Метаданни
Данни
- Серия
- Летописите на Светлината на Бурята (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Oathbringer, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Брандън Сандерсън
Заглавие: Заклеващия
Преводач: Йоана Гацова; Вихра Манова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК " Артлайн Студиос" ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Артлайн Студиос“ ЕООД
Редактор: Мартина Попова
Художник: Христо Чуков
ISBN: 978-619-193-110-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4259
История
- —Добавяне
20
Въже, за да плениш
![zaklevashtija_5.png zaklevashtija_5.png](/content/img/bf/48935/zaklevashtija_5.png)
„Можеш, обаче, да бъдеш предупреден да си по-умерен, когато опитваш някоя опасна подправка. Затова мога да направя така, че да си вземете тази поука по-безболезнено, отколкото самият аз.“
— Това всъщност не е особено сериозна рана — каза Каладин. — Зная, че изглежда дълбока, но често е по-добре да бъдеш прободен по-надълбоко от остър нож, отколкото да бъдеш разпорен грубо с нещо тъпо.
Той притисна кожата от двете страни на раната на Кен една към друга и я бинтова.
— Винаги използвайте чист плат, който сте преварили — духчетата на разложението обожават мръсни парцали. Истинската опасност тук е от инфектиране на раната; ще го забележите като червени линии, които се разширяват от нея навън. Обикновено има и гной. Винаги промивайте, преди да превържете.
Потупа ръката на Кен и си взе пак ножа, с който тя се беше порязала, докато го използваше да реже клони от едно паднало дърво — трябваха им за огъня. Други парши обикаляха наоколо и събираха питките безквасен хляб, които бяха изсушили на слънце.
Като се имаше предвид ситуацията, разполагаха с изненадващо много ресурси. Неколцина от тях се бяха сетили да откраднат няколко железни кофи по време на нападението си, и ги бяха използвали, за да сварят зърното вътре. Меховете за вода направо щяха да им спасят живота. Каладин се приближи към Сах — паршът, който го беше водил за въже — при едно от дърветата, сред които бяха стъкмили импровизирания лагер. Паршът налагаше един клон с каменна брадва.
Каладин я взе от ръцете му и я изпробва на един дънер, за да прецени колко добре цепи дървото.
— Трябва да я завържеш по-стабилно — каза той. — Намокри кожената връв и дърпай колкото можеш по-силно, докато я увиваш. Ако не внимаваш, ще падне посред удара.
Сах изсумтя, взе си брадвата и замърмори нещо под нос, докато развързваше вървите. Изгледа Каладин изпод вежди.
— Иди да нагледаш някого другиго, човеко.
— Трябва да потеглим тази вечер — каза Каладин. — Задържахме се твърде дълго на едно място. Трябва и да се разделим на по-малки групи, както казах.
— Ще видим.
— Вижте, ако не харесвате нещо в съветите ми…
— Нищо им няма.
— Но…
Сах въздъхна, вдигна очи и срещна погледа на Каладин.
— Къде се е научил един роб като теб да се разпорежда и да се перчи като светлоок?
— Не прекарах целия си живот като роб.
— Мразя да се чувствам като дете — продължи Сах и се захвана да увива острието на брадвата по-стегнато. — Мразя да ме учат на неща, които би трябвало вече да знам. И най-вече мразя, че се нуждаем от помощта ти. Избягахме. Освободихме се. А сега какво? Ти се появяваш и започваш да ни казваш какво да правим. Ето, че отново получаваме заповеди от алет.
Каладин си замълча.
— И оня жълт дух е същата стока — промърмори Сах. — „Побързайте. Продължавайте да вървите“. Казва ни, че сме свободни, а в следващата секунда ни гълчи, задето не изпълняваме нарежданията й достатъчно бързо.
Бяха се изненадали, че Каладин не може да види духчето. Бяха му споменали и за звуците, които бяха чули — далечни ритми, почти като музика.
— „Свобода“ е странна дума, Сах — каза Каладин меко, като седна наблизо. — Може да се каже, че през последните месеци бях много по-„свободен“, отколкото съм бил, откакто бях дете. Искаш ли да знаеш какво правех с тази свобода? Стоях на едно място и служех на друг Сиятелен господар. Питам се дали хората, които използват въжета, за да пленяват другите, не са глупаци — традицията, общността и инерцията ни обвързват много по-силно.
— Аз нямам традиции — каза Сах. — Или общност. И все пак, моята „свобода“ е като на листо. Падна ли от дървото, ще се оставя на вятъра да ме носи и ще се преструвам, че имам някаква власт над собствената си съдба.
— Това беше почти като поезия, Сах.
