Брандън Сандърсън
Заклеващия (26)

19
Финото изкуство на дипломацията

ТРИДЕСЕТ И ЕДНА ГОДИНИ ПО-РАНО

На масата мъждукаше свещ и Далинар запали крайчеца на салфетката си в нея. Във въздуха се издигна тънка плитка ароматен дим. Глупави декоративни свещи. Каква полза имаше от тях? Само изглеждаха добре. Не използваха ли сфери, защото светеха много по-ярко?

Когато усети втренчения поглед на Гавилар, Далинар спря да гори салфетката и се облегна назад на стола си с чаша тъмновиолетово вино в ръка. Беше от онзи вид, чиито аромат можеше да се усети чак от другия край на стаята — силно и богато на вкус. Банкетната зала се простираше пред него — десетки маси, подредени в просторното помещение с каменни стени. Беше твърде горещо и капчици пот избиваха по ръцете и челото му. Може би от твърде многото свещи.

Бурята бушуваше отвън като безумец, затворен в килия, безсилен и забравен.

— Но как се справяте с бурите, Сиятелен господарю? — обърна се Тох към Гавилар.

Високият, русокос западняк седеше до тях на височайшата маса.

— Благодарение на грижливото предварително планиране, на войниците ни не им се налага да остават навън по време на буря, освен в много редки случаи — обясни Гавилар. — Ако военната кампания продължи по-дълго, отколкото сме очаквали, можем да разделим войската на части, да се върнем обратно и да се приютим в няколко от градовете.

— А ако сте посред обсада? — попита Тох.

— Обсадите не се случват особено често по тези места, Сиятелен господарю Тох — засмя се Гавилар.

— Трябва да има големи градове с укрепления — каза Тох. — Прочутият ви Колинар е заобиколен от величествени стени, нали?

Западнякът говореше с тежък акцент, като произнасяше звуците някак рязко и дразнещо. Звучеше глупаво.

— Забравяте за Превръщателите — каза Гавилар. — Да, понякога се стига до обсада, но е много трудно да накараш войниците на един град да се предадат от глад, ако разполагат с Превръщатели и изумруди, с които да си осигуряват храна. Вместо това, обикновено разрушаваме стените на града възможно най-бързо или — в още повече случаи — заемаме позиция на някоя висока точка от релефа и обстрелваме града оттам за известно време.

Тох кимна, явно дълбоко заинтригуван.

— Превръщатели. В Рира и Ири нямаме такива неща. Забележително, забележително… А тук има и толкова много Вълшебни оръжия. Може би половината световно богатство от Вълшебни остриета и Брони е събрано във воринските кралства. Самите Вестители са по-благосклонни към вас.

Далинар отпи голяма глътка от виното си. Поредната гръмотевица отвън разтърси бункера. Бурята вече се разразяваше с пълна сила.

Вътре прислужниците донесоха парчета свинско и щипки от ланка, сготвени в солен бульон, за мъжете. Жените се хранеха другаде — включително, както беше разбрал, сестрата на Тох. Далинар още не я беше виждал. Двамата светлооки западняци бяха пристигнали едва час преди бурята да се разрази.

Залата скоро се огласи от оживени разговори. Далинар се зае с щипките от ланка, като ги чупеше с дъното на тежката си чаша и вадеше месото със зъби. Това пиршество му се струваше твърде официално. Къде беше музиката, смехът? Жените? Защо ядяха в отделна зала?

Животът се беше променил през последните няколко години на военни завоевания. Последните четирима Върховни принца поддържаха непоклатимо обединен фронт. Непрекъснатите, ожесточени битки бяха спрели. Все повече и повече от времето на Гавилар отиваше за административно управление на кралството — което беше наполовина толкова голямо, колкото те искаха, но все пак изискваше внимание.

Политика. Гавилар и Садеас не караха Далинар да се занимава с нея често, но все пак трябваше да търпи да присъства на вечери като тази, вместо да се храни заедно с войниците си. Засмука една щипка, загледан в Гавилар, който разговаряше с чужденеца. Бурята да го вземе. Гавилар наистина изглеждаше като кралска особа — с брадата, вчесана по този начин, и скъпоценните камъни, които грееха на пръстите му. Носеше униформа в по-нов стил — официална, строга. Вместо това, Далинар беше облякъл подобната на пола такама и отворена горна риза, която стигаше до средата на бедрата му и оставяше гърдите голи.

