Брандън Сандърсън
Заклеващия (28)

21
Така, че да падне

„Не умея да разказвам увлекателни истории, да заплитам нишките на разказа си така, че да ви забавлявам.“

Из Заклеващия, предговор

Настоятелно, гръмко тропане събуди Шалан. Все още не се беше снабдила с легло, така че спеше свита на топка от червена коса и усукани одеяла. Дръпна едно от тях над главата си, но тропането продължи. Миг по-късно се зачу дразнещо чаровният глас на Адолин:

— Шалан? Виж какво, този път ще изчакам да вляза, докато не си напълно сигурна, че може.

Тя надзърна изпод одеялото към слънчевата светлина, която се изливаше през прозореца на балкона й като плиснала боя. Утро ли беше вече? Слънцето сякаш не си беше на мястото.

„Момент“… О, Отче на Бурята. Беше прекарала нощта навън като Воал, след което беше спала чак до следобеда. Тя простена, отметна от себе си потните чаршафи и остана легнала по нощница. Главата й пулсираше от болка. В ъгъла имаше празна бутилка „Рогоядско бяло“.

— Шалан? — настоя Адолин. — Добре ли си?

— Зависи — простърга тя с дрезгав глас — в кое отношение. Доста съм добра в спането, например.

Тя закри очи с дланите си, лявата от които още беше увита с импровизираната превръзка. Какво я беше прихванало? Да парадира със знака на Призрачната кръв? Да пие до самозабрава? Да наръга някого пред шайка въоръжени престъпници? Струваше й се, че е направила всичко насън.

— Шалан — обади се пак Адолин, вече загрижено. — Ще надзърна. Палона казва, че не си излизала отвътре цял ден.

Тя нададе писък, седна рязко в леглото и стисна одеялата пред себе си. Когато той погледна вътре, я видя свита сред тях — само рошавата й глава се показваше над завивките, които беше дръпнала чак до брадичката си. Той, естествено, изглеждаше направо съвършено. Адолин можеше да изглежда съвършено дори след буря, шест часа битка и баня във вода, пълна с крем. Ама че дразнещо. Как успяваше да докара косата си така чаровно разрошена, точно колкото трябва?

— Палона каза, че не се чувстваш добре — каза той, като бутна настрани завесата и се облегна на вътрешната стена на вратата.

— Ъх.

— Някакви, ъ-ъ, женски работи ли са?

— Женски работи — повтори тя с равен тон.

— Нали знаеш. Когато… ъ-ъ…

— Наясно съм с подробностите на биологията си, Адолин, благодаря. Защо всеки път, когато някоя жена се почувства дори малко зле, мъжете веднага обвиняват цикъла й за това? Сякаш няма да е в състояние да се контролира заради някакви болки. Никой не мисли така за мъжете. „О, днес не се навъртай много-много около Венар. Вчера се контузи по време на упражненията, та го боли мускул. Сигурно ще ти откъсне главата!“

— Значи ние сме виновни.

— Да. Както и за всичко останало. За войните. Природните бедствия. Гадната коса.

— Момент — гадната коса ли?

Шалан духна едно кичурче коса, за да го махне от лицето си.

— Необуздана. Твърдоглава. И напълно неподатлива на каквито и да било усилия да бъде приведена в ред. Всемогъщия ни е дарил с непокорна коса, за да ни подготви за живота с мъжете.

Адолин внесе в стаята малка купа с топла вода, с която тя да си измие ръцете и лицето. Много мило от негова страна. И от страна на Палона, която сигурно я беше изпратила по него.

Проклятието да го вземе, ама че я болеше ръката. Спомняше си как от време на време беше прочиствала алкохола от тялото си предишната вечер, но не бе разполагала с достатъчно Светлина на Бурята, за да излекува ръката си напълно. Или за да изтрезнее напълно.

Адолин остави купата, свеж като утринна зора и ухилен до ушите.

— Та — какво всъщност ти има?

Тя дръпна одеялото над главата си и го стисна, сякаш беше качулката на наметало.

