Брандън Сандърсън
Заклеващия (34)

26
Тоягата, освободен

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

В мангала, огромен като канара, гореше тамян. Далинар подсмръкна, когато Иви хвърли шепа мънички хартийки вътре. Върху всяка от тях беше изписан по един много малък глиф, след което беше сгъната няколко пъти. Ароматният пушек го обгърна, но в следващия миг се изви силен повей и той се насочи в друга посока, съпровождан от духчета на вятъра като панделки от светлина.

Иви сведе глава пред дима. Имаше странни вярвания, тази негова годеница. Според нейния народ, простите глифи не бяха достатъчни за молитвите; трябваше да се изгори и нещо по-благоуханно. Когато говореше за Йезриен и Келек, тя произнасяше имената им странно: „Йеиси“ и „Келлаи“. И не споменаваше изобщо Всемогъщия, а вместо това говореше за някого, наречен Единствения — еретична традиция, за която ардентите твърдяха, че произлиза от Ири.

Далинар склони глава за молитва. „Нека бъда по-силен от онези, които желаят смъртта ми.“ Проста и ясна — такава, каквато според него Всемогъщия би предпочел. Не искаше Иви да я изписва.

— Единствения да бди над теб, скорошен съпруже — промърмори Иви. — И да смекчи бурния ти нрав.

Присъщият й акцент, с който Далинар вече беше свикнал, беше по-явно изразен от този на брат й.

— Да го смекчи ли? Иви, не това бих желал преди битка.

— Не бива да убиваш с гняв, Далинар. Щом трябва да се сражаваш, прави го със съзнанието, че всяка смърт наранява Единствения. Защото всички сме хора в очите на Йеиси.

— Да, хубаво — отвърна Далинар.

Ардентите явно нямаха нищо против, че е на път да се венчае за жена, която беше наполовина езичница.

— Мъдро ще е да я привлечем към воринската вяра — беше му казала Йевена, главната ардентка на Гавилар. По подобен начин бе говорила и за завоеванията му. — Мечът ти ще донесе мощ и слава на Всемогъщия.

Той се зачуди нехайно какво щеше да може да си позволи, преди ардентите да изразят някакво неодобрение.

— Бъди човек, а не звяр, Далинар — каза Иви, след което се притисна в него, опря глава на рамото му и го подтикна да обвие ръце около нея.

Той го направи, но с безжизнено, отпуснато движение. Бурята да го вземе, оттук чуваше кикота на войниците, които минаваха наблизо. Да милват и утешават Тоягата преди битка? Да го прегръщат пред всички и тем подобни глезотии?

Иви извърна устните си към него и той я дари със скована, целомъдрена целувка, като едва ги докосна със своите. Тя я прие с усмивка. А усмивката й наистина беше прелестна. Животът му щеше да бъде значително по-лесен, ако Иви най-после склонеше да се оженят. Но традициите на народа й изискваха дълъг годеж, а брат й непрекъснато се опитваше да вмъкне още условия в договора.

Далинар се отдалечи с тежки стъпки. В джоба му имаше друга молитва — предоставена от Навани, която явно не беше напълно уверена в ефективността на чуждестранната писменост на Иви. Потри гладката хартия между пръстите си и не изгори молитвата.

Камъните под краката му бяха осеяни с малки дупчици — тревата се беше скрила под повърхността. Когато подмина палатките, я видя — покриваше равнината наоколо и се вееше на вятъра. Висока, почти до кръста му. Никога не беше виждал такава трева в родните си земи.

На полето се беше събрала внушителна армия — по-многобройна от всички, срещу които се бяха изправяли досега. Сърцето му подскочи в очакване. Две години политически машинации и ето ги сега. Истинска битка с истински враг.

Независимо кой победеше, това щеше да бъде битката, която щеше да определи кой ще господства над кралството. Слънцето вече се издигаше в небето, а войските се бяха подредили от север и от юг — така, че да не свети в очите на нито едната от двете страни.

Далинар ускори крачка към палатката на оръжейната и скоро вече излизаше от нея, облечен с Вълшебната броня. Качи се внимателно на седлото, когато един от конярите му доведе жребеца. Огромният черен звяр не беше бърз, но можеше да носи човек с Вълшебна броня. Далинар го насочи напред и подмина редиците войници — копиеносци, стрелци с лъкове, тежката пехота светлооки, предвождани от Иламар и снабдени с куки и въжета, с които да атакуват притежателите на Вълшебни оръжия.

