Брандън Сандърсън
Заклеващия (30)

23
Наистина необичайно

„Не съм поет и не мога да ви очаровам с остроумни метафори.“

Из Заклеващия, предговор

— Нямам месо за продан — каза старият светлоок, докато водеше Каладин към бункера. — Но вашият Сиятелен господар и мъжете му могат да се приютят тук от бурята, и то — евтино.

Той махна с бастуна си към голямата, куха постройка. Тя напомняше на Каладин на казармите в Пустите равнини — дълга и тясна, с по-късата страна обърната на изток.

— Искаме да бъдем оставени сами — каза Каладин. — Моят Сиятелен господар цени високо личното си пространство.

Възрастният мъж огледа изпитателно синята му униформа. Сега, след като дъждовният сезон беше преминал, тя изглеждаше по-добре. Не би я носил на официална церемония, но се беше потрудил доста да изтърка петната и да лъсне копчетата.

Униформа на дом Колин във Вама. Това можеше да означава много неща. Надяваше се сред тях да не е и „Този офицер се е присъединил към група парши, избягали от господарите си“.

— Мога да ви предоставя целия бункер — каза търговецът. — Трябваше да дойдат и едни пътници с керван от Револар, но така и не се появиха.

— Какво се е случило?

— Не зная — отвърна той. — Но е наистина необичайно и още как. Три фургона, с различни собственици и стоки, изчезнали без следа. Дори не изпратиха вест по някого. Радвам се, че им взех една десета от цената като предплата.

Револар. Столицата на Вама, най-големият град по пътя оттук до Колинар.

— Ще наемем бункера — каза Каладин, като подаде на търговеца няколко тъмни сфери. — Моля и за колкото храна можете да ни осигурите.

— Като за армия, не е много. Един-два чувала дългокорен, може би. Малко лавис. Очаквах свежи провизии да пристигнат с онези фургони — каза мъжът и поклати глава с отнесено изражение. — В странни времена живеем, ефрейторе. Тази нова буря. Смятате ли, че ще се върне пак?

Каладин кимна. Вечната буря се беше появила отново един ден по-рано, за трети път досега — макар че първия път беше засегнала само земите далеч на изток. Каладин и паршите бяха получили предупреждение за нея от невидимото духче и се бяха скрили в една изоставена мина, докато утихне.

— Странни времена — повтори мъжът. — Е, ако имате нужда от месо, има едно стадо диви свине, които обикалят около пролома на юг оттук. Онзи район, обаче, принадлежи на високия господар Кадилар, така че… Но вие си го знаете, де.

Ако въображаемият „Сияетелен господар“ на Каладин пътуваше по кралска заповед, би имал право да ловува по тези земи. Ако не, можеше да бъде обвинен в бракониерство.

Въпреки светложълтите си очи, старецът говореше като фермер от затънтената провинция, но явно беше успял да завърти успешен бизнес на тази междинна спирка. Самотен живот, но сигурно падаха доста добри пари.

— Да видим каква храна ще успея да ви намеря тук — каза той. — Следвайте ме. Сигурен ли сте, че наближава буря?

— Според прогнозите, които получих, е неизбежно.

— Е, слава на Всемогъщия и Вестителите за това. Ще свари някои хора неподготвени, предполагам, но ще е добре да мога отново да използвам далекосъобщителя.

Каладин тръгна след мъжа и двамата се приближиха към каменната колиба за склад от подветрената страна на дома му, след което се спазари с него за три чувала зеленчуци.

— И още нещо — добави Каладин. — Забранено ти е да гледаш, докато армията пристига.

— Какво? Ефрейторе, аз съм длъжен да ви помогна да се настаните и…

— Сиятелният ми господар цени личното си пространство много високо. Важно е никой да не узнае, че сме минали оттук. Много важно — натърти Каладин и положи длан на ножа, втъкнат в колана му.

Светлоокият мъж само изсумтя.

— Можете да разчитате на мен да си държа устата затворена, войнико. И не ме заплашвайте. Аз съм шести дан — отвърна, вирнал брадичка, но когато докуцука до къщата си и се прибра вътре, затвори вратата плътно и спусна кепенците на прозорците.

Каладин пренесе трите чувала в бункера, след което се върна до мястото, където го чакаха паршите. Непрекъснато се оглеждаше за Сил, но, разбира се, не виждаше нищо. Пустоносният дух го следваше, скрит от погледа му — най-вероятно за да се увери, че няма да направи нещо подмолно.

* * *

Успяха да стигнат до бункера точно преди бурята.

Кен, Сах и останалите искаха да изчакат, докато се стъмни — нямаха доверие на стария светлоок да не ги шпионира. Но вятърът вече беше започнал да се усилва, и те най-после бяха повярвали на Каладин, че бурята е съвсем близо.

Каладин стоеше до входа на бункера, нервен, докато паршите се точеха вътре. През последните няколко дни към тях се бяха присъединили и други групи, водени от невидими Пустоносни духове, за които му казаха, че изчезват веднага, след като отведат поверениците си при останалите. Броят им вече наближаваше стотина заедно с децата и възрастните. Никой не споделяше с Каладин каква е крайната им цел — само твърдяха, че духчетата имат наум някакво определено място.

Кен влезе последна през вратата. Едрата, мускулеста жена се поколеба на прага, сякаш искаше да остане да гледа бурята, но накрая взе сферите си — повечето от които бяха откраднали от него, — и заключи торбичката в железния фенер, закован на стената отвън. Махна на Каладин да влезе, след което го последва и спусна резето.

