Брандън Сандърсън
Заклеващия (31)

24
Мъже на кръвта и скръбта

„Не се съмнявам, че сте по-умни от мен. Мога само да разкажа какво се случи и какво направих аз, и да ви оставя да си направите изводите сами.“

Из Заклеващия, предговор

Далинар си спомняше.

Името й беше Иви. Беше висока и слаба, със светложълта коса — не златиста като косите на ириалците, но не по-малко изумителна в красотата си. Беше тиха. Както тя, така й брат й бяха срамежливи — независимо от смелостта, която бяха проявили, като бяха избягали от родината си. Бяха донесли Вълшебната броня и…

Това беше всичко, което беше успял да си припомни през последните дни. Останалото още тънеше в мъгла. Спомняше си как се е запознал с Иви и първите им срещи — неловки, тъй като и двамата знаеха, че връзката им е продиктувана от политически интереси, — и годежът, който бяха обявили накрая.

Не си спомняше любов, но си спомняше привличане.

Спомените донесоха със себе си въпроси — като кремлинги, които се показваха от дупките си след дъжд. Той не им обръщаше внимание, докато стоеше пред редица стражници на полето пред Уритиру, изправил гръб срещу мразовития вятър, който духаше от запад. По обширното плато се забелязваха купчини цепеници. Част от него вероятно щеше да бъде превърната в двор за складиране на дърва.

Зад него се вееше въже, чийто край плющеше на вятъра и биеше по една от купчините цепеници. Покрай него притичаха две духчета, приели формата на мънички хора.

„Защо си спомням Иви сега?“, запита се Далинар. „И защо успях да си припомня само първите ни моменти заедно?“

Така и не беше забравил за трудните години след смъртта на Иви, които бяха кулминирали в нощта, в която той се беше напил до безпаметност, а Сет, Убиеца в Бяло, бе отнел живота на брат му. Предполагаше, че е отишъл при Нощната пазителка, за да се отърве от болката от загубата, а духчето е взело останалите му спомени вместо заплащане. Не беше сигурен, но му се струваше правдоподобно.

Сделките с Нощната пазителка трябваше да бъдат постоянни. Като проклятия, дори. Какво се случваше с него сега, тогава?

Далинар хвърли поглед на часовниците на гривната, която продължаваше да стои на китката му. Пет минути закъснение. Бурята да го вземе. Носеше проклетото нещо едва от няколко дни, а вече броеше минутите като писар.

Вторият циферблат — този, който отброяваше времето до следващата буря — още не се беше задействал. Беше имало една-единствена такава — за щастие, защото бяха успели да презаредят сферите си със Светлина на Бурята. Струваше му се, че е изминало страшно много време, откакто бяха имали достатъчно от нея.

Но щеше да се наложи да изчакат следващата буря, преди писарите да могат да направят някакви предположения за новата последователност на бурите. И дори тогава можеше да допуснат грешка — дъждовният сезон беше продължил много по-дълго, отколкото трябваше. Векове — може би дори хилядолетия — внимателни описания можеше да се окажат безполезни.

Имало беше времена, в които това би означавало катастрофа. Заплашваше да съсипе сезоните на реколтите и да доведе до повсеместен глад, да причини безредици в транспорта и доставките на стоки, да навреди на търговията. За съжаление, като се имаха предвид Вечната буря и Пустоносните, това се класираше едва на трето място в списъка на катастрофите, които ги бяха сполетели.

Леденият вятър отново го прониза. Просторното плато на Уритиру пред тях бе обградено от десет широки платформи, всяка от които по около три метра висока, със стълбища и рампи за каруците. В средата на всяка имаше по една малка постройка, в която се помещаваше устройството, което…

Проблесна ярка светлина и вълна от Светлина на Бурята се разшири навън от центъра на втората платформа от ляво надясно. Когато вълната избледня, Далинар поведе почетната стража нагоре по стълбите. Прекосиха платформата и се приближиха до сградата в средата. От нея тъкмо беше излязла малка групичка хора, които в момента разглеждаха Уритиру, отворили уста от удивление и заобиколени от духчета на възхищението.

