Брандън Сандърсън
Заклеващия (33)

25
Момичето, което гледаше нагоре

„Ще изповядам убийствата си пред вас. Най-болезнено от всичко е това, че убих човек, който дълбоко ме обичаше.“

Из Заклеващия, предговор

Кулата на Уритиру беше скелет, а скалните пластове под пръстите на Шалан бяха като вени, които течаха през костите и се разделяха и разклоняваха из цялото тяло. Но какво течеше в тях? Не кръв.

Тя се промъкваше през коридорите на третия етаж, навътре в дълбините на кулата, далеч от цивилизацията, като подминаваше тунели без врати и стаи без обитатели.

Хората се бяха затворили сами в клетки от светлина. Казваха си, че са покорили това древно, огромно чудовище. Но бяха успели само да си направят малки убежища сред тъмнината. Вечната, дебнеща тъмнина. Тези коридори никога не бяха виждали слънцето. Бурите, които бяха бушували из Рошар, не ги бяха докосвали. Това беше място, потънало във вечна безметежност, и хората можеха да го покорят точно толкова, колкото кремлингите можеха да твърдят, че са покорили скалата, под която са се скрили.

В момента нарушаваше заповедите на Далинар — същите, които самата тя му беше предложила да издаде, — според които всички трябваше да се придвижват на двойки. Но не се тревожеше за това. Чантата и торбичката й бяха пълни с нови сфери, презаредени от бурята. Чувстваше се като чревоугодничка, задето носи толкова много и всмуква от Светлината всеки път, когато й се приискаше. Но докато разполагаше със Светлина на Бурята, беше в по-голяма безопасност, отколкото всеки друг човек би могъл да бъде.

Носеше дрехите на Воал, но не и лицето й — още не. Не можеше да се каже, че изследва кулата, но мислено съставяше карта на коридорите, през които минаваше. Искаше просто да бъде тук, да усеща това място. Не можеше да бъде разбрано, но сигурно имаше как да бъде почувствано.

Ясна беше прекарала години в търсене на този митичен град и информацията, която беше предполагала, че крие в себе си. Навани говореше за древните технологии, които според нея със сигурност можеха да се намерят тук. Дотук не беше успяла да открие нищо. Беше се възхитила от Клетвените порти и се беше впечатлила от асансьорите, но това беше всичко. Нямаше никакви книги или записки. Само прах.

„И тъмнина“, помисли си Шалан, като спря за миг в една кръгла зала със седем врати, от които започваха тунели в различни посоки. Действително беше усетила нередността, за която беше споменал Мраизе. Беше се случило, когато се беше опитала да нарисува кулата. Уритиру наподобяваше невъзможната геометрия на формите на Шарка — невидима, но въпреки това дразнеща, като фалшив тон в мелодия.

Избра посока наслуки и продължи напред по коридора, който се оказа достатъчно тесен да опре връхчетата на пръстите и на двете си ръце в противоположните стени. Скалните пластове тук имаха изумруден оттенък — цвят, който изглеждаше неестествено за скала. Сто оттенъка на нередното.

Подмина няколко малки стаички, преди да влезе в една много по-просторна зала. Пристъпи вътре, вдигнала високо един диамантен броам, за да си свети, и видя, че е застанала на издигната платформа, която гледаше към кръглите стени на залата и редици от каменни… пейки?

„Това е театър“, досети се. „А аз съм излязла на сцената.“ Да, успяваше да различи очертанията на балконите горе. Помещенията като това я поразяваха със своята цивилизованост. Всичко останало в това място бе така празно и безжизнено. Безкрайни стаи, коридори и пещери. Подове, по които само тук-таме се виждаше по някоя отломка от стара цивилизация — ръждясали панти, стара катарама от ботуш. Духчета на разложението се бяха струпали като морски жълъди по древните врати.

Театърът беше по-истински. По-жив — независимо от факта, че беше построен преди цели епохи. Тя пристъпи към центъра на сцената и се завъртя на място, а краищата на палтото на Воал се разпериха около нея.

— Винаги съм си представяла, че един ден ще правя това. Когато бях дете, да стана актриса ми се струваше като най-хубавата работа на света. Да мога да се махна от дома, да обикалям из непознати места.

„Да мога да избягам от себе си поне за мъничко всеки ден.“

Шарка затананика, издигна се от палтото й и се понесе над сцената, вече триизмерен.

