Брандън Сандърсън
Заклеващия (29)

22
Тъмнината отвътре

„Не съм философ, който да ви заинтригува с някой проницателен въпрос.“

Из Заклеващия, предговор

Мраизе. По лицето му се пресичаха множество белези, един от които разкривяваше горната му устна. Вместо присъщото за него изискано облекло, сега носеше униформа на войник на Садеас с нагръдник и прост шлем. Изглеждаше точно като всеки друг от войниците, които бяха подминали по коридорите — като се изключеше лицето му.

И кокошката на рамото му.

Кокошка. Беше от по-необичайните породи, чисто зелена, с гладка перушина и закривена, остра човка. Приличаше на хищник много повече от тромавите същества, които беше виждала да продават в клетки на пазара.

Но наистина — кой би се разхождал наоколо с кокошка за домашен любимец? Нали бяха за ядене?

Адолин също забеляза кокошката и вдигна вежда, но Мраизе не показа с нищо, че разпознава Шалан. Беше се прегърбил като останалите стражници, стиснал алебарда в ръка и втренчен свирепо в Адолин.

Иалаи не беше разпоредила да им донесат столове. Седеше с ръце в скута, положила дясната си длан над покритата с ръкав лява и осветена от лампите, поставени на пиедестали от двете страни на стаята. На тази неестествена, мъждукаща светлина изглеждаше особено зловеща и отмъстителна.

— Знаехте ли — заговори тя, — че след като белогръбите убият жертвата си, първо ядат от нея, а после се скриват близо до трупа?

— Това е една от опасностите, които трябва да се имат предвид, когато човек тръгне на лов за тях, Ваше Сиятелство — отговори Адолин. — Ловецът предполага, че е поел по следата на хищника, когато той всъщност може да се спотайва наблизо.

— Това поведение ме озадачаваше, преди да осъзная, че трупът на жертвата привлича мършоядни животни, а белогръбите не са придирчиви. Онези, които идват да се нахранят от остатъците им, често сами се превръщат в следващото им ястие.

Подтекстът на разговора беше ясен. „Защо се връщаш на сцената на убийството, Колин?“

— Искаме да знаете, Сиятелна — каза Адолин, — че приемаме убийството на Върховния принц много сериозно. Правим всичко по силите си, за да предотвратим нов подобен инцидент.

„О, Адолин…“, въздъхна наум Шалан.

— Разбира се — каза Иалаи. — Останалите Върховни принцове са вече прекалено уплашени, че да се изправят срещу вас.

Да, беше влязъл право в капана й. Но Шалан не се намеси в разговора; това беше задача, с която Адолин трябваше да се справи сам, а нея беше поканил за морална подкрепа, не за да говори от негово име. Откровено казано, тя надали щеше да се справи кой знае колко по-добре. Просто би допускала различни грешки.

— Можете ли да ни кажете кой би имал мотив или възможност да убие съпруга ви, Сиятелна? — попита Адолин. — Като се изключи баща ми.

— Значи дори ти признаваш, че…

— Странно — прекъсна я рязко Адолин. — Майка ми открай време твърдеше, че ви смята за умна. Възхищаваше ви се и й се искаше да бъде проницателна като вас. Но признавам, че сега не виждам доказателства в подкрепа на мнението й. Наистина ли смятате, че баща ми би търпял обидите на Садеас с години — да понесе предателството му в Равнините, онзи провален дуел, — и да го убие сега? След като беше вече доказано, че Садеас греши за Пустоносните и положението на баща ми беше напълно подсигурено? И двамата знаем, че той не е отговорен за смъртта на съпруга ви. Да се твърди нещо друго би било чиста глупост.

Шалан трепна. Не беше очаквала такова нещо от устата на Адолин. Същевременно, колкото и да беше изненадващо, тя усещаше, че е трябвало да каже именно тези думи. Да сложи край на заобиколните приказки. Да говори открито и направо.

Иалаи се наведе напред, втренчена изпитателно в Адолин, и обмисли думите му. Ако имаше едно, в което Адолин да беше ненадминат, то това беше искреността.

— Донесете му стол — нареди Иалаи на Мраизе.

— Да, Сиятелна — отговори той с носов, провинциален акцент, който граничеше с хердазийския.

Иалаи насочи вниманието си към Шалан.

— А ти свърши нещо полезно. В съседната стая се вари чай.

Шалан изсумтя на пренебрежителното отношение. Вече не беше някаква незначителна прислужница, с която да се разпореждат. Но когато забеляза, че Мраизе се насочва натам, накъдето й беше казано да отиде, Шалан преглътна унижението и тръгна след него.

Съседната стая беше много по-малка и издълбана в камъка като останалите, но със скални пластове в по-приглушени цветове — оранжево и червено, които се преливаха така незабележимо, че стените изглеждаха почти като оцветени в един равномерен тон. Прислугата на Иалаи го използваше за складово помещение, както личеше от столовете, натрупани един върху друг в ъгъла. Шалан не обърна внимание на каните горещ чай, които се поддържаха топли от фабриалите на кухненския плот, и пристъпи до Мраизе.