Далинар се усмихна. Гледката на кула, широка колкото град и висока колкото малка планина… Е, в целия свят нямаше нищо подобно.

Новодошлите следваха мъж, облечен в одежди в тъмнооранжево. Стар и с гладко избръснато лице, от което се излъчваше добрина, той беше вдигнал очи към върха на кулата и я съзерцаваше зяпнал. До него беше застанала жена със сребриста коса, вдигната на кок. Адротагия, главната писарка на Карбрант.

Някои я смятаха за човека, който управляваше държавата в сянка; други предполагаха, че властта е всъщност съсредоточена в ръцете на другия писар — онзи, който беше останал да управлява Карбрант в отсъствието на краля. Който и да беше, обаче, беше сигурно, че Таравангян е само марионетка — но Далинар с радост щеше да използва възможността да повлияе на Я Кевед и Карбрант чрез него. Този мъж бе приятел с Гавилар. Това беше достатъчно добър аргумент за Далинар. Пък и беше доволен, че в Уритиру има поне още един монарх.

Таравангян му се усмихна, после облиза устни. Явно беше забравил какво иска да каже, защото му се наложи да хвърли бърз поглед към жената до себе си, за да му помогне. Тя му прошепна нещо, той се присети и заговори високо:

— Тоягата. За мен е чест да те видя отново. Твърде дълго време мина.

— Ваше Величество — отговори Далинар. — Признателен съм, задето отговорихте на поканата ми.

Далинар се беше срещал с Таравангян няколко пъти, преди години. Спомняше си го като тих човек с остър, съобразителен ум.

Но това се беше променило. Таравангян открай време беше скромен, смирен мъж, който не обичаше да говори много, затова повечето хора не знаеха, че някога е бил интелигентен — преди необяснимата болест, която го беше сполетяла преди пет години и за която Навани беше почти сигурна, че всъщност е била само измислено прикритие за мозъчен удар, който бе нанесъл постоянни увреждания на умствения му капацитет.

Адротагия докосна Таравангян по ръката и кимна към една жена, застанала до карбрантските стражници — светлоока на средна възраст, облечена в пола и риза в южен стил. Най-горните копчета на ризата бяха разкопчани. Косата й беше подстригана по момчешки късо и носеше ръкавици и на двете си ръце.

Странната жена вдигна дясна ръка над главата си и в нея се появи Вълшебен меч. Тя опря плоската му страна на рамото си.

— А, да — каза Таравангян. — Нека ви представя. Тояга, това е най-новият ни Сиятелен рицар, Малата от Я Кевед.

* * *

Крал Таравангян се оглеждаше с отворена уста като дете, докато се возеха в асансьора към покрива на кулата. Надвеси се от едната му страна така, че един от телохранителите положи внимателно длан на рамото му за всеки случай.

— Толкова много етажи — възкликна Таравангян. — И този балкон. Кажете ми, Сиятелен господарю — какво задвижва този асансьор?

Прямотата му беше така неочаквана. Далинар беше прекарал толкова дълго време в компанията на алетски политици, че бе започнал да възприема честността като нещо непознато и далечно — като език, на който вече не говореше.

— Инженерите ми изследват асансьорите — отговори Далинар. — Засега смятат, че е механизъм от два свързани фабриала с допълнително приспособление, което да регулира скоростта.

Таравангян примигна.

— О. Аз имах предвид… дали е Светлина на Бурята? Или пък някой го издърпва нагоре? Нашите в Карбрант се задвижваха от парши.

— Светлина на Бурята — отговори Далинар. — Наложи се да заменим скъпоценните камъни със заредени такива, за да започнат да работят.

— Аха — кимна кралят, широко усмихнат.