— Какво е?

— Сцена, на която се изпълняват концерти или пиеси.

— Пиеси ли?

— О, ще ти харесат — каза тя. — Група хора се преструват, че са други хора, и заедно разказват история.

Тя слезе по страничните стълби и закрачи между пейките.

— Публиката седи тук и гледа.

Шарка продължаваше да се носи във въздуха в средата на сцената, като че ли се готвеше да изпълни соло.

— А… — каза той. — Обща лъжа?

— Прекрасна, прекрасна лъжа — отвърна Шалан, настани се на една от пейките и остави чантата на Воал до себе си. — Момент, в който хората могат да си представят въображаеми неща заедно.

— Иска ми се да можех да видя такава — каза Шарка. — Така може би ще разбера хората… хммм… чрез лъжите, в които искат да повярват.

Шалан затвори очи и се усмихна, като си припомни последния път, когато беше гледала пиеса — докато още живееше с баща си. Беше пристигнала една трупа, която изпълняваше детски пиеси. Тя беше направила много Спомени за колекцията си — които, разбира се, вече бяха на дъното на океана.

— „Момичето, което гледало нагоре“ — прошепна тя.

— Какво? — попита Шарка.

Шалан отвори очи и издиша Светлина на Бурята. Не беше скицирала точно тази сцена, затова използва, каквото имаше: една нейна рисунка на малко момиченце на пазара. Бодро и щастливо, твърде малко, за да има нужда да крие лявата си ръка. Силуетът на момичето изплува от Светлината на Бурята и се втурна нагоре по стълбите, след което се поклони на Шарка.

— Имало едно време едно момиченце — започна Шалан. — Това е било преди времето на бурите, преди спомените, преди легендите. Момиченцето носело дълъг шал, който се веел на вятъра.

Около шията на детето се появи яркочервен шал, чиито два края се носеха далеч зад нея, носени от невидим бриз. Актьорите постигаха този ефект, като дърпаха отгоре нишки, закачени за шала. Изглеждаше така истинско.

— Момиченцето с шала танцувало и си играело, както правят момиченцата и днес — продължи Шалан и накара момичето да заподскача около Шарка. — Всъщност, повечето неща тогава били същите, както днес. Като се изключи една съществена разлика. Стената.

Шалан почерпи Светлината от щедро количество сфери в торбичката си и отрупа пода на сцената с трева и храсти, каквито имаше в родната й земя. В дъното на сцената пък се издигна стена — такава, каквато си я представяше Шалан: висока, страховита стена, която се издигаше чак до луните. Закриваше небето, хвърляше сянка върху всичко около момиченцето.

Детето пристъпи към нея и погледна нагоре. Мъчеше се да види върха.

— По онова време хората се криели от бурите зад тази стена — разказваше Шалан. — Тя съществувала от толкова дълго, че вече никой не помнел кога и как са я построили. Но това не ги безпокояло. Защо им било да се питат кога са родени планините или защо небето е високо? Същото било със стената.

Момичето затанцува в сянката на стената, а от Светлината на Шалан се показаха още фигури. Всяка принадлежеше на човек от нейните скици — Вата, Газ, Палона, Себариал. Работеха като фермери или перачки и изпълняваха задълженията си, свели глави. Само момиченцето гледаше нагоре към стената, а краищата на шала й продължаваха да се развяват зад нея.

Тя се приближи към един мъж, застанал зад малка каручка, пълна с плодове. Лицето му беше същото като на Каладин Благословения от Бурята.

— Защо има стена тук? — попита тя мъжа с гласа на Шалан.

— За да държи навън лошите неща — отвърна той.

— Какви лоши неща?

— Много лоши неща. Има стена. Не излизай извън пределите й, иначе ще умреш.

Продавачът на плодове хвана дръжките на каручката си и се отдалечи. И все пак, момиченцето продължи да гледа нагоре към върха на стената. Шарка се приближи към нея и си затананика щастливо.

— Защо има стена тук? — попита тя една жена, която кърмеше бебето си. Лицето на жената беше като на Палона.

— За да ни пази — отвърна тя.

— Да ни пази от какво?

— От много лоши неща. Има стена. Не излизай извън пределите й, иначе ще умреш.

Жената прегърна детето си и си отиде.