Далинар продължаваше да усеща аромата на тамяна, когато откри брат си, в пълно бойно снаряжение и качен на кон, да патрулира по фронтовата линия. Далинар се приближи до него.

— Младият ти приятел не се появи за битката — отбеляза Гавилар.

— Себариал ли? — попита Далинар. — Той не ми е приятел.

— Във вражеските редици има пролука. Още го чакат — посочи Гавилар. — Според докладите е срещнал затруднения със снабдяването.

— Лъжи. Той е страхливец. Ако беше пристигнал, щеше да му се наложи да вземе страна.

Двамата подминаха Теарим, капитана на стражата на Гавилар, който си беше сложил втората Вълшебна броня на Далинар за битката. Технически погледнато, тя все още принадлежеше на Иви — не на Тох, а на самата Иви, което беше странно. Какво можеше да направи една жена с Вълшебна броня?

Да я даде на съпруга си, както изглежда. Теарим им отдаде чест. Беше много способен с Вълшебните оръжия — също като мнозина от амбициозните светлооки, и той се беше обучавал с Вълшебни мечове и Брони.

— Справи се добре, Далинар — каза Гавилар. — Тази Броня ще ни послужи добре днес.

Далинар не отговори. Макар че Иви и брат й отлагаха толкова болезнено дълго, преди да се съгласят дори на годежа, Далинар беше изпълнил своя дълг. Искаше му се само да изпитваше нещо повече към тази жена. Някаква страст, някакво истинско чувство. Не можеше да се засмее, без тя да придобие изражение, сякаш е объркана от развоя на разговора. Не можеше да се похвали, без тя да се разочарова от кръвожадността му. Все искаше той да я прегръща, сякаш ако останеше сама и за една проклета минута, щеше да умре от самота. И…

— Хей! — извика една от съгледвачките от подвижната дървена кула, където беше застанала, и посочи. — Хей! Там!

Далинар се обърна. Очакваше да види врага да се носи към тях в атака. Но не, армията на Каланор все още се подреждаше в бойни редици. Не те бяха привлекли вниманието на съгледвачката, а стадо коне. Бяха малко, единадесет или дванадесет на брой, и препускаха през бойното поле. Горди, величествени.

— Ришадийски коне — прошепна Гавилар. — Рядко се случва да стигнат толкова на изток.

Далинар преглътна заповедта да обградят зверовете. Ришадийски? Да… можеше да види духчетата, които се носеха зад тях във въздуха. Музикални духчета, кой знае защо. Нямаше никаква логика. Е, нямаше смисъл да се опитват да ги хванат насила. Не можеха да бъдат опитомени, освен ако сами не изберяха ездача си.

— Искам да направиш нещо за мен днес, братко — каза Гавилар. — Самият Върховен принц Каланор трябва да бъде убит. Докато той продължава да живее, ще има опълчение. Ако загине, родът му ще загине заедно с него, и братовчед му, Лорадар Вама, ще седне на престола.

— Ще ти се подчини ли Лорадар?

— Уверен съм, че да — отвърна Гавилар.

— Тогава ще намеря Каланор и ще сложа край на това.

— Доколкото го познавам, няма да се присъедини към битката охотно. Но той има Вълшебно оръжие. Затова…

— Затова трябва да го принудим да се намеси.

Гавилар се усмихна.

— Какво? — попита Гавилар.

— Просто се радвам, че те чувам да говориш за тактика.

— Не съм идиот — изръмжа Далинар.

Винаги внимаваше в тактическите положения на битките; просто не му допадаха нескончаемите съвещания и празните приказки.

Макар че… дори те му се струваха по-поносими в последно време. Може би беше започнал да свиква. А може да беше заради приказките на Гавилар относно създаването на династия. Все по-очевиден ставаше фактът, че тази кампания — която се проточваше вече много години — не се свежда просто до бързо заграбване на нови територии.

— Доведи ми Каланор, братко — каза Гавилар. — Имаме нужда от Тоягата днес.

— Трябва само да го освободиш.

— Ха! Сякаш съществува който и да било, способен изобщо да го плени.