— Какво правиш тук? — изсъска му.

Кокошката изкудкудяка тихо, сякаш любопитна какво се случва.

— Наглеждам я — каза той, като кимна към основното помещение. Провинциалният акцент изчезна и гласът му прозвуча много по-изискано. — Интересуваме се от нея.

— Значи не е една от вас? — попита Шалан. — Не е… от Призрачната кръв?

— Не — отговори той, като присви очи. — Тя и съпругът й бяха прекалено непредсказуеми, че да ги поканим да станат членове. Водят се от собствените си мотиви. Не смятам, че са готови да бъдат предани на чиито и да било чужди такива.

— А обстоятелството, че са измет, не е било от значение, предполагам.

— Моралността е категория, която не ни интересува — отвърна Мраизе спокойно. — Важни са само лоялността и властта, тъй като моралността е преходна като промените във времето навън. И зависи от гледната точка. В хода на работата си с нас ще видиш, че съм прав.

— Аз не съм една от вас — изсъска Шалан.

— Като за някого, който го отрича така настоятелно — каза той, като вдигна един от столовете, — определено не се посвени да използваш символа ни снощи.

Шалан замръзна на място, след което се изчерви до алено. Значи беше разбрал.

— Снощи…

— Задачата ти е била достойна — прекъсна я Мраизе. — И ти е позволено да се позоваваш на нашата власт, за да постигнеш целите си. Това е една от облагите, които членството ти носи — стига да не злоупотребяваш с нея.

— Ами братята ми? Къде са? Обеща да ги доведеш.

— Търпение, малък нож. Изминаха едва няколко седмици, откакто ги спасихме. Ще видиш, че ще изпълня думата си. Но като оставим това настрана, имам задача за теб.

— Задача? — озъби му се Шалан така, че накара кокошката пак да изкудкудяка. — Мраизе, няма да изпълнявам задачи за теб и съмишлениците ти. Вие убихте Ясна.

— Вражеска единица — отвърна той. — О, не ме гледай така. Знаеш много добре на какво беше способна тази жена, и в какво се замеси, когато ни нападна. Обвиняваш ли дълбокопочтената Тояга за онова, което е сторил по време на войните си? Безбройните хора, които той е погубил?

— Не оправдавай собствените си злини, като изтъкваш недостатъците на други — каза Шалан. — Няма да помогна на каузата ви. Не ме интересува колко настоявате да Превръщам за вас. Няма да го направя.

— Така бързаш да го заявиш, а все пак признаваш дълга си. Един Превръщател беше загубен, унищожен. Но ние прощаваме тези неща. И преди да възразиш отново, знай, че задачата, с която искаме да те натоварим, е нещо, с което ти вече си се заела. Със сигурност вече си усетила тъмнината на това място. Неговата… неправилност.

Шалан огледа тясното помещение, по чийто стени играеха сенките на няколкото свещи, мъждукащи на кухненския плот.

— Твоята задача — продължи Мраизе, — е да се погрижиш за сигурността му. Уритиру трябва да остане силен, ако искаме да използваме появата на Пустоносните.

— Да я използваме ли?

— Да. Това е сила, която ще овладеем, но засега не бива да допускаме някоя от страните да вземе надмощие. Погрижи се за Уритиру. Открий източника на тъмнината, която усещаш, и го унищожи. Това е твоята задача. А като възнаграждение за нея ще получиш информация — каза той, после се наведе към нея и произнесе една-единствена дума. — Хеларан.

Той вдигна стола и излезе с него, като придаде на походката си тромавост — за момент дори залитна и едва не изпусна товара си. Шалан остана застинала на място, зашеметена. Хеларан. Най-големият й брат, който бе починал в Алеткар — където беше отишъл поради неясни причини.

Бурята да го тръшне, какво знаеше Мраизе? Тя се втренчи гневно във вратата, от която той беше излязъл, обзета от възмущение. Как смееше да използва това име като примамка?

„Не мисли за Хеларан сега“, каза си. Тези мисли бяха опасни, а в момента тя не можеше да си позволи да се превърне във Воал. Шалан наля по една чаша чай за себе си и Адолин, после взе един стол под ръка и се измъкна от стаичката. Седна до Адолин и му подаде едната чаша. Отпи от своята и се усмихна на Иалаи, която се втренчи в нея ядно и заповяда на Мраизе да донесе една и на нея. После се обърна към Адолин:

— Смятам, че ако наистина искахте да разрешите загадката на това престъпление, щяхте да проверите откритите врагове на съпруга ми. Никой от тях не е имал възможността или мотивите, които можете да откриете във вашия военен лагер.

Адолин въздъхна.

— Вече изяснихме, че…

— Не казвам, че Далинар го е направил — прекъсна го Иалаи.

Изглеждаше спокойна, но стискаше облегалките на стола си така, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели. А очите й… гримът не можеше да скрие колко зачервени бяха. Явно беше плакала. Беше искрено покрусена.

