Брандън Сандърсън
Заклеващия (27)

20
Въже, за да плениш

„Можеш, обаче, да бъдеш предупреден да си по-умерен, когато опитваш някоя опасна подправка. Затова мога да направя така, че да си вземете тази поука по-безболезнено, отколкото самият аз.“

Из Заклеващия, предговор

— Това всъщност не е особено сериозна рана — каза Каладин. — Зная, че изглежда дълбока, но често е по-добре да бъдеш прободен по-надълбоко от остър нож, отколкото да бъдеш разпорен грубо с нещо тъпо.

Той притисна кожата от двете страни на раната на Кен една към друга и я бинтова.

— Винаги използвайте чист плат, който сте преварили — духчетата на разложението обожават мръсни парцали. Истинската опасност тук е от инфектиране на раната; ще го забележите като червени линии, които се разширяват от нея навън. Обикновено има и гной. Винаги промивайте, преди да превържете.

Потупа ръката на Кен и си взе пак ножа, с който тя се беше порязала, докато го използваше да реже клони от едно паднало дърво — трябваха им за огъня. Други парши обикаляха наоколо и събираха питките безквасен хляб, които бяха изсушили на слънце.

Като се имаше предвид ситуацията, разполагаха с изненадващо много ресурси. Неколцина от тях се бяха сетили да откраднат няколко железни кофи по време на нападението си, и ги бяха използвали, за да сварят зърното вътре. Меховете за вода направо щяха да им спасят живота. Каладин се приближи към Сах — паршът, който го беше водил за въже — при едно от дърветата, сред които бяха стъкмили импровизирания лагер. Паршът налагаше един клон с каменна брадва.

Каладин я взе от ръцете му и я изпробва на един дънер, за да прецени колко добре цепи дървото.

— Трябва да я завържеш по-стабилно — каза той. — Намокри кожената връв и дърпай колкото можеш по-силно, докато я увиваш. Ако не внимаваш, ще падне посред удара.

Сах изсумтя, взе си брадвата и замърмори нещо под нос, докато развързваше вървите. Изгледа Каладин изпод вежди.

— Иди да нагледаш някого другиго, човеко.

— Трябва да потеглим тази вечер — каза Каладин. — Задържахме се твърде дълго на едно място. Трябва и да се разделим на по-малки групи, както казах.

— Ще видим.

— Вижте, ако не харесвате нещо в съветите ми…

— Нищо им няма.

— Но…

Сах въздъхна, вдигна очи и срещна погледа на Каладин.

— Къде се е научил един роб като теб да се разпорежда и да се перчи като светлоок?

— Не прекарах целия си живот като роб.

— Мразя да се чувствам като дете — продължи Сах и се захвана да увива острието на брадвата по-стегнато. — Мразя да ме учат на неща, които би трябвало вече да знам. И най-вече мразя, че се нуждаем от помощта ти. Избягахме. Освободихме се. А сега какво? Ти се появяваш и започваш да ни казваш какво да правим. Ето, че отново получаваме заповеди от алет.

Каладин си замълча.

— И оня жълт дух е същата стока — промърмори Сах. — „Побързайте. Продължавайте да вървите“. Казва ни, че сме свободни, а в следващата секунда ни гълчи, задето не изпълняваме нарежданията й достатъчно бързо.

Бяха се изненадали, че Каладин не може да види духчето. Бяха му споменали и за звуците, които бяха чули — далечни ритми, почти като музика.

— „Свобода“ е странна дума, Сах — каза Каладин меко, като седна наблизо. — Може да се каже, че през последните месеци бях много по-„свободен“, отколкото съм бил, откакто бях дете. Искаш ли да знаеш какво правех с тази свобода? Стоях на едно място и служех на друг Сиятелен господар. Питам се дали хората, които използват въжета, за да пленяват другите, не са глупаци — традицията, общността и инерцията ни обвързват много по-силно.

— Аз нямам традиции — каза Сах. — Или общност. И все пак, моята „свобода“ е като на листо. Падна ли от дървото, ще се оставя на вятъра да ме носи и ще се преструвам, че имам някаква власт над собствената си съдба.

— Това беше почти като поезия, Сах.

— Нямам представа какво е това — отвърна Сах, дръпна силно последната връв, завърза я и вдигна брадвата.

Каладин я хвана и я заби в дънера до себе си.

— По-добре.