„Не се ли опитваш да направиш именно това?“, помисли си Далинар моментално. „С тази сватба и приказките как вече трябва да се държим «цивилизовано»? Като подчертаваш всички мои грешки като поведение, което трябва да изличим завинаги?“

Прехапа език и не каза нищо, докато довършваха обхода на бойните редици. Разделиха се, като си кимнаха, и Далинар се отправи да се присъедини към елитите си.

— Какво ще заповядате, сър? — попита Риен.

— Не ми се пречкайте — отвърна Далинар и спусна забралото.

Шлемът на Вълшебната броня се затвори плътно и сред елитите се възцари тишина. Далинар привика Заклеващия, мечът на падналия крал, и зачака. Вражеската армия беше дошла да спре настъплението на Гавилар в провинцията; налагаше им се да направят първата крачка.

Последните месеци, прекарани в завземане на изолирани, незащитени градове, бяха лишили Далинар от възможността да се наслади на истинска битка, но от друга страна бяха поставили Каланор в страшно неизгодно положение. Ако останеше в укрепленията си, щеше да позволи да разрушат още от васалните му кралства, които вече започваха да се питат защо му плащат данъци. Шепа от тях бяха изпратили предварително вестоносци на Далинар, за да му съобщят, че няма да му окажат съпротива.

Областта беше на косъм от това да премине във владението на рода Колин. И така, Върховният принц Каланор се беше видял принуден да напусне укрепленията и да дойде да се бие. Далинар се намести на седлото. Чакаше. Обмисляше плана си. Моментът настъпи скоро; войниците на Каланор се затичаха към тях, макар и предпазливо, вдигнали щитове над главите си.

Стрелците на Гавилар пуснаха облак стрели по тях. Мъжете на Каланор бяха добре обучени; запазиха формацията си въпреки смъртоносния дъжд. В крайна сметка се срещнаха челно с тежката пехота на колинската армия: гъсто застанали мъже с толкова плътни брони, че напомняха на скален блок. В същото време, по фланговете излязоха роти лесноподвижни стрелци. Носеха леки брони и бяха наистина бързи. Ако спечелеха тази битка — а Далинар бе уверен, че ще стане именно така, — то това щеше да бъде благодарение на новите бойни тактики, които разработваха в последно време.

Врагът се озова обграден — стрелите обсипваха войниците им и от двете страни. Редиците им се разпръснаха по-нарядко, тъй като пехотата се опитваше да достигне до стрелците, но това отслаби централната им част и тя понесе сериозни щети от тежката пехота. Стандартните роти копиеносци се впуснаха в атака — колкото за да наранят вражеските войски, толкова и за да ги избутат в по-удобна за войниците на Далинар позиция.

Всичко това се разпростираше в мащаба на цялото бойно поле. На самия Далинар му се наложи да слезе от коня и да прати да дойде коняр, който да го разхожда, докато чакаше. Вътре в себе си се бореше да потисне Вълнението, което го подтикваше да нахлуе сред вражеските редици веднага.

В крайна сметка, той избра една рота от войската си, която се справяше зле срещу врага. Това ставаше. Качи се обратно на коня и препусна в галоп. Това беше точният момент. Усещаше го. Трябваше да удари сега, докато битката още не беше решена, за да принуди врага да предприеме нещо по-крайно.

Тревата се отдръпваше пред него като вълна. Като поданици, които му се прекланяха. Това можеше да се окаже краят — последната битка за покоряването на Алеткар. Какво го очакваше след това? Безкрайни официални вечери сред тълпи политици? Брат, който отказваше да търси повече завоевания?

Остави се на Вълнението и прогони всички тези тревоги. Вряза се в редиците на врага като висока буря, която помита купчина хартия. Войниците се пръснаха пред него с викове. Той замахна широко с Вълшебния си меч и свали десетки от едната страна, после — и от другата.

Очите им горяха, ръцете им се отпускаха безжизнено. Далинар си пое дълбоко дъх и изпълни гърди с радостта от победата, опияняващата като наркотик красота на унищожението. Никой не можеше да застане на пътя му; той беше пламък, а останалите — подпалки. Противниковите войници трябваше да бъдат в състояние да се скупчат по-плътно около него и да го нападнат едновременно, но бяха твърде уплашени.