— Женски работи — излъга.

— Лично аз смятам, че мъжете изобщо не биха обвинявали цикъла ви толкова често, ако вие не правехте същото. Ухажвал съм немалко жени и веднъж изрично обръщах внимание колко пъти се случва. На Деели веднъж й беше лошо поради женски причини четири пъти в един и същи месец.

— Ние сме много загадъчни създания.

— Не ще и дума — отвърна Адолин, вдигна бутилката и я помириса. — Това „Рогоядско бяло“ ли е?

Погледна я изумено, но сякаш и впечатлено.

— Малко се увлякох — промърмори Шалан. — С разследванията на убийствата.

— Които си водела на място, където сервират рогоядска скоросмъртница?

— Една кръчма из задните улички на Пазарището. Доста пропаднало място. Но пиенето им си го биваше.

— Шалан! Отишла си сама? Не е безопасно!

— Адолин, скъпи — каза тя, като най-после свали одеялото до нивото на раменете си, — успях да оцелея, след като бях буквално прободена с меч в гърдите. Мисля, че мога да се оправя с няколко дребни мошеника от пазара.

— А, да. Извинявай. Лесно се забравя — отвърна той, после се намръщи. — Та… Чакай малко. Значи ти можеш да оцелееш след какви ли не жестоки опити за покушение върху живота ти, но пак…

— Страдам от менструални болки? — довърши Шалан вместо него. — Да. Майката Култивация може да бъде много гадна. Аз съм всемогъща псевдо-безсмъртна с Вълшебен меч, но природата продължава да ми праща навременни напомняния, че трябва да се захващам с раждането и отглеждането на деца.

— Никакво чифтосване — изжужа тихо Шарка от стената.

— Но не бива да обвинявам природата за случилото се вчера — допълни Шалан. — Няма да ми дойде още една-две седмици. Събитията от вчера имаха по-скоро психически, отколкото биологични причини.

Адолин остави бутилката на пода.

— Е, на твое място наистина бих внимавал с „Рогоядското бяло“.

— Не е чак толкова зле — въздъхна Шалан. — Мога да изгоря алкохола с малко Светлина на Бурята. И като стана дума за това, да ти се намират малко сфери? Аз май съм… ъ-ъ… изяла моите.

Той се изкикоти.

— Имам една. Една-единствена сфера. Татко ми я даде назаем, за да спра да разнасям фенер по коридорите.

Шалан се опита да изпърха с мигли към него. Не беше съвсем сигурна как се прави, или защо, но явно проработи. Ако не друго, то той поне подбели очи и й подаде единствения си рубин.

Тя засмука Светлината жадно. Затаи дъх, за да не я издиша, и я… потисна. Бе открила, че може да го прави. Така можеше да предотврати сиянието, което се излъчваше от тялото й обикновено, и съответно — нежеланото внимание на околните. Беше го правила като дете, нали така?

Плътта на ръката й бавно се възобнови и тя въздъхна облекчено, когато главоболието й също изчезна.

Адолин остана с тъмна сфера.

— Знаеш ли, не мисля, че това имаше предвид баща ми, когато обясняваше, че добрите взаимоотношения изискват инвестиции.

— Хммм — смънка Шалан, като затвори очи и се усмихна.

— Освен това ми прави впечатление — добави Адолин, — че водим наистина странни разговори.

— Но ми се струват естествени, когато ги водя с теб.

— Мисля, че това е най-необичайното от всичко.

— Е, хубаво ще е да започнеш да внимаваш повече със Светлината на Бурята си. Татко спомена, че се опитва да ти осигури повече заредени сфери, за да се упражняваш, но просто няма откъде.

— Ами хората на Хатам? — попита тя. — Оставиха сума ти сфери да се зареждат преди последната буря.

А това се беше случило едва…

Тя сметна дните и се стъписа от изненада. Бяха изминали седмици от неочакваната буря, когато за пръв път беше задействала Клетвената порта. Погледна сферата между пръстите на Адолин.