— Не се ли тревожиш, човеко? Да ни научиш да правим питки е едно. Да ни дадеш оръжие е съвсем друго.

— Брадвата е инструмент, не оръжие.

— Може би. Но като използвам принципа на оформяне и точене на острието, на който ме научи ти, един ден ще направя копие.

— Говориш така, сякаш битката е неизбежна.

Сах се засмя.

— Ти не мислиш ли, че е?

— Имаш избор.

— А това го казва мъж с клеймо на челото. Щом са готови да направят такова нещо с един от своите, какви жестокости очакват шайката крадливи парши?

— Сах, не е задължително да се стига до война. Не е нужно да се биете с човеците.

— Може би. Но нека ти задам един въпрос — каза Сах, като остави брадвата в скута си. — Като се има предвид онова, което ми сториха, защо да не го направя?

Каладин не можеше да възрази на това. Спомни си времето, което самият той беше прекарал като роб: разочарованията, безсилието, гнева. Бяха го заклеймили със знака Шаш, защото беше опасен. Защото се беше защитил.

Смееше ли да иска от този мъж да направи друго?

— Ще поискат да ни заробят отново — продължи Сах, като хвана пак брадвата и се захвана да сече дънера, като започна от свалянето на грубата кора, както му беше показал Каладин, за да гори по-добре в огъня. — За тях означаваме загуба на ресурси, а и опасен прецедент. Вашият народ ще похарчи цяло състояние, за да разбере какво се е променило и ни е върнало ума, и как да нагласят нещата пак така, както бяха. Ще ме лишат от здравия ми разум и пак ще ме накарат да им нося вода.

— Може би… може би ще успеем да ги убедим да не го правят. Познавам добри хора сред светлооките алети, Сах. Ако поговорим с тях, ако им покажем, че можете да говорите и да мислите — че сте като обикновени хора, — ще се вслушат в думите ни. Ще се съгласят да ви оставят свободни. Така направиха с братовчедите ви от Пустите равнини, когато ги срещнаха за пръв път.

Сах заби брадвата в дървото яростно, а във въздуха се разлетяха трески.

— И затова, значи, вече имаме право на свобода? Защото се държим като вас? А преди, когато бяхме различни, сме си заслужавали робството? Няма нищо лошо в това да се разпореждате с нас, когато не можем да се защитим, но сега не бива, защото можем да говорим?

— Ами… исках да кажа…

— Затова съм ядосан! Благодаря ти за нещата, които ни показваш, но не очаквай да съм доволен, задето се нуждаем от теб. Това само подсилва твоето убеждение, а може би дори моето, че вашият народ има правото да решава дали изобщо да бъдем свободни, или не.

Сах се отдалечи с тежки стъпки, а след като си отиде, Сил се появи от храсталака и се настани на рамото на Каладин, още нащрек за евентуалната поява на Пустоносния дух, но не видимо обезпокоена.

— Мисля, че усещам да приближава буря — прошепна тя.

— Какво? Наистина ли?

Тя кимна.

— Още е далеч. На около ден разстояние или може би два — отвърна и наклони глава на едната страна. — Можех и по-рано да го направя, предполагам, но нямаше нужда. Пък и не знаех, че искам. Нали списъците са у теб.

Каладин си пое дъх дълбоко. Как можеше да защити тези хора от бурята? Трябваше да открие място, където да се приютят. Трябваше…

„Пак започвам“, помисли си.

— Не мога да го направя, Сил — прошепна. — Не мога да прекарам повече време с тези парши, да виждам нещата от тяхна гледна точка.

— Защо?

— Защото Сах е прав. Действително ще се стигне до война. Пустоносните духове ще накарат паршите да сформират армия и с право — като се има предвид какво са им причинявали. А ние ще трябва да се защитим, иначе ще ни унищожат.

— Намери някакъв начин да постигнете компромис, тогава.

— Компромисът във войната се постига едва след като са загинали мнозина — и едва след като важните хора се разтревожат, че може и да загубят. Бурята да го отнесе. Не би трябвало да бъда тук. Започва да ми се иска да защитя тези хора! Да ги науча да се бият. А не смея — единственият начин, по който ще съм способен да се бия с Пустоносните, ще е като се преструвам, че има разлика между онези, които трябва да защитя, и онези, които трябва да убия.

Той закрачи през шубраците и отиде да помогне да свалят една от грубите брезентови палатки, преди да започне нощният поход.