И защо да не бъдат? Хората често разказваха истории за някой обикновен войник, успял да надвие собственик на Вълшебно оръжие, но те със сигурност бяха измислици. Лъжи, предназначени да накарат хората да се бият, вместо да се налага притежателите на Вълшебни мечове да се мъчат да ги преследват и да ги избиват чак след това.

Той се ухили, когато конят му залитна — затрудняваше се да си проправи път през камарите трупове. Далинар го пришпори напред, и жребецът подскочи — но когато се приземи, нещо поддаде. Животното изцвили пронизително и се стовари на земята, като го хвърли от гърба си.

Далинар въздъхна, бутна коня настрани и се изправи. Гърбът на жребеца беше счупен; Вълшебната броня не беше предназначена да бъде носена от такива обикновени същества.

Една рота войници се опита да мине в контраатака. Смело, но глупаво. Далинар ги покоси с широки удари с Вълшебния меч. Един светлоок офицер организира хората си така, че да притиснат Далинар от всички страни и да се опитат да го хванат в капан — ако не благодарение на способностите си, то поне с тежестта на телата си. Завъртя се сред тях — Бронята увеличаваше силата му, Мечът увеличаваше точността му, а Вълнението… Вълнението му даваше устрем.

В мигове като този, той разбираше защо е бил създаден. Загуба на време беше да стои и да слуша как дрънкат разни дипломати. Разхищение на способностите му беше всичко, различно от това: окончателното изпитание на качествата на мъжете, които или ги доказваха, или намираха края си на върха на острието на Меча му. Изпращаше ги в Селенията на покоя вече подготвени и загрели за битка.

Той не беше човек. Той беше съд.

Посичаше враг след враг, сякаш изпаднал в транс, и усещаше някакъв необичаен такт в сражението — сякаш ударите на меча му се ръководеха от някакъв нечут ритъм. Периферното му зрение се замъгли в червено и пейзажът наоколо започна да му изглежда като покрит с червен воал. Той сякаш се движеше и преливаше, подобно на извивките на някоя змиорка, и трептеше в такт с ударите на меча му.

Вбеси се, когато нечий глас го изтръгна от унеса на битката.

— Далинар!

Той не му обърна внимание.

— Сиятелен господарю Далинар! Тояга!

Гласът беше като стърженето на някой кремлинг. Отекваше като дразнеща мелодия в шлема му. Повали двама войника с мечове. Бяха светлооки, но очите им изгоряха от допира на Вълшебния меч, така че вече не можеше да се познае.

— Тояга!

Проклятие! Далинар се завъртя по посока на звука.

Наблизо беше застанал мъж със синя колинска униформа. Далинар вдигна Меча. Мъжът отстъпи назад и вдигна ръце, в които не се виждаше оръжие, без да спира да го вика по име.

„Познавам го“, помисли си Далинар. „Това е…“ Кадаш? Един от капитаните сред елитите му. Далинар отпусна Меча и поклати глава, сякаш за да отпъди острия звук от ушите си. Чак тогава видя — наистина видя — какво го заобикаля.

Мъртвите. Стотици и стотици от тях, със сухи въглени вместо очи, с потрошени оръжия и брони, но зловещо непокътнати тела. В името на Всемогъщия… колцина беше убил? Вдигна ръка към шлема си, обърна се и се огледа наоколо. Плашливите стръкове трева бавно се показваха между телата, като си проправяха път сред ръцете, пръстите, до главите им. Беше покрил равнината така плътно с трупове, че тревата едва намираше път нагоре.

Далинар се ухили удовлетворено, после изстина. Няколко от телата с изгорелите очи — първо забеляза трима, — носеха синьо. Собствените му хора — с лентите, които обозначаваха принадлежността им към елитите, вързани над лактите.

— Сиятелен господарю — каза Кадаш. — Тояга, задачата ти е изпълнена!

Той посочи към група конници, които препускаха през полето. Носеха сребристочервеното знаме с двойка глифи с две планини. Останал без друг избор, Върховният принц Каланор се беше появил на бойното поле. Далинар беше унищожил цели роти от войниците му съвсем сам; само друг притежател на Вълшебно оръжие беше в състояние да го спре.

— Отлично — каза той, свали шлема си и взе парчето плат, което Кадаш му подаваше, за да си избърше лицето. После взе от ръцете му мех с вода и го пресуши целия.