Садеас говореше с неколцина по-нисшестоящи светлооки на масата от отсрещната страна на залата. Всеки от онази група беше внимателно подбран: хора, чиято лоялност още не беше потвърдена, и които той щеше да убеждава, да увещава, да привлича на тяхна страна. А ако решеше, че няма как да бъде сигурен в предаността им, щеше да открие начин да се отърве от тях. Не с помощта на наемни убийци, разбира се. Всички те намираха тези неща за проява на лош вкус; не това беше алетският начин. Вместо това щяха да направят така, че човекът да се види принуден да приеме предизвикателството на дуел с Далинар или пък щяха да го изпратят да се бие начело на фронта на някое сражение. Иалаи, съпругата на Садеас, прекарваше впечатляващо голямо количество време в измисляне на нови начини да изваждат от строя проблемните съюзници.

Далинар довърши щипките и се насочи към свинското — сочно парче месо, плувнало в сос. Храната на това пиршество наистина беше по-вкусна. Само му се искаше да не се чувстваше така безполезен тук. Гавилар печелеше нови съюзници; Садеас решаваше проблеми. За тях двамата банкетната зала беше като бойно поле.

Далинар се пресегна настрани за ножа на колана си, за да нареже свинското. Само че ножът не беше там.

Бурята да го тръшне. Беше го дал назаем на Телеб, нали? Втренчи се в свинското, чийто аромат изпълваше ноздрите му и караше устата му да се пълни със слюнка. Пресегна се да го хване с пръсти, но после вдигна поглед към останалите. Всички ядяха така възпитано, с прибори. Но прислужниците бяха забравили да му донесат нож.

Бурята да го тръшне, наистина. Облегна се на стола и размаха чашата си във въздуха, за да му донесат още вино. Седналият наблизо Гавилар продължаваше да разговаря с чужденеца.

— Вашата кампания тук беше наистина впечатляваща, Сиятелен господарю Колин — каза Тох. — Човек вижда във вас частица от вашия предтеча, великия Слънцетворящ.

— Да се надяваме — отвърна Гавилар, — че моите постижения няма да се окажат така преходни, както неговите.

— Преходни! Та той преобрази лицето на Алеткар, Сиятелен господарю! Не трябва да говорите така за личност като неговата. Вие сте негов наследник, нали?

— Всички сме такива — отговори Гавилар. — Дом Колин, дом Садеас… Техните основатели са били негови синове. Затова, да — неговото влияние се усеща тук. Но империята му не е оцеляла и едно поколение след смъртта му. Това ме кара да се питам какви грешки е допуснал в замисъла си и при изпълнението му, за да се разпадне великата му империя така лесно.

Бурята продължаваше да тътне. Далинар се опита да привлече вниманието на един прислужник, за да си поиска нож, но всички те бяха прекалено заети да се суетят наоколо и да изпълняват поръчките на останалите гости.

Далинар въздъхна, изправи се, протегна се и се запъти към вратата с празната чаша в ръка. Потънал в размисли, той вдигна резето, бутна напред масивната дървена конструкция и излезе навън.

Залп от леден дъжд обля кожата му изведнъж, а вятърът го помете така свирепо, че го накара да залитне. Бурята беше в разгара си и светкавиците раздираха небето като свирепи удари от самите Вестители.

Далинар пое напред през виелицата. Ризата плющеше около тялото му. Гавилар говореше все по-често и по-често за неща като наследство и продължение на традициите, за кралството, за отговорностите им. Какво се беше случило с въодушевлението от битката, от това да се врежеш право сред вражеските редици със смях на уста?

Гръмотевиците трещяха над него, а светкавиците, които прорязваха небето от време на време, едва осветяваха пейзажа. Но Далинар познаваше местността достатъчно добре. Това беше една от междинните спирки, в които патрулиращите войници се приютяваха в случай на буря. Той и Гавилар бяха тук вече от четири месеца — изхранваха се с помощта на близките ферми и заплашваха дом Евавак от този лагер, разположен точно в началото на териториите им.

Далинар откри бункера, който търсеше, и удари силно с юмрук по двойната врата няколко пъти. Никакъв отговор. Той привика Вълшебния си меч, плъзна върха му в процепа между крилата и сряза лоста отвътре, после бутна вратата и се озова лице в лице с група мъже, които се облещиха от изненада и побързаха да заемат защитна позиция. Около тях се носеха духчета на страха, а ръцете им стискаха оръжията нервно.