Ако беше в Алеткар, този мъж никога нямаше да успее да се задържи на трона след удара си. Някой безскрупулен благороднически дом щеше да се погрижи да бъде убит. Или пък някой негов роднина щеше да предяви претенции към трона. Щеше да бъде принуден или да се бори, или да абдикира.

Или… е, някой можеше да узурпира властта за себе си постепенно и да започне да изпълнява всички функции на краля, само че без титлата. Далинар въздъхна тихо, но си наложи да потисне вината си.

Таравангян не беше алет. Имаше логика в Карбрант, където не се водеха войни, тронът да се заема от такава добродушна, благосклонна личност. Градът трябваше да бъде скромен и непретенциозен, вместо заплашителен. Беше щастливо стечение на обстоятелствата, че Таравангян беше коронован за крал на Я Кевед, който някога беше едно от най-влиятелните кралства в цял Рошар, след гражданската война.

При нормални обстоятелства би му било трудно да се задържи на трона, но Далинар може би щеше да му окаже подкрепа — или поне да укрепи неговия авторитет чрез асоциация със своя. Със сигурност смяташе да направи всичко по силите си в тази посока.

— Ваше Величество — пристъпи Далинар по-близо до Таравангян. — Доколко добре е укрепен Веденар? Разполагам с много войници, които нямат наложителна работа в момента. Спокойно мога да ви предоставя един или два батальона, които да пазят града. Не можем да си позволим да оставим врага да завладее Клетвената порта.

Таравангян хвърли поглед на Адротагия.

Тя отговори вместо него:

— Градът вече е добре охраняван, Сиятелен господарю. Няма защо да се безпокоите. Паршите направиха един опит да завладеят града, но все още имаме многобройната веденска войска на наше разположение. Отблъснахме нападението им и те се оттеглиха на изток.

„Към Алеткар“, помисли си Далинар.

Таравангян отново изви глава, за да погледне към широкия стълб в средата, осветен през стъкления прозорец на източната стена на кулата.

— О, колко ми се иска да не беше идвал този ден.

— Звучите така, сякаш сте го очаквали, Ваше Величество — каза Далинар.

Таравангян се засмя тихо.

— Вие не ги ли очаквахте? Скръбта, искам да кажа? Тъгата… загубата…

— Опитвам се да не избързвам с очакванията си в която и да било посока — отвърна Далинар. — Такава е нагласата на войника. Погрижи се за днешните проблеми, после се наспи и се погрижи за утрешните проблеми утре.

Таравангян кимна.

— Спомням си как като дете слушах един ардент да се моли на Всемогъщия от мое име, докато наблизо горяха молитви. Помислих си, че няма как да избегнем мъките. Няма как да вярваме, че не ни очаква повече зло. Ако беше така, нямаше ли вече да сме в Селенията на покоя? — каза той, после погледна Далинар и той забеляза с изненада, че в бледосивите очи на краля има сълзи. — Не смятам, че на мен и теб ни е отредено да живеем на такова величаво място. Мъжете на кръвта и скръбта не получават такива привилегии, Далинар Колин.

Далинар не знаеше как да отговори. Адротагия стисна Таравангян за рамото успокоително и старият крал извърна лице настрани, за да прикрие изблика си на чувства. Случилото се във Веденар явно го беше разтърсило дълбоко — смъртта на предишния крал, безжалостното клане на полето.

Прекараха остатъка от пътя си с асансьора в мълчание и Далинар се възползва от възможността да разгледа Повелителката на стихиите на Таравангян. Тя беше онази, която беше отключила — а после и задействала — Клетвената порта във Веден от другата страна, след като я бе открила с помощта на внимателните напътствия на Навани. В момента Малата се беше облегнала небрежно на парапета. Не беше казала много, докато ги развеждаха из първите три етажа, а всеки път, когато поглеждаше към Далинар, по устните й сякаш заиграваше лека усмивка.