— Справи се добре, човеко — обърна се тя към Каладин. — Ще го съобщя пред останалите, когато достигнем целта си.

— Благодаря — отвърна той.

Буреносният фронт достигна бункера и накара скалите отвън да се разтресат. Самата земя под краката им трепереше. Паршите се настаниха и зачакаха. Хеш се разрови из чувалите и огледа зеленчуците като познавач. Беше работила в кухнята на едно голямо имение.

Каладин седна, облегнал гръб на стената. Усещаше как бушува бурята отвън. Странно беше, че мразеше спокойния дъждовен сезон толкова много, а когато дочуеше звука на гръмотевиците, само се въодушевяваше. Бурята едва не го беше убила и то — няколко пъти поред. Усещаше някакво родство с нея, макар да продължаваше да бъде предпазлив. Напомняше му на сержант, който е прекалено суров в обучението на новите си войници.

Бурята щеше да възобнови енергията на скъпоценните камъни отвън — не само на сферите, но и на по-големите камъни, които беше донесъл. А след като се презаредяха, той — е, всъщност паршите — щяха да разполагат със същинско съкровище от Светлина на Бурята.

Трябваше да вземе решение. Колко можеше да отлага момента, в който щеше да му се наложи да отлети обратно към Пустите равнини? Дори да му се наложеше да се отбие в някой по-голям град, за да обмени тъмните си сфери за заредени такива, сигурно щеше да успее да стигне за по-малко от ден.

Но не можеше да се помайва вечно. Какво правеха в Уритиру? Имаше ли вести от останалите части на света? Тези въпроси не му даваха мира. Някога се безпокоеше само за собствените си хора и това му стигаше. След това склони да поеме отговорността за цял батальон. Откога, обаче, се беше превърнал в негова грижа целият свят?

„Най-малкото, трябва да си открадна далекосъобщителя, който ми взеха, и да изпратя съобщение до Нейно Сиятелство Навани.“

Нещо изпърха на границата на периферното му зрение. Сил се беше върнала? Той погледна към нея, понечи да я попита нещо и едва успя да се спре навреме, когато осъзна грешката си.

Духчето до него сияеше в жълто, не в синьо-бяло. Мъничката жена беше застанала върху полупрозрачен стълб от златист камък, който се беше издигнал от земята, за да я изкачи до нивото на очите на Каладин. Също като самото духче, камъкът беше в жълто-бял цвят, който му напомняше сърцето на някой пламък.

Носеше изящна рокля, която покриваше краката й изцяло. Бе хванала ръце зад гърба си и го оглеждаше изпитателно. Лицето й имаше странна форма — тясно, но с големи очи, като на дете. Чертите й му напомняха на жителите на Шиновар.

Каладин подскочи от изненада, с което накара малкото духче да се усмихне.

„Преструвай се, че не знаеш нищо за духчетата като нея“, помисли си Каладин, а на глас каза:

— Ъм. Ъ-ъ… Аз те виждам.

— Защото искам да ме видиш — обясни тя. — Ти наистина си странен.

— Защо… защо искаш да те видя?

— За да поговорим — каза тя и започна да се разхожда около него. На всяка нейна стъпка, по един стълб от жълт камък се издигаше нагоре, за да предостави опора на голото й ходило. — Защо си още тук, човеко?

— Твоите парши ме плениха.

— Майка ти ли те е научила да лъжеш така? — попита тя с насмешлив глас. — На по-малко от месец са. Поздравления, че успя да ги заблудиш.

Тя спря за миг, усмихна му се и допълни:

— Аз съм на малко повече от месец.

— Светът се променя — каза Каладин. — Цялата страна е в безредици. Предполагам, че просто искам да видя как ще се развият нещата.

Тя го изгледа, сякаш потънала в размисъл. За щастие, той имаше добро извинение за капчицата пот, която се стече по лицето му. Разговорът с необичайно интелигентни духчета, които сияят в жълто, би изнервил всекиго — не само човек, който имаше много неща, които трябваше да скрие от него.

— Би ли се сражавал на наша страна, дезертьоре? — попита тя.

— Ще ми позволите ли?

— Моят народ е далеч по-малко склонен на дискриминация от твоя. Ако можеш да носиш копие и да следваш заповеди, аз определено не бих те отпъдила — каза тя и скръсти ръце с проницателна усмивка. — Последното решение, обаче, няма да е мое. Аз съм просто вестоносец.

— Кога ще разбера със сигурност?

— Когато стигнем до окончателната си цел.

— Която се намира… къде?

— Достатъчно наблизо — отвърна духчето. — Защо? Да нямаш някаква неотложна работа другаде? Трябва да си подстрижеш брадата или да идеш на обяд с баба си, може би?

Каладин потри буза. Почти беше успял да забрави за косъмчетата, които боцкаха от двете страни на устните му.

— Кажи ми — попита го духчето, — откъде разбра, че тази вечер ще има буря?

— Усетих я — отвърна Каладин. — В костите си.

— Човеците не могат да усещат бурите, независимо с коя част от тялото си.

Той сви рамене.

— Стори ми се, че наближава моментът за буря — нали дъждовният сезон току-що приключи.

Духчето не кимна, нито му даде друг видим знак как е приела изказването му. Само продължи да се усмихва всезнаещо, докато не избледня и в крайна сметка не изчезна от погледа му.