— Телеб — заговори Далинар, още на прага. — Да съм ти давал ножа си назаем? Любимия ми, онзи със слонова кост от белогръб на дръжката?

Високият войник, застанал сред втората редица ужасени мъже, зяпна в него.

— Ъ-ъ… Ножът ви ли, Сиятелен господарю?

— Някъде съм го загубил — поясни Далинар. — Не ти ли го дадох назаем?

— Аз ви го върнах, сър — отговори Телеб. — Използвахте го да извадите оная треска от седлото, помните ли?

— Бурята да го отнесе. Прав си. Къде съм го дянал проклетото нещо? — каза Далинар и излезе пак навън, сред бурята.

Може би страховете му бяха по-скоро свързани с него самия, отколкото с Гавилар. Битките на Колин вече бяха така строго планирани — а и през последните месеци се обръщаше много по-голямо внимание на онова, което се случваше извън бойното поле, отколкото на него. С течение на времето, Далинар започваше да се чувства изоставен като непотребната черупка на кремлинг, след като си я смени.

Рязък повей на вятъра го запрати срещу стената и той залитна и пристъпи назад, воден от инстинкт, който не можеше да определи точно. Едър каменен къс се блъсна в нея, после отскочи встрани. Далинар вдигна поглед и зърна нещо да свети в далечината — гаргантюанска фигура, която вървеше на дълги, кльощави крака.

Далинар се приближи до банкетната зала, направи груб жест по посока на каквото-там-беше-онова, и влезе обратно вътре. От него продължаваше да се стича вода, когато пристъпи към височайшата маса, стовари се на стола си и остави чашата си на масата. Чудесно. Сега беше мокър, и пак не можеше да си изяде свинското.

Всички останали бяха притихнали. Море от очи, втренчени в него.

— Братко? — обади се Гавилар, единственият глас в помещението. — Всичко… наред ли е?

— Загубих си проклетия нож. Мислех, че съм го оставил в другия бункер — каза Далинар, вдигна чаша и отпи дълга, шумна глътка от дъждовната вода вътре.

— Извинете ме, господарю Гавилар — заекна Тох. — Трябва… трябва да ида да се освежа.

Русият западняк се изправи от мястото си, поклони се и отиде в отсрещния ъгъл на залата, където един от оберкелнерите раздаваше питиета. Лицето му изглеждаше още по-бледо от обикновено, дори като за човек от неговата народност.

— Какво му стана? — попита Далинар, като приближи стола си малко към брат си.

— Предполагам — отвърна Гавилар с развеселен глас, — че хората, които той познава, не излизат често за небрежна разходка посред буря.

— Ха — възкликна Далинар. — Това е укрепен междинен лагер, със стени и бункери. Няма защо да се плашим от малко вятър.

— Тох не вижда нещата така, уверявам те.

— Защо се хилиш?

— Мисля, че за една-две минути успя да докажеш твърдение, което се опитвам да защитя политически от около половин час. Тох се чудеше дали сме достатъчно силни да го защитим.

— За това ли беше разговорът ви?

— Накратко — да.

— Хм. Радвам се, че можах да помогна — каза Далинар и си взе една щипка от чинията на Гавилар. — Какво трябва да направя, за да накарам някой от тея засукани прислужници да ми донесе нож най-после?

— Те са специално обучена прислуга, Далинар — каза брат му, вдигна ръка и направи един особен жест. — Знакът на необходимостта, не помниш ли?

— Не.

— Наистина трябва да внимаваш повече — каза Гавилар. — Вече не живеем в колиби.

Никога не бяха живели в колиби. Бяха от дом Колин, наследници на престола на един от най-великите градове в света — ако ще и Далинар да не го беше виждал, докато не навърши дванайсет години. Не му харесваше, че и Гавилар е повярвал в историята, която разказваха всички останали в кралството — онази, според която тяхната част на рода съвсем доскоро е била съставена от недодялани разбойници от провинциите на собственото им княжество.

Групичка прислужници, облечени в бяло и черно се завтекоха към Гавилар, който поиска един нож за Далинар. Когато те се впуснаха да изпълнят заповедта, вратите към банкетната зала на жените се отвориха и вътре влезе една от гостенките.

Дъхът на Далинар спря за момент. Косата на Навани блещукаше заради малките рубини, които беше вплела в нея и чийто цвят си отиваше с гривната и медальона на шията й. Кожата й се отличаваше с дълбок загар, алетската й коса беше катраненочерна, а усмивката на червените й устни изглеждаше така хитра и проницателна. И фигура… фигура, която можеше да накара един мъж да заридае от желание.