Момиченцето се покатери на едно дърво и надзърна от върха му. Краищата на шала й плющяха на вятъра.

— Защо има стена тук? — попита тя момчето, което дремело мързеливо на един дебел клон.

— Каква стена? — отвърна то.

Момичето посочи с показалец към стената.

— Това не е стена — каза момчето със сънлив глас. Шалан му беше дала лицето на един от войниците, един хердазиец. — Това е просто една по-особена част от небето тук.

— Стена е — настоя момичето. — Огромна стена.

— Е, със сигурност има причина да е тук — каза момчето. — Да, стена е. Не излизай извън пределите й, иначе сигурно ще умреш.

— Е — продължи гласът на Шалан откъм публиката, — тези отговори не удовлетворили момичето, което гледало нагоре. Тя разсъждавала, че ако стената не позволява на лошите неща да проникнат вътре, значи всичко от тази й страна трябвало да бъде безопасно. И така, една нощ, докато всички останали в селото спели, тя се измъкнала от леглото с вързопче припаси. Отишла при стената и се оказало, че наистина е безопасно. Но било и тъмно — заради вечната сянка на стената. Слънчевите лъчи никога не огрявали хората пряко.

Шалан задвижи пейзажа на илюзията настрани — като декорите, които актьорите бяха използвали. Само че много, много по-реалистичен. Беше изрисувала дори тавана със светлина, и когато погледнеше нагоре, сякаш се взираше в дълбините на безкрайното небе — над което се извисяваше огромната стена.

„Това е… това е много по-мащабно от всичко, което съм правила досега“, помисли си тя изненадано. Духчета на сътворението бяха изникнали тук-таме по пейките около нея. Приличаха на стари резета или ключалки, който се въртяха настрани или превъртаха, сякаш се търкалят наоколо.

Е, Далинар й беше казал да се упражнява, все пак…

— Момичето поело на дълъг път — продължи Шалан, като върна погледа си на сцената. — Не я нападнал нито един хищник, не се извила нито една буря. Единственият вятър бил приятният бриз, който си играел с шала й, а единствените същества, които видяла, били кремлингите, които проскърцвали тихичко, докато ги подминавала. В края на краищата, момичето с шала се изправило точно пред стената. Тя наистина изглеждала безкрайна — простирала се, докъдето погледът стига, и в двете посоки. А колко висока била! Стигала почти до Селенията на покоя!

Шалан се приближи и се качи на сцената, и пейзажът отново се измени — тучна зеленина, дървета, филизи и трева, а над буйната растителност — огромната, ужасяваща стена. От нея изпъкваха едри шипове, като тръните на някакви страховити храсти.

„Не съм рисувала тази сцена. Поне… не и скоро.“

Беше я рисувала като малка, в детайли, като се беше водила от собственото си въображение.

— Какво станало после? — обади се Шарка. — Шалан? Трябва да разбера какво е станало. Върнала ли се е обратно?

— Разбира се, че не — отвърна Шалан. — Започнала да се катери. По стената имало различни издатини — като тези шипове, или статуите на някакви прегърбени, грозни същества. Била прекарала детството си в катерене по най-високите дървета в селото. Можела да го направи.

Момичето започна да се катери. Косата й от самото начало ли беше бяла? Шалан се намръщи.

Шалан накара основата на стената да започне да потъва под сцената така, че момичето оставаше на нивото на гърдите й, макар че се катереше все по-нагоре.

— Отнело й цели дни — продължаваше да разказва Шалан, опряла длан в челото си. — През нощта връзвала шала си като хамак и спяла в него. В един момент успяла да различи селото си на хоризонта — изглеждало толкова дребно от такава височина. Едва когато започнала да наближава върха, се разтревожила какво може да открие от другата страна. Но за нещастие, този страх не я спрял. Била млада и въпросите без отговор били за нея много по-неприятни от страха. Затова продължила, докато най-после достигнала самия връх, изправила се върху него и пред нея се простряла другата страна. Скритата страна…

Гласът на Шалан прозвуча задавено и тя замълча за момент. Спомняше си как седеше на ръба на стола си, погълната от историята. Когато беше дете и моментите като онзи, в който гледаше пиесата, бяха единствените щастливи мигове в живота й.

Нахлуха твърде много спомени за баща й и за майка й, която обожаваше да й разказва приказки. Опита се да прогони тези мисли, но те просто не си отиваха.