— Нямам представа какво е това — отвърна Сах, дръпна силно последната връв, завърза я и вдигна брадвата.
Каладин я хвана и я заби в дънера до себе си.
— По-добре.
— Не се ли тревожиш, човеко? Да ни научиш да правим питки е едно. Да ни дадеш оръжие е съвсем друго.
— Брадвата е инструмент, не оръжие.
— Може би. Но като използвам принципа на оформяне и точене на острието, на който ме научи ти, един ден ще направя копие.
— Говориш така, сякаш битката е неизбежна.
Сах се засмя.
— Ти не мислиш ли, че е?
— Имаш избор.
— А това го казва мъж с клеймо на челото. Щом са готови да направят такова нещо с един от своите, какви жестокости очакват шайката крадливи парши?
— Сах, не е задължително да се стига до война. Не е нужно да се биете с човеците.
— Може би. Но нека ти задам един въпрос — каза Сах, като остави брадвата в скута си. — Като се има предвид онова, което ми сториха, защо да не го направя?
Каладин не можеше да възрази на това. Спомни си времето, което самият той беше прекарал като роб: разочарованията, безсилието, гнева. Бяха го заклеймили със знака Шаш, защото беше опасен. Защото се беше защитил.
Смееше ли да иска от този мъж да направи друго?
— Ще поискат да ни заробят отново — продължи Сах, като хвана пак брадвата и се захвана да сече дънера, като започна от свалянето на грубата кора, както му беше показал Каладин, за да гори по-добре в огъня. — За тях означаваме загуба на ресурси, а и опасен прецедент. Вашият народ ще похарчи цяло състояние, за да разбере какво се е променило и ни е върнало ума, и как да нагласят нещата пак така, както бяха. Ще ме лишат от здравия ми разум и пак ще ме накарат да им нося вода.
— Може би… може би ще успеем да ги убедим да не го правят. Познавам добри хора сред светлооките алети, Сах. Ако поговорим с тях, ако им покажем, че можете да говорите и да мислите — че сте като обикновени хора, — ще се вслушат в думите ни. Ще се съгласят да ви оставят свободни. Така направиха с братовчедите ви от Пустите равнини, когато ги срещнаха за пръв път.
Сах заби брадвата в дървото яростно, а във въздуха се разлетяха трески.
— И затова, значи, вече имаме право на свобода? Защото се държим като вас? А преди, когато бяхме различни, сме си заслужавали робството? Няма нищо лошо в това да се разпореждате с нас, когато не можем да се защитим, но сега не бива, защото можем да говорим?
— Ами… исках да кажа…
— Затова съм ядосан! Благодаря ти за нещата, които ни показваш, но не очаквай да съм доволен, задето се нуждаем от теб. Това само подсилва твоето убеждение, а може би дори моето, че вашият народ има правото да решава дали изобщо да бъдем свободни, или не.
Сах се отдалечи с тежки стъпки, а след като си отиде, Сил се появи от храсталака и се настани на рамото на Каладин, още нащрек за евентуалната поява на Пустоносния дух, но не видимо обезпокоена.
— Мисля, че усещам да приближава буря — прошепна тя.
— Какво? Наистина ли?
Тя кимна.
— Още е далеч. На около ден разстояние или може би два — отвърна и наклони глава на едната страна. — Можех и по-рано да го направя, предполагам, но нямаше нужда. Пък и не знаех, че искам. Нали списъците са у теб.
Каладин си пое дъх дълбоко. Как можеше да защити тези хора от бурята? Трябваше да открие място, където да се приютят. Трябваше…
„Пак започвам“, помисли си.
— Не мога да го направя, Сил — прошепна. — Не мога да прекарам повече време с тези парши, да виждам нещата от тяхна гледна точка.
— Защо?
— Защото Сах е прав. Действително ще се стигне до война. Пустоносните духове ще накарат паршите да сформират армия и с право — като се има предвид какво са им причинявали. А ние ще трябва да се защитим, иначе ще ни унищожат.
— Намери някакъв начин да постигнете компромис, тогава.
— Компромисът във войната се постига едва след като са загинали мнозина — и едва след като важните хора се разтревожат, че може и да загубят. Бурята да го отнесе. Не би трябвало да бъда тук. Започва да ми се иска да защитя тези хора! Да ги науча да се бият. А не смея — единственият начин, по който ще съм способен да се бия с Пустоносните, ще е като се преструвам, че има разлика между онези, които трябва да защитя, и онези, които трябва да убия.
Той закрачи през шубраците и отиде да помогне да свалят една от грубите брезентови палатки, преди да започне нощният поход.