Съпругата на брат му.

Далинар се взе в ръце и направи същия жест с пръсти, както брат му по-рано. Един прислужник се приближи към него с отривиста походка.

— Сиятелен господарю — заговори той, — с радост ще изпълня поръчката ви, разбира се, но смея да отбележа, че знакът не изглежда точно по начина, по който го направихте вие. Ако ми позволите да демонстрирам…

Далинар го прекъсна, като направи нецензурен знак.

— Така по-добре ли е?

— Ъ-ъ…

— Вино — продължи Далинар, като размаха чаша. — Виолетово. Достатъчно да напълни три такива чаши. Поне.

— А коя реколта ще предпочетете, Сиятелен господарю?

— Която е най-наблизо.

Навани се промъкваше ловко между масите, следвана от по-ниската и набита Иалаи Садеас. Явно нито една от двете не се безпокоеше, че са единствените светлооки жени в помещението.

— Какво се случи с емисаря? — попита Навани, когато пристигна, и се настани между Далинар и Гавилар на стола, който й донесе един от прислужниците.

— Далинар го уплаши — каза Гавилар.

Ароматът на парфюма й беше опияняващ. Далинар се дръпна леко встрани от нея със стола и наложи на лицето си сурово изражение. Трябваше да бъде твърд — да не й показва как го стопля, как го кара да се чувства по-жив от всичко друго, освен битката.

Иалаи също си взе един стол. Един от прислужниците донесе виното на Далинар. Отпи голяма глътка направо от каната, за да се успокои.

— Опитваме се да преценим сестра му — наведе се Иалаи, седнала от другата страна на Гавилар. — Малко е празноглава…

— Малко? — прекъсна я Навани.

— … но съм до голяма степен сигурна, че говори честно.

— Брат й изглежда същият — каза Гавилар, като потри брадичка и погледна към Тох, застанал на бара с питие в ръка. — Невинен, впечатлителен. Но ми се струва искрен.

— Той е подлизурко — изръмжа Далинар.

— Той е човек без дом, Далинар — каза Иалаи. — Без вярност, оставен на произвола на който се съгласи да го приюти. И има една-единствена карта, която може да изиграе, за да осигури бъдещето си.

Вълшебната броня.

Беше я взел от дома си в Рира и я беше донесъл на изток, колкото може по-далеч от събратята си — които, както дочуха, бяха възмутени да открият, че такова безценно наследство е било откраднато.

— Не я носи със себе си — каза Гавилар. — Поне в това отношение е достатъчно умен. Ще иска доказателства за обещанията ни, преди да ни я даде. Надеждни доказателства.

— Вижте го как се е втренчил в Далинар. Впечатлил си го — отбеляза Навани, после наклони леко глава. — Мокър ли си?

Далинар прокара ръка през косата си. Бурята да го отнесе макар. Окото му не беше мигнало, когато цялата зала се беше втренчила в него, но пред нея усети, че се изчервява.

Гавилар се засмя.

— Отиде да се поразходи.

— Шегувате се — каза Иалаи и се отмести малко, за да направи място на Садеас, който тъкмо се беше присъединил към тях.

Кръглоликият мъж с месест нос се стовари до нея на стола, наполовина седнал. Остави пред себе си чиния, отрупана с щипки, полети в яркочервен сос. Иалаи незабавно ги нападна. Тя беше една от малкото жени, които Далинар познаваше, които харесваха храна като за мъже.

— За какво говорим? — попита Садеас, като отпрати с махване на ръката прислужника, който се беше приближил към него със стол в ръце, и обгърна с ръка раменете на съпругата си.

— За това, че трябва да оженим Далинар — отвърна му тя.

— Какво? — задави се Далинар с глътка вино.

— Нали именно това е целта на всичко това? — настоя Иалаи. — Те искат някой, който да може да ги защити; някого, когото семейството им няма да посмее да нападне. Но Тох и сестра му ще искат повече от политическо убежище. Ще искат да участват в управлението. Да прелеят от своята кръв в кралското родословие, така да се каже.

Далинар отпи още една голяма глътка.

— Поне веднъж можеш да пробваш как е на вкус и водата, Далинар — отбеляза Садеас.

— Доста скоро пих дъждовна, но останалите ме зяпаха странно.

Навани му се усмихна. Нямаше достатъчно вино на света, за да го подготви за погледа й зад усмивката — така пронизващ, така преценяващ.