„Досега всички вече трябваше да са тъмни“, помисли си. „Дори онези, които бяха презаредени най-наскоро.“ Как изобщо им беше останала каквато и да било Светлина на Бурята?

Постъпките й от снощи изведнъж й се сториха още по-безотговорни. Когато Далинар й беше заповядал да упражнява силите си, вероятно не беше имал предвид да се упражнява как да не се напива прекалено.

Тя въздъхна и се пресегна към купата с вода, без да сваля одеялото от раменете си. Имаше камериерка на име Марри, но винаги я отпращаше. Не искаше да открие, че се измъква от този район на кулата или че сменя лицата си. Ако продължаваше така, Палона вероятно щеше да назначи жената на някаква друга работа.

Водата явно не съдържаше някакви допълнителни аромати или сапун, затова Шалан я вдигна към устните си и отпи дълга, шумна глътка.

— Измих си краката с тази вода — отбеляза Адолин.

— Не си — отвърна Шалан и примлясна с устни. — Както и да е — благодаря, че ме измъкна от леглото.

— Подбудите ми са себични. Надявах се на малко морална подкрепа от теб.

— Е, аз не съм от най-безупречните в морално отношение хора, но нямам нищо против.

Той наклони глава.

— А, не в този смисъл морална — каза Шалан.

— Понякога е много странно да се говори с теб.

— Извинявай, извинявай. Ще се държа прилично — отвърна тя и изправи гръб колкото можа по-прилежно и съсредоточено, както беше увита в завивката и с коса, стърчаща като клоните на някой трънлив храст.

Адолин си пое дъх дълбоко.

— Баща ми най-после успя да убеди Иалаи Садеас да разговаря с мен. Надява се, че ще разполага с повече информация относно евентуалните извършители на убийството на съпруга й.

— Не ми звучиш много обнадеждено.

— Не я харесвам, Шалан. Странна е.

Шалан отвори уста, но той побърза да добави:

— Не странна като теб. Странна… в лошия смисъл на думата. Винаги преценява всичко и всеки, на когото се натъкне. Никога не се е отнасяла с мен само като с дете. Ще дойдеш ли и ти?

— Разбира се. С колко време разполагам?

— Колко ти трябва?

Шалан сведе поглед надолу към увитата си с одеяла фигура и чорлавата коса, която я гъделичкаше по брадичката.

— Много.

— Значи ще закъснеем — каза Адолин и се изправи. — Не е като мнението й за мен да може да се влоши. Ще те изчакам в дневната на Себариал. Баща ми иска да ида да взема няколко доклада относно търговията ни.

— Кажи му, че пазарът за алкохол процъфтява.

— Ще му кажа — отвърна Адолин, хвърли пак поглед към празната бутилка в ъгъла, поклати глава и излезе.

* * *

Час по-късно, Шалан се появи — изкъпана, с оправен грим и поне донякъде овладяна прическа — в дневната на Себариал. Помещението беше по-обширно от нейната стая, но още по-голямо впечатление правеше огромната врата, която водеше към балкона и която заемаше половината стена.

Всички бяха излезли на просторния балкон, от който се откриваше гледка към полетата долу. Адолин стоеше до перилата, потънал в размисъл за нещо. Зад него се бяха настанили Себариал и Палона — лежаха на нарове по корем, изложили гръб на слънчевите лъчи, докато им правеха масажи.

Групичка прислужници-рогоядци ги масажираха, поддържаха мангалите с въглища или стояха на пост с греяно вино и други подобни глезотии. Не беше така хладно, както през повечето дни — особено тук, на слънце. Беше почти приятно.

Шалан се улови, че се разкъсва между чувството на неудобство — този възпълен, брадат мъж, проснат на нара само по кърпа, беше Върховният принц, — и възмущение. Току-що се беше изкъпала със студена вода, като поливаше главата си с черпак след черпак и трепереше, и пак беше смятала това за лукс, тъй като не й се беше наложило да си донесе водата сама.

— Как става така — попита тя, — че аз спя на пода, докато вие имате нарове тук?