Носеше цяло състояние сфери в джоба на полата си; светлината се процеждаше през плата. Може би това беше причината да се усмихва така. Самият Далинар изпитваше дълбоко облекчение, че отново разполага със Светлина — и не само защото това означаваше, че алетските Превръщатели ще могат да продължат с работата си и да използват изумрудите, за да превърнат камъните в зърно и да нахранят гладните обитатели на кулата.

Навани ги чакаше на последния етаж, безупречна в сребристочерната си хава и с коса, вдигната на кок и прикрепена с игли, оформени така, че да наподобяват Вълшебни остриета. Поздрави Таравангян топло, после стисна дланта на Адротагия. След това отстъпи назад и остави Тешав да поведе Таравангян и малката му свита към помещението, което бяха нарекли Залата на посвещението.

Когато тръгнаха, тя дръпна Далинар встрани от останалите и прошепна:

— Е?

— Също толкова откровен е, колкото и преди — отвърна Далинар тихо. — Но…

— Несхватлив? — попита тя.

— Скъпа моя, аз съм несхватлив. Този човек е вече идиот.

— Не си несхватлив, Далинар — възрази тя. — Може би само малко груб. И практичен.

— Не храня илюзии по адрес на впечатлението, което понякога оставям, скъпа. Неведнъж ми е било и от полза — човек има предимство, когато го подценяват. Но не съм особено уверен, че Таравангян ще ни е от полза в настоящото си състояние.

— Ха — възкликна Навани. — Разполагаме с повече от достатъчно интелигентни хора, Далинар. Таравангян беше приятел на Алеткар по време на властването на брат ти. Една болест не е основателна причина да променяме отношението си към него.

— Права си, разбира се — каза той замислено. — Той е някак по-мрачен и умислен, Навани. Забелязвам в него меланхолия, която не си спомням да съм долавял преди. Винаги ли е бил такъв?

— Всъщност, да — отговори тя и погледна часовника си, който приличаше на неговия, но с малко повече скъпоценни камъни. Явно експериментираше с поредния нов вид фабриал.

— Някаква вест от капитан Каладин?

Тя поклати глава. Бяха минали дни, откакто бяха получили новини от него, но най-вероятно му бяха свършили заредените рубини. Сега, когато бурята се беше завърнала, очакваха скоро да се свърже с тях.

В Залата на посвещението Тешав сочеше един по един стълбовете, всеки от които представляваше орден на Сияйните рицари. Далинар и Навани чакаха в коридора, останали насаме.

— Ами Повелителят на стихиите? — прошепна Навани.

— Освободител. Прахоносен — макар че те не харесват този термин. Твърди, че духчето й го е казало — отговори Далинар и потри брадичка. — Не ми харесва усмивката й.

— Ако наистина е Сияен рицар, възможно ли е да не заслужава доверие? Би ли избрало духчето някого, който е способен да действа против интересите на останалите?

Още един въпрос, чийто отговор не му беше известен. Трябваше да провери дали има начин да се разбере дали Вълшебният меч не беше още един скрит Меч на Чест.

Обиколката продължи надолу по стълбището към заседателната зала, която заемаше по-голямата част от предпоследния етаж, а наклоненият й под се спускаше до етажа под него. Далинар и Навани последваха останалите.

„Навани“, помисли си той. „Хваната за моята ръка.“ Мисълта още му се струваше главозамайваща, сюрреалистична. Като сън или може би някое от виденията му. Ярко си спомняше колко силно я беше желал. Как мислеше за нея, омагьосан от начина, по който говореше, от нещата, които знаеше, гледката на ръцете й, докато рисуваше — или дори когато правеше нещо толкова простичко като да поднесе лъжицата към устните си. Спомняше си как не можеше да откъсне очи от нея.

Помнеше един точно определен ден на бойното поле, когато почти бе позволил на ревността към брат му да го накара да отиде твърде далеч — и се изненада, когато Иви също се появи като част от онзи момент. Присъствието й оцветяваше стария, избелял спомен за дните на битки рамо до рамо с брат му.