Хвърли празния мех настрани. Сърцето му биеше като чук, Вълнението пулсираше в него.

— Изтеглете елитите. Не се намесвайте, освен ако не бъда победен — нареди Далинар, сложи си пак шлема и усети успокоителната му тежест и плътност, докато го закопчаваше.

— Да, Сиятелен господарю.

— Съберете онези от нас, които… паднаха — допълни Далинар, като махна към мъртвите войници от войските им. — Уверете се, че са се погрижили за тях.

— Разбира се, сър.

Далинар се спусна срещу приближаващите конници. Бронята му хрущеше в камъните под краката му. Беше тъжно, че се налагаше да се изправи срещу собственик на Вълшебно оръжие, вместо да продължи да се бие срещу обикновените войници. Нямаше да сее повече смърт; имаше да убие само още един човек.

Бегло си спомняше времето, когато по-леките предизвикателства не го бяха удовлетворявали така, както ожесточения двубой срещу някого наистина способен. Какво се беше променило?

Пред него се издигаше едно от скалните образувания от източната страна на полето — група изумително високи скални кули, обветрени и назъбени, подобни на каменни змии. Когато навлезе в сянката им, дочу звуците от битката от другата страна. Някои части от войските се бяха отделили и се опитваха да си излязат в гръб, като всяка се мъчеше да заобиколи вражеските роти.

Когато достигнаха основата на скалите, почетната стража на Каланор се разпръсна и разкри самия Върховен принц. Вълшебната му броня беше инкрустирана със сребристи елементи — от стомана, или може би истинско сребро. Далинар беше заповядал да притъпят блясъка на неговата Броня до обикновено тъмносиво; не можеше да проумее защо някой би искал да „подсили“ естественото великолепие на Вълшебната броня.

Конят на Каланор беше високо, величествено животно, снежнобяло и с дълга грива. Носеше него и Вълшебната му броня с лекота. Ришадийски жребец. Каланор, обаче, слезе от седлото. Потупа коня по врата привързано, после пристъпи напред към Далинар, а Вълшебният меч се появи в ръката му.

— Тоягата — извика той. — Дочух, че собственоръчно си се захванал да унищожаваш цялата ми армия.

— Те вече се бият в Селенията на покоя.

— Нямаше ли да е хубаво, ако ги предвождаше ти.

— Някой ден — отвърна Далинар. — Когато съм вече прекалено стар и слаб да се бия тук, ще приветствам пътуването си дотам.

— Любопитно е колко религиозни стават тираните. Сигурно е много удобно да се убеждавате, че убийствата ви са извършени в името на Всемогъщия.

— Нека не си приписва заслугата! — възкликна Далинар. — Потрудих се здраво за тези убийства, Каланор. Мои са, не на Всемогъщия; може само да ги вземе под внимание, докато измерва душата ми!

— Нека тогава те завлекат в бездната на самата Преизподня — отговори Каланор и направи знак с ръка към почетните си стражници, които явно бяха нетърпеливи да се нахвърлят на Далинар. Замахна с Меча си — дълъг, тънък Вълшебен меч с широк предпазител и глифи, изписани по дължината му. — Ако те убия, Тояга, какво ще се случи?

— Тогава Садеас ще се заеме с теб.

— На това бойно поле няма място за чест, както виждам.

— О, не се преструвай, че си по-добър — отвърна Далинар. — Зная какво си направил, за да се добереш до трона си. Късно е да се преструваш на миротворец.

— Като се има предвид какво стори ти с миротворците, смятам това за много хубаво.

Далинар почти скочи напред, като зае Позицията на кръвта — поза, подходяща за боец, който не се тревожи дали ще бъде ударен, или не. Беше по-млад и по-гъвкав от противника си. Разчиташе на това, че ще може да нанася по-бързи и по-силни удари.

Необичайно, но Каланор също избра Позицията на кръвта. Двамата сблъскаха остриетата на Мечовете си така, че им се наложи бързо да сменят положението на краката си няколко пъти, докато всеки се опитваше да удари повече от веднъж същата част от Вълшебната броня на противника, за да успее да отвори пролука в нея и да стигне до плътта.

Далинар изръмжа и отблъсна назад Вълшебния меч на опонента си. Каланор беше стар, но и способен. Имаше забележителната способност да се отдръпва точно преди Далинар да нанесе удара си, като по този начин отслабваше удара и предотвратяваше сериозните щети по Бронята си.