Освен ако всичко това не беше преструвка. „Аз бих могла да се разплача насила“, помисли си Шалан, „ако знаех, че някой ще дойде да ме види скоро и че това би ме накарало да изглеждам по-убедително и би ми дало предимство.“

— Какво искате да кажете, тогава? — попита Адолин.

— Историята е богата на примери за войници, които на своя глава изпълняват заповеди, които всъщност никога не са им били давани — каза Иалаи. — Съгласна съм, че Далинар никога не би убил един свой стар другар така подмолно. Но войниците му вероятно не страдат от такива задръжки. Искаш да знаеш кой е сторил това, така ли, Адолин Колин? Вгледай се тогава в лицата на собствените си хора. Бих заложила княжеството, че някъде в армията на Колин има един войник, който е сметнал, че прави на Върховния си принц услуга.

— А другите убийства? — попита Шалан.

— Не зная как мисли този човек — отвърна Иалаи. — Може би му е харесало? Във всеки случай мисля, че всички можем да се съгласим, че няма за какво повече да разговаряме.

Тя се изправи и допълни:

— Желая ви приятен ден, Адолин Колин. И се надявам да споделите бъдещите си открития с мен, за да бъде по-добре осведомен и собственият ми следовател.

— Съгласен съм — отговори Адолин. — Кой води вашето разследване? Ще му изпращам доклади.

— Името му е Меридас Амарам. Мисля, че се познавате.

Ченето на Шалан увисна.

— Амарам? Върховният маршал Амарам?

— Разбира се — каза Иалаи. — Той е сред най-бележитите генерали на покойния ми съпруг.

Амарам. Той бе убил брат й. Шалан хвърли поглед към Мраизе, който запази неутрално изражение. Бурята да го вземе, какво знаеше той? Все още не разбираше откъде беше получил Хеларан Вълшебния си меч. И каква беше първопричината за сблъсъка му с Амарам?

— Амарам е тук? — възкликна Адолин. — От кога?

— Пристигна с последния керван — заедно с прислужниците от последния път, когато използвахте Клетвената порта. Не извести за присъствието си друг освен мен. В момента се грижим за него, тъй като се е видял принуден да прекара последната буря на открито заедно с помощниците си. Увери ме, че скоро ще се върне на служба и ще се заеме веднага с издирването на убиеца на съпруга ми.

— Разбирам — отговори Адолин.

Погледна към Шалан, която кимна, все още зашеметена. Двамата отидоха при стражниците, които чакаха до вратата, и излязоха в коридора отвън.

— Амарам — изсъска Адолин. — На мостовия хич няма да му хареса. Двамата имат стара вражда.

„Не е единствен“, помисли си Шалан.

— В началото, баща ми назначи Амарам да възроди Сияйните рицари — продължи Адолин. — Ако Иалаи го е приютила, след като той бе така безвъзвратно компрометиран… Самият жест е равнозначен на това да нарече баща ми лъжец, нали? Шалан?

Тя се насили да се вземе в ръце, като си пое дълбоко дъх. Хеларан отдавна беше мъртъв. Щеше да мисли за отговорите, които искаше да получи от Мраизе, по-късно.

— Зависи как ще извърти нещата тя — отвърна Шалан тихо, докато продължаваше да крачи рамо до рамо с него. — Но да, по този начин намеква, че Далинар е бил прекалено строг в присъдата си към Амарам — най-меко казано. Подсилва идеята за нейната страна като опозиция и алтернатива на господството на баща ти.

Адолин въздъхна.

— Мислех, че нещата ще потръгнат по-леко без Садеас.

— Тук става въпрос за политика, Адолин. Няма как да бъде лесно — каза тя и го хвана за ръката, докато подминаваха поредната група враждебни войници.

— Хич не ме бива в това — каза Адолин тихо. — Толкова много й се ядосах, че едва не я фраснах. Само гледай, Шалан. Всичко ще проваля.

— Дали? Защото според мен теорията ти, че убийците са всъщност повече от един, е вярна.

— Какво? Сериозно ли говориш?

Тя кимна.

— Дочух някои неща, докато бях навън снощи.

— Когато не залиташе насам-натам, мъртвопияна.

— Ако искаш да знаеш, алкохолът само ме прави по-елегантна и уравновесена, Адолин Колин. Да вървим…

Гласът й заглъхна, когато зърна двама писаря да ги подминават на бегом по коридора на път към покоите на Иалаи. Тичаха презглава. След тях бързаха стражи.

Адолин сграбчи един от войниците за ръката, с което го накара да изругае срещу синята униформа и едва не започна бой. За щастие, обаче, мъжът разпозна лицето му и се сдържа, а ръката му се отдръпна от дръжката на бойната секира.

— Сиятелен господарю — поздрави го той неохотно.

— Какво става? — попита Адолин, като кимна в посока на покоите. — Защо всички се струпаха около стражевия пост там?

— Новини от крайбрежието — обясни най-после стражникът. — В Нов Натанан е бил забелязан буреносен фронт. Бури. Завърнали са се.