— Спомените ми продължават да се възвръщат — каза той тихо, когато спряха за момент пред вратата на заседателната зала. — Предполагам, че в крайна сметка ще си възвърна всичките.

— Това не би трябвало да се случва.

— И аз така смятах. Но кой може да бъде сигурен в това? Твърдят, че принципите на Старата магия са неразгадаеми.

— Не — скръсти ръце Навани със строго изражение, сякаш се беше ядосала на някое инатливо хлапе. — Във всеки от случаите, които проверих, благословията и проклятието си остават до края на живота.

— Във всеки от случаите ли? — попита Далинар. — Колко си успяла да откриеш?

— Около триста до момента — отвърна тя. — Беше ми трудно да отделя време за друго, освен за изследванията в Паланеума; целият свят настоява да разбере повече за Пустоносните. За щастие, скорошното посещение на Негово Величество ми осигури някои специални права. Казват, че е най-добре да се отиде лично — или поне така казваше Ясна…

Тя си пое дъх и се взе в ръце, преди да продължи:

— Във всеки случай, Далинар, доказателствата са еднозначни. Не успяхме да намерим дори едно изключение, в което ефектът на Старата магия да е преминал — а не е като хората да не са се опитвали да намерят начин да се отърват от него от векове насам. На практика има отделен жанр с истории, посветени именно на хората, които са се мъчили да открият някакъв лек. Както каза един от изследователите: „Проклятията на Старата магия не са като махмурлука, Ваше Сиятелство.“

Тя вдигна поглед към Далинар и явно забеляза някакво чувство, изписано на лицето му, защото наклони глава въпросително и попита:

— Какво?

— Никога не съм имал някого, с когото да споделям това бреме — каза той меко. — Благодаря ти.

— Не успях да открия нищо.

— Няма значение.

— Би ли могъл поне да питаш Отеца на Бурята дали е абсолютно сигурен, че спомените не се завръщат заради връзката помежду ви?

— Ще се опитам.

Гласът на Отеца на Бурята изтътна гръмовно.

— Защо настоява да потвърждавам отново? Вече казах всичко, а духчетата не се променят като хората. Това няма нищо общо с мен. Нищо общо с връзката.

— Казва, че не е той — предаде Далинар. — И е… ядосан, задето го питаш пак.

Тя остана със скръстени ръце. Това беше черта, която споделяше с дъщеря си — присъщата й склонност да се ядосва на проблемите, които не може да разреши. Сякаш се разочароваше от действителността, задето отказваше да се преподреди по по-удобен начин.

— Може би сделката, която сте сключили, е била някак различна — предположи тя. — Ако ми разкажеш какво точно се е случило, колкото успееш по-подробно, ще мога да я сравня с описанията на останалите.

Той поклати глава.

— Няма много за разказване. В Долината имаше много растения. И си спомням… че помолих да ме освободи от болката, а тя ми взе и от спомените. Или поне така мисля — каза той, сви рамене и забеляза, че Навани присвива устни, а погледът й става още по-остър. — Съжалявам. Но…

— Не си виновен ти — каза тя. — Заради Нощната пазителка е. Предложила ти е сделка, когато не си бил в състояние да разсъждаваш трезво, а после е изтрила подробностите от ума ти.

— Беше духче. Не мисля, че можем да очакваме от нея да спазва — или дори да разбира — нашите правила.

Искаше му се да можеше да й предостави повече информация, но дори да успееше да си спомни нещо, сега не беше подходящ момент. Трябваше да обърнат внимание на гостите си.

Тешав тъкмо им беше показала странните стъклени пана на вътрешните стени, които приличаха на прозорци, но мътни и непроницаеми. После продължи да разказва за двойката дискове на пода и тавана, които изглеждаха като останки от стълб, който е бил махнат. Имаше подобни в много от стаите, които бяха проучили.