Шалан се обърна. Светлината на Бурята… Беше изразходвала почти всичката, която беше всмукала от торбичката си. От пейките за публиката я наблюдаваше тълпа мрачни силуети. Очите им не се виждаха; бяха просто сенки, хора от спомените й. Фигурата на баща й, майка й, братята й и десетина други. Не можеше да ги създаде, защото не ги беше рисувала. Не и откакто беше загубила колекцията си…

Момиченцето се изправи триумфално на върха на стената, а бялата й коса и шала й се развяха зад нея на неочаквано силния вятър. Шарка жужеше до Шалан.

— … а от онази страна на стената — прошепна тя, — видяла стълби.

По противоположната страна на стената се пресичаха огромни стълби, чиито стъпала водеха надолу към далечната земя.

— Какво… какво означава това? — попита Шарка.

— Момиченцето се втренчило в стълбите — прошепна Шалан, припомняйки си, — и изведнъж разбрала какво представляват противните статуи от нейната страна на стената. Копията. Необятната сянка, която хвърляли върху всичко. Стената наистина служела за преграда пред нещо зло, нещо ужасяващо. Това били хората, сред които момичето било израсло, самата тя, нейното село.

Илюзията започна да избледнява. Беше прекалено сложна, за да я поддържа по-дълго, и я остави изцедена и изтощена. Главата й пулсираше от болка. Тя остави образа на стената да се разпадне и всмука обратно Светлината на Бурята, от която беше направен. Пейзажът изчезна напълно, а накрая — и самото момиченце. Сенчестите фигури на пейките започнаха да се изпаряват. Светлината на Бурята се вля обратно в Шалан и подхрани бурята, която бушуваше в нея.

— Така ли завършва? — попита Шарка.

— Не — отвърна Шалан, като издиша облаче Светлина. — Тя слиза долу и вижда едно съвършено общество, осветено от Светлина на Бурята. Открадва от нея и я занася в своето село. Бурята идва като наказание за постъпката й и срутва стената.

— А… — каза Шарка, още увиснал във въздуха до нея на тъмната сцена. — Значи така са започнали първите бури?

— Естествено, че не — отвърна Шалан уморено. — Това е измислица, Шарка. Приказка. Не означава нищо.

— Защо тогава плачеш?

Тя изтри очи и обърна гръб на празната сцена. Трябваше да се връща вече на пазара.

Последните сенки на пейките за зрителите се разтвориха във въздуха. Всички, освен една — която се изправи и излезе от задната врата на театъра. Шалан се стъписа, стресната.

Този силует не беше от нейните илюзии.

Хвърли се от сцената, приземи се тежко — краищата на палтото на Воал изплющяха, — и се втурна след силуета. Останалата й Светлина на Бурята бушуваше в нея като свиреп ураган. Изскочи в коридора отвън, доволна, че е обула прости панталони и хубави, стабилни ботуши.

По коридора се движеше някаква сянка. Шалан хукна след нея, оголила зъби и остави Светлината на Бурята да се просмуква през кожата й и да осветява заобикалящия я тунел. Извади една връв от джоба си, без да спира, върза косата си и се превърна в Сиятелната. Сиятелната щеше да знае какво да направи, ако хванеше този човек.

„Възможно ли е човек да прилича толкова много на сянка?“, зачуди се тя, а на глас извика:

— Шарка!

Протегна дясната си ръка напред, и Вълшебното острие се появи от прозрачната мъгла, която се завихри над нея. Пред устните й се носеха облачета светлина, които я превръщаха в още по-съвършено подобие на Сиятелната. Оставяше след себе си дири Светлина, които сякаш я преследваха. Втурна се в една малка, кръгла стая и спря на място с леко хлъзване.

Десетина версии на самата нея — базирани на скиците, които беше нарисувала наскоро — се отделиха от нея и хукнаха из стаята. Шалан по рокля, Воал с палтото й. Шалан като дете, Шалан като младо момиче. Шалан като войник, като щастлива съпруга, като майка. Тук — по-слаба, там — по-пълна. Покрита с белези. Светнала от щастие. Окървавена, агонизираща от болка. След като я подминеха, изчезваха — разпадаха се една след друга на облачета Светлина, които се виеха и бушуваха, преди също да изчезнат.