— Ти Върховен принц ли си? — промърмори Себариал, без дори да отвори очи.

— Не. Аз съм Сияен рицар, което, смея да заявя, е нещо по-важно.

— Разбирам — отговори той и простена от удоволствие заради масажа. — Значи можеш да платиш да ти донесат нар от военните лагери? Или продължаваш да се издържаш със средствата, които аз ти отпускам? Средства, с които уж ти плащам за помощта, която ми оказваш като писар, бих добавил — помощ, която не съм получавал от седмици насам.

— Тя все пак спаси света, Тюри — обади се Палона от другата му страна.

Хердазийката на средна възраст също не беше отворила очи, и макар че лежеше по корем, лявата й ръка бе едва наполовина покрита с една кърпа.

— Не смятам, че може да се нарече „спасение“, а по-скоро „отлагане на унищожението“. Светът е в пълен хаос, скъпа моя.

Главната масажистка — едра рогоядка с яркочервена коса и бледа кожа — заповяда да донесат още затоплени камъни за Себариал. Повечето от останалите прислужници и масажисти сигурно й бяха роднини. Рогоядците обичаха да работят заедно със семействата си.

— Бих отбелязал — каза Себариал, — че това твое Опустошение ще съсипе търговските ми планове за години напред.

— Няма как да обвинявате мен за това — скръсти ръце Шалан.

— Ти ме прогони от военните лагери, все пак — напомни Себариал, — макар че се бяха запазили в доста добро състояние. Останките от куполите предоставяха защита от запад. Големият проблем бяха паршите, но тях вече ги няма — поели са към Алеткар. Затова смятам да се върна и отново да установя пряко владение над земите си, преди някой друг да ги е заграбил.

Той отвори очи, хвърли поглед на Шалан и продължи.

— На твоя принц никак не му се понрави да го чуе — безпокои се, че ще разпръсна войските ни твърде много. Но военните лагери ще бъдат от ключово значение за търговията ни; не можем да ги изоставим изцяло на произвола на Танадал и Вама.

Отлично. Още един проблем, за който да се тревожи. Нищо чудно, че Адолин изглеждаше така разсеян. Беше споменал, че ще закъснеят за срещата с Иалаи, но не изглеждаше като да изгаря от желание да тръгне.

— Ти само бъди добър Сияен рицар — обърна се пак към нея Себариал, — и накарай Клетвените порти да заработят. Измислил съм страхотен план за таксуване на преминаващите за употребата им.

— Безскрупулно.

— Необходимо. Единственият начин да оцелеем в тези планини ще бъде да събираме пари от Клетвените порти, и Далинар го знае. Назначи ме да отговарям за търговията. Животът не спира, за да изчака войната, дете. Хората пак се нуждаят от нови обувки, кошници, дрехи, вино.

— А ние се нуждаем от масажи — намеси се Палона. — При това много, щом ще ни се налага да живеем в тази замръзнала пустош.

— Вие двамата сте безнадеждни — сопна се Шалан, прекоси огрения от слънчевите лъчи балкон и се приближи към Адолин. — Готов ли си?

— Да.

Двамата поеха по коридорите. Всяка от осемте армии на върховните княжества, които живееха в кулата, беше получила по една четвърт от второто и третото ниво, както и малки казарми на първото, като по-голямата част от него беше заета от складови помещения и пазари.

Разбира се, дори първо ниво все още не беше изцяло изследвано. Имаше толкова много коридори и необичайни места — по една или даже повече тайни стаи, скрити зад всичко останало. Може би в края на краищата всеки от Върховните принцове щеше да властва над своята четвъртина изцяло. Засега обаче обитаваха само цивилизованите пространства, които представляваха едва малка част от забуления в мрак свят на Уритиру.

Изследователската работа на горните нива беше изцяло преустановена, тъй като вече нямаха достатъчно Светлина на Бурята, че да задействат асансьорите.