След като приключи, Таравангян и Адротагия се върнаха в най-високата част на залата, близо до истинските прозорци. Новият Сияен рицар, Малата, се беше настанила на едно от местата до изваяния в стената символ на Прахоносните и се беше втренчила в него.

Далинар и Навани се изкачиха по стълбите и застанаха до Таравангян.

— Великолепно е, нали? — попита го Далинар. — И с още по-хубава гледка, отколкото се открива от асансьорите.

— Поразително — отговори Таравангян. — Толкова просторно. Мислим си… мислим си, че ние сме най-важното нещо в Рошар. Но в толкова голяма част от Рошар дори не е стъпвал човешки крак.

Далинар наклони глава. Да… може би част от предишния Таравангян се беше съхранила в човека пред него.

— Тук ли ще проведем срещата? — попита Адротагия, като кимна към вътрешността на стаята. — Когато съберете и останалите монарси, това ли ще бъде мястото, където ще заседаваме?

— Не — каза Далинар. — Това помещение напомня прекалено много на зала за лекции. Не искам монарсите да се чувстват така, сякаш някой им проповядва.

— А… кога ще дойдат? — попита Таравангян с надежда в гласа. — Нямам търпение да се срещна с останалите. Кралят на Азир… Не спомена ли, че имат нов, Адротагия? Познавам кралица Фен — много е мила. Ще поканим ли и някого от Шиновар? Толкова са загадъчни. Имат ли крал изобщо? Не живеят ли на племена, или нещо подобно? Като варварите от Марат?

Адротагия го потупа топло по ръката, но се обърна към Далинар, явно любопитна относно останалите монарси.

Далинар прочисти гърло, но Навани заговори първа:

— До този момент, Ваше Величество, вие сте единственият, който се вслуша в предупреждението ни.

Последва тишина.

— Тайлена? — попита Адротагия с надежда.

— Проведохме с тях пет отделни разговора по далекосъобщител — отговори Навани. — Кралицата отхвърли молбите ни всеки един път. От Азир се показаха още по-твърдоглави.

— От Ири ни отказаха почти веднага — добави Далинар с въздишка. — Нито Марабетия, нито Рира отговориха на първоначалната ни покана да разговаряме. Островите Реши нямат истинско правителство. Същото се отнася и за някои от централните страни. Най-Древният от Бабатарнам отказва да говори с нас направо, а повечето от държавите в Макабаки намекнаха, че чакат Азир да вземе решение. От Шиновар получихме само кратък отговор, с който изпращаха своите поздравления — каквото и да означава това.

— Злонамерен народ — отбеляза Таравангян. — Убили са толкова много монарси!

— Ъ-ъ, да — отвърна Далинар с неудобство, изненадан от промяната в настроението на краля. — Основно се съсредоточихме върху местата, където има Клетвени порти — по стратегически причини. За най-важни смятаме Азир, град Тайлен и Ири. Но отправихме апел към всекиго, който би могъл да ни послуша — независимо дали разполагат с Клетвена порта, или не. Нови Натанан не ни отговори, а хердазийците смятат, че се опитвам да ги измамя. Писарите на тукарите продължават да твърдят, че ще предадат посланието ми на техния бог-крал.

Навани се прокашля.

— Всъщност, вече получихме отговор от него — преди съвсем малко. Помощничката на Тешав, която дежуреше при далекосъобщителите, ни съобщи. Не звучи особено обнадеждаващо.

— Все пак искам да го чуя.

Навани кимна и отиде да го вземе от Тешав. Адротагия хвърли към него въпросителен поглед, но той не ги отпрати. Искаше да се почувстват като част от един съюз — а можеше и да дадат полезно мнение.

Навани се върна с лист хартия в ръка. Далинар не успя да го разчете, но думите бяха написани със замах, с едри букви.