— Може би това е, от което се нуждаем — каза Гавилар. — Така ще получим не само Вълшебната броня, но и впечатлението пред останалите, че можем да говорим от името на Алеткар. Ако хора извън кралството започнат да идват при нас, за да получат убежища или съюзнически договори, може би ще успеем да повлияем на останалите Върховни принцове и да ги накараме да преминат на наша страна. Може би ще успеем да обединим тази държава не чрез още войни, а чрез тежестта на нашата легитимност.

Най-после се появи прислужник с нож за Далинар. Той го взе бързо, но се намръщи, докато жената се отдалечаваше.

— Какво? — попита Навани.

— Това мъничко нещо ли? — попита Далинар, стиснал изящното ножче с два пръста във въздуха. — Как да ям свинска пържола с него?

— Нападни я — посъветва го Иалаи и направи жест, сякаш забучва нещо. — Престори се, че е някой дебеловрат мъжага, който е обидил бицепсите ти.

— Ако някой обиди бицепсите ми, не бих го нападнал — отвърна Далинар. — Бих го пратил на лекар, за да види какво не му е наред с очите.

Навани се засмя — мелодичен звук.

— О, Далинар — каза Садеас. — Не мисля, че в цял Рошар има друг човек, който да може да каже такова нещо сериозно.

Далинар изръмжа и се опита да нагласи мъничкия нож под такъв ъгъл, че да среже месото, което вече изстиваше, но продължаваше да мирише апетитно. Едно-единствено духче на глада запърха насам-натам около главата му като малка, кафява муха — от онези, които се срещаха на запад, около Чистото езеро.

— Защо се е провалил Слънцетворящия? — попита Гавилар внезапно.

— Хмм? — отвърна Иалаи въпросително.

— Слънцетворящия — повтори Гавилар, като погледна Навани, после Садеас и накрая — Далинар. — Той е обединил Алеткар. Защо не е успял да създаде трайна империя?

— Защото децата му са били твърде алчни — каза Далинар, докато продължаваше да реже пържолата. — Или твърде слаби, може би. Нямало е явен водач, когото останалите да се съгласят да подкрепят.

— Не, не е това — възрази Навани. — Можели са да се обединят, ако самият Слънцетворящ изобщо си беше направил труда да избере свой наследник. Той е виновен.

— Бил е на поход на запад — каза Гавилар. — Повел армиите си към „по-голяма слава“. Алеткар и Хердаз не са му били достатъчни. Искал е целия свят.

— Значи се е дължало на амбицията му — отбеляза Садеас.

— Не, на алчността — каза Гавилар тихо. — Какъв смисъл има да завоюваш все нови и нови земи, ако не можеш да се отпуснеш и да се насладиш на постиженията си? Шубрет-син-Машалан, Слънцетворящия, дори Йерокрацията… всички те са се разпростирали все повече и повече, докато не са се разпаднали. Има ли и един завоевател в историята на човечеството, който да се е наситил на победите си някога? Имало ли е и един, който просто да е казал: „Толкова стига. Толкова исках“, и да си е отишъл у дома?

— Онова, което искам точно сега, е да си изям проклетата пържола — намеси се Далинар и вдигна мъничкото ножче, което се беше изкривило по средата.

Навани примигна.

— Как, в името на десетото име на Всемогъщия, успя да го направиш?

— Идея си нямам.

Гавилар се беше загледал в празното пространство с характерното за него далечно, отнесено изражение. Изражение, което се забелязваше в зелените му очи все по-често.

— Защо воюваме, братко?

— Пак ли тая тема? — отвърна Далинар. — Виж какво, не е толкова сложно. Не помниш ли как беше, когато започнахме?

— Напомни ми.

— Ами — започна Далинар, като размаха кривия нож. — Видяхме това място тук, това кралство и си казахме: „Ей, всички тея хора имат разни неща.“ И си помислихме… „Хм, може би ние трябва да ги вземем“. И ги взехме.

— О, Далинар — изкикоти се Садеас. — Същинско съкровище си.

— Но не се ли замисляш какво означава това? — попита Гавилар. — Кралство? Нещо много по-значимо от теб самия?

— Това са наивни приказки, Гавилар. Когато хората воюват, воюват заради притежанията си. Това е.

— Може би — отговори Гавилар. — Може би. Има нещо, което искам да чуеш. „Кодекса на войната“, отдавнашния. От времето, когато Алеткар е означавал нещо.