Сиятелната вдигна Вълшебния меч и зае позицията, на която Адолин я беше научил. По лицето й се стичаха капки пот. Ако не беше Светлината, която се излъчваше от кожата й и изпаряваше през дрехите й, стаята щеше да бъде съвсем тъмна.

Нямаше никого. Или беше загубила човека някъде из коридорите, или изобщо не беше човек, а духче.

„А може и изобщо да не е имало каквото и да било“, обади се част от нея. „Умът ти ти играе номера напоследък.“

— Какво беше това? — попита Сиятелната. — Видя ли го?

— Не — изпрати й мисъл Шарка. — Мислех си за лъжата.

Тя обиколи кръглото помещение. Стената беше осеяна с поредица дълбоки пролуки, от пода до тавана. Усещаше течението на въздуха през тях. Какво беше предназначението на това помещение? Нима хората, които го бяха проектирали, са били луди?

Сиятелната забеляза слабата светлина, която се процеждаше през няколко от пролуките — а с нея и звуци от тълпа, далечни като ехо. Тържището? Да, в този район се намираше, и макар че беше на третия етаж, пещерата на пазара беше цели четири етажа висока.

Тя се приближи до съседната пролука и надзърна през нея, като се опита да разбере точно докъде води. Дали не беше…

Нещо в пролуката помръдна.

Между стените й се просмука тъмна маса, подобна на желе, но с някакви твърди части, които сякаш стърчаха от нея. Лакти, ребра, пръсти по една от стените. Всяко от кокалчетата им беше извито назад.

„Духче“, помисли си тя и потрепери. „Това трябва да е някакъв странен вид духче.“

Нещото се изви, главата му се обърна в тясната пролука и то я погледна. Тя видя как светлината й се отразява в очите му — две еднакви топчета, потънали в размазаната му глава; разкривено подобие на човешки образ.

Сиятелната си пое рязко дъх, отдръпна се назад, привика отново Вълшебния си меч и го вдигна пред себе си предпазливо. Но какво можеше да направи? Да си проправи път с него през скалата, за да се добере до нещото? Би й отнело цяла вечност.

И изобщо искаше ли да се приближава до него?

Не. Но все пак трябваше.

„Пазарът“, помисли си, като отпрати Меча и се втурна обратно през вратата, от която беше дошла. „Насочило се е към пазара.“

Сиятелната се носеше светкавично по коридорите, подпомагана от Светлината на Бурята, почти без да забелязва, че лицето й се преобразява в това на Воал. Следваше сложната мрежа извити тунели. Този лабиринт, тези загадъчни коридори не бяха онова, което беше очаквала от дома на Сияйните рицари. Не би ли трябвало той да представлява крепост, просто устроена, но величествена — бастион на светлината и силата в лицето на заплашителната тъмнина?

Вместо това, той представляваше неразгадаема плетеница. Воал се измъкна от затънтените тунели, навлезе в обитавания район и се стрелна покрай групичка деца, които се смееха и хвърляха различни сенки с пръсти на стената.

След още няколко завоя се озова на пътеката, която обикаляше покрай стената на просторната пещера, в която се помещаваше Тържището, с неговите мъждукащи светлини и оживени пътеки. Обърна се наляво и видя пролуки в стената. За проветрение ли служеха?

Нещото беше дошло от един от тези процепи, но къде беше отишло след това? От пазара долу внезапно се издигна остър, пронизителен писък. Воал изруга и се насочи натам, като прескачаше стъпалата по две наведнъж. Типично за Воал — втурваше се презглава към опасността.

Вдиша рязко, всмука облачетата от Светлина, които се излъчваха от кожата й, обратно в себе си, и спря да сияе. Скоро забеляза тълпа, скупчена между две претъпкани редици палатки. На сергиите тук се продаваха какви ли не стоки, много от които по всяка вероятност бяха взети от изоставените военни лагери. Не един предвидлив търговец беше изпратил хора да събират оттам, каквото могат — с безмълвното съгласие на Върховните принцове. След като бяха презаредили запасите си от Светлина на Бурята и Ренарин бе помогнал с Клетвените порти, те най-после бяха успели да се доберат до Уритиру.

Върховните принцове имаха право да избират първи и да вземат, каквото харесат. Останалите находки се трупаха по павилионите тук, охранявани от пазачи с дълги тояги и къси фитили.