— „Предупреждение“ — зачете Навани — „от Тезим Велики, първи и последен човек, Вестител на Вестителите и носител на клетвеното съглашение. Да се славят неговото величие, безсмъртие и мощ. Вдигнете глави и чуйте, хора на изтока, какво ще каже вашият Бог. Няма други Сияйни освен него. Неговият гняв пламна в отговор на жалките ви лъжи, а неправомерното ви заграбване на свещения му град е акт на опълчение, който говори за вашата низост и поквара. Отворете врати, хора на изтока, пред неговите войници и отстъпете му съкровищата, които сте плячкосали. Отречете се от заблудите и лъжите, за които говорите, и му се закълнете във вярност. Последният съд на бурята е дошъл да унищожи човечеството, и само ако последвате неговия път, ще се спасите. Той снизхождава да ви изпрати само тези свои слова и няма да получите повече. Дори това е много по-голяма благодат от онова, което заслужавате вие и алчната ви природа.“

Тя дочете листа и отпусна ръка надолу.

— Охо — възкликна Адротагия. — Е, това поне беше ясен отговор.

Таравангян се почеса по главата, смръщил вежди, сякаш изобщо не беше съгласен с изказването й.

— Предполагам, че спокойно можем да зачеркнем тукарите от списъка с възможни съюзници — каза Далинар.

— И без това предпочитам емулите — отвърна Навани. — Войниците им не са така добре обучени, но и… е, не са луди.

— Значи… сме сами? — попита Таравангян, като отмести несигурен поглед от Далинар към Адротагия.

— Сами сме, Ваше Величество — потвърди Далинар. — Краят на света е дошъл, а никой не желае да се вслуша.

Таравангян кимна, сякаш сам на себе си.

— Къде ще нападнем първо? Хердаз? Съветниците ми твърдят, че това е традиционната първа стъпка в алетските нападения, но изтъкват и че ако някак успеете да завладеете Тайлена, ще получите пълен контрол върху Проливите, и дори Бездните.

Далинар го слушаше изумен. Това беше най-явният извод — толкова очевиден, че дори оглупелият Таравангян го виждаше. Какво друго да сметне човек, когато чуе от Алеткар да му предлагат съюз? Алеткар, с великите му завоеватели? Управляван от Тоягата — мъжът, който бе обединил собственото си кралство с помощта на меча?

Това беше подозрението, което бе спъвало напредъка във всеки разговор, който се беше опитал да проведе с монарсите. „Бурята да го вземе“, помисли си. „Таравангян не е дошъл, защото вярва в идеята ми за велик съюз. Просто е предположил, че ако не дойде, няма да изпратя армиите си в Хердаз или Тайлена, а в Я Кевед. При него.“

— Няма да нападаме никого — отвърна Далинар. — Трябва да се съсредоточим върху Пустоносните. Те са истинските ни врагове. Ще спечелим останалите кралства с дипломация.

Таравангян се намръщи.

— Но…

Адротагия, обаче, го докосна по ръката, за да го накара да замълчи.

— Разбира се, Сиятелен господарю — обърна се тя към Далинар. — Разбираме.

Смяташе, че той лъже.

„А така ли е всъщност?“

Какво щеше да направи, ако никой не се вслушаше в думите му? Как щеше да спаси Рошар без Клетвени порти? Без ресурси?

„Ако планът ни да си върнем Колинар проработи“, продължи да размишлява той, „не би ли било логично да завземем и останалите Порти по този начин? Никой не би могъл да воюва срещу нас и срещу Пустоносните едновременно. Бихме могли да завладеем столиците им и да ги принудим да се присъединят към общата ни войска — за тяхно собствено добро.“

Беше готов да завоюва Алеткар за негово собствено добро. Беше готов да узурпира цялата власт, макар и да не беше крал на теория — в името на благоденствието на народа си.

Докъде би стигнал в името на добруването на цял Рошар? Докъде би стигнал, за да ги подготви за надвисналата опасност? Шампионът с деветте сенки.

„Ще обединявам, вместо да разделям.“

Усети, че се взира през прозореца до Таравангян към планините навън. Спомените за Иви бяха донесли със себе си една нова, опасна перспектива.