След като си обменяха свирепи удари в продължение на няколко минути и двамата отстъпиха назад. Подобни на мрежа пукнатини, от лявата страна на Броните им изпускаха струйки Светлина във въздуха.

— Ще се случи и с теб, Тояга — изръмжа Каланор. — Ако наистина ме убиеш, някой друг ще се изправи срещу теб и ще ти отнеме кралството. Няма да се задържиш на престола.

Далинар се засили, за да му нанесе особено мощен удар — крачка напред, после замах в полукръг. Каланор го удари от дясната страна — правилно изпълнена атака, но без значение, тъй като беше от погрешната страна. Далинар, обаче, замахна към него така, че острието на Меча му изжужа във въздуха. Каланор се опита да се отдръпне назад, но инерцията на Далинар беше прекалено силна.

Вълшебният меч се стовари в Бронята и проби широка дупка в нея сред взрив от искрици. Каланор изръмжа и залитна настрани, като едва не падна. Сниши ръка, за да покрие пролуката в Бронята си, от която продължаваше да изтича Светлина на Бурята. Половината нагръдник беше разбит.

— Биеш се така, както и ръководиш, Колин — изръмжа той. — Безотговорно.

Далинар не обърна внимание на опита му да го подразни и отново се впусна в атака.

Каланор побягна, като разблъска членовете на почетната си стража настрани в бързината. Някои от войниците паднаха толкова тежко, че си счупиха кости.

Далинар почти го настигна, но Каланор се добра до голямата скална формация, отпрати Меча си, който изчезна сред облаче мъгла, скочи и сграбчи една издатина. После се закатери нагоре.

Далинар достигна подножието на естествената кула миг по-късно. Земята наоколо беше осеяна с едри канари; като се имаха предвид бурите, които вилнееха тук, те доскоро сигурно бяха представлявали част от някой хълм. Бурята го беше сринала, а на негово място беше оставила тази странна формация да се издига несигурно. Сигурно скоро щеше да събори и нея.

Далинар пусна Меча си, подскочи и се залови за една пукнатина в скалата, а облечените му в метална ръкавица пръсти изскърцаха в камъка. Увисна за момент, преди да намери опора за краката си, след което се заизкачва след Каланор. Той откърти една издатина с крака, но камъните отскочиха от бронята на Далинар, без да му направят впечатление.

Когато го настигна, двамата се бяха изкачили на около петнадесет метра във въздуха. В подножието на кулата се бяха струпали войници, които ги наблюдаваха и сочеха нагоре.

Далинар се пресегна към крака на Каланор, но той го дръпна встрани, и — без да спира да стиска скалата с една ръка, — призова Вълшебния си меч и замахна надолу. След като успя да удари Далинар по шлема няколко пъти, в крайна сметка го принуди да изръмжи и да се спусне по-надолу, за да излезе от обсега му.

Каланор откърти още няколко парчета скала, за да ги запрати по Далинар, след което отпрати Меча си и продължи нагоре.

Далинар го последва, макар и по-предпазливо, като се движеше по малко по-различен път, встрани по скалата. В крайна сметка, противникът му изкачи кулата и надзърна иззад ръба. На върха имаше няколко тесни, плоски плата, които не изглеждаха особено стабилно. Каланор седеше на едно от тях, опрял Меча на крака си и отпуснал другия над бездната.

Далинар се покатери на безопасно разстояние от врага си, и призова Заклеващия. Бурята да го вземе. Тук едва имаше място да се изправи. Вятърът го брулеше немилостиво. Едно вятърно духче се стрелна покрай него във въздуха.

— Хубава гледка — отбеляза Каланор.

Макар че броят на войниците в двете армии беше приблизително еднакъв в началото, на полето под тях се виждаха много повече трупове в сребристо и червено, отколкото в синьо.

— Питам се колко крале са имали възможността да наблюдават собствения си крах от такова удобно място — добави Каланор.

— Ти никога не си бил крал — каза Далинар.

Каланор се изправи, вдигна Вълшебния си меч и го протегна напред, насочен към гърдите на Далинар.

— Това, Колин, е сложен въпрос, обвързан с много относителни положения. Да започваме.

