която не си спомняше да е рисувала — поредица преплетени, дразнещи окото линии, грубо надраскани и несвързани.

Усети как изстива.

— Кога съм нарисувала това?

Шарка се плъзна нагоре по роклята й и спря в началото на шията й. Затананика леко — звук, който издаваше безпокойството му.

— Не си спомням.

Тя прелисти на следващата страница. Тук беше нарисувала множество линии, които се разпростираха от една изходна точка, объркани и хаотични, и накрая се превръщаха в конски глави с разкъсана кожа, оцъклени очи и отворени усти. Беше гротескно до степен да й прилошее.

„О, Отче на Бурята…“

Пръстите й трепереха, докато отгръщаше на следващата страница. Тя беше цялата надраскана с черно със спираловидни черти към средата. Дълбока бездна, безкраен коридор с нещо ужасяващо и неизвестно в края му.

Тя затвори скицника рязко.

— Какво ми става?

Шарка изтананика объркано.

— Дали да не… избягаме?

— Къде?

— Далеч. Далеч от това място. Хмммм.

— Не.

Тя потрепери. Част от нея беше изпаднала в паника, но не можеше да изостави тези тайни. Трябваше да ги открие, да ги притежава, да ги направи свои. Обърна се внезапно и пое в посока, обратна на стаята си. Малко по-късно влезе в казармата, където живееха войниците на Себариал. Кулата изобилстваше от такива места: обширни мрежи от стаи с издълбани направо в стените каменни нарове. Уритиру със сигурност бе представлявал военна база; поне това беше очевидно от капацитета на кулата да помещава десетки хиляди войници, и то само на долните етажи.

В общото помещение на казармата мъжете седяха тук-там, настанени удобно, свалили палтата си и заети с игри на карти или ножове. Когато мина покрай тях, те я зяпнаха, а секунда по-късно наскачаха от местата си, явно объркани дали първо да си облекат палтата, или да й отдадат чест. Шепотът, в който се различаваше думата „Сиятелна“, я следваше чак докато не стигна до коридора, от двете страни на който бяха разположени стаите на отделните взводове.

Нахлу при Вата и другарите му, които седяха и играеха карти на светлината на няколко сфери. Горкият Газ тъкмо беше седнал на гърнето в клозета в ъгъла, затова нададе изненадан вик и дръпна бързешком завесата, окачена пред него вместо врата.

„Трябваше да се досетя, че така ще стане“, помисли си Шалан и прикри изчервяването си с помощта на малко Светлина на Бурята. Скръсти ръце и се вгледа в останалите, докато те мързеливо се изправяха на крака и й отдаваха чест. Вече бяха само дванайсетима. Някои си бяха намерили друга работа. Неколцина бяха загинали по време на битката при Нарак.

Донякъде се беше надявала, че всички ще се разотидат постепенно — ако ще и само за да не й се налага да мисли какво да прави с тях. Сега разбираше, че Адолин е бил прав. Това й отношение към тях беше ужасно. Тези мъже представляваха ресурс и, като се имаха предвид обстоятелствата, се бяха показали забележително предани.

— Проявих се като неумел работодател — каза им тя.

— Не знам дали е така, Ваше Сиятелство — отвърна Червения. Шалан още не знаеше откъде е получил този прякор. — Заплатите идват навреме, пък и под вашето предводителство не са загивали твърде много от нас.

— Мене ме убиха — обади се Шоб от нара си и отдаде чест, без да става.

— Млъквай, Шоб — каза Вата. — Не си умрял.

— Тоя път обаче ще умра, сержант. Знам си го.

— Поне ще млъкнеш, тогава — отвърна Вата. — Ваше Сиятелство, съгласен съм с Червения. Добре се отнасяте с нас.

— Е, така или иначе, безделието беше дотук — каза Шалан. — Имам работа за вас.

Вата сви рамене, но някои от останалите изглеждаха разочаровани. Може би Адолин имаше право; може би хората като тези имаха нужда от нещо, с което да уплътняват времето си. Но нямаше да си го признаят.

— Опасявам се, че може да се окаже опасно — продължи Шалан, след което се усмихна. — И вероятно ще се наложи да се понапиете малко.