Воал си проправи път с лакти към средата на тълпата, където завари едър рогоядец, който ругаеше и стискаше дланта си. „Скалата“, разпозна тя войника, макар той да не носеше униформа в момента.

Ръката му кървеше. „Сякаш е била прободена точно в средата на дланта“, помисли си Воал.

— Какво се е случило? — попита тя с настоятелен тон, все още задържайки Светлината на Бурята в себе си, за да не се издаде.

Скалата я изгледа, докато другарят му — един войник, който сякаш беше виждала преди, — продължаваше да увива ръката му с бинт.

— А ти коя си, че да питаш?

Бурята да го отнесе. В момента, тя беше Воал — не смееше да разкрива истината за дегизировката си, особено не и пред зрители.

— Аз съм от пазителите на реда на Аладар — отвърна, като зарови ръка в джоба си. — Пълномощното ми е някъде тук…

— Няма проблем — въздъхна Скалата, а неприязънта в гласа му изчезна. — Нищо не съм направил. Някакъв мъж ми извади нож. Не успях да го огледам добре — беше с дълго палто и шапка. Някаква жена в тълпата изпищя и привлече вниманието ми. И тогава оня мъж ме нападна.

— Бурята да го вземе. Кого е убил?

— Убил ли? — изненада се рогоядецът и погледна към приятеля си. — Никого не е убивал. Прободе ме в ръката, после избяга. Опит за покушение, може би? Ядосал се е заради начина, по който управляват кулата, и ме е нападнал, задето съм от стражите на Колин?

Воал усети да я побиват тръпки. „Рогоядец“, помисли си. „Висок, широкоплещест.“

Нападателят беше избрал мъж, който приличаше изключително много на онзи, когото тя беше наръгала онзи ден. Всъщност, в момента бяха недалеч от „Алеята на Ал“. Намираше се само няколко „пресечки“ по-нататък на пазара.

Двамата стражника се обърнаха и Воал ги остави да си тръгнат. Какво повече можеше да научи от тях? Рогоядецът беше станал жертва не заради нещо, което беше направил, а заради външния си вид. А нападателят е носел палто и шапка. Обичайното облекло на Воал…

— Предположих, че ще те открия тук.

Воал се стресна и се завъртя рязко, опряла ръка на дръжката на ножа в колана си. Беше проговорила една жена в кафява хава. Имаше алетски права коса и тъмнокафяви очи, яркочервено червило и наситеночерни вежди, които почти със сигурност бяха подчертани с грим. Воал позна жената, макар че изглеждаше по-ниска, отколкото й се струваше, докато беше седнала. Беше една от жените в шайката, която беше разпитала в „Алеята на Ал“ — онази, чиито очи бяха светнали, когато Шалан нарисува символа на Призрачната кръв.

— Какво ти направи? — попита я жената, като кимна към Скалата. — Или просто обичаш да ръгаш Рогоядци с ножове?

— Този път не бях аз.

— О, разбира се — каза жената и пристъпи по-близо до нея. — Чаках те да се появиш отново.

— Стой далеч, ако ти е мил животът — заплаши я Воал и се отдалечи нататък по пазарската уличка.

Ниската жена се завтече след нея.

— Казвам се Ишна. Много ме бива в писането. Включително когато ми диктуват. И имам опит с подземния свят на пазара.

— Искаш да ми станеш помощничка?

— Помощничка ли? — засмя се младата жена. — Ние да не сме светлооки? Искам да се присъединя към вас.

„Има предвид Призрачната кръв, естествено.“

— Не набираме нови членове.

— Моля те — настоя жената и я стисна за ръката. — Моля те. Нещо не е наред със света. В нищо не виждам логика. Но вие… твоите хора… вие знаете повече. Вече не искам да бъда сляпа.

Шалан се поколеба. Разбираше добре желанието да направиш нещо, вместо просто да наблюдаваш как света се руши около теб. Но Призрачната кръв бяха презрени от всички. Тази жена нямаше да открие онова, което искаше, сред тях. А ако го откриеше, значи не беше от онзи тип хора, които Шалан би искала да се присъединят към хората на Мраизе.

— Не — каза Шалан. — Постъпи умно и забрави за мен и моята организация.

Тя издърпа ръката си от хватката на жената и забърза нататък по оживените улички.