„Умен ход беше да ме докара дотук“, помисли си Далинар. В условия на честен двубой, Далинар явно имаше предимство — затова Каланор ги беше поставил в ситуация, в която случайността също играеше роля. Вятърът, несигурната опора под краката им, височината — която би убила дори някого с Вълшебна броня.

Е, това поне беше едно наистина ново предизвикателство. Далинар пристъпи напред внимателно. Противникът му зае Позицията на вятъра — поза, подходяща за по-гъвкав, широкообхватен стил на бой. Далинар избра Позицията на камъка заради стабилната опора и възможността да нанася мощни удари, които му предоставяше.

Обмениха си удари, като пристъпваха напред-назад по тясното плато. На всяка стъпка къртеха камъчета от скалата, които падаха в пропастта долу. Каланор явно искаше да проточи битката, за да увеличи шанса Далинар да се подхлъзне.

Далинар изпробва няколко нападения, като остави Каланор да влезе в ритъм, а после го наруши с поредица атаки отгоре, в които вложи всичката си сила. Всяка от тях подклаждаше огъня, който гореше в него — жажда, която по-раншното клане не бе успяло да утоли. Вълнението желаеше още.

Нанесе няколко удара на шлема на Каланор и го принуди да отстъпи към ръба, на крачка от това да падне. С последния разруши шлема окончателно и откри застарялото лице — гладко избръснато, почти напълно плешиво.

Каланор изръмжа през стиснати зъби и нападна Далинар с неочаквана свирепост. Далинар посрещна Меча с Меч, после направи стъпка напред и се опита да избута противника си от ръба — остриетата им бяха заключени едно в друго и нямаше как да стъпи настрани.

Далинар срещна погледа на врага си. В тези светлосиви очи, той видя нещо. Въодушевление, енергия. Една позната жажда за кръв.

Каланор също усещаше Вълнението.

Далинар бе чувал и други да говорят за него — за тази еуфория от победата. Тайното предимство на алетите. Но когато го видя тук, в очите на мъжа, който се опитваше да го убие, Далинар побесня. Не желаеше да дели нещо така интимно с този човек.

Изръмжа, почувства нов прилив на сили и блъсна Каланор назад. Той залитна и се подхлъзна. Изпусна Вълшебния меч, размаха ръце и с едно последно, отчаяно движение, успя да се вкопчи в скалата, докато падаше.

Останалият без шлем Каланор увисна над бездната. Вълнението в очите му избледня и се превърна в паника.

— Милост — прошепна той.

— Това е проява на милост — отвърна Далинар, после го прониза право в лицето с Вълшебния си меч.

Очите на Каланор изгоряха от сиво до черно, докато падаше от кулата, и след тях останаха две тънки струйки черен дим. Трупът се удари в една издатина на скалата, преди да се стовари на земята долу, далеч от основната част от войската.

Далинар издиша и се свлече на платото, изтощен. Сенките се точеха дълги през полето, докато слънцето се спускаше към хоризонта. Хубава битка беше. Беше постигнал онова, което искаше. Беше подчинил всички, които се бяха изправили на пътя му.

И все пак се чувстваше някак кух. Един глас в ума му не спираше да повтаря: „Това ли е? Не ни ли обещаха повече?“

Далеч под него, група войници в цветовете на Каланор се спусна към трупа. Почетната стража беше видяла къде е паднал Сиятелният им господар. Далинар усети как в сърцето му пламва гняв. Това беше неговата жертва, неговата победа. Беше си спечелил Вълшебната броня и Вълшебния меч!

Спусна се бързешком, небрежно. Не си спомняше как е стигнал до земята; когато стъпи долу, пред очите му беше причерняло от гняв. Един от войниците беше взел Меча; останалите се караха за Бронята, която беше разкривена и разкъсана на няколко места.

Далинар ги нападна и уби шестима от тях само за секунди, включително този с Меча. Двама от останалите успяха да побегнат, но бяха по-бавни от него. Далинар стисна единия за рамото, завъртя го и го стовари в каменистата земя. Уби последния с един замах на Заклеващия.

Още. Къде имаше още? Далинар не виждаше мъже в червено. Само неколцина в синьо — изнурена група войници, които не бяха вдигнали знаме. Сред тях, обаче, беше застанал един мъж във Вълшебна броня. Гавилар си почиваше от битката тук, далеч от фронта, и вероятно обмисляше положението и следващия си ход.