Далинар кимна разсеяно, докато прислужниците подреждаха на масата плодове и чай за десерт. Една се опита да му вземе чинията с пържолата, но той й изръмжа. Докато тя отстъпваше, Далинар мярна нещо — една жена, която надничаше в помещението от съседната банкетна зала. Носеше фина, въздушна рокля в бледожълто, която си отиваше с русата й коса.

Той се наведе напред, заинтригуван. Сестрата на Тох, Иви, беше на осемнайсет или може би деветнайсет години. Беше висока — почти колкото един алет, — и тясна в гърдите. Всъщност, у нея се усещаше някаква крехкост, сякаш беше някак по-малко истинска от един алет. Същото се отнасяше за слабия й, висок брат.

Но тази коса. Караше я да се откроява сред останалите като пламъче на свещ в тъмна стая.

Тя изприпка бързо до брат си, който й подаде питие. Тя се опита да го хване с лявата си ръка, която беше скрита в малка торбичка от жълт плат. Странно, но роклята беше без ръкави.

— Непрекъснато се опитва да яде с лявата ръка — каза Навани, вдигнала едната си вежда.

Иалаи се наведе през масата към Далинар и зашепна съзаклятнически:

— В земите далеч на запад се разхождат на практика полуголи. Риранците, ириалците, решийците. Не са така закостенели като тези пуританки, алетските жени. Обзалагам се, че би си прекарал много интересно с нея в спалнята…

Далинар изръмжа. После най-сетне зърна голям нож.

В ръката, скрита зад гърба на прислужника, който разчистваше чинията на Гавилар с другата.

Далинар ритна стола на брат си така, че счупи единия крак и той падна на земята. Убиецът замахна в същия момент и отряза парченце от ухото на Гавилар, но не успя да му направи нищо друго. Силният му замах улучи масата и ножът се заби в дървото.

Далинар скочи на крака, пресегна се през Гавилар и стисна убиеца за врата. Завъртя го и го стовари на пода с удовлетворяващо хрущене. Без да спира, грабна ножа от масата и го заби в гърдите на наемника.

После отстъпи назад, задъхан, и обърса капките дъждовна вода от очите си. Гавилар скочи на крака, а Вълшебният му меч се появи в ръката му. Погледна надолу към убиеца, после и към Далинар.

Далинар срита трупа, за да се увери, че е мъртъв. Кимна сам на себе си, изправи стола си, а после се наведе и изтръгна ножа от гърдите на мъжа. Хубаво оръжие.

Изми го във виното си, после отряза парче от пържолата и го напъха в уста. Най-после.

— Хубаво свинско — отбеляза, още с пълна уста.

Тох и сестра му се бяха втренчили в него от отсрещната страна на помещението с изражения, в които се смесваха възхищението и ужасът. Мерна няколко духчета на изумлението да се носят около тях като жълти триъгълничета от светлина, които се разпръсваха на части и формираха отново. Рядък вид духче, наистина.

— Благодаря ти — каза Гавилар, като докосна ухото си и капките кръв, които се стичаха от него.

Далинар сви рамене.

— Извинявай, че го убих. Сигурно искаше да го разпиташ, нали?

— Не е кой знае колко трудно да се досети човек — каза Гавилар, седна и махна на стражниците, които се бяха втурнали да помогнат със закъснение. Навани го стисна за ръката, явно разтърсена от нападението.

Садеас изруга под нос.

— Враговете ни стават отчаяни. Прибягват до мерки, до които би прибегнал само страхливец. Наемен убиец по време на буря? Един алет би се срамувал от такава постъпка.

Всички в банкетната зала отново бяха зяпнали височайшата маса стъписано. Далинар си отряза още едно парче от пържолата и го натика в уста. Какво толкова? Нямаше да пие от виното, в което изми ножа. Не беше варварин.

— Помня, че ти казах, че си свободен да направиш собствен избор по отношение на бъдещата си невяста — каза Гавилар. — Но…

— Ще го направя — прекъсна го Далинар, загледан право пред себе си.

Навани му беше абсолютно недостъпна. Трябваше просто да го приеме, Бурята да го тръшне, дано.

— Те са боязливи и внимателни — отбеляза Навани, която тъкмо попиваше кръвта от ухото на Гавилар с една салфетка. — Може да ни отнеме още време да ги убедим.

— О, не се безпокой за това — отвърна Гавилар и погледна към трупа. — Далинар е определено много убедителен.