Напуснаха района, който принадлежеше на Себариал, като подминаваха тук-там войници и минаха през едно кръстовище с нарисувани на земята стрелки, които сочеха посоките на различни места — като най-близката тоалетна, например. Постът, където дежуреха стражниците, не приличаше на барикада, но Адолин й посочи сандъците с провизии и чувалите със зърно, разположени по определен начин пред войниците. Ако някой се опиташе да мине по този коридор бързешком, щеше да се натъкне на това препятствие, а след това — и на стражниците зад него.

Те кимнаха на Адолин, но не му отдадоха чест — макар че единият излая някаква заповед на двама от мъжете, които тъкмо играеха на карти в страничната стаичка наблизо. Двамата се изправиха и Шалан се стъписа, когато ги позна. Газ и Вата.

— Реших да вземем от твоите стражници днес — каза Адолин.

„Моите стражници.“ Да. Шалан разполагаше с група войници, съставена от дезертьори и долни убийци. Нямаше нищо против това — нали самата тя беше долен убиец. Но нямаше и представа какво да прави с тях.

Те отдадоха чест развлечено. Вата беше висок и рошав. Газ — нисък и само с едно кафяво око. Върху другото имаше превръзка. Адолин явно им беше разяснил задачата, така че Вата се понесе лениво пред тях, а Газ тръгна зад гърба им.

Надявайки се, че са достатъчно далеч да не я чуят, Шалан стисна Адолин за ръката и прошепна:

— Трябват ли ни стражници?

— Разбира се.

— Защо? Ти имаш Вълшебен меч. Аз съм Сияен рицар. Мисля, че ще се справим.

— Шалан, предназначението на стражите не винаги е свързано с безопасността. Тук става дума и за престиж.

— Такъв си имам предостатъчно. Направо ми извира от ушите напоследък, Адолин.

— Не това имах предвид — отвърна той тихо, като се наведе към нея. — Това се прави заради тях. На теб може и да не ти трябват стражи, но ти трябва почетна стража. Мъже, за които да бъде чест да изпълняват службата си. Това е едно от правилата, по които играем — ние получаваме привилегията да бъдем важни, а те получават привилегията да го споделят донякъде.

— Те са безполезни.

— Те са част от работата ни — възрази Адолин. — Бурята да го отнесе, понякога забравям колко ново е всичко това за теб. Какво ги караше да правят досега?

— През повечето време — каквото си искат.

— Ами когато имаш нужда от тях?

— Не съм особено уверена, че ще се стигне до такъв момент.

— Ще се стигне — настоя Адолин. — Шалан, ти си техният предводител. Може би не военен такъв, тъй като са стражници, а не войници, но в крайна сметка се свежда до едно и също. Ако ги оставиш да бездействат и да приемат, че работата им е без значение, ще ги съсипеш. А ако вместо това им дадеш нещо важно за вършене — задача, с която да се гордеят, — ще ти служат отдадено. Войниците предават очакванията на господарите си, ако самите господари предадат техните.

Тя се усмихна.

— Какво?

— Звучиш като баща си — каза тя.

Той млъкна за момент и извърна поглед.

— Няма нищо лошо в това.

— Не съм казала, че има. Харесва ми — отвърна тя и го хвана за ръката за миг. — Ще намеря какво да направя с тях, Адолин. Нещо полезно. Обещавам.

Газ и Вата явно не смятаха, че службата им е кой знае колко важна, ако се съдеше по прегърбената им стойка и прозявките, докато вървяха напред с маслени лампи и по едно копие, опряно на рамо. Подминаха голяма група жени, които носеха вода, а после и неколцина мъже, понесли дъски, с които да сковат нова тоалетна. Повечето направиха път на Вата; хората отстъпваха встрани, когато забележеха лични стражи.

Ако Шалан наистина искаше да си придаде важност, разбира се, можеше да вземе паланкин. Нямаше нищо против тях; беше ги използвала често в Карбрант. Но нещо я караше да се противи всеки път, когато Адолин предлагаше да си поръчат такъв — може би онази част от нея, която беше Воал. Имаше определена независимост в това да разчиташ само на собствените си крака.