Гладът на Далинар се увеличи още повече. Вълнението го обхвана като пламък и го завладя напълно. Не беше ли редно силните да управляват? Защо трябваше толкова често да остава в сянка и да слуша как някакви хора говорят, вместо да воюват?

Ето го. Ето го мъжът, който притежаваше онова, което той искаше. Трона… трона и не само. Жената, която трябваше да принадлежи на него. Любовта, която беше принуден да загърби — и за какво?

Не, битките му за днес не бяха приключили все още. Това не беше всичко!

Запъти се към групата войници. Умът му беше мъгляв, тялото му беше стегнато от дълбока болка. Духчета на страстта, като мънички, кристални снежинки, валяха около него.

Нямаше ли право на страст?

Нямаше ли право на възнаграждение за всичко, което беше постигнал?

Гавилар беше слаб. Възнамеряваше да се откаже от натрупаната инерция и да почива на лаврите, които Далинар му беше извоювал. Е, имаше един начин да се увери, че войната ще продължи. Един начин да поддържа Тръпката жива.

Един начин да получи всичко, което заслужаваше.

Вече тичаше. Някои от мъжете в групичката вдигнаха ръце за поздрав към него. Колко бяха слаби. Дори не вдигнаха оръжията си! Можеше да ги избие до последния, преди изобщо да усетят какво става. Заслужаваха го! Далинар заслужаваше да…

Гавилар се обърна към него, свали шлема си и му се ухили широко и открито.

Далинар се закова на място, като залитна. Втренчи се в Гавилар, в брат си.

„О, Отче на Бурята“, помисли си. „Какво правя?“

Остави Вълшебния меч да се изплъзне от ръката му и да изчезне. Гавилар закрачи към него, сляп за ужасеното изражение под шлема на Далинар. За щастие, около него не се появиха никакви духчета на срама — макар да си беше заслужил цял легион от тях.

— Братко! — възкликна Гавилар. — Видя ли? Победихме! Върховният принц Рутар надви Галам и извоюва Вълшебен меч и Броня за сина си. Таланор също си спечели Меч, и чух, че най-после си успял да примамиш и Каланор да се покаже. Кажи ми, че не успя да се измъкне, моля те.

— Той… — гласът на Далинар заглъхна и той облиза устни, като си поемаше дъх тежко. — Той е мъртъв.

И посочи към трупа, който се различаваше в далечината само по блясъка на сребристия метал сред сенките на канарите.

— Далинар, ти, прекрасен, ужасен човек такъв! — възкликна Гавилар и се обърна към хората си. — Да славите името „Тоягата“, мъже. Да го славите!

Духчета на славата изплуваха около Далинар като малки, златисти сфери, и се завъртяха около главата му като корона.

Далинар примигна сред възторжените викове на войниците и внезапно изпита такъв дълбок срам, че му се прииска да се срине на земята. Този път, едно-единствено духче — като венчелистче на цвете — се спусна бавно надолу покрай него.

Трябваше да направи нещо.

— Вълшебен меч и Вълшебна броня — обърна се той към Гавилар настоятелно. — Спечелих и двете, но ги давам на теб. Подарък. За децата ти.

— Ха! — възкликна Гавилар. — За Ясна ли? Какво ще прави тя с тях? Не, не. Ти…

— Задръж ги — прекъсна го Далинар умолително и го стисна за ръката. — Моля те.

— Отлично, щом настояваш. Ти вече имаш Броня, която да оставиш на наследника си, предполагам.

— Ако имам такъв.

— Ще имаш! — отвърна Гавилар и изпрати неколцина мъже да вземат Меча и Бронята на Каланор. — Ха! Тох най-после ще трябва да се съгласи, че сме в състояние да го защитим. Подозирам, че сватбата ще се състои най-късно до месец!

Както и, по всяка вероятност, официалната церемония за повторното коронясване, при която — за пръв път от векове — и десетимата Върховни принцове на Алеткар щяха да се преклонят пред един крал.

Далинар седна на един камък, свали си шлема и взе водата, която една млада вестоноска му подаваше. „Никога повече“, закле се пред себе си. „Отстъпвам пред Гавилар във всяко отношение. Нека той получи трона, нека той се радва на любов.

Аз никога не бива да ставам крал.“