Стигнаха до стълбището, което водеше към горния етаж, а щом го изкачиха, Адолин извади от джоба си карта. Не всички стрелки, нарисувани на този етаж, бяха довършени. Шалан го дръпна леко за ръката и посочи към дъното на един тунел.

— Как разбра така лесно? — попита я той.

— Не виждаш ли колко са широки скалните пластове? — попита на свой ред тя, като посочи стената на коридора. — Насам е.

Той прибра картата и направи знак на Вата да води.

— Наистина ли смяташ, че приличам на баща си? — попита Адолин тихо, докато вървяха. В гласа му се долавяха тревожни нотки.

— Да — отговори тя, като дръпна ръката му към себе си. — Същият си като него, Адолин. Почтен, справедлив и способен.

Той се намръщи.

— Какво?

— Нищо.

— Ужасен лъжец си. Безпокоиш се, че няма да оправдаеш очакванията му, нали?

— Може би.

— Е, вече си го направил, Адолин. Оправдал си ги във всяко едно отношение. Сигурна съм, че Далинар Колин не би и могъл да се надява на по-добър син, и… Бурята да го отнесе макар. Тази идея те притеснява.

— Какво? Не!

Шалан побутна Адолин по рамото с показалеца на дясната си ръка.

— Премълчаваш нещо.

— Може би.

— Е, слава на Всемогъщия за това.

— Няма ли… да попиташ какво е?

— В името на очите на Аш, не. Всяка връзка има нужда от поне малко мистерия.

Адолин замълча — и по-добре, като се имаше предвид, че навлизаха в района на Уритиру, който беше принадлежал на Садеас. Макар че Иалаи беше заплашила да се премести пак във военния лагер, в действителност не беше направила нищо такова. Най-вероятно защото нямаше съмнение, че този град вече е политическият център на алетите.

Стигнаха първия пост на стражата, и двамата стражници на Шалан се приближиха по-плътно към нея и Адолин. Размениха си враждебни погледи с войниците в униформи в бяло и наситено зелено, докато ги пускаха да продължат нататък. Каквото и да мислеше за тях Иалаи Садеас, хората й явно вече си бяха изградили собствено мнение.

Беше странно колко може да се промени обстановката само след няколко крачки. Тук се разминаваха с много по-малко работници и търговци и много повече войници. Мъже с мрачни изражения, разкопчани палта и небръснати лица с най-различни черти. Дори писарите изглеждаха различно — повече грим, но по-небрежно облекло.

Шалан имаше чувството, че са прекрачили от пространство на реда в пространство на беззаконие и хаос. По коридорите отекваха високи гласове и несдържан смях. Стрелките, които показваха пътя, тук не бяха по пода, а по стените, а боята им се беше разтекла на места и загрозяваше многоцветните скални пластове. Тук-там бяха размазани от преминаващите мъже, чиито палта явно бяха обърсали още неизсъхналата боя.

Всички войници, които подминаваха, се втренчваха кръвнишки в Адолин.

— Приличат на разбойнически шайки — прошепна му Шалан, като погледна през рамо към една от групите мъже.

— Не се заблуждавай от външния им вид — каза той. — Маршируват в крак, ботушите им са хубави, а оръжията — добре поддържани. Садеас обучаваше войниците си добре. Само че, докато баща ми ги мотивираше с дисциплина, Садеас използваше за тази цел конкуренцията. Освен това, ако изглеждаш прекалено спретнат тук, ще си навлечеш подигравки. Не можеш да рискуваш да те сбъркат за някой Колин.

Тя се беше надявала, че сега, когато истината за Опустошението е вече разкрита, Далинар може би ще успее да обедини Върховните принцове по-лесно. Е, това явно нямаше да може да се случи, докато тези мъже го обвиняваха за смъртта на Садеас.

В крайна сметка стигнаха до покоите на съпругата на Садеас и ги пуснаха да влязат вътре. Иалаи беше ниска, с дебели устни и зелени очи. Седеше на един трон в средата на помещението.

Мъжът, застанал до нея, беше Мраизе — един от водачите на